Серия
Шон Кинг и Мишел Максуел (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sixth Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

5

Легнаха да спят.

В отделни стаи.

Собственичката мисис Бърк беше на седемдесет и три години и имаше доста старомодни представи за настаняването на гостите си. Държеше да зърне брачните им халки, преди да ги настани в обща стая.

Мишел спа дълбоко, а Шон изобщо не мигна. След два часа въртене в леглото той стана и надникна през прозореца, който гледаше на север, към градчето Истпорт, радващо се на привилегията да посреща слънчевите лъчи първо в цялата територия на Съединените щати. Взе душ и се облече. Един час по-късно се срещна на закуска с все още сънената Мишел.

Мотелът „Мартас Ин“ се оказа удобно и приятно място, съвсем близо до брега. Две минути бяха достатъчни, за да стигнеш до там и да хвърляш плоски камъчета във водата. Храната се сервираше в малка трапезария с чамова ламперия, разположена непосредствено до кухнята. Двамата с Мишел се настаниха на високи плетени столове с кожени облегалки. Изпиха по две големи кафета, след което преминаха към закуската — яйца, бекон и току-що изпечени банички, предварително поляти с разтопено масло.

— Май ще трябва да пробягам поне петнайсет километра, за да изгоря всичките тези калории — отбеляза Мишел, докато си наливаше трета чаша кафе.

— Никой не е казвал, че трябва изядеш всичко — отвърна Шон, оглеждайки празната й чиния.

— Би било излишно, защото храната беше превъзходна. — Тя забеляза местния вестник в ръцете му и попита: — Няма нищо за Бърджин, нали? Било е късно да го вкарат в сутрешното издание.

— Да — отвърна той, остави вестника и придърпа реверите на якето си. — Навън е доста студено. Би трябвало да си взема по-топли дрехи.

— Не провери ли географската ширина, моряко? Това е Мейн. По всяко време може да стане студено.

— Няма ли нещо от новия ни приятел Добкин?

— На моя телефон няма. Вероятно му е рано. А сега казвай какви са плановете. Няма да висим цял ден тук, нали?

— Имаме насрочена среща с Едгар Рой и аз възнамерявам да отида.

— Ще ни пуснат ли без Бърджин?

— Ще видим.

— Наистина ли го искаш? В смисъл добре ли познаваше Бърджин?

Шон сгъна салфетката си, остави я на масата и се огледа. В помещението имаше само още един клиент: облечен в костюм от туид четирийсетгодишен мъж, който отпиваше от чашата горещ чай с елегантно вирнато малко пръстче.

— След напускането на Сикрет Сървис ударих дъното. Бърджин беше първият, който откри, че в резервоарът ми все пак е останало малко гориво — лаконично обясни той.

— Познаваше ли го отпреди? Той знаеше ли какво ти се е случило?

— Отговорът и на двата въпроса е отрицателен. Запознах се с него в „Грийнбърис“ — една кафе-сладкарница в Шарлотсвил. Заговорихме се. Той ме нави да кандидатствам право. И впоследствие се превърна в главната причина отново да стъпя на краката си. — Замълча за момент, после добави: — Задължен съм му, Мишел.

— Значи и аз съм му задължена — тръсна глава тя.

Пътят до „Кътърс Рок“ се оказа доста заобиколен. Имаше прилив. Вълните на океана гневно блъскаха хлъзгавите скали, покрай които минаваха. Направиха плътен десен завой, после ляв. Изминаха трийсетина метра до някакво възвишение, след което зърнаха предупредителната табела: двуметров лист ламарина на дебели колове, забити дълбоко в каменистата земя. В общи линии надписът върху нея предупреждаваше разсеяните минувачи, че наближават строго охраняван федерален обект и това е последният им шанс да се върнат, ако нямат работа там.

Мишел натисна педала на газта и колата се понесе напред.

— Играеш ли си? — погледна я Шон.

— Не, просто гоня едни пеперуди — отвърна тя.

— Какви пеперуди, по дяволите… — започна той, но се овладя и стисна устни. Спомни си, че неотдавна партньорката му беше постъпила в психиатрична клиника, за да реши някакви лични проблеми.

— Добре — рече и отново извърна глава към пътя, който представляваше тясна асфалтирана дига, изградена от солиден мейнски камък.

Автоматичният портал беше изработен от масивна стомана, способна да издържи на танкова атака. Караулното побираше четирима въоръжени мъже, които изглеждаха така, сякаш никога през живота си не се бяха усмихвали. Коланите им бяха провиснали от специализирано оборудване — пистолет глок, белезници, сгъваема палка, електрошок, лютив спрей, зашеметяващи гранати.

И свирка.

Мъжете тръгнаха към тях.

— Ще заложиш ли десетачка, че няма да попитам най-едрия дали е надувал свирката си, за да предотврати бягството на някой превъртял психопат? — подхвърли полугласно Мишел.

— Ако само посмееш да си правиш майтап с тези горили, ще те гръмна! — мрачно отвърна Шон.

— Но те ще се ядосат на мен, а не на теб — усмихна се тя.

— Нищо подобно. Винаги го отнася мъжът. На дамата й се разминава. Все пак благодаря.

— За какво?

— За пеперудите. Вече са и в моята глава.

Периметърът беше ограден с почти четириметрова каменна стена, в горната част на която беше монтиран двуметров цилиндър от неръждаема стомана. Никой не би могъл да се задържи или да се покатери по него.

— Това оборудване ми е познато от затворите със строг режим, които съм посещавал — заяви Шон. — Последна технологическа новост за охрана на лошите.

— А ако някой реши да използва вакуумни възглавнички? — попита Мишел, оглеждайки стоманеното съоръжение.

— Няма начин. То се върти, на принципа на онези въртележки в клетката на хамстерите. По тази причина вакуумните възглавнички не вършат работа. Падаш на задника си и толкова. Освен това цилиндърът положително е оборудван със сензори за движение.

Провериха колата им със системата АВИАН, създадена специално за преглед и анализ на превозни средства. Използваха се свръхчувствителни сеизмични сензори, които са в състояние да уловят дори вълните, предизвикани от сърдечна дейност. Модерният алгоритъм за анализ на сигналите установи за по-малко от три секунди, че във форда няма друго живо същество, освен пътниците в купето. След това беше извършена проверка със специално устройство, чувствително към експлозиви и наркотици, включително и на пътниците в колата. Последваха старомодният ръчен обиск, разпит за целта на появата им и проверка в списъка на посетителите. Мишел инстинктивно отвори уста да даде обяснения за личното си оръжие, но навреме се сети, че пистолетът й беше останал в полицията. След всичките описани процедури им позволиха да продължат пътя си по тясна пътека между високите огради. Мишел внимателно оглеждаше загражденията.

— Наблюдателни постове на всеки трийсет метра с по двама въоръжени охранители — констатира тя, присвивайки клепачи срещу слънцето. — Единият носи автомат „Калашников“ с удължен пълнител, а другият — дългобойна пушка снайпер с инфрачервен оптичен мерник. Обзалагам се, че всеки пост е оборудван с допълнителни телевизионни камери, които са свързани с дигитални рекордери, съдържащи терабайти записи на данни. Плюс система от многофункционални детектори за микровълново и инфрачервено наблюдение на охраняваната зона, биометрични четци, сигурна високотехнологична Ай Ти мрежа, многостепенни непрекъснати вериги и мощни генератори за независимо захранване с електрически ток.

— Стига с тези описания! — намръщено я прекъсна Шон. — При наличието на такова оборудване никак няма да е чудно, ако се окаже, че не само ни наблюдават, но и ни подслушват.

Тя вдигна поглед към трите реда вътрешни заграждения, зад които се издигаше двуетажният бетонен правоъгълник на окованата в стоманени решетки сграда, в която бяха затворени най-лудите психопати на Америка. Всяко от загражденията се издигаше на височина шест метра и завършваше с няколко реда бодлива тел. Последните два метра бяха извити навътре под ъгъл от четирийсет и пет градуса, невъзможни за преодоляване. Върху средната част блестяха оголени кабели, по които течеше ток с високо напрежение — според изричното предупреждение на табелата, окачена над тях. Пространството между загражденията приличаше на минно поле от остри като бръснач жици и големи, заровени в земята метални „таралежи“. На слънчевата светлина проблясваха десетки тънки като паяжини кабели, които несъмнено задействаха скрити капани. През нощта със сигурност щяха да останат невидими. Евентуалният беглец би се нарязал до смърт на всички тези препятствия още преди да стигне средното заграждение, а ако случайно успееше да се добере до там, за награда щеше да бъде изпържен от високото напрежение. Разбира се, ако преди това не бъдеше умъртвен от пазачите с прецизно насочени изстрели в главата и сърцето.

— По тези огради тече ток с нисък ампераж и напрежение от пет хиляди волта — отбеляза на глас Мишел. — Обзалагам се, че под тях има бетонен постамент, който изключва прокопаването на тунел. — Замълча за момент, после добави: — Но въпреки това има нещо странно…

— Какво?

— Електрическото заграждение има за цел спестяването на разходите за жива сила. Във всички изправителни заведения по света това означава по-малко охранители в наблюдателните постове. Но тук всеки един от тях е обслужван не от един, а от двама стрелци.

— Може би наистина не искат никакви рискове.

— За мен това си е престараване.

— Какво друго очакваш? Типично разхищение на парите на данъкоплатците.

— Е, поне се грижат за екологията — отбеляза тя и посочи многобройните панели на покрива, подредени така, че да поемат максимално количество слънчева светлина.

Преодоляха още три проверки, всяка от които електронна и ръчна. Накрая Мишел вече беше сигурна, че въоръжените пазачи имат далеч по-пълна представа за всяка извивка на тялото й, отколкото самата тя. Масивният портал на самата сграда се задвижваше от мощна хидравлика. На външен вид приличаше на врата към противоатомно скривалище.

— Е, добре — въздъхна Мишел. — Готова съм да приема, че от това място наистина е невъзможно да се избяга.

— Дано — процеди Шон.

— Според теб дали вече знаят за смъртта на Бърджин?

— Не бих се обзаложил за противното.

— Но в такъв случай може и да не ни пуснат.

— Щяха да ни спрат още в началото.

— Прав си. Започвам да се питам защо ни позволиха да стигнем до тук.

— Май още не си се разсънила.

— Какво?

— Аз си зададох този въпрос още след като минахме през първия портал — нервно поясни Шон.