Серия
Шон Кинг и Мишел Максуел (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sixth Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

70

Две нощи по-късно Едгар Рой го усети. Както животните усещат приближаващата буря. Сви се в мрака и притисна лице в тънкия матрак, на който спеше вече толкова много нощи. Слухът му долови стъпки. Рутинната нощна обиколка на пазачите, придружена от обичайните празни фрази. Но предчувствието, че нещо страшно ще се случи, остана.

После осветлението в килията примигна и се включи отново.

Той се сгърчи още повече. Вече не му пукаше, че камерата засича движенията му. Тя нямаше значение. Лампите отново премигнаха. Сякаш бурята навън се разрастваше, а майката природа си играеше с електрическото захранване на „Кътърс“. След това настъпи мрак.

Рой чу виковете на надзирателите и уплашените крясъци на част от затворниците.

Разнесе се тропот на бягащи крака. Врати се затръшваха с оглушителен метален трясък. Зави сирена.

Лампите светнаха. Някъде от дълбините на огромната сграда се разнесе набиращо скорост свистене като от реактивен самолет, който форсира двигателите си преди излитане.

Аварийното захранване. Рой го беше чувал веднъж, но тогава просто изпробваха генератора. С огромна мощност, способен да обслужва целия обект, включително електрифицираната ограда. Беше разположен в отделна бетонна постройка, залепена за основната сграда. Работеше с течно гориво, което можеше да стигне за цяла седмица. И това го знаеше от подслушаните разговори между надзирателите, които не ги беше грижа дали някой ги чува или не. Рой обаче не пропускаше нищо. И го запомняше. Генераторът беше солиден и надежден, оборудван с всякакви защитни средства.

Воят утихна. Заедно с него угасна и осветлението. В килията се възцари непрогледен мрак. Рой не беше в състояние да види дори собствените си ръце. Погледна през решетките. По коридора шареха надзиратели с включени фенерчета. Лишена от отопление, бетонната сграда бързо изстиваше. Рой започна да трепери и инстинктивно се зави с одеялото в безуспешен опит да се зарови още по-дълбоко в леглото. Но това беше безполезно. Нямаше къде да се скрие.

 

 

Кавалкадата от черни джипове с държавни номера прекоси мостчето и с рев се насочи към главния портал. От него изскочиха шестима мъже, които се втурнаха към първия кръг на охраната. Огромната сграда зад тях тънеше в мрак, нарушаван единствено от бледите лъчи на луната и фенерчетата на надзирателите, които се опитваха да обезопасят периметъра. Навсякъде виеха сирени с портативно захранване.

— ФБР! — обяви един от мъжете и размаха значката си. — Идваме за Едгар Рой. Веднага го изведете!

— Какво? — объркано попита един от пазачите.

Мъжът тикна значката и служебната си карта в лицето му.

— ФБР! — повтори той. — Имате тотален пробив в сигурността, а Рой е федерален затворник първа степен. Пише го в придружаващите документи. В случай на криза за неговата сигурност отговаря единствено Бюрото. Отваряй или ще те арестувам на място!

Пазачите бяха парализирани от появата на въоръжените мъже, облечени с бронежилетки и якета с надпис ФБР. След кратко колебание те ръчно отвориха портала и пропуснаха кавалкадата черни автомобили.

На вътрешния вход ги очакваше новият директор, заел мястото на Карла Дюкс. Той заповяда на подчинените си незабавно да отворят последните заграждения и да предадат Едгар Рой на федералните агенти.

 

 

Едгар чу отварянето и затръшването на вратите и тропота на тежки ботуши. Не вдигна глава, когато звуците приближиха неговата килия, не погледна към вратата, която се отвори без помощта на електрическото захранване. Тялото му безсилно се отпусна в здравите ръце, които го вдигнаха от леглото.

Издърпаха го толкова силно, че главата му се удари в шлема на един от мъжете. Помъкнаха го по коридора.

— Мърдай, задник! — изрева в ухото му един от агентите. — Иначе ще получиш дупка в черепа!

Едгар Рой изпълни заповедта. Омекналите му крака се задвижиха на странни подскоци.

Мракът препускаше около тях, насечен от викове и пронизителния вой на сирени. Прииска му се да запуши уши, но мъжете от двете му страни го държаха в желязна хватка.

На главния вход го посрещнаха няколко лица, между които и това на новия директор, който с мъка сдържаше тържествуващата си усмивка. Масивният портал зееше отворен.

После, за пръв път от месеци, Едгар Рой се озова под открито небе. Видя луната, чу рева на океана. Пое си дълбоко въздух.

Но нямаше време да се наслади на тази малка порция свобода главно защото си даваше сметка, че изобщо не е свободен. Напъхаха го на задната седалка на единия от чакащите джипове, а от двете му страни се настаниха едри мъжаги. Турбодвигателят изрева, тежките гуми заскърцаха по чакъла. После гърбът му залепна за облегалката от рязкото ускорение. Мощният джип се стрелна през портала и за секунди набра сто километра.

Прекосиха мостчето. Скоростта намаля и колата свърна вляво. Двете машини отзад я последваха. След десет минути стигнаха пътя, който щеше да ги изведе от района. Тъмен и безлюден, просто лента асфалт сред гората.

После колата подскочи, сякаш се беше блъснала в нещо. Тресна експлозия, но Рой не усети ударна вълна. Машината потъна в гъст облак дим.

Някой изкрещя. Колата се люшна надясно, после наляво. Мъжете от двете му страни се разкашляха. Нещо притисна ръката му. Студено дуло се заби в бузата му. Щракна зареден пистолет.

Димът нахлуваше в купето. Вече не виждаше нищо. Сякаш беше в открита кабина на самолет, навлязъл в облаците. Долови напрегнатия вой на моторите на колите зад тях. Мъжете крещяха и псуваха, задавени от дима.

Екна изстрел и той инстинктивно се сви. Стъклото до главата му се пръсна, отломките порязаха лицето му.

Пое си дълбоко дъх и това беше последното нещо, което запомни.