Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (8)

1

А с пурите нещата стояха така: за последен път си бях мечтал за пура три години преди да ме арестуват.

През пролетта на деветдесет и трета, през топлия, сластно влажен московски май с приятеля ми Михаил, благодушно настроени, физически здрави начинаещи капиталисти (аз бях на двайсет и четири, той на двайсет и осем) седяхме в паркиран до тротоара автомобил и чакахме да дойде нужният ни човек. Слушахме касетофона. Звучеше един от химните ни в онова бурно време — „Хотел Калифорния“ на американската група „Игълс“.

„Добре дошли в хотел «Калифорния»!“ — кънтеше тенорът на солиста, чийто леко дрезгав глас подсказваше, че поканата не е за всеки, а важи само за най-печените, дръзки, рискови, сериозни, силни, уверени в себе си, хладнокръвни и при това с фини сетива мъже. Ние с Михаил се имахме за точно такива.

Търсехме си офис. Необходимо ни беше помещение. Стая. С телефон. С врата, която се заключва. С отопление. На прилично разстояние от метрото. Отнякъде изскочи посредник, който обеща да ни намери нещо подходящо. Тази сутрин се беше обадил. Каза адреса. Определи часа за среща.

Пристигайки на място, преценихме, че този вариант напълно ни устройва. Разбира се, не беше калифорнийски хотел. Но в общи линии представляваше точно това, което търсехме. Сградата — сива бетонна седеметажна кутия — беше на някакво научно учреждение. Във времената на Совдепия науката процъфтяваше невероятно. Съветските учени работеха в светли стаи с големи прозорци. Днес просторните зали и кабинети, в които трябва да е било същинска наслада да решаваш проблемите на неорганичната химия или ядрената физика, се даваха под наем на предприемачи, чиито умове бяха заети от други въпроси: „денгуби“ и „магазинаж“, „фактуриране“ и „отстъпка“, „вътрешни“ и „външни“ цени, „франко граница“ и „минаване на митница“ — това беше стандартният кръг проблеми, които днес се решаваха усилено под високите тавани на бившия храм на науката.

Всички алеи около сградата бяха заети от скъпи превозни средства. Насам-натам делово сновяха млади мъже с небрежни възли на вратовръзките и угрижено напрегнати лицеви мускули. Лъщяха златни часовници, гривни, пръстени и рамки на очила. Наблизо оправни представители на дребния уличен бизнес бяха хвърлили своята мрежа във вид на павилион за цигари.

След цял час чакане осъзнахме, че няма да дочакаме нищо — нито посредника, нито помещението.

Далеч не всички участници на пазара на недвижимите имоти спазваха тогава деловия етикет. Това важеше само за работещите със солидна клиентела. За онези, които търсеха паралиите. Докато ние с Михаил не се позиционирахме като паралии. Естествено. След като не си реален паралия, няма смисъл да се позиционираш като паралия.

Иначе ние — и по-специално Михаил — познавахме вкуса на парите, умеехме да се държим на висота и се обличахме съвсем прилично.

Но брокерът ни преметна.

През две хиляди и някоя този непочтен човек очевидно щеше да звънне на мобилния и най-малкото да се извини пред клиентите за провалената сделка. Но тогава, през трескавата деветдесет и трета, на мобилна връзка се радваха само избрани единици. Паралиите. Останалите голтаци като мен и моя приятел Михаил ползваха уличните телефони.

Брокерът не се появи.

Двамата с Михаил недоумявахме. Уж на първата среща с посредника бяхме направили всичко както трябва. Бяхме изпипали и най-дребните подробности. Бяхме докарани с якета от дебела черна кожа и черни дънки. Стягахме ченета. Очите ни святкаха със стоманен блясък. В ръцете ни тежаха дипломатически куфарчета. Но шибаният брокер все пак разпозна в нас начинаещите. Позамогналите се провинциалисти. Младите тъпанари.

И сега с моя приятел Михаил, седнали в скромния салон на скромния си автомобил, мълчахме и размишлявахме поотделно по един и същ въпрос.

Беше ме яд. Брокерът ни беше пренебрегнал. Това означаваше, че четирийсетгодишният чичка, който си въртеше главата като птица, изобщо не се беше трогнал от бруталните елементи на гардероба ми: клубарското сако, обсипания с метални капси колан, островърхите каубойски ботуши в убийствен малинов цвят. Потропвайки с пръсти по протрития волан, аз угрижен си дадох сметка, че моят скъпоструващ боен камуфлаж, който преди година убеждаваше публиката, че съм абсолютно печен, вече не върши работа. Всеки поне малко поиздигнал се предприемач, дори и дребен брокер на недвижими имоти, с лекота разпознава в мен бедняка.

Подобни въпроси, сигурен бях, тормозеха и Михаил, моят надежден партньор и бъдещ бос. На двайсет и осем той вече изглеждаше много солидно. Тежеше почти сто кила. Говореше басово. С елементарна вратовръзка родно производство придобиваше вид на голям човек, поне бивш секретар на областен комитет на комсомола. Ако пък връзката беше италианска, а сакото от туид — целият свят му сваляше шапка. Още преди да беше станал бос, Михаил вече изглеждаше като такъв. Гледайки го, осъзнавах чудноватата истина на родната бизнес система, пък и на всяка бизнес система като цяло: искаш ли да станеш баровец, първото, от което трябва да започнеш, е да се облечеш като баровците и да започнеш да говориш като тях.

Обаче впечатляващият туид на Михаил изобщо не беше омаял брокера. И брокерът не се появи за преговори.

Беше осъзнал, че няма да изкара прилични комисиони от Михаил и неговия приятел Андрей.

Всъщност Михаил и Андрей не се и бяха засилили да плащат никакви комисиони. Те възнамеряваха да прецакат брокера. От воле. Да не му платят пукната пара. Много просто — трябваше само да се престорим, че предлаганото помещение не ни харесва, да се сбогуваме учтиво и да си тръгнем, но след час да се върнем и да сключим договора директно със стопаните на сградата.

Брокерът не беше сбъркал. Интуицията не го беше измамила. А Михаил и Андрей сега киснеха да чакат, в покруса мълчаха и се ядосваха.

— Давай да тръгваме — рече най-сетне Михаил. — Умряла работа е тая.

— Съгласен — врътнах ключа и извих волана аз.

Може би щяхме да изпсуваме, да разтоварим злобата си по акустичния метод — но наоколо налагаше силата си и се вливаше през полуотворените прозорци на колата разкошният градски май, топлите му повеи ни галеха и отляво, и отдясно, умиротворяваха сърцата ни, смекчаваха душите ни и ги изпълваха с вяра в доброто, в любовта, в човечеството, въпреки че то отчасти се състоеше от недобросъвестни брокери на недвижими имоти…

Неочаквано огромна немска кола засече неугледното ми возило и тежко закова на два метра отпред. Лъскавото тяло на градското торпедо се разклати, масивните му врати се отвориха и на асфалта стъпиха двама — млади на години и маркови в одеянията.

Единият, грамаден като цистерна, се измъкна от колата с усилие. Той бавно, на няколко етапа, се разгъна и пролича, че ширината му съвсем малко отстъпва на височината, почти няма шия, а само кръгла обръсната глава, разнообразена откъм фасадата с малко личице тип Квазимодо.

Вторият екземпляр представляваше модернизирана, по-адаптирана към обстановката и по-бърза версия на първия. Здравата му фигура, приятните златни гривни, анцугът с лампази и плавната, леко пружинираща походка бяха впечатляващи. Но най-голям ефект произведе пурата: дебела, светлокафява, с гъсти кълба дим. Тъкмо в момента на излизането си от кожените недра на купето спортният младеж дръпна и тютюневият цилиндър ръсна по асфалта солидна доза пепел. Носовете и на двамата бяха размазани, ушните хрущяли сплескани.

Младите лъвове бяха пристигнали по някакви свои въпроси. Те нямаха нищо против мен или Михаил. Опасната им пътна маневра бе израз на най-обикновена простащина.

Ярките създания със сигурност не бяха идиоти, те явно разбираха, че са нарушили не само и не толкова правилата за движение, колкото неписания шофьорски етикет: не бъди нахален! Не прецаквай всички останали! Затова любителят на пури хвърли поглед към нас и дори леко мръдна брадичка, въпросително: някакви претенции? И пак изпуфка облак пушек. Колата му беше десет пъти по-скъпа от моята, гледаше така, както трябва да гледа млад лъв — с превъзходство.

Размърдах в отговор глава, врат и рамене, общо взето — враждебно. Смисълът на пантомимата лъсна ясно: по-тежките момчета бяха попречили на не толкова тежките.

Квазимодо и неговият приятел се насочиха към будката за цигари.

Двамата с Михаил много остро усетихме крайната унизителност на момента: наоколо — карамелено сладка столична пролет, момичета с миниполи потропваха с токчета, ухаеше на млада зеленина, душите се извисяваха към синия простор — и насред това буйство на живота двама кретени с нагли мутри ни предизвикваха към конфликт.

— Дай да им набием канчетата — решително предложи изведнъж Михаил.

Налятият му западнославянски врат се зачерви. Той дори протегна ръка, за да отвори вратата.

Замислих се. Приятелят ми имаше разряд по бокс средна категория. Нямаше съмнение, че може да просне Квазимодо с няколко юмрука в ченето. А аз през това време ще си премеря силите с втория. Той е по-висок от мен и дрехите му са по-удобни, но е явен наркоман. Ръцете му висят като въжета. Движенията му са като развинтени. Затова пуши пура — за разлика от обичайните потребители на никотин той се нуждае от по-голяма доза отрова. Може и да успеем. Ама ако имат оръжие?

— Тия са бандити — рекох и потеглих.

Напускането на района на несъстоялия се въргал трябва да става бавно, с достойнство. Полезно е дори в последния момент да натиснеш леко спирачката и да се обърнеш назад, сякаш все още се съмняваш: струваше ли си да прощаваш обидата? Дали пък да не се върнеш и да се сбиеш? Нека потенциалният ти противник се поизнерви за няколко секунди — така постигаш ако не морална победа, то поне морално реми.

— Бандити ли? — попита предизвикателно Михаил. — Че какво от това?

— Бандитите са си бандити — отвърнах философски. — Престъпници. За какво са ни.

— Не — възрази Михаил. — Не е така. Да си обръснеш кратуната и да се размотаваш из града с краден мерцедес — не е престъпление. Това е тъпанарщина. Престъпници! Че аз още утре ще си купя същия мерцедес! Като събера всичките си пари и взема малко назаем, ще си купя без проблеми! Че и ланци, дето се вика, ще си закача. Златни! И кубето ще лъсна. И ще прибирам парсата на дребните улични рибки. Това ли им е голямата доблест?

— Скива ли му пурата? — попитах, включвайки на трета.

— А ти скива ли му анцуга? — Михаил се размърда на седалката, сякаш му пареше. — Евтино кретенче, което иска навсякъде и във всичко да минава тънко! В такъв скъп автомобил се вози такъв евтин тип! Драйфа ми се от такива гледки! — приятелят ми яростно врътна ръчката и се изхрачи през прозореца. — Мутри — изригна той с отвращение — Анцузи. Вратове. Бухалки. И през цялото време се разхождат все едно знаят нещо, което аз не го знам! Вярно го е казал Кончаловски: няма по-страшен звяр от човека!

— Той е режисьорът на филма — поправих го аз. — Направил е „Влакът беглец“, но финалният цитат е от Шекспир.

— Какво значение има! — злобно, бясно се развика Михаил. — Не говоря за Шекспир и Кончаловски, а за шибаняците и гадовете! Говоря за моралното право! Какво морално право може да има наглият простак? Никакво! Какво като си е обръснал празния череп и ми се прави на велик? Не може да ме уплаши. Не се разправям с тия помияри само защото не ща да си губя времето! Иначе го пречуквам като стой, та гледай, хич не ми пука за шибания Шекспир! Обръщай колата, мамка му!

Беше ни писнало. И двамата имахме богат опит в общуването с представителите на престъпния свят. Начинаещият бизнесмен няма как да избегне срещата с професионалните изнудвачи, по-известни като „бандити“. Тези изнудвачи издебват смелчагата във входа или на пътя. Но в някакъв момент начинаещият престава вече не е съвсем начинаещ — той израства, наема си офис с охрана на входа и бръснатите вратове престават да му досаждат. Разбирах, че Михаил си изтърва нервите не заради поведението на самодоволния глупак с пурата, а именно заради несполуката с наемането на офиса. Ако брокерът си бе държал на думата, вече щяхме да бродим из нашата си стая с висок таван и френски прозорец и да преценяваме къде ще са кафе машината и факсът.

Но уви, бяхме все още на улицата. И бяхме принудени да преглъщаме оскърбления от нейните груби обитатели.

Липсата на кабинет с бюро, стол с колелца, компютър и телефон тежеше на по-големия ми приятел. Той постепенно израстваше от разряда начинаещи. А пък аз разчитах, че ще изтегли нагоре и мен.

Нямах други приятели в света на бизнеса, освен Михаил.

— Ама не, скива ли каква пура пушеше? — попитах отново в желанието си да вдигна настроението на приятеля.

Михаил обаче не миряса.

— Аз, дето се вика, съм с висше образование — изръмжа той. — С диплома! Психолог! Имам разплащателна сметка! Бизнес, мамка му! Само през миналия месец съм изпрал почти сто хиляди! Разширявам се, търся си офис, разкъсвам се! Ето на, даже човек назначих! Тебе! Но не карам мерцедес. Не ми е дошло времето. Знам си мястото! А той какъв е? Какво има, дето се вика, освен крадената си кола? Какви познания има? Какви умения?

— Не си толерантен — казах. — И затова си фрустриран.

— Охо! — разпали се Михаил. — Какви звънливи термини чувам! А може би ме мъчат базални тревоги? Или съм просто подсъзнателно потиснат? Или може би съм изпаднал в състояние на емоционална аназогносия^[1]?

Не му отговорих.

— Не си размахвай интелекта си, хлапе — поучи ме моят приятел. — Да не изпаднеш изведнъж в реактивно състояние. Философстванията ги остави за пред бандюгите.

— И такива ли се очакват? — побързах да попитам.

— Не е изключено.

— Тогава за теб е по-добре да не присъстваш лично.

— Защо така?

— Прекалено презираш бандитите.

— Да, вярно е — рече с омраза Михаил. — Те са животни. Същества без мозък и култура! Боклуци!

— Те са санитарите на обществото — възразих аз.

— Баба ти е санитар!

— Защо викаш?

— А ти защо философстваш?

Свих рамене.

— Извинявай — смънка моят приятел след секундна пауза.

Михаил наистина беше доста нервен, можеше да те обиди, да те засегне, но благодарение на силната си воля и доста доброто възпитание винаги намираше начин бързо да се овладее.

— Истинските санитари сме ние — каза той вече по-спокойно, с тежък, нисък глас. — Когато направим пари, ще разчистим и ще облагородим пространството около себе си. Там, дето се вика, няма да бъдат допускани идиоти със златни ланци. Колкото са повече богатите хора в едно общество, толкова по-безопасно е то. Това е пряка зависимост. Тръгвай, Андрей, давай да правим пари! Давай! Ето тук завий. Да се отбием у един интересен пич. Предлага, дето се вика, доста тлъст вариант…

— Къде да карам?

— Ще ти кажа. Тук — наляво. Знаеш ли нещо за финансовия пазар? За банкерския бизнес?

— Почти нищо.

— Ще научиш — увери ме Михаил.

Пристъпът на меланхолия и депресия се смени с бясна активност. Упоритият човек, със силен характер, възприема поредното поражение като повод да удвои усилията си по пътя към победата.

Натиснах газта и завъртях волана. Двигателят изрева. Колелата изсвириха.

Така секна този низ от последователни събития, всяко от които беше причина за следващото: бандитите се бяха наложили за наша с Михаил сметка, после Михаил ме навика и се наложи за моя сметка, на мен ми остана да се наложа за сметка на колата си.

— Не, ти скива ли каква пура пушеше тоя?

— Не го мисли. Скоро и ние ще пушим от същите!

Завъртях копчето да засиля звука и купето се изпълни със страстните призиви на американския певец, който канеше всички дръзки, смели и силни хора в калифорнийския хотел.