Дейвид Балдачи
Шестият (14)

13

Къщата на Ерик Добкин се оказа на близо километър извън обхвата на джипиеса и Мишел отново набра телефона му, за да получи допълнителни указания. В крайна сметка зави зад някакъв ъгъл и видя светлините й. На алеята пред нея беше паркиран последен модел пикап додж, до който се гушеше миниван крайслер с три детски столчета, монтирани на задната седалка.

„Охо, рече си тя. Обзалагам се, че в този дом не се спи много.“

Къщата беше изградена от борови трупи, с покрив от кедрово дърво и входна от врата от солиден бук. Градинката пред нея отдавна беше изгубила лятната си свежест.

Тя почука.

Някъде отвътре се разнесоха леки стъпки. Вероятно на съпругата. В главата й изплува разположението на стаите, за което можеше да съди по екстериора.

Антре, три спални около просторна дневна, кухня отзад. Без гараж. Което в Мейн си беше чиста лудост. Голяма и малка баня. Трупите на външните стени изглеждаха солидни, прилепени плътно една до друга.

Вратата се отвори. Жената беше дребна, с момченце в ръце. Добре оформеното й коремче свидетелстваше, че чака още едно, и то скоро.

— Аз съм Сали, а вие трябва да сте Мишел — приветливо рече тя, въпреки че в гласа й се долавяше лека умора. — Това е Адам, най-големият. Току-що навърши три. — Момченцето я гледаше втренчено и смучеше палеца си.

— Имате три, нали?

— Как разбрахте?

— От столчетата във вана.

— Наблюдателна сте. Ерик каза, че двамата с партньора ви сте добри в работата си. Да, имаме три момчета. — Ръката й леко потупа издутия корем. — И четвърто на път. Всяка година по едно.

— Не си губите времето — рече Мишел, влезе в антрето и дръпна ципа на якето си.

— Нещо за пиене? — попита Сали. — Ерик ей сега ще дойде. Довършва нещо в кабинета.

Мишел се огледа, преди да отговори. Кабинет? Значи беше пропуснала едно помещение при предварителните изчисления.

— Не, благодаря — отказа тя.

Сали изчезна. Минута по-късно се появи Добкин, облечен с дебели джинси, бяла памучна риза и скиорско яке без ръкави. Русата му коса беше леко сплъстена, вероятно от продължителното носене на шапката.

— Времето е доста хапливо — рече тя.

— Хапливо ли? — развеселено я погледна той.

— Е, може би по южняшки стандарти. Къщата ти е на края на света.

На лицето му изплува усмивка.

— Няма и осем километра до първия светофар. Трябва да видиш къде живеят някои други хора. Наистина на края на света.

— Сигурно си прав.

— Партньорът ти е зает, а?

— Опитва се да покрие всички бази. Благодаря ти за обаждането. Предполагам, че не ти е лесно.

— Ела да отидем отзад.

Минаха покрай кухнята. През отворената врата се виждаше Сали, която хранеше Адам и още едно, около двегодишно хлапе, което беше толкова сънливо, че всеки момент щеше да забие нос в чинията пред себе си. Най-малкото вероятно е вече в леглото, съобрази Мишел.

Влязоха в малко помещение, обзаведено със старо мръсносиво бюро, дъсчена лавица на стената и изподраскан шкаф за документи с две чекмеджета. Върху бюрото имаше включен червен лаптоп „Дел“. До него лежеше затворена метална кутия, в която Добкин най-вероятно държеше служебния си пистолет. При три любопитни хлапета в къщата това беше задължително.

Прозорецът гледаше към задния двор. Правоъгълният син килим правеше каквото може, за да смекчи голотата на дъсчения под. Добкин се настани зад бюрото и посочи стола с кожена облегалка пред него. Мишел го придърпа и седна.

Погледът му се насочи към кръста й.

— Ново желязо, а?

Тя погледна надолу към зиг-зауера, който стърчеше изпод якето.

— Налага се, особено когато си в Мейн. А и Мърдок не даде смислен отговор на въпроса кога ще ми върне оръжието.

— Чух, че сте отскочили до „Кътърс Рок“ да се видите с Едгар Рой.

— Да. Мястото е доста впечатляващо. Не са пестили парите.

— Така е. Откриха доста работни места, и то добре платени. А това никога не е излишно.

— Значи все пак има някаква полза от убийците психопати.

— Предполагам, че не сте постигнали кой знае какво с този.

— Говорил си със специален агент Мърдок?

— Не. Една приятелка на жена ми работи в „Кътърс“.

— Пряка връзка, а?

— Е, не чак толкова — размърда се смутено Добкин.

— Как върви разследването?

— Не мога да кажа. ФБР държат всичко под похлупак, както обикновено.

— Защо пожела да ме видиш?

— По две причини. Снощи някой се е обадил на Бърджин, след като той е получил съобщението на приятеля ти и след като е напуснал „Грейс Лодж“. Освен това е набрал някакъв номер.

— Кой му се е обадил и кого е набрал той?

Мишел знаеше отговора на първия въпрос, но не и на втория.

— Обадила му се е жена на име Меган Райли. Номерът е от Вирджиния.

— Това е неговата сътрудничка — кимна Мишел, пропускайки да добави, че въпросната дама се намира на по-малко от час път от къщата на Добкин. — А на кого се е обадил той?

— На дежурния в „Кътърс Рок“. Да потвърди насроченото посещение на следващата сутрин.

— Странно — промърмори Мишел. — Нали вече е ходил там? Логично е да се предположи, че е свършил тази работа.

— Може би е от мъжете, които са прекалено предпазливи — подхвърли Добкин, замълча за момент и добави: — Или по-скоро е бил…

— Какво знаеш за „Кътърс Рок“?

— Федерален обект, абсолютно изолиран, в който са затворени наистина опасни престъпници.

— Вече получих възможност да се уверя в това — отвърна с вяла усмивка тя. — Останах с впечатлението, че Едгар Рой е абсолютно зомбиран. Всекидневното им меню май съдържа и значително количество успокоителни.

— Това би било незаконно, освен ако не е предписано от лекар.

— Там има и лекари, нали? Които предписват каквото трябва.

— Да, предполагам, че е така. Но вършат и други неща, например лечение от разстояние.

— Това пък какво е?

— Начин да се избегне постоянното транспортиране на затворниците. Лекарите ги преглеждат с компютър, който се управлява от експерти на място. Миниатюрна камера в гърлото, дистанционно отчитане на жизнените показатели, ей такива неща. Същата система се прилага и по отношение на появата им в съда, която на практика става излишна. Всичко се прави с помощта на компютърна връзка. Така се избягва евентуалното бягство, което най-често се случва по време на транспортирането.

— Едгар Рой не ми приличаше на човек, който може да избяга — дори ако му връчат ключа от килията и му купят билет за автобуса.

— Нищо не знам за него.

— Друго?

— Всъщност това е.

— Можеше да ми го кажеш и по телефона — внимателно го изгледа Мишел.

— Предпочитам да говоря лице в лице.

— Което не обяснява желанието ти да ни помогнеш.

— Вие помогнахте на моите хора и аз ви връщам услугата.

— А може би и искаш да си върнеш на ФБР, които ти отнеха разследването?

— Нямам нищо против тях. Рой си е техен проблем.

— Някакви резултати от аутопсията на Бърджин?

— Федералните си докараха свой патолог. Доколкото ми е известно, все още няма официално заключение.

— Ами полковникът? Как прие факта, че го пращат на резервната скамейка в собствената му къща?

— Той играе по правилата.

— Нещо друго, което хвърля светлина върху причините за убийството на Бърджин?

— При мен няма нищо. А как е при вас?

— Ние едва започваме.

— Чух, че колата ви вече е без странични стъкла.

— От кого го чу? — попита Мишел, опитвайки се да скрие раздразнението си.

— Вярно ли е или не?

— Добре де, вярно е.

— Къде се случи?

Тя му обясни.

— Би трябвало да го докладвате.

— Това правя в момента.

— Забелязахте ли нещо?

— Нищо, освен един дългобоен куршум, който свирна под носа ми.

— Малко хора са способни на такъв изстрел.

— Нищо подобно. Убедена съм, че и сестричката ти би се справила.

— Винаги ли си толкова непринудена по време на разследване? — ухили се Добкин.

— Помага за сваляне на напрежението.

— С вас е имало и една дама. За Меган Райли ли става въпрос?

— Откога ни следите, по дяволите?

— Не ви следим. Просто си имаме очи и уши в „Мартас“.

— Мисис Бърк?

— Тя е приятелка на жена ми.

— Жена ти май има доста полезни приятелки.

— Това са предимствата на малкия град.

— Аха.

— И така, Меган Райли ли е тази жена?

— Да.

— Федералните сигурно ще пожелаят да я разпитат.

— Предполагам.

— А вие ще ги осведомите, че е при вас?

— Агент Мърдок със сигурност ще го разбере не по-трудно от жена ти, особено ако вземем предвид факта, че зад него стои цялата мощ на ФБР.

— Предполагам, че това е всичко.

— Засега — кимна Мишел.

— Ще ти бъда благодарен, ако тази среща си остане между нас.

Тя се надигна.

— О, и още нещо…

— Да? — погледна я въпросително Добкин, но вниманието му очевидно беше насочено към детския плач, който долетя от съседната стая.

— Най-малкото? — подхвърли Мишел.

— Да — кимна той. — Сам. Кръстих го на баща ми, който също беше щатски полицай.

— Беше? Пенсионирал ли се е?

— Не. Загина при изпълнение на служебния си дълг. Спор между двама пияници, завършил зле.

— Съжалявам.

Плачът се усили и Добкин видимо се напрегна.

— Ако нямаш други въпроси, ще ида да помогна на Сали — каза той с тон, който предполагаше приключване на разговора.

— Защо Едгар Рой е включен в списъка за наблюдение на ФБР? Добре, мога да разбера, че е заподозрян като извършител на серийни убийства. Но после адвокатът му е застрелян, а само двайсет секунди по-късно на местопрестъплението се появява цяла армия федерални агенти, превозени с хеликоптер чак от Бостън!

— Нямам отговор на този въпрос.

— Защо имам впечатлението, че не си от хората, които ще го подминат?

— Впечатлението ти е погрешно.

Мишел се насочи към колата, усещайки с всичките си сетива очите на домакина, забити в гърба й.

„Май забрави, че се канеше да помага на Сали“, помисли си тя.