Дейвид Балдачи
Шестият (25)

24

Шон се върна от срещата с прокурора широко усмихнат. Мишел го чакаше в джипа си.

— Май всичко е наред, а? — подхвърли тя.

— За момента забравят за ареста — тържествуващо отвърна той. — Няма да има съдебно разследване, следователно гаранцията отпада. Свободна си да пътуваш, накъдето ти видят очите. В моята компания, разбира се.

— Добре си се пазарил — рече с уважение тя.

— Така е. Но решителна роля изигра фактът, че ченгетата са открили куршума, който едва не ти е видял сметката.

— Чудесно. Какъв е?

— Ремингтън четирийсет и пети калибър, с метално покритие.

— Различен от онзи, с който беше убит Бърджин — констатира тя. — Един куршум с пълна метална обвивка със сигурност би пробил черепа му.

— Освен това не е дело на онзи, който ми се изплъзна в Мейн. Няма как да е бил на две места едновременно.

— Все още няма заключение от аутопсията на Хилари, нали?

— Няма. Но мога да се обзаложа, че ще открият още един четирийсет и пети калибър в тялото й.

Половин час по-късно вече пътуваха към адреса на Кели Пол с ленд крузъра на Мишел — разбира се, след като Шон върна наетата кола.

Използваха магистрала 64, за да стигнат до пресечката й с магистрала 81, откъдето поеха на юг. Няколко часа по-късно, малко преди границата с Тенеси, напуснаха магистралата и се насочиха на запад, преминавайки през няколко градчета с по един светофар в центъра. Десет минути след като последното от тях остана зад гърба им, Мишел намали и погледна към дисплея на джипиеса.

Шон се прозя и направи справка с часовника си.

— Два и половина през нощта — отбеляза той. — Ако скоро не получа осем часа здрав сън, главата ми ще се разпадне.

— Аз се наспах в ареста — рече Мишел.

— Нищо чудно, защото видях леглото в дома ти. В сравнение с него затворническото ти се е сторило истински лукс.

— Когато беше в същото това легло, не се оплакваше — подхвърли тя.

— По онова време имах други приоритети — не й остана длъжен той.

— Как ще действаме? Според джипиеса адресът е по-надолу по този път, вляво. Но аз не виждам нищо, освен голо поле. Да не би да живее във ферма?

Шон погледна през страничното стъкло.

— Това не е голо поле, а царевична нива — констатира той, напрегна поглед и добави: — А онова отпред трябва да е някаква ферма, въпреки че не виждам къща.

Мишел включи дългите светлини, които уловиха очертанията на пощенска кутия край пътя.

— Кутията е празна, но трябва да е тук — каза тя.

— Кели Пол и Едгар Рой. Каква е връзката помежду им?

— Може би му е роднина, а Пол да е фамилията на съпруга й.

— А може би изобщо нямат роднинска връзка — въздъхна Шон.

— Но ти сам каза, че трябва да има нещо. Бърджин едва ли е приел да представлява Рой само защото тази Кели Пол го е помолила за това. Нали трябва да има адвокатско пълномощно или нещо друго от тоя сорт?

— По принцип, да. Но съществува възможност Рой да е изгубил ума си след ареста. Технически е невъзможно да е подписал адвокатско пълномощно, след като е превъртял.

— Не знаем кога точно е станало това. След ареста би трябвало да последват и обичайните съдебни процедури — определяне на гаранция, психоекспертиза и изпращането му в Мейн.

— Права си — кимна Шон. — Ако е наел Бърджин, това трябва да е станало, преди да замлъкне. Но защо тогава е цялата секретност около клиента? Защо няма нито фактури, нито кореспонденция? А после се появяват писмото на Мърдок и отметката с адреса на Кели Пол в гаранционната книжка на колата.

— Добре де, въпросите са много. Надявам се, че това няма да ни попречи да почукаме на вратата й.

— Почукването на нечия врата в този час на нощта може да доведе до стрелба с тежки последици за някой от нас. Предлагам да отбием от пътя и да подремнем. Лично аз съм готов да го направя веднага.

— Единият трябва да остане буден и да наблюдава.

— Какво, кравите ли?

— Да бъдем разумни, Шон. Вчера едва не ни убиха.

— Добре, права си.

— Аз съм първа — добави тя. — Ще те събудя след два часа.

Шон свали облегалката максимално назад и затвори очи. Броени минути по-късно купето се изпълни с тихото му похъркване. Мишел го погледна, после издърпа някакво одеяло от пространството зад седалките и го зави. След това влезе в ролята си на часовой. Оглеждаше пространството пред колата и после страничните огледала. Ръката й легна върху ръкохватката на пистолета и остана там.

 

 

Шон се протегна, отвори очи и премигна срещу ослепителните лъчи на слънцето. После изведнъж подскочи и се завъртя към Мишел, която почукваше по волана и отпиваше от бутилка с безалкохолно.

— Защо не ме събуди?

Той машинално погледна часовника си, който показваше осем без нещо.

— Спеше като бебе — отвърна тя. — Сърце не ми даваше да те събудя.

Той забеляза одеялото, с което го беше покрила.

— Направо изтръпвам от фактора чувствителност в поведението ти, който бележи драстично увеличение.

— В ареста се наспах до насита — поясни тя. — А сега и двамата сме свежи.

— Това ми звучи малко по-смислено.

Стомахът му се разбунтува.

— Ако искаш, мога да ти откъсна една-две царевици — подхвърли с усмивка тя.

— Не искам. По-добре ми дай някое десертче от онези, които винаги държиш на задната седалка. Страх ме е да ровя в бъркотията, която цари там.

Тя се протегна назад и му подхвърли една станиолова опаковка.

— Двайсет грама чист протеин. Направо ще те нокаутира.

— Някакво движение в къщата?

— Никакво. Не са пристигали коли, не са излизали. Не забелязах и човешко присъствие. Видях само една черна мечка и животинче, което ми заприлича на бобър.

Шон свали страничното стъкло и напълни гърдите си с чистия студен въздух.

— Мехурът ми сигнализира, че трябва да се облекча — каза той.

— Аз вече свърших тая работа — отвърна Мишел и посочи нивата оттатък асфалта. — Ей там, в долчинката.

Той се върна след минута-две.

— Мисля, че е време да се запознаем с Кели Пол.

Мишел запали двигателя.

— Може пък и да ни почерпи кафе — отбеляза тя, докато насочваше тежката машина в покритата с чакъл алея. — Ами ако откаже да разговаря с нас?

— Ще се наложи да настояваме. Не сме били тоя път напразно, нали?

— Ще й кажем ли за Бърджин?

— Ако Кели Пол действително го е наела, може би ще пожелае да ни помогне. За момента нямам никаква представа каква е връзката между последните събития и онова, което се случи в Мейн. Искам да вярвам, че смъртта на Бърджин и на секретарката му имат някаква връзка с Рой, освен ако Бърджин не е криел нещо от своето минало. От всичко това следва, че подобна връзка има и Пол.

— Не мога да се отърва от мисълта, че аз съм убила Хилари Кънингам, въпреки цялата логика в думите ти — рече с въздишка Мишел.

— Това ли беше причината да не мигнеш цяла нощ?

— Тя беше една невинна възрастна жена, Шон. А сега е мъртва.

— Дори да си го направила, не е било умишлено. Стреляли са по теб и ти си отвърнала на огъня. Това е инстинкт. И аз бих постъпил по същия начин.

— Което не я прави по-малко мъртва. Какво ще кажат на децата или на внуците й? „Съжаляваме, но я убиха по случайност.“

— Такъв е животът, Мишел. И двамата го знаем. Такива неща са ни се случвали достатъчно често, за да се преструваме, че не ги забелязваме.

— И въпреки всичко се чувствам виновна. Адски ми е гадно.

— Разбирам те много добре. Но не забравяй, че почти сигурно Хилари Кънингам се е появила в къщата против волята си. Някой я е завлякъл там. А ако ти наистина си я простреляла, това не е било случайно.

— Искаш да кажеш, че са ми направили постановка?

— Да.

— Защо?

— Може би е знаела нещо важно. Слагат я на мушката ти, гръмваш я, а после полицията ни хваща. Което автоматично ни вади от играта.

— Ако това е вярно, значи сме изправени пред доста болни мозъци.

— Винаги сме се изправяли срещу психопати, Мишел. Такава ни е работата. Но специално тези копелета ги искам много повече от всички останали.