Дейвид Балдачи
Шестият (29)

28

Пътуването до дома на Едгар Рой отне няколко часа. Както обикновено, шофираше Мишел, а Шон гледаше мрачно пред себе си.

— Не ти ли е любопитно да разбереш с какво се е занимавала Кели Пол в чужбина? — подхвърли той.

— Любопитно ми е, разбира се. Но тя беше права като каза, че трябва да се концентрираме върху делото срещу брат й. Защото не нея, а него го заплашва смъртно наказание.

— Освен това изобщо не спомена как е починал вторият й баща — сякаш не я чу Шон.

— Това лесно може да се провери, но според мен не е наша работа.

— Освен ако нещата не са свързани — обърна се да я погледне той.

— В такъв случай трябва да се върнем много далеч във времето.

Той отново насочи поглед навън.

— Защо жена като нея е избрала да живее в паянтова ферма насред пустошта? Тя не се занимава със земеделие, освен това провинциалният й акцент е прекалено добър.

— Все пак е израснала във Вирджиния, а местните си имат своето наречие — отвърна Мишел.

— Много въпроси чакат отговор — заяви той.

— Какво мислиш за съвета й относно ФБР?

— Добър е. Райли е фактически представител на защитата. Не могат да я задържат безкрайно. Всъщност…

Той измъкна джиесема си и набра някакъв номер.

— Още не отговаря. Е, добре, налага се да преминем към грубия вариант.

Той набра друг номер.

— Агент Мърдок? Обажда се Шон Кинг. Да, последвахме съвета ти и се прибрахме у дома. Обаче скоро ще се върнем. Не, не се обаждам за това. Задържали сте адвоката на защитата по дело, което разследвате. Това нарушава десетина морални и други закони, за които не се сещам в момента. Ако след пет минути тя не ми се обади, за да ми съобщи, че са я освободили и пътува към „Мартас Ин“, ще ме видиш по Си Ен Ен в разговор на тема злоупотребата с власт от страна на Федералното бюро за разследване. — Замълча, за да чуе отговора, после добави: — Добре, опитай. Остават ти четири минути.

Изключи телефона и се загледа мрачно напред.

— Какво каза? — любопитно го погледна Мишел.

— Обичайните гадости — промърмори Шон и погледна часовника си.

Телефонът звънна десет секунди преди крайния срок.

— Здрасти, Меган, как си? — Пауза. — Много добре. Надявах се агент Мърдок да се вслуша в предупрежденията ми. Ние сме във Вирджиния, но много скоро ще тръгнем обратно към Мейн. Прибери се в „Мартас Ин“ и ни чакай. Не приемай никого, не прави нищо. Обади ми се веднага, ако Мърдок реши отново да те безпокои.

Той изключи апарата и го прибра в джоба си.

— За какво са я разпитвали?

— Не каза. От шума край нея разбрах, че пътува към мотела, най-вероятно с автобус.

— Дали са й казали за Хилари?

— Може би не. Изобщо не спомена името й.

— Чакай да видиш как ще реагира, като я информират, че аз съм я застреляла — мрачно промърмори Мишел.

— Не знаеш дали си ти! — ядосано я погледна Шон. — И престани да мислиш за това, защото ще полудееш!

— Лесно ти е на теб.

Той понечи да каже нещо остро, после се спря и я потупа по ръката.

— Права си, извинявай.

— Кога ще тръгнем за Мейн?

— Веднага след като огледаме фермата на Рой и поговорим с местните власти.

— Съмнявам се, че ще ни бъдат от помощ.

— Аз мисля обратното.

— Защо?

— По всичко личи, че до този момент всички са убедени във вината на Рой. Но много хора ще се замислят след убийствата на Бърджин и Хилари, които няма как да са негово дело. Включително и ченгетата.

— С кой представител на федералните ще се срещнем във Вирджиния? Надявам се да не е Мърдок.

— Познавам резидента на ФБР в Шарлотсвил. Свестен човек, освен това ми дължи услуга.

— На теб много хора ти дължат услуги. Каква е неговата?

— Написах препоръчително писмо на дъщеря му, когато кандидатстваше право в Университета на Вирджиния.

— И това е всичко?

— Е, успях да му уредя и билети за мача на „Скинс“ с „Каубойс“. Той е от Далас.

— Това вече е друга работа! — иронично заключи Мишел.

 

 

Агентът на ФБР действително нямаше нищо против да поговорят. Освен това им каза нещо доста интригуващо.

— Познавам Брандън Мърдок. Свестен тип, но нямам представа защо са му възложили това разследване.

— В смисъл? — озадачено го погледна Мишел.

— Той никога не е работил към ПРТП, към която са и серийните убийци — отвърна човекът, имайки предвид Програмата за разкриване на тежки престъпления, специално разработена от ФБР.

— А какво е работил?

— Преди известно време го изтеглиха във Вашингтон.

— В Хувър Билдинг или във ВОБ? — пожела да уточни Мишел. Ставаше въпрос за централата на ФБР и за Вашингтонското оперативно бюро.

— Не — отвърна агентът, поколеба се за момент и добави: — Наистина не трябва да говоря за това, Шон.

— Стига, Бари. Знаеш, че няма да те издам.

— Освен това ви намери билети за онзи мач на „Каубойс“ — напомни му Мишел.

Човекът се ухили.

— Добре, ще ви кажа — кимна той. — Мърдок е в Отряда за борба с тероризма. А за него се изискват много специални умения. — Показалецът му се заби в гърдите на Шон. — Но срещу тази информация отново ще трябва да ме снабдиш с билети, и то на по-добри места!

— Ще видя какво мога да направя.

Следващата им среща беше с местния прокурор. Оказа се, че той вече знае за убийството на Хилари Кънингам.

— Имаш право, Шон — въздъхна той. — Тая работа започва да мирише.

Получиха копие от следственото дело срещу Рой и потеглиха за фермата. Мястото се оказа изключително затънтено, в подножието на планината Блу Ридж, без къщи наоколо. Без котки, без крави. Без нищо. До него се стигаше по тесен черен път. Ленд крузърът на Мишел спря на напуканата земя пред издължената едноетажна къща, изградена изцяло от дървени талпи.

По гредите на верандата все още се виждаха парчета жълта полицейска лента, въпреки че огледите отдавна бяха приключили. На двайсет метра западно от къщата се издигаше двуетажен хамбар с дървен покрив, боядисан в зелено. В дъното на парцела се виждаха кокошарник и дъсчено заграждение, което изглеждаше твърде малко за конюшня.

— Кочина — сбърчи нос Мишел.

— Благодаря за уточнението — иронично я изгледа Шон. — А аз бях готов да приема, че тук са се отглеждали някакви малки кончета.

— Труповете в хамбара?

— Шест на брой. Всичките на бели мъже, все още неидентифицирани.

Входната врата се оказа заключена, но Мишел се справи с нея за по-малко от минута.

Вътрешното разпределение беше просто. Бързо обиколиха стаите. Мишел издърпа една книга от вградената библиотека и погледна корицата.

— Господи! — намръщи се тя. — Не мога да разчета дори дума от това заглавие!

— Е, никой не твърди, че си гений.

— Благодаря за напомнянето.

— Семейни фотографии липсват, следи от конкретни занимания — също. Никакви дипломи, никакви доказателства, че този човек действително е живял тук.

— С изключение на книгите.

— Да, вярно.

— Всъщност това е къщата на родителите му. Може би личните му вещи са някъде другаде.

— Не. Пол спомена, че родителите им са купили фермата, след като са се оженили и преди раждането на момчето. Това е единственият дом, който е имал Рой… — Шон отново огледа обстановката. — Предполагам, че ченгетата са прибрали компютъра му, ако изобщо е имал такъв.

— Правилно предположение.

Насочиха се към хамбара. Вратата беше отключена. Отвориха и влязоха. Просторното помещение беше почти голо. Дървена стълба водеше към вътрешен навес за сено. Над работните маси край стената бяха окачени ръждясали инструменти. В дъното дремеше стар трактор „Джон Диър“.

Мишел насочи вниманието си към купчината пръст до лявата стена, широка около метър и половина.

— Това трябва да е лобното място — прошепна тя.

Шон кимна и тръгна към полузасипаната яма.

— А откъде са знаели къде да търсят? — попита Мишел.

— В материалите по делото е отбелязано, че полицията е получила анонимен сигнал.

— Колко удобно! А някой да си е направил труда да издири автора на сигнала?

— Може би са опитали, но са ударили на камък. СИМ карта за еднократна употреба или нещо подобно. Стандартна процедура на маниаците — разбира се, когато са и извършители на убийството.

Тя описа бавен кръг около мястото, оглеждайки го внимателно като някакъв рядък археологически обект.

— Значи все още не са ги идентифицирали. Може би са били обезобразени, без възможност за снемане дори на отпечатъци?

— Нищо подобно. Просто ги е нямало в базата данни. Понякога и това се случва.

— Кели Пол изглеждаше убедена в невинността на брат си.

— Полубрат — поправи я той.

— Но все пак близък роднина.

— В някои отношения тя ми се струва по-интересна от него. Забелязах, че тук няма нейни снимки. Както и че липсваха негови в нейния дом.

— При някои семейства е така.

— Вярно е, но в момента двамата ми изглеждат доста близки.

— Ако трябва да бъдем честни, все още не сме чули дори една дума от устата на брат й. Тя също беше крайно сдържана по отношение на детайлите.

— Главно за собствения си живот, както вече отбелязах.

— Е, добре, видяхме лобното място — каза, оглеждайки се Мишел. — А сега какво?

Шон пристъпи към работната маса и се зае да разглежда старите инструменти върху нея.

— Нека приемем, че са му скроили номер. Но как са докарали и закопали тук цели шест трупа? Възможно ли е това да остане незабелязано?

— Първо, не бива да забравяме, че мястото е крайно затънтено. Второ, Рой не е бил постоянно тук. Работел е извън къщата, освен това често е пътувал до Вашингтон. Поне такива са сведенията, с които разполагаме.

— Добре, ясно. Не е било трудно да му заложат този капан. Но остава въпросът защо.

— В смисъл защо са си направили този труд, в случай че той наистина е бил незначителна брънка в могъщата държавна машина за събиране на данъци?

— Възможните отговори са два. Или става въпрос за нещо в живота му, за което все още не знаем — нещо, което оправдава наличието на цели шест трупа, или…

— Или не е бил незначителна брънка, а нещо много повече. Лично аз съм склонна да приема второто. Сестра му спомена за изключителните му умствени способности. А това може би е важно за определени хора или цели институции.

— И аз мисля така, особено ако прибавим честите му пътувания до Вашингтон и факта, че ФБР проявява необичаен интерес към делото. — Шон изтупа ръцете си и добави: — Ще се наложи да направим допълнителни проверки, най-вече в бившата служба на Рой.

Излязоха от хамбара в мига, в който на алеята спря джип, от който изскочиха двама мъже в костюми.

— Мога ли да попитам какво търсите тук? — извика единият.

— Можете — хладно отвърна Шон. — Но само след като се представите.

Двамата показаха някакви значки и побързаха да ги приберат обратно.

— Не успях да прочета имената и длъжността ви — все така хладно рече Шон. — Опитайте още веднъж, но по-бавно.

Вместо значките в ръцете на непознатите се появиха пистолети.

— Ние сме федерални служители. Незабавно напуснете това място!

Шон и Мишел показаха документите си и обясниха, че са получили разрешение за оглед от полицията и районния прокурор.

— Това изобщо не ме интересува! — тръсна глава единият от агентите. — Махайте се от тук! Веднага!

— Ние разследваме този случай от името на защитата. Имаме право да сме тук.

— Между другото, как разбрахте за присъствието ни? — подхвърли Мишел, докато вървяха към джипа й.

— Моля? — обърна се да я изгледа агентът.

— Наоколо е абсолютно безлюдно. Не срещнахме никакви коли. Как разбрахте, че сме тук?

Вместо отговор мъжът отвори вратата на джипа и й махна да влиза.

Потеглиха с мръсна газ по черния път. Изпод колелата се вдигнаха облаци прах, които засипаха агентите.

— Няма откъде да знаят, че сме тук! — разпалено рече Мишел. — А значките им изглеждаха истински, въпреки че побързаха да ги скрият. Това бяха истински федерални ченгета, Шон!

— Проследили са ни — мрачно рече Шон. — Само не знам от колко време го правят.

— Готова съм да се закълна, че никой не ни следеше, докато пътувахме към фермата на Кел и Пол! Нямаше начин да не забележа опашката, наоколо беше абсолютно голо поле.

— Тъкмо това е работата. Тук също е голо, но въпреки това се появиха, нали?

— Сателитно проследяване? — попита Мишел и машинално погледна през страничното стъкло.

— Защо не? Не забравяй, че срещу нас все пак е ФБР.

— Дори за тях покупката на спътниково време не е лесна работа.

Шон се замисли за момент, после тръсна глава.

— Тези типове не бяха от ФБР. Федералните ченгета биха ни натикали служебните си карти право в носовете, без да бързат да ги прибират.

— В какво сме се забъркали, господи? — прошепна Мишел.

Той не отговори. Просто нямаше какво да каже.