Дейвид Балдачи
Шестият (40)

39

Шон се обади още докато Мишел пътуваше по обратния път за Макиас. Мъжът си бе взел билет за полета в шест сутринта до летище „Дълес“, откъдето щеше да се прехвърли за Ню Йорк. Шон си бе купил билет за същия полет.

— Успях да хвърля едно око на билетите му — поясни той. — И в двата самолета ще седи на третия ред. Моето място е непосредствено зад него. Първият полет е с „Делта“, а вторият — с „Юнайтед“. Ще ти звънна, като се приземим, което ще стане някъде около обед.

— Видя ли името на билетите?

— За съжаление не успях.

Линията прекъсна и Мишел продължи пътуването си. Някъде към четири сутринта спря на тъмния паркинг зад „Мартас Ин“. Както всички гости, и тя имаше ключ за външната врата. Отби се в кухнята да хапне нещо, а после пое към стълбите за горния етаж. От междинната площадка забеляза ивицата светлина под вратата на Меган, спря пред нея и почука.

Вратата се открехна.

— Какво има? — попита Мишел. — Добре ли си?

— Чух колата ти — отвърна младата жена. — Влез да си поговорим.

— Добре — кимна Мишел и седна на стола пред малкото чамово бюро. — Какво става?

Меган беше облечена със зелена хирургическа туника, която очевидно използваше вместо нощница.

— Къде изчезнахте? — попита тя. — Не съм ви виждала от последния ни разговор следобед.

— Трябваше да поразузнаем наоколо.

— Уж щяхте да ме пазите, пък изчезвате безследно — нацупи се Меган. — И се прибирате чак на разсъмване.

— Имаш право, Меган — кимна Мишел. — Правим всичко възможно, но ресурсите ни са ограничени. Между другото, Шон продължи по една следа, а аз се върнах специално заради теб.

— Къде ще го отведе тази следа?

— Вероятно във Вашингтон.

— Извинявай — прошепна Меган и седна на ръба на леглото. — Знам, че правите всичко по силите си, но аз съм малко…

— Уплашена?

— Когато постъпих при мистър Бърджин, дори нямах представа, че ще се занимавам с наказателни дела. Но този случай сам се изпречи на пътя ми.

— В замяна на това Шон е страхотен адвокат по наказателни дела — успокои я Мишел. — Имал ги е стотици.

— Да, ама в момента го няма, а аз изпитвам сериозни затруднения с изготвянето на документите за съда.

— Страхувам се, че в това не мога да ти помогна — въздъхна Мишел.

— Мърдок пак беше тук.

— Какво искаше, по дяволите?

— Прояви специален интерес към работата ми в момента.

— Естествено.

— Струва ми се, че се отдалечаваме от истината. Бавно, но сигурно.

— Достатъчно е да открием едно малко късче от мозайката и всичко ще си дойде на мястото — успокои я Мишел.

— Не бива да разчитаме на това — възрази Меган.

— Е, ще ни трябва и малко късмет.

— Предполагам, че е така.

— Предлагам ти да поспиш. Ще се видим на закуска, точно в девет. Тогава ще поговорим повече. В момента просто ми се затварят очите.

— Добре — въздъхна Меган. — Но мисля да заключа вратата и да я подпра с бюрото.

— Идеята не е лоша — кимна Мишел, после стана и се насочи към стаята си.

Прозя се широко, а после изведнъж се разсъни. Бе доловила някакво движение на долния етаж. В първия момент помисли, че е мисис Бърк, но нямаше причини старата дама да се придвижва на тъмно в собствения си мотел. Тя измъкна пистолета си, приклекна и пропълзя обратно по стълбите. Вниманието й беше насочено към движението долу. Моментално разбра, че става дума за млад човек — пъргав, гъвкав и добре трениран. Мисис Бърк просто не беше в състояние да се придвижва толкова безшумно.

— Максуел, ти ли си?

— Добкин?

— Ако си извадила пистолет, прибери го. Не искам да бъда застрелян по погрешка.

— В такъв случай не се промъквай посред нощ в чужди къщи.

— Имам ключ. Освен това съм полицай.

Мишел прибра пистолета и се спусна по стълбите.

— Насам.

Добкин застана пред прозореца, фигурата му се очерта на лунната светлина. Беше с униформа и изглеждаше нервен.

— Горе ли е партньорът ти? — попита той.

— Не — отвърна тя. — Какво става?

— Не си ли чула?

— Какво да съм чула?

— Преди около час са открили Карла Дюкс мъртва в дома й.