Дейвид Балдачи
Шестият (54)

53

Бънтинг крачеше по коридорите на новата сграда на МВС, придружаван от въоръжен ескорт. На практика тя представляваше обширен комплекс, чиято реална цена остана неизвестна за обществеността, скрита под удобния претекст „поверителна информация“. Което, както му беше добре известно, означаваше само едно — някой беше получил лиценз за печатане на пари.

Вкараха го в една стая, вратата на която автоматично се заключи след него. Той с недоумение се огледа. Май бяха сбъркали помещението. Миг по-късно съмненията го напуснаха, тъй като на прага на междинната врата се появиха Мейсън Куонтрел и Елън Фостър.

— Сядай, Питър, защото ни чака доста работа — подкани го Фостър и отвори лаптопа, който лежеше на масата.

— Как вървят нещата, Пит? — подхвърли с усмивка Куонтрел и седна на съседния стол.

Бънтинг не му обърна внимание.

— Госпожо министър, отново ще повторя, че се чувствам крайно неудобно да обсъждам поверителни въпроси в присъствието на основния си конкурент! — твърдо рече той.

— Стига, Питър — сдържано отговори Фостър. — Между нас няма тайни, нали?

— Напротив, има. За мен работят огромен брой хора, които използват специализирани процедури, протоколи, професионален софтуер и още хиляди неща, които съм създал с цената на дългогодишен труд и много пари.

Той стрелна с поглед Куонтрел, който го гледаше с открита подигравка. Изведнъж му се прииска да скочи през масата и да го удуши.

— Нека ти припомня нещо, Пит — подхвърли Куонтрел. — При сегашната структура на Е-програмата всичките ти конкуренти са принудени да предоставят събраната информация на твоята компания. Аз също, въпреки че съм вложил много пари в бизнеса си.

Бънтинг отлично знаеше, че това са празни приказки. Години наред Куонтрел не влагаше нито цент за разширяването и укрепването на своята компания и все пак прибираше тлъсти чекове от правителството. На практика не правеше нищо друго, освен да изчаква подходящия момент, за да срине Бънтинг. Който очевидно беше настъпил.

— Мейсън, ако ти беше имал шанса да създадеш Е-програмата, със сигурност щеше да си наясно, че тя е нещо коренно различно от начина, по който работехме през Средновековието — тогава, когато ти беше основната фигура в частния сектор и нещата се развиваха в стотици различни посоки, което в крайна сметка ни докара единайсети септември.

Снизходителната усмивка на Куонтрел се стопи.

— Нямаш представа с кого си имаш работа, нещастник! — извика той.

— Достатъчно, момчета — намеси се Фостър. — Нямаме време за дребнави караници.

Бънтинг седна на масата срещу нея и зачака.

Фостър вкара паролата, натисна няколко клавиша, прочете появилата се на екрана информация и извъртя лаптопа към Куонтрел. Той кимна и хвърли кос поглед към Бънтинг.

Ако са решили да ме сплашат, вършат много добра работа, си каза той. Но лицето му остана безизразно. Познаваше правилата на играта не по-зле от тях.

— Имаме ли дневен ред? — попита той.

Фостър му направи знак да изчака, очевидно заета с изпращането на имейла. После затвори лаптопа и го погледна в очите.

— Благодаря ти, че се отзова веднага, Питър.

— Нима имах друг избор?

Фостър опря лакти на масата.

— Измъчва ме един настоятелен въпрос, на който бих желала да получа откровен отговор.

— Винаги съм бил откровен с вас — отвърна с равен тон Бънтинг.

— Фактически въпросът е съвсем прост, но отговорът му може да се окаже труден — добави тя, замълча за момент, после попита: — Ти ли заповяда убийствата на Тед Бърджин, секретарката му Хилари Кънингам, директора на „Кътърс Рок“ Карла Дюкс и специалния агент на ФБР Брандън Мърдок?

За миг главата на Бънтинг се изпразни от съдържание.

— Не, разбира се! — почти изкрещя той. — Как изобщо може да ми задавате подобен въпрос?

— Успокой се, моля те — хладно го изгледа Фостър. — А знаеш ли кой ги е убил? Много сме любопитни да узнаем.

Бънтинг хвърли изпълнен с омраза поглед към Куонтрел.

— Той защо е тук?

— Защото аз го помолих. На практика върши добра работа за изясняването на някои неща вътре в Министерството.

— Какви неща? — попита Бънтинг и опря ръце на масата, за да прикрие треперенето им.

— Да кажем, че служителите на мистър Куонтрел се поразровиха и откриха някои интересни факти.

— По-точно? — настоя Бънтинг.

— В момента не съм готова да ги обсъждам с теб.

— Имам право да знам на какво се базират обвиненията срещу мен! — тръсна глава Бънтинг и хвърли гневен поглед към Куонтрел. — Особено когато е забъркан и този тип насреща! Той е готов да убие майка си, за да си върне бизнеса, който му отнех. Не може да се примири с факта, че съм по-умен от него!

Куонтрел се надигна, готов да прескочи масата и да го хване за гушата.

Но Фостър докосна ръката му и мрачно изгледа Бънтинг.

— Още една подобна забележка и ще бъда принудена да взема мерки, които никак няма да ти харесат, Питър! — изсъска тя.

— Заявявам за протокола, че всичко казано от този човек срещу мен има за цел унищожаването на Е-програмата! — твърдо обяви Бънтинг.

— А готов ли си да се подложиш на детектора на лъжата? — пожела да узнае Фостър.

— Не съм заподозрян в нищо.

— Това отказ ли е? — подхвърли Куонтрел.

— Да, това е отказ! — сопна се Бънтинг.

Куонтрел се усмихна, поклати глава и погледна Фостър.

— Надявам се, че разбираш сериозното положение, в което се намираш, Питър — подхвърли тя.

— Нямам никаква представа за какво говорите, госпожо министър — отсече Бънтинг.

Но ако в този момент разполагаха с монитор за проверка на сърдечната му дейност, положително щяха да извикат линейка. А може би не, мрачно помисли той. Тези двама мръсници като нищо можеха да го оставят да пукне пред очите им.

— Последен шанс, Бънтинг — обади се Куонтрел.

— Последен шанс за какво? — извика той. — Може би да призная престъпления, които не съм извършил? А ти престани да се правиш на следовател, Мейсън! Нямаш абсолютно никакво право да искаш нещо от мен!

— Не е съвсем така — обади се Фостър.

— Моля?!

— Добре знаеш, че в последно време границите между частния и държавния сектор са доста размити. Фирмата на мистър Куонтрел получи задачата да се бори с корупцията и нарушенията на закона в областта на разузнаването. За целта той и служителите му разполагат със съответните пълномощия.

— Какво става тук?! — смаяно попита Бънтинг и закова очи в лицето на Куонтрел. — Нима сте приели тактиката на ненормалните наемници в Близкия изток, които първо стрелят, а после задават въпроси?! Това би било смайващо постижение за глобалната репутация на Америка!

— Приеми го както искаш — хладно отвърна Фостър. — Въпросът е кой друг би имал мотив да избие всичките тези хора. Само защото са научили за съществуването на Е-програмата.

— Твоята програма, Пит — натъртено рече Куонтрел. — Която постоянно навираш в лицата на останалите.

— Всъщност откъде идва всичко това? — попита Бънтинг.

— Ще ти кажа, Питър — въздъхна Фостър. — Идва направо от директора на ФБР. Той ми задава въпроси, на които съм длъжна да отговоря. Страхувам се, че вече си заподозрян.

— Ясно — ледено процеди Бънтинг. — И какво по-точно казахте на директора на ФБР?

— Съжалявам, но не мога дати отговоря.

— Значи съм заподозрян, но без да знам в какво?

— Нещата вече не зависят от мен. Трябва да знаеш, че се опитах да ти помогна.

Как ли пък не.

— Нямате доказателства, че съм извършил нещо нередно — рече на глас той.

— В момента ФБР се занимава с този въпрос.

Бънтинг помълча малко, после вдигна глава.

— Това ли е всичко?

— Предполагам — кимна Фостър.

— В такъв случай ще е най-добре да се връщам на работа — надигна се той.

— Докато все още можеш — подхвърли Куонтрел.

— Шест трупа в някакъв хамбар — изгледа го Бънтинг. — Доста интересна бройка, нали?

Двамата го наблюдаваха с безизразни изражения.

— Шест трупа — повтори натъртено той. — Дали пък нямат нещо общо с програмата Е-шест? Ако бях по-наивен, като нищо щях да си помисля, че това е работа на някой болен мозък.

Обърна се и тръгна към вратата, но Фостър го спря.

— Ако по някакво чудо се окажеш невинен, аз искрено ти желая да се измъкнеш жив и здрав от тая каша, Питър — подхвърли тя.

— И аз ви желая същото, госпожо министър — хладно отвърна той.