Дейвид Балдачи
Шестият (24)

23

Телефонът изжужа. Той не помръдна. Ново жужене, което го принуди да се размърда. На третото позвъняване се включи и вибрацията. Той се събуди.

— Ало?

— Аз съм — долетя гласът на Мишел. — Затънала съм до гуша в проблеми.

Шон седна в леглото и машинално погледна часовника си. Беше един през нощта, а той беше заспал с дрехите си.

— Какво се е случило?

Десет минути по-късно знаеше за развоя на събитията всичко, което знаеше и Мишел.

— Добре, ясно. Не им казвай нищо, докато не дойда.

— А как ще дойдеш?

— Какво? — учудено попита той с единия крак на пода.

— До първия сутрешен полет има цели шест часа.

— Ще дойда с колата.

— Това означава да пристигнеш по едно и също време със самолета, но ще бъдеш скапан от пътя. Или изобщо няма да дойдеш, ако заспиш на волана и се блъснеш я в някое дърво, я в някой лос. За тази нощ ще се оправя. Ако мислиш да тръгваш, по-добре ела отпочинал и с ясно съзнание, за да можем да оправим нещата.

— Чакай малко! Арестувана ли си?

— Не съм от местните хора, имам кола. Една жена е убита, а аз съм единственият жив човек на мястото. Разполагат с оръжието ми. Второто, което ми конфискуват за нула време. Отговорът е: да, арестувана съм.

— Твоят изстрел ли я уби?

— Все още не се знае. Не са направили аутопсията. Но няма да се изненадам, защото стрелях в същата посока.

— Хилари ли стреля по теб?

— Не откриха оръжие около тялото й. Знам само, че един куршум се заби в пръстта на петнайсет сантиметра от главата ми.

— Е, този куршум ще потвърди версията ти.

— Ако го намерят.

— Защо? Нали е в пръстта?

— Трябва да е там. Но иди го търси, ако е рикоширал в някой камък. Аз нямах време да проверя.

— Добре. Ще хвана първия самолет за Вашингтон, а от там ще тръгна за Шарлотсвил с кола. Предполагам, че ще бъда при теб някъде около три следобед. — Шон замълча за миг, после добави: — Ченгетата наистина ли подозират, че си я убила умишлено?

— Подозренията им намаляха, след като установиха, че действително съм ги повикала по собствения си джиесем. Но положението си остава сложно.

— Ясно. Стой там и ме чакай.

— Няма какво друго да правя. Някакви новини от Меган?

— Не.

— А на теб да ти се е случило нещо, докато ме няма?

Шон се поколеба дали да й каже.

— Нищо, което да не може да почака — отвърна в крайна сметка той.

— О, и още една молба: донеси ми пистолета, който купих в Мейн.

— Добре. Да се надяваме, че няма да конфискуват и него.

Шон прекъсна връзката и позвъни на авиокомпанията да си резервира място. Хвърли малко багаж в сака си, прибра кутията с пистолета от стаята на Мишел и отново набра телефона на Меган. Но той отново се включи на гласова поща. Явно федералните бяха решили да я държат в изолация. Остави й съобщение, в което не спомена защо заминава за Вашингтон. Каза само, че ще поддържат връзка.

Накрая той остави бележка на мисис Бърк, включи парното на форда на максимална мощност и потегли за Бангор, опитвайки се да не обръща внимание на студения вятър, който връхлиташе през счупените стъкла. Пристигна там някъде към пет сутринта и отиде да регистрира оръжието и мунициите на Мишел, като се молеше да не се заядат за собственото му разрешително, което беше невалидно в щата Мейн.

Но в този ранен час на деня служителите на летището бяха уморени и дори не вдигнаха вежди при вида на документа, издаден във Вирджиния. Все пак Мейн беше „Ваканционен щат“, а всички знаят, че американците обичат да почиват, без да се разделят с оръжието си. Освен това помогна и фактът, че Шон възнамеряваше да предаде пистолета на багаж, а не да го вземе със себе си на борда.

Той изпи едно кафе и в шест и половина вече беше в самолета. По време на краткия полет успя дори да подремне. Във Филаделфия обаче нещата не протекоха толкова гладко. Наложи се да крещи на няколко души от летищния персонал, преди да се озове в дъното на претъпкан турбовитлов самолет, който излиташе за летище „Рейгън“. По някакво чудо пистолетът на Мишел се появи на въртележката за багажа. Той го пренесе с такси до дома си, събра някои неща и потегли за Шарлотсвил с наета само в едната посока кола. Закъснението му беше около четирийсет и пет минути.

През целия път караше с превишена скорост и успя да стигне до окръжния арест малко преди четири следобед. Представи се като адвокат на Мишел и настоя да се срещна с клиентката си. Двайсет минути по-късно вече седеше срещу нея.

— Изглеждаш добре — отбеляза той.

— За разлика от теб, защото ти изглеждаш ужасно.

— Благодаря. Цял ден съм на път, за да стигна до тук.

— Не ме разбра. Много съм ти благодарна за всичко. Просто съм свикнала на пъргавината ти в стил Кари Грант, но изведнъж забелязах, че и ти си човек като всички други.

— Видях заповедта за арест и говорих с един от полицаите, с когото си се срещнала снощи.

— Как успя?

— Чух го да разказва за инцидента в коридора и го дръпнах настрана, без да му давам време да се опомни. Научих, че вече са обработили мястото на инцидента, но той не пожела да ми съобщи резултатите. Общото ми впечатление беше, че не те смята за виновна.

— Да се надяваме, че и останалите мислят като него. Все още не мога да повярвам, че тази жена е мъртва. Едва вчера разговарях с нея.

— От тук отивам при прокурора — увери я Шон. — Надявам се да получа обяснения, а после ще те измъкна.

— Ами ако решат, че представлявам риск за гражданската авиация?

— Ще имам грижата това да не се случи. Преди време съм практикувал право по тези места.

— Дано да се получи — промълви със съмнение тя.

— И аз се позабавлявах снощи — подхвърли той, след което й разказа за случката с непознатия, който беше следвал Карла Дюкс.

— Господи, какво става там? — възкликна отчаяно Мишел.

— Със сигурност нещо повече, отколкото очаквахме — мрачно отвърна той.

След един час Мишел беше свободна. Върнаха й и джипа, с който последва Шон до „Боърс Хед“, за да хапнат.

— Как успя да ме освободиш? — попита тя.

— Гарантирах за теб. Ако избягаш, ще ми изпържат задника.

— Добре, в такъв случай ще опитам да се задържа в това полукълбо.

— Споделих с прокурора обстоятелствата около смъртта на Бърджин и резултатите от разследването ни в Мейн. Той е разумен човек, освен това е познавал Тед. Съгласи се, че едва ли имаш нещо общо с убийството на Хилари. Аз му обясних, че правим всичко възможно да открием убиеца на Тед и част от разследването ни е довело тук. Той решително взе наша страна.

— Това е добре.

— Странното е, че изобщо не беше чувал за смъртта на Бърджин. Явно някой държи нещата под плътен похлупак.

— ФБР има тази възможност.

— И аз мисля така — кимна Шон. — Хилари едва ли е разтръбила новината, а Меган тръгна за Мейн веднага след като я научи.

— Предполагам, че доста хора ще бъдат шокирани. Особено сега, след убийството на Хилари.

— Ами писмото, което откри сред документите на Бърджин? Струва ми се крайно необичайно, че агент Мърдок изисква информация за клиента му.

— Боже, забравих да ти кажа най-важното! — възкликна Мишел и бръкна в джоба си за листа, който беше откъснала от гаранционната книжка на стария форд. — Предполагам, че е държал адреса в жабката, защото е възнамерявал да я посети с колата.

— Кели Пол, значи — отбеляза Шон, погледна часовника си и набра номера на мобилния си телефон, докато Мишел похапваше от рибата и пържените картофи в чинията пред себе си.

— Кели Пол, моля? Здравейте, аз съм Шон Кинг. Работя с Тед Бърджин по случая „Едгар Рой“. Ало?…

Телефонът му изтрака на масата.

— Затвори ли ти? — попита Мишел, след като преглътна хапката панирана камбала.

Той кимна.

— Предполагам, че тя е клиентката.

— Жена?

— Положително звучеше като жена. Попита кой е, след което веднага затвори.

— Мислиш ли, че е научила за смъртта на Бърджин?

— Нямаше начин да разбера. — Той погледна листчето в ръката си. — Ако не греша, този адрес е в Югозападна Вирджиния, на четири час път с кола.

Мишел пресуши чашата студен чай пред себе си.

— Нека си поръчам едно голямо кафе и после тръгваме!

— Чакай малко. Според мен не е разумно да напускаш района. Полицията със сигурност ще поиска да те разпита още веднъж.

— Значи и ти няма да ходиш — отсече тя. — Вече се разделихме веднъж и едва оцеляхме.

— Тук си права — въздъхна Шон и набра някакъв номер. — Фил, обажда ти се Шон Кинг. Как си с времето тази вечер? Искам да разменя две думи с теб. Какво ще кажеш за осем? Чудесно, благодаря ти.

Изключи телефона и направи знак на сервитьорката за сметката.

— Какво си намислил? — изгледа го любопитно Мишел.

— Да се оставя на милостта на прокуратурата с лична молба да свалят заповедта да не напускаш района на Шарлотсвил. Ако не стане, ще трябва да заложа цялото си имущество, за да ти платя гаранцията.

— Според мен и десет процента стигат — поклати глава тя.

— В момента десет процента също ще се отразят зле на финансите ми. Частното разследване гълта страшно много пари. Или пируваш, или гладуваш. А в момента не съм сигурен, че ще покрием дори транспортните си разходи.

— Ами ако не се получи нищо?

— Ще те измъкна в чувал. При всички случаи трябва да се срещнем с тая Кели Пол.

— Според теб тя е ключът, така ли?

— И то единственият. Крайно необходим за смяна на темпото.