Серия
Шон Кинг и Мишел Максуел (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sixth Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

15

Питър Бънтинг нервно опипа вратовръзката си и кимна на служителя, който беше дошъл да го посрещне. Безброй пъти беше идвал тук, но сега беше различно. Сега щяха да му сритат задника, и то здравата.

Изведнъж се закова на място и се втренчи в мъжа, който излизаше от вратата, към която се беше насочил.

Мейсън Куонтрел беше с петнайсет години по-възрастен от него и по-нисък, с гърди на булдог и масивна челюст. Вълнистата му коса все още беше гъста, макар и посивяла. Чертите на лицето му бяха остри като ума му, очите му не пропускаха нищо. Той беше президент на Мъркюри Груп, една от най-могъщите компании в областта на националната сигурност, с два пъти по-големи приходи от фирмата на Бънтинг. В замяна на това обаче Бънтинг се беше възползвал от предимствата на платформата на Е-програмата, за да си осигури по-голямо влияние сред разузнавателната общност. Куонтрел беше от старата школа, която разчиташе на широка мрежа от внедрени агенти. Пчеличките си вършеха работата и захранваха държавната фабрика с хартиени доклади, които никой нямаше време да чете. Но това беше достатъчно за динозавъра, който печелеше милиарди долари на гърба на Чичо Сам. Куонтрел го беше наел направо от студентската скамейка, но по-късно Бънтинг успя да се отдели и да си изгради собствена империя. Преди две десетилетия Куонтрел беше детето–чудо в тъмните дебри на частния сектор, но Бънтинг постепенно го измести.

Двамата не бяха приятели. В някои отношения бяха дори нещо повече от конкуренти. Но във Вашингтон нямаше победители и победени, а само оцелели. Бънтинг беше наясно, че Куонтрел би направил всичко възможно да го свали от високия пиедестал.

— Изненадан съм да те видя тук — рече Куонтрел.

Бас държа, че е така, помисли си Бънтинг.

— Как върви бизнесът?

— Никога не е вървял по-добре.

— Така ли? Аз пък чувам други неща.

— Изобщо не ме интересува какво чуваш, Мейсън.

— Добре, добре, Пит — разсмя се Куонтрел. — Не карай дамата да те чака. Сигурно има да ти казва доста неща.

След тези думи той се обърна и се отдалечи по коридора. Бънтинг остана да гледа след него, сякаш броеше крачките му. Трепна едва когато служителят го докосна по рамото и промърмори:

— Министър Фостър ще ви приеме веднага, мистър Бънтинг.

Въведоха го в широкия ъглов кабинет с поликарбонатни стъкла на прозорците, които пропускаха достатъчно светлина, но не и куршуми. Той седна срещу жената зад бюрото, облечена в любимия си бледосин цвят. Елън Фостър беше на четирийсет и пет, разведена, без деца, амбициозна като него и изключително интелигентна. Такава и трябваше да бъде. До това ниво се стигаше през много гъсто сито. Беше руса, стройна и привлекателна, способна да бъде както желязната лейди, така и мила жена, която няма нищо против някой лек флирт. Това не беше нещо необичайно, особено в този град, в който медът и оцетът често се използваха като заместители на обичайните афродизиаци.

Фостър управляваше сравнителното новото Министерство на вътрешната сигурност, създадено след събитията от 11 септември. Посрещна го с леко кимване, но лицето й остана непроницаемо. Бънтинг знаеше, че като превъзходен тактик, тя бе оглавила най-голямата институция за сигурност в страната, която смучеше средства от държавния бюджет като гигантска прахосмукачка. Това предизвикваше завистта и нескритата омраза на останалите разузнавателни агенции. Но светът се беше променил и това беше основната причина за присъствието на Фостър в този кабинет. Тя се радваше на подкрепата и доверието на президента. Прекрасно знаеше, че те са по-ценни от злато. Вероятно затова си позволяваше да демонстрира великодушие към своите конкуренти, а може би го правеше просто защото знаеше, че в крайна сметка пак тя щеше да се наложи.

— Радвам се да те видя, Питър — надигна се от стола си Фостър. — Как е семейството?

— Добре, госпожо министър. Благодаря.

Тя посочи канапето и креслата в дъното на просторния кабинет. На масичката имаше каничка с кафе и чаши.

— Нека се поотпуснем малко — подхвърли тя. — Все пак срещата ни е неофициална, нали?

Бънтинг не се остави да бъде заблуден. Професионалните екзекуции се случваха именно по време на неофициалните срещи.

Седнаха.

— В коридора се сблъсках с Мейсън Куонтрел — подхвърли той.

— Предполагам — кимна Фостър.

— Нещо ново около „Мъркюри“?

Тя се усмихна и побутна захарницата към госта си. Очевидно нямаше намерение да отговори на този въпрос.

— Може би той не знае за…

— Да се съсредоточим върху теб, Питър — хладно го прекъсна тя.

— Добре.

Дамата нанесе удара си миг преди устните му да докоснат чашата.

— Прехвалената Е-програма май излезе от релсите.

Глътката кафе се оказа прекалено голяма и очите му се насълзиха от горещата течност. Той остави чашата и избърса устни с носната си кърпа.

— Действително имаме известни проблеми, но нещата са под контрол.

— В какъв смисъл?

— Правим всичко възможно да ликвидираме пропуските. Аз лично…

Тя вдигна пръст да го прекъсне, посегна към телефонната слушалка и произнесе две кратки думи:

— Докладите, моля.

Секунди по-късно в кабинета се появи сътрудник с делови вид, който постави една дебела папка на масичката и се оттегли. Фостър бавно я прелисти, а той стоически чакаше, преглъщайки с усилие ироничната забележка, която му беше на устата. Не е ли странно, че все още използвате хартиени носители?

— Качеството видимо се влошава. Полезната информация от Е-програмата се е свила с трийсет и шест процента. Самите доклади са объркани и неясни. Липсват предишната обосновка и логически заключения. Ти ме увери, че операцията няма да бъде засегната, но на практика е обратното.

— Вярно е, че летвата беше вдигната много високо, но…

— Ти прекрасно знаеш, че аз съм най-верният ти поддръжник — отново го прекъсна Фостър.

Това беше абсолютна лъжа, но Бънтинг покорно кимна.

— За което съм ви дълбоко благодарен. В тези тежки моменти за мен вие действително се проявихте като чудесен лидер.

Усмивката й продължи задължителните няколко секунди, след което се стопи.

— Но има хора, които не споделят моя ентусиазъм. С течение на времето Е-програмата започна да усвоява бюджетни средства на други агенции. Това е Светият граал на нашето време. По-голямо парче от баницата за едни означава по-малко за други.

Така е, но МВС прилапва най-голямото парче, помисли си Бънтинг.

— Въпреки всичко няма спор, че Е-програмата е изключително успешна — рече на глас той. — Тя предлага на страната далеч по-голяма сигурност, отколкото конкуренцията между отделните агенции. Този модел вече не работи.

— Не бих казала, че съм съгласна с тази оценка — бавно отвърна Фостър. — Но главният въпрос си остава: какво направи за мен днес? Варварите са на прага ни. Даваш ли си сметка какво ще се случи, ако тези неща станат публично достояние?

— Гарантирам ви, че това няма как да се случи.

— Не съм убедена, Питър — въздъхна тя и затвори папката. — Никак не съм убедена. На същото мнение са и други влиятелни хора. Когато директорът на ЦРУ научи, щеше да получи инфаркт. Според него това е колосална бомба с часовников механизъм, която всеки момент ще избухне. Какво би му отговорил?

Бънтинг отпи още една глътка кафе, за да спечели време.

— Аз съм твърдо убеден, че можем да променим нещата — заяви накрая той.

— Това ли е отговорът ти? — погледна го с недоумение тя. — Наистина ли?

— Точно така — твърдо отвърна той. Беше прекалено уморен, за да измисли нещо по-умно. Което също нямаше да има значение, защото жената насреща му очевидно вече беше взела решение.

— Може би не те разбирам, Питър — каза тя и направи малка пауза, за да придаде повече тежест на онова, което предстоеше да каже. — Някои хора са на мнение, че обстоятелствата налагат изпреварващ удар.

Бънтинг навлажни устните си. Той прекрасно разбираше какво означава това.

— Според мен би било крайно неразумно.

— Наистина ли? — вдигна вежди тя. — Какво ще препоръчаш тогава? Да изчакаме кризата да ни погълне? Това ли е твоята стратегия, Питър? Да се свържа ли с президента и да го уведомя какво предлагаш?

— На тази фаза е излишно да го безпокоим.

— Днес се държиш различно от разумния човек, когото познавам. Ще ти го кажа максимално ясно — това няма да рикошира върху нас по никакъв начин. Разбираш ли? Ако възникне подобна опасност, веднага ще нанесем изпреварващ удар.

— Аз ще направя всичко възможно подобно нещо да не се случи, госпожо министър.

Жената се усмихна на официалното обръщение.

После стана и му протегна ръка. Той я стисна, усещайки дължината на маникюра й. Тези нокти можеха да извадят очи. А може би да пробият кожата и да стигнат чак до сърцето.

— Не изгаряй мостовете, Питър. Иначе бързо ще откриеш, че няма на какво да стъпиш.

Бънтинг напусна кабинета с изправен гръб, опитвайки се да спаси поне част от достойнството си. Съзнанието му беше заето от една-единствена мисъл — да тръгне към Мейн. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

 

 

Фостър допи кафето си. Секунди по-късно в кабинета се появи мъжът, на когото беше изпратила текстово съобщение.

Джеймс Харкс застана мирно.

Метър и осемдесет и пет, около четирийсетгодишен, със сребърни нишки в късата тъмна коса. Изглеждаше заплашително силен, с огромни ръце и загрубели като рачешки щипки пръсти. Раменете му бяха масивни и мускулести, но въпреки това се движеше безшумно като котка. Плавно, пестеливо, без нито едно излишно движение. Този мъж беше изпълнявал много мисии за Америка и нейните съюзници. Винаги безупречно, без да допуска грешки.

Фостър допълни чашата си с кафе, но на него не му предложи.

Отпи една глътка и най-сетне се обърна да го погледне.

— Чули всичко?

— Да — кимна Харкс.

— Какво ти е мнението за Бънтинг?

— Умен и находчив, но без много възможности за избор. Не воюва с вятърни мелници, което означава, че не бива да го подценяваме.

— Не обели нито дума за инцидента със Сохан Шарма.

— Да, така е.

— Светът, в който живеем, става все по-непредвидим.

— Това е вярно. Имате ли нови заповеди?

— Ще ги получиш, когато му дойде времето. Но бъди готов.

Доловил лекото й кимване, Харкс побърза да се оттегли. Тя допи кафето си и се насочи към бюрото. Чакаше я работа. В защита на себе си и на родината. Точно в този ред.