Дейвид Балдачи
Шестият (59)

58

Шон чу изстрелите и рязко се завъртя, обръщайки гръб на стоянката за таксита на Кълъмбъс Съркъл.

— Мишел? — включи микрофона си той. — Мишел, добре ли си?

Отговор нямаше.

— Мишел!

Тишина.

Двама мъже го сграбчиха в момента, в който се готвеше да хукне обратно към Сентръл Парк.

— Какво, по дяволите…

— Мърдай, мърдай! — процеди в ухото му единият.

— Какво става? Кои сте вие, по…

— Кели Пол — прошепна вторият. — А сега мърдай!

— Но партньорката ми…

— Няма време. Тръгвай!

Помъкнаха го към един от другите входове на парка.

След минута се озова под одеялото на пода на някакъв файтон, който бавно потегли по алеята. Мъжете изчезнаха. Кочияшът с опърпана шапка и дълъг черен дъждобран изплющя с камшика и конят ускори ход.

Шон понечи да махне одеялото, но човекът го спря.

— Дръж го отгоре си, приятел — промърмори той. — Още сме в гората.

Това беше моментът, в който Шон усети другото тяло до себе си. Сграбчи някакъв крак, а после ръката му се плъзна по нещо, което приличаше на женска гърда.

— Моментът едва ли е подходящ! — скастри го един глас.

— Мишел!

Фигурата на партньорката му оставаше почти невидима в мрака.

— Какво се случи там, по дяволите?

— Спипаха ме натясно. Може би нямаше да се справя, но се оказа, че и ние имаме някакви подкрепления в Сентръл Парк.

— Това е работа на Кели Пол.

— И аз помислих така.

Файтонът напусна гората и копитата на коня зачаткаха по асфалта.

— Толкова по въпроса с бързото оттегляне — въздъхна Мишел.

— Понякога е по-добре да се придвижваме бавно — дочу я кочияшът. — Противникът се хвана на уловката и в момента гони вятъра. Вече можете да се изправите.

Двамата едновременно дръпнаха одеялото и се настаниха на задната седалка.

Човекът на капрата се обърна да ги погледне.

— Разминахте се на косъм — рече.

— Така е — съгласи се Шон. — Откъде познаваш Кели Пол?

— Да не говорим по този въпрос.

— Току-що ни направи огромна услуга.

— Имали сте късмет, че тя е на ваша страна.

— Какви бяха онези в парка, които стреляха?

— Приятелката ти успя да види сметката на трима от тях. Направо им потроши кокалите. Изстрелите бяха дело на други двама, които явно имаха заповед да я ликвидират на място. За късмет нашите им попречиха. Както виждаш, не я улучиха, ама нещата бяха на косъм. Специалното ни оборудване свърши работа. Онези ще оживеят, а нашите хора ще разчистят след тях. Така полицията няма да може да регистрира инцидента. Официално нищо не се е случило.

— Изисква се доста голям натиск над определени хора — отбеляза Мишел.

— Очевидно — кимна кочияшът и се обърна напред.

— Значи Кели е планирала всичко, а? — обади се Шон.

— Тя планира всичко. Каза, че вие двамата сте острието, но всяко копие си има и дръжка, нали? — Мъжът бутна шапката на тила си. — Е, ние сме дръжката.

— Благодаря — прошепна Мишел. — Много сме ви задължени.

— Правили ли сте някога пълна обиколка с файтон? — подхвърли през рамо кочияшът.

— Не — отвърна Шон. — Но сега нямаме време.

— Обещаваме да я направим, но когато е по-топло — побърза да каже Мишел и хвърли предупредителен поглед към партньора си.

Файтонът наближи пресечката и намали ход.

— Малко по-надолу по улицата ви чака кола — каза кочияшът. — Червена тойота с четири врати. Човекът зад волана се казва Чарли.

Мишел разтърси ръката му.

— Още веднъж благодаря. Ако не бяха вашите момчета, сега щях да съм мъртва.

— Без тях всички щяхме да сме мъртви — отвърна мъжът. — А за да не се окаже, че трудът им е отишъл напразно, гледайте да останете живи.

Слязоха от файтона и поеха под дъжда. Не след дълго откриха колата и се насочиха към Пен Стейшън.

Изкараха ленд крузъра на Мишел от близкия гараж, заредиха го с гориво и още преди полунощ вече бяха на път. За всеки случай Мишел смени номерата на колата с предварително подготвения комплект, който можеше да издържи на всяка рутинна проверка.

Малко след като напуснаха Манхатън, Шон се наведе и сграбчи ръката й.

— Онзи човек правилно отбеляза, че се разминахме на косъм. Обаче този път косъмът беше прекалено тънък.

— Важното е, че сме живи — тръсна глава тя.

— Наистина ли?

Тя го стрелна с очи, после даде газ и смени платната.

— Какво искаш да кажеш?

— Питам се дали няма да стигнем до момента, в който косъмът ще се скъса и хората ще кажат: „Ех, ако беше минала не през тази врата, а през другата…“

— И двамата поемаме рискове. Ти също можеше да бъдеш на моето място.

— Но ти поемаш много по-големи рискове.

— И какво от това?

Той отдръпна ръката си и погледна встрани. Светлините на големия град в страничното огледало бавно се стопяваха в мрака.

— Добре де, какво от това? — настоя Мишел.

— Не знам докъде ще стигнем по този начин — въздъхна той.

— Мисля, че знаеш.

— Е, добре. Знам, че ако бяхме само двамата, ти щеше да си мъртва.

— Ти направи всичко възможно. Каква е алтернативата? Може би да не правим нищо?

— Май това щеше да е по-умно.

— Да, но само по отношение на личната ни сигурност. И не толкова умно за случая, който разследваме. Което по една случайност е нашата работа.

Шон не каза нищо. Тя изчака известно време и добави:

— И двамата знаем, че се занимаваме с опасен бизнес. Все едно че играем в НФЛ. Всяка неделя сме наясно, че ще ни сритат здравата, но въпреки това излизаме на терена.

— Футболистите също се оттеглят, Мишел. Преди да е станало прекалено късно.

— Малцина го правят. Поне не доброволно.

— Може би е време да се замислим. Сериозно да се замислим.

— Какво ще правим тогава?

— Животът предлага и други възможности, Мишел.

— Казваш го, защото сме спали заедно?

— Може би да — призна той.

— Значи имаме какво да губим?

— Имаме. Самите нас. Може би ти трябва да се захванеш с нещо друго.

— Аха, разбирам. Аз съм жената. От което следва, че трябва да оставя сериозната работа на силния мъж, а аз да си остана у дома, да правя сладкиши и да раждам деца.

— Не съм казал такова нещо.

— Ако случайно си забравил или нарочно го пропускаш, аз мога да се грижа за себе си.

— Не го отричам.

— Тогава защо ти не си останеш у дома, докато аз продължавам да ритам врати и да стрелям?

— Защото този живот не е за мен. Постоянно да се тревожа, че няма да се прибереш вкъщи.

Мишел отби в някакво отклонение, спря на банкета и издърпа ръчната спирачка.

— А как мислиш, че ще се чувствам аз, докато чакам да се прибереш?

— По същия начин — тихо отвърна той.

— Точно така — кимна тя. — По същия начин. Сега поне сме заедно и разчитаме един на друг, за да се приберем у дома живи и здрави.

— А какво ще стане, ако в крайна сметка и двамата си го получим? Както почти се случи тази вечер?

— Не мога да се сетя за по-добър начин да излезем от играта. А ти?

Мълчанието се проточи. После той почука по волана.

— Хайде, потегляй. Чака ни работа.

— Значи продължаваме по същата писта?

— Ами, да. Мисля, че никога не сме излизали от нея.