Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (9)

2

Вечерно време в нашия клуб посрещахме важен визитьор, винаги един и същ: генерал Зуев. Без особено мисловно усилие си представях милиционерския сановник, седнал насреща ми, обвит в тютюнев дим. Прозрачните му очи винаги гледат надолу или настрани. Всеки голям началник постоянно гледа нанякъде, но не своя събеседник. Тежат му грижите за съдбините на държавата, той мисли за най-важното, за основополагащото. Не го интересуват особено банкерите и прочее алчни търгаши, докарали се до криминално разследване. Съгласен е да ме изслуша, но бърза и аз схващам, че трябва да изразя мисълта си максимално кратко и ясно. Затова започвам:

— Другарю генерал!

Естествено, той не ми е никакъв „другар“. Какъв „другар“ бе! Той е генерал от МВР, а аз съм директор на нелегална банка. Накиснал се в съмнителни игри спекулант. Но униформените, чиято младост е преминала в благословената Совдепия, изключително много обичат това обръщение. Кажи на някой възрастен, побелял, обременен с голямо семейство катаджия: „другарю старши лейтенант“, и той подсъзнателно те обиква. „Господин инспектор“ дразни слуха му. Кодовата дума „другарю“ е по-проста, по-разбираема, тя установява контакт, напомня за героично минало. Мирише на праха, вдигнат от тачанките, и на дима от танковите двигатели, и на подвизи, и на комисари с прашни шлемове. Тя сама по себе си е парола.

И аз ще изрека тази парола.

— Другарю генерал! — ще кажа аз. — Защо съм в затвора? За какво са тези единични килии, решетки, за какво са дажбите, баландата и всичко останало? Да не съм някой убиец, бандит, грабител? Или съм някой сексуален маниак, който с потекла лига изнасилва момиченца по мазетата? Или пък съм терорист? Брадат резняк, слязъл от планините, за да стреля с гранатомети в името на Аллах, да се свети неговото име? Не, аз съм скромен труженик! Работя по петнайсет часа дневно! Да, нарушавал съм законодателството, не съм снасял, не съм плащал в ковчежничеството на родината, но ще си поправя грешката. Защо точно аз да лежа в затвора?

Ще ви платя колкото трябва — ще продължа тихо, по възможност — шепнешком, забил поглед между веждите на другаря генерал. — Ще дам. Ще платя. Ще внеса според тарифата. Ще депонирам на посочено от вас място. Без проблеми ще споделя личните си, заработени, изключително скъпи на душата ми парични знаци. Само и само да изляза от затвора, да се върна у дома. Кажете колко и къде, на кого и в какъв вид, долари в брой или лири стерлинги по банкова сметка. Само кажете и смятайте работата за свършена…

Генералът се замисля. Заинтригуван е.

— Разбрах мисълта ти — произнася той тихо, но твърдо, и тонът му показва, че дистанцията между нас си остава същата, тоест огромна; той е генерал, а аз — дребен лайнар. — Много скоро ще ти съобщя моя отговор. Ясно?

— Тъй вярно.

Генералът бавно се стопява във въздуха.

Знам, че непременно ще го придумам.

3

Всеки вторник и четвъртък ме викаха за разпит и тогава аудиторията ми търпеше качествени изменения: съчинявах врели-некипели вече не за дюшека или бързовара, а за живо и мислещо същество, следователя Хватов.

Така и не дадох показания. Невъзмутимият рязански чичка притури към ДЕЛОТО един след друг четири еднакви листа с четири отказа. С подписите на обвиняемия и на неговия адвокат.

Но без протокол в слънчевия прашен кабинет в Лефортовския замък се казаха много интересни и разнообразни неща. Принципът се спазваше: смесвах подробности, интересни факти и фактчета, добавях някой виц или гег и на финала провъзгласявах базовата мисъл, звучаща като гневно възклицание, адресирано до цялата вселена:

— И как така се случи, господа, че Андрюха — умно, свястно момче, енергичен и активен атом на обществото, съпруг и баща, воин, журналист и банкер, далеч не най-долният гражданин — се озова зад решетките? Тук ли му е мястото?

Колкото повече наближаваше краят на едномесечния ми срок, толкова по-високо и мелодраматично звучеше този въпрос. Но никой не ми отговаряше на него: нито одушевеният следовател, нито железният умивалник.

Само във вторниците и четвъртъците общувах пълноценно с живи хора. Наблюдавах реакция на събеседници. Два пъти седмично. Десетина минути разговор със следователя, след което също толкова кратък разговор с рижия адвокат. Час и половина за петнайсет дни. През останалото време разполагах с толкова безмълвие и самота, колкото можех да издържа — но вече започвах да разбирам, че едва ли ще издържа.

Утрото започваше с едно тъпо „стани!“. След час се чуваше „чай!“ и аз пъхах през отвора втория си приятел, железния чайник, и го получавах пълен догоре с гореща, прозрачно кафеникава субстанция, на вкус и мирис наистина много подобна на чай. Скоро след това вратата с мощно метално дрънчене се отваряше цялата и влизаше предницата на малка стоманена количка с ламаринена бака за боклук. Зад количката полусъненият ми поглед разпознаваше мрачната физиономия на дневалния затворник. Той казваше или „боклука“, или „помията“. Тръсвах в баката пластмасовото си кошче с отпадъците от моя килиен живот: няколко огризки от ябълки и десетина фаса.

После идваше „закуската“.

Между осем и девет сутринта вратата отново се отваряше и влизаше старшият надзирател — от младшите го отличаваше по-демократичният, за да не кажа откровено разхайтен вид, както и червената лента на ръката с надпис ДПНСИ, което означаваше „дежурен помощник-началник на следствения изолатор“.

— Всичко точно ли е?

— Точно е.

И отново оставах сам.

След час до час и половина тишината се пропукваше от думата „разходка“, следваха „обяд“, „вечеря“, между осем и девет отново проверка — втори за денонощието и последен диалог във вид на същия въпрос от шест срички и също толкова равнодушния отговор. Накрая в десет часа следваше финалът: „отбой“.

Получавах още някакви живи сигнали от живи хора, докато ме извеждаха на разходка („стой“, „с лице към стената“, „върви“) или веднъж седмично при похода до банята, но като цяло затворът общуваше с мен, използвайки не повече от десетина кратки команди.

Радио „Маниак“, което според стопаните на дранголника трябваше да спасява обитателите от нервния стрес, свързан със самотата, просто не можеше да се възприема адекватно. През повечето време държах силата на звука на минимум. Понякога рискувах и го засилвах, за да се разсея. Честно се опитвах да изслушам някой репортажен откъс. Но най-късно след няколко минути с ужас отново завъртах копчето обратно на часовниковата стрелка. Някогашната общосъюзна радиостанция звучеше плоско, бездарно, ужасяващо вяло. Само допреди десет години този същият „Маниак“ монополно владееше аудитория от триста и трийсет милиона души — а ето че се беше превърнал в нещо прашно и скучно до отвращение.

4

Прозорецът на килията ми гледаше на запад. От пладне чак до вечерта слънцето успяваше дори през двуслойното матово стъкло да нажежи предметите, въздуха, че и мен самия. В дни, когато нямаше вятър, ставаше истинска жега. Лягах си само по боксерки, без да се завивам.

Но на двайсет и първото утро се събудих много рано, още преди съмване, разтреперан от студ. Побързах да се завия с чаршафа и задрямах, но не за дълго. Скоро температурата падна още. Зад прозорците зазвуча монотонният шум на обилен дъжд. Вмъкнах се под одеялото, стоплих се и спах до късна утрин. Едва когато чух „разходка“, се събудих.

Вратата вече се отваряше, а аз още си обувах анцуга; на излизане успях с бързо движение да пусна чешмата, да гребна малко вода и да си наплискам натежалите клепачи.

И чак когато се озовах в карето за разходки и окончателно дойдох на себе си, видях и осъзнах, че лятото беше свършило. Просторът бе прохладен и свеж. Ръцете и раменете ми моментално измръзнаха. Широки плитки локви покриваха нащърбената настилка на двора. Есента бе дошла. Задаваше се и зимата, а след нея и Нова година!

Ако си млад, здрав, силен и сигурен в себе си, отлитането на поредното весело лято се изживява леко като мимолетна тъга, като безболезнен повей на някаква далечна тревога. Но през онази есен, моята двайсет и осма есен, която посрещах толкова оригинално на толкова страшно и романтично място, зъзнейки, обгърнал с длани раменете си, прекрачвайки локвите, отразили яркосиньото небе, което сякаш бе затиснало квадратите на горната решетка — бях принуден да призная пред себе си, че младостта ми отива към финала си. Пред мен все по-близо се възправя суровата трийсета годишнина. Превалът! Как ще го достигна? Като какъв? Какъв ще бъда?

Когато се върнах от разходката и огледах членовете на клуба, очакващи поредния разказ за подвизите на неуловимия Андрюха, осъзнах, че ми беше писнало да забавлявам чайници и тегелирана вата. Нямах повече остри сюжети. Нямах настроение.

Нещата не са наред, осъзнах през този първи есенен ден. Събитията не се развиват според очакванията ми. Моето мълчание по време на разпити не тревожи никого. Следователят равнодушно прибира в папката празните листове. А вече съм изкарал две трети от моя срок. Те разполагат само с девет дни, за да открият улики, които да ме изобличават за кражбата от хазната. Но вместо интензивно, форсирано дознание, вместо всекидневни многочасови интелектуални сражения, вместо натиск, увещания и заплахи — само учтиво равнодушие; четири рунда по десет минути. Това ли е всичко?

Нещо не е както трябва.

Есента добре прояснява разума. В горещите дни умът отказва да работи. Губиш много влага, уморяваш се и мозъкът не произвежда добри идеи. Но щом температурата падне, налягането се вдигне, а небето стане по-синьо, разумът осъзнава ясната и проста догадка: те вече са решили всичко без мое участие.

— Добре де — въздъхнах аз. — Майната ви, джентълмени. Ето ви още една историйка.

Дюшекът и умивалникът се зарадваха беззвучно.

— Ама да се разберем, няма да ме прекъсвате!