Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (5)

1

За последен път видях жена си два дни преди да ме арестуват.

Тогава се скарахме. На вратата, в антрето на тристайния апартамент, който бях наел за колосални пари от оправна пенсионерка, фанатична обожателка на Сталин и на киселото мляко.

Така и не бях купил собствено жилище въпреки всичките си свръхпечалби. Нямах време.

— Ти не се прибираш! — обвини ме Ирма. — Или си идваш по малките часове и все поркан! Ходиш по курви!

— Не ходя — възразих; гледах да дишам встрани.

— Ходиш!

— Не ходя.

— Ходиш!

— Не ходя! Не ходя!

Винаги се опитвахме да поддържаме висок стандарт в отношенията си. Бяхме се разбрали още от първите дни на семейния живот, че сме най-прекрасното семейство на света. Различно от всички останали. Не сме се събрали за доживотни занимания с пелени и тенджери, а в името на великата, най-великата, безкрайно великата любов — това беше нашият лозунг.

Само че пътят към великите чувства се огласяваше от не по-малко велики кавги. Гълчавата на семейния живот ехтеше на километри. Упреците и взаимните претенции се лееха като поток от двете страни, аранжирани със звънтящи шамари, заплювки и ужасни проклятия. В някои особено бурни случаи бях пробивал с юмрук вратата на банята, докато жена ми си падаше по стрелбата с газов пистолет през прозореца или наглите присвоявания на пари, които кътах в томче на писателя Едуард Лимонов.

Понякога в късна доба съседите — Господ здраве да им дава — се опитваха да ни озаптят с плахи почуквания по тръбите на парното. Не смееха да предприемат по-категорични действия. Понеже аз, макар да произхождах от интелигентно семейство, винаги се носех като бандит: ходех с черни кожени дрехи, зализвах си косата с гел назад и не се бръснех по три-четири дни. Добронамерените граждани, които живееха с всеобщите шаблонни представи, се страхуваха да си имат работа с толкова съмнителен субект. Ами ако измъкне пищов от колана и гръмне?

— Изобщо не е вярно, любов моя! — подхванах вдъхновено, разперил ръце с жест на крайно миролюбие. — Какви курви! Изобщо не ми е до курви. Укривам се! Милицията ме издирва!

Жена ми уморено махна с ръка. Имаше нещастен вид.

— Теб все някой те издирва! Или ще е милиция, или ще са бандити, или ще са кредитори, или други идиоти, с които постоянно се обграждаш! Уморих се от всичко това! До гуша ми дойде от шпионските ти игрички!

Гордо изпънах гръб. Алкохолът ми замайваше главата.

— Да, аз живея пълноценно!

— Това не е живот — каза Ирма. — Не те виждам със седмици. А когато те видя, ми се повръща от пиянското ти хъркане!

Разговаряхме с груб, свистящ полушепот. Оттатък в стаята спеше нашето дете.

— Разбери — продължавах търпеливо, — ние се подчиняваме на природните инстинкти. Аз трябва всяка сутрин да излизам, за да убия мамут. А ти — да го изпечеш. Това е всичко. Ако в процеса на преследване на мамута съм останал до късно на работа или съм изпил някоя чашка — какво толкова? Изобщо този спор е банален. Стига вече.

С усилие на волята си наложих да не хлъцна.

Жена ми се омъжи за мен осемнайсетгодишна. Със средно образование. Фризьорка. Няколко години беше твърдо убедена, че „банален“ е неприлична дума със смисъл на „нещо като банан“. От друга страна, нейната природна пробивност и жизнелюбие компенсираха неосведомеността й по някои въпроси. Да не говорим за външния вид. През петте години семеен живот тя навакса доста, речникът й се обогати съществено, така че енергично ми възрази:

— Банални са точно тия твои приказки за мамутите! Не ме мисли за тъпа! Като хойкаш, имай смелостта да си признаеш!

— Не хойкам.

— Хойкаш!

— Не хойкам!

Наведох се, за да стегна разхлабената връзка на обувката. От всичките ми джобове се заизсипваха пари — на стегнати с ластици пачки и във вид на отделни смачкани и слепнали накуп банкноти. Точно това бяха парите, за които един ден жертвах и своята, и на жена ми нервна система. Моята спътница в живота ядосано срита с пантофа най-дебелата пачка.

Помислих си, че ето такива жени трябва да се хвърлят по противника вместо ядрени бомби.

— Махай се — рече Ирма енергично, но донякъде театрално, което доста принизи патоса на директивата й.

— Точно така — кимнах хладнокръвно. — По принуда… Ще си намеря някъде леговище за следващите седмица — две, а като се успокои обстановката, ще се върна… Нали ме познаваш… И Миша… Ще си платим колкото трябва и ще ни оставят на мира…

— Там е работата — скръбно се усмихна жена ми. — Ти на всички си плащаш, за да те оставят на мира. Ти и на мен ми даваш пари, само и само да те оставя на мира!

Почувствах вина.

Не ще и дума, разрушителят на любовта, семейството и на самата идея за брачен съюз в крайна сметка винаги е мъжът. Защото той си е разрушител по природа. И който не разбира тази простичка мисъл, изобщо не е мъж. След всеки скандал винаги аз бях пръв започвах помирението, поднасях извинения, молех за прошка, падах на колене, тичах за цветя и тъй нататък. Внасях и мощна глоба в твърда валута.

Но всеки следващ път все по-трудно и по-трудно постигах реабилитацията. Всичките ми нерви и сили оставаха в работния кабинет. Колкото повече пари се трупаха в сейфа, толкова по-малко душевна енергия ми оставаше за семейството. Разбираше го не само жена ми, но и осемнайсетмесечният ни син — майка си имаше за майка, а татко си, който се появяваше по един-два пъти седмично, възприемаше като самоходна атракция. Клоун, понесъл торба с подаръци.

— Махай се — твърдо повтори жена ми и се разплака, пълните й устни се разкривиха грозно. — Върви си. Върви си!

Посегнах да я прегърна, но тя рязко се отдръпна, обърна ми гръб и тръгна към стаята, влачейки крака по дебелия нов персийски килим. Аз не помръднах от мястото си, мушнах ръце в джобовете и се облегнах на вратата.

Опасно беше да оставам тук. Милицията като нищо можеше да ме издебне пред входа. Босът Михаил още оня ден ме бе предупредил за очаквания арест и недвусмислено разпореди временно да се скатая: да спя само в тайната квартира, да не излизам от офиса през деня.

Все пак влязох в стаята — по пътя се наведох и събрах разпилените пари — и тихо казах:

— Много ми е мъчно за теб. Зная, че ти причинявам болка… И мен ме боли… Но с теб не можем другояче…

Ирма мълчеше. Очите й бяха вперени в черния прозорец, раменете й трепереха.

— Добре — предадох се смирено, стиснал в ръце раздърпаните разноцветни пачки. — Аз съм виновният. Аз съм този, който не може другояче. Не ние с теб, а лично и само аз. Но ти трябва да ме разбереш. В момент като този трябва да работя много. Колкото повече, толкова по-добре. Денонощно! Реализирам свръхпечалби. Всеки ден осигурявам една година от нашето бъдеще. Това бъдеще само ни идва на крака! Щом спечеля толкова, от колкото имаме нужда, ще зарежа всичко и изцяло ще се посветя…

Жена ми запуши ушите си с длани. Млъкнах, оставих купчината смачкани банкноти върху най-близката хоризонтална повърхност и тръгнах обратно към вратата.

Отидох си и оставих разплаканата жена насаме с парите.

Смених едното с другото.