Серия
Шон Кинг и Мишел Максуел (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sixth Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

10

„Грейс Лодж“ беше обграден от плътна стена полицаи и федерални агенти. Гостите били разпитани, а стаите им — претърсени. След това ги помолили да отседнат другаде, но да не напускат района. С малко късмет и благодарение на правилни догадки Шон и Мишел успяха да открият собствениците на мотела — съпрузи над шейсетте, видимо разстроени от случващото се.

— Шантава работа! — изсумтя съпругът, широкоплещест здравеняк с мека бяла коса и загоряло лице, приведен над чаша кафе в бензиностанцията, от която се виждаше мотелът. Беше облечен с нови джинси и яркочервена фланелена риза.

— Ченгетата се появиха и просто ви наредиха да се опразни сградата? — попита Мишел.

Съпругата кимна. Беше слаба и жилава и изглеждаше така, сякаш може да просне на земята значително по-едрата си половинка.

— Първо ги претърсиха и преровиха дори чекмеджетата с бельото. Някои от нашите гости ни посещават от десетилетия и със сигурност нямат нищо общо със смъртта на онзи човек.

— Но след този инцидент едва ли ще се върнат повече — добави с нещастен вид съпругът.

— А онзи човек, Бърджин, нае стая едва вчера, така ли? — попита Шон.

— Точно така — кимна съдържателят.

— Но сме го виждали и преди, разбира се — обади се жена му.

— Отсядал е при вас?

— Два пъти — отвърна съпругът.

— Имате ли представа защо? — попита Мишел.

— Не е било нито за лов, нито за риболов — уточни съпругата.

— Той беше адвокат — допълни мъжът.

— Случайно да знаете с какво се е занимавал? — попита Шон.

Съпругът внимателно го огледа.

— Вие не сте тукашни, нали?

— Не. Пристигнахме вчера и отседнахме в „Мартас Ин“. Мисис Бърк е много приятна дама.

Мишел успя да потисне едно презрително сумтене.

— Наистина е приятна — кимна човекът.

Съпругата му машинално стисна устни.

— Никога не съм попадала на мястото на убийство — обяви Мишел. — Доста е зловещо. Но иначе си падам по кримките, особено ако са правдоподобни.

— Аз пък се питам защо някой е тръгнал да убива адвокат — добави Шон. — Човекът може би е дошъл тук на почивка.

Жената понечи да каже нещо, но в последния момент се спря и въпросително погледна мъжа си.

— Не беше на почивка — поклати глава той. — Беше адвокат на Едгар Рой.

— Едгар Рой? — невинно го погледна Шон.

— Сериен убиец, затворен в „Кътърс Рок“ в очакване на процеса. Когато пристигна тук, местният вестник помести голям материал за него. Казват, че е луд, но аз мисля, че просто се преструва, за да не го върнат обратно във Вирджиния и да го изпържат на стола.

— Господи! — смаяно промълви Мишел. — Какво е направил?

— Убил е много хора и ги е заровил във фермата си — отвърна съпругата и неволно потръпна. — Това не е човек, а див звяр!

— А Бърджин е бил негов адвокат? — вдигна вежди Шон. — Значи е трябвало да ходи в „Кътърс Рок“, за да разговаря с него?

— Е, как иначе? — отвърна мъжът. — Нали го е представлявал? Между другото, срещу тоя тип все още няма обвинение.

— Но всички знаят, че е виновен! — сопна се съпругата му.

— Е, шарен свят, всякакви хора — примирително рече съдържателят. — Но не бих допуснал, че човек като Бърджин ще защитава такъв престъпник.

— Значи го познавате? — възкликна Мишел и хвърли изразителен поглед към Шон, сякаш да покаже колко е развълнувана. — Не е ли малко страшничко? Имам чувството, че ни гледат по телевизията!

— Ами страшничко е — кимна съпругът, очевидно поласкан от вниманието. — Хотелчето ни по принцип е малко. Гостите не са много дори когато е пълно. Бърджин редовно слизаше на закуска. С него сме почти връстници. Беше нормално да разкаже това-онова. Интересен човек.

— И сподели с вас какво прави тук просто ей така? — попита Шон. — Доколкото знам, адвокатите са много дискретни хора.

— Е, не го направи веднага и не навлезе в подробности. Веднъж помоли да му обясня как да стигне до „Кътърс Рок“, а пък аз го попитах какво ще прави там. Тогава ми каза с какво се занимава.

— Пресвети Боже! — стресна се Мишел. — Може би е отивал в „Кътърс Рок“, когато са го убили!

— Не мисля така — поклати глава съпругът.

— Защото вече беше ходил там — добави жената.

— Откъде знаете? — изгледа я Шон.

— Той сам ми каза, веднага след като се настани — отвърна мъжът. — Бързаше, защото самолетът му беше закъснял и искаше да хване приемните часове в „Кътърс Рок“. Наистина много бързаше.

— Може би не е успял.

— Напротив. Върна се тук, поръча си кафе. Аз го попитах как е минала визитата. Той каза добре, но по вида му личеше, че не е било добре.

— В колко часа беше това? — попита Шон.

— Какво значение има часът? — подозрително го изгледа мъжът.

— Вие двамата задавате прекалено много въпроси — добави жената.

Мишел проговори още преди Шон да успее да реагира.

— Трябваше да ви кажем по-рано… — Направи драматична пауза, а после се огледа, понижи глас като развълнувана ученичка и добави: — Ние двамата открихме тялото му!

Мъжът и жената се втренчиха в нея, после очите им се преместиха на Шон.

— Наистина е така — кимна той.

Думите потекоха като пълноводен поток от устата на Мишел:

— Беше ужасно, но едновременно с това и страшно възбуждащо! Никога не бяхме преживявали подобно нещо. Самата аз за пръв път виждах труп на убит човек! — Тялото й потръпна, лицето й се сбърчи в гримаса. — Мразя оръжията! — Замълча за миг, физиономията й бавно се промени, очите й светнаха. — Но беше страшно интересно! Направо страхотно!

— Предпочитам да не изпитвам подобни вълнения — насмешливо подхвърли мъжът.

— Открихме тялото към полунощ — добави Шон. — Но той би трябвало да се е върнал доста по-рано от посещението си в затвора.

— О, да. Върна се някъде около осем. Отказа да вечеря, защото не бил гладен.

— Разговаряхте ли, преди да излезе отново?

— Не. Дори не забелязах кога е излязъл. Но не е било преди девет, защото в стаята му светеше. — Обърна се към жена си и попита: — Ти също не си го видяла да излиза, нали?

— Не. Казах го и на полицията. Бях заета в кухнята.

— Значи е излязъл след девет. Каза ли ви, че има подобни намерения, когато говорихте с него?

— Не.

— Да са го търсили по телефона през деня, да е получавал пакети? — попита Шон.

— Не са го търсили по телефона на рецепцията. Но в днешно време всички имат джиесеми. Не са му оставяли нито бележки, нито пакети.

След още няколко въпроса Шон и Мишел благодариха на възрастната двойка и си тръгнаха.

Агент Мърдок ги чакаше пред бензиностанцията.

— На детективи ли си играете? — намръщено попита той, кимайки към барчето.

— Просто пихме кафе. Днес е доста студено.

— Да бе, кафе! И по една случайност го изпихте в компанията на съдържателите на мотела, в който се е регистрирал вашият човек!

— Обикновено съвпадение — отвърна Мишел.

— Дано да ви е последното — заплашително процеди Мърдок.

— Мога ли да си получа пистолета? — невинно попита Мишел. — Без него се чувствам, все едно съм гола.

— Балистичната експертиза все още не е приключила. Знаете как е. Пишат се заключения, попълват се формуляри. — Агентът закова тежък поглед в лицето на Шон. — Не ми се ще да ви виждам отново. И двамата. Защо не се върнете във Вирджиния? Вече нищо не ви задържа тук.

— Нали каза, че сме важни свидетели, и ни забрани да напускаме района?

— Промених мнението си. Можете да си тръгвате.

— Живеем в свободна страна — възрази Шон.

— Която всеки момент може да се превърне в несвободна! — отсече Мърдок.

Мишел го изчака да се отдалечи и пристъпи към един от служителите на бензиностанцията, който се мотаеше наблизо.

— Къде е най-близкият оръжеен магазин? — попита го тя.

— На около три километра на север, направо на пътя — отговори човекът. — Казва се „Форт Мейн Гънс“.

— Надявам се, че предлагат достатъчно модели пистолети.

— О, да. Вие стреляте, така ли?

— Само когато се налага.