Тази последна вечер с боса се наквасихме здраво. Направо в офиса. В бронираното, охранявано, защитено със сигнализации и видеокамери мазе на стара московска богаташка къща на километър от Кремъл. Отляво — Генералният щаб, отдясно — храмът „Христос Спасител“, а точно по средата между тях — тя, нашата нелегална банка. Фирма без табелка и лиценз, без реклама и наименование.

Ако човек прекосеше няколко преходни помещения (вратите на всичките бяха стоманени, с ключалки тип банков сейф), щеше да види в последната стая на мазето, разпростряло се на петстотин квадрата, няколко кресла, облицовани с евтин скай, и черна офис маса, отрупана с празни и полупразни чаши за кафе, огромни пепелници и още по-огромни калкулатори. На такава разхвърляна маса спокойно можеш да си качиш изморените крака, да се отпуснеш в креслото, да си налееш необходимото количество алкохол за душата и да се отдадеш на заслужен и ползотворен релакс.

Подметките на обувките ми са яркожълти, практически девствени. Къде да ги изтъркам, като навсякъде има килими и пътеки, персийски и обикновени — и в офиса, и у дома, и в колата, и на вилата?

Пък и масата не беше просто разхвърляна. По нея бяха разпилени запалки „Зипо“ и „Дънхил“. Пакети цигари „Парламент“. Кутии с пури „Давидоф“. Имаше бутилки „Чивас Ригал“. Буквално навсякъде всичко най-примамливо, господа. Най-известните, най-престижните, най-лъскавите етикети се мяркаха навсякъде по нашата маса.

Като ме видя на нокти — а хората, чиито снимки, с надпис „издирва се от милицията“, всеки момент ще бъдат налепени навсякъде, обикновено са на нокти, — моят бос и съдружник Михаил ме посъветва да мръдна по курви.

— Върви да се разтовариш — рече босът, отпивайки голяма глътка скъпоструващ ирландски алкохол. — Това ще те освежи. Прекалено много пиеш.

— Ти пиеш повече — отбелязах.

— На мен ми е позволено — Михаил сръбна отново и парче лед изпращя между зъбите му. — Аз, дето се вика, съм главният тук. Първоосновател.

Наложи се скромно да сведа поглед към чашата си. Босът ме огледа и не откри на лицето ми и следа от някакъв протест, бунт или несъгласие.

Ние изобщо си пийвахме доста прилично. Михаил обаче беше човек с голяма телесна маса, с характер, със силна воля — такива хора пият много, но рядко се напиват. За него не беше проблем да удари седемстотин и петдесет за една вечер. И при това да не се размаже. Съответно и аз се стараех да не изоставам. Но босът всеки път ме оставяше да му дишам праха.

— Аз пия колкото искам, където искам и както искам — каза той равнодушно, но много твърдо. — А ти не бива да пиеш толкова. Смени допинга. Мини на женско.

— Ами жена ми? — възразих пиянски.

— Жена ти няма нищо общо.

— Съмнявам се.

— Както искаш. Мой дълг е да те посъветвам като по-опитен…

Босът често съветваше. През трите години съвместна работа бях изслушал може би хиляда съвета.

Михаил Мороз беше четири години по-голям от мен, двайсет и пет килограма по-тежък, десет сантиметра по-висок, три университетски курса по-образован и милион долара по-богат. Освен това той със сигурност беше с повече бизнес талант. Алчен, суров, умен — той владееше изкуството да подчинява хората. Аз не го владеех.

Ясно, че босът имаше пълно морално право да ми дава съвети как да действам, за да се отърва от напрежението и страха, от неприятната, глождеща ме отвътре празнота.

Между двамата банкери се беше настанил общият им страх.

Всеки момент може да ни арестуват. Папката ДЕЛО вече се пълни. Издирват ни. Трябва незабавно да закрием бизнеса, да си вдигнем партакешите и да изчезнем. За две или три години. Да се укрием в дълбоката провинция. А най-добре в чужбина.

Нещата стигнаха твърде далеч. От наивни отчаяни глупаци, чопващи оттук–оттам по някоя хилядарка, бяхме се превърнали в глупаци от друг вид — опериращи с милиарди. Ако ни отнемат нашето — иди–дойди, ще се върнем отново там, откъдето бяхме започнали. Тоест, от нулата. Ами ако отидат не само нашите, но и чуждите пари? Тогава какво остава? Само куршум в главата.

Но ние, вместо да бягаме, работим по шестнайсет часа на ден, защото нито аз, нито босът имаме сили да се дръпнем от конвейера, по чиято широката шарена лента се носи златният поток.

Всяка сутрин потапяме в този поток отрудените си длани и до вечерта сме извадили два килограма, сметнато по четиристотин долара за тройунция. И така всеки работен ден. Естествено, дори самата мисъл да пуснем кепенците ни се струваше толкова безумна, че никога не я бяхме обсъждали дори на шега.

— И у дома ли пиеш? — равнодушно ме попита босът, играейки си с крайчеца на вратовръзката си.

Неговата вратовръзка беше поне три пъти по-скъпа от моята.

— Постоянно — отвърнах. — Изобщо не си лягам трезвен.

Михаил вторачи в мен мътен поглед.

— Много ли пиеш?

— Да.

— Направо не мога да те гледам. Не си ми нужен такъв, ясно ли ти е? Почивай си, дето се вика, със същата интензивност, с която бачкаш. Пълна програма. Курвите са задължителни.

— Разпиши ми отпуска.

Шефът се усмихна злобно:

— Веднага! Грабвай куфара, Андрей! Таити, Мавриций, Гоа, Барбадос, Сейшелите — където речеш! Върви си купувай акваланг и хавайска риза. Само че заминаваш след като ченгетата ни се махнат от главата… Нито ден по-рано. Ясен ли съм? А засега, дето се вика, те съветвам да си направиш малък Мавриций в местни условия. Ще те освежи.

— Не съм сигурен.

— Отпусни се — просвети ме босът. — Олаби се. Повикай си мацка. Две мацки. Три мацки! Прескочи, дето се вика, до центъра и си вземи най-готините от всички! Върха вземи! В който и нощен клуб да влезеш, ги има със стотици. Те, дето се вика, си казват цената. Кихни им двойно отгоре, даже тройно — и ще си получиш и отпускането, и охлабването.

Докато говореше всичко това, Михаил изобщо нямаше вид на съблазнител — напротив, беше мрачен и се мръщеше като от някаква остра вътрешна болка.

— Ясно — рекох и не се сдържах, прозях се. — А защо да плащам отгоре?

— Важно е, малкият. Момичетата, дето се вика, се изненадват приятно на двойната или тройната надница и полагат всички усилия. Три четвърти от клиентелата им са грубияни, бандити и извратени типове. Но момичетата предпочитат културните и щедри мъже. И ще бачкат. Ще бачкат яко. За да ти хареса. И да потърсиш следващия път пак тях.

— Интересна мисъл — кимнах аз.

Дали пък да не взема наистина да опитам?

— А откъде ги знаеш тия работи? Да не ходиш по нощните клубове?

— Ходя понякога — призна босът. — Когато се скараме с моята. Сдърпаме се и — в клуба.

— Че там гъмжи от бандити! Нали ги мразиш!

— Вярно е — потвърди Михаил и пак жадно отпи. — Мразя ги. До дън душа. Но ги търпя. Какво да се прави? Където са мацките, там са и бандитите. И обратното.

Не коментирах.

— Повярвай ми — каза босът. — Когато човек от нашата черга се кара с жена си, общуването с професионалистка е едно от най-мощните средства да си успокоиш нервите. Всички се продават. Всички. Включително и съпругите.

— Напълно е възможно.

— Това не е тайна за никого. Просто отиваш и научаваш степента на тяхната продажност… Всички обичат парите! — Михаил разпери ръце и се протегна така яко, че кокалите му изпукаха. Гръдният му кош се изду като бъчва. — В страна, където жените и представителите на закона се продават на всеки ъгъл, не можеш да вярваш в нищо, освен в парите! Вярвай в тях, Андрюша, и се успокой! Два милиона са ни в джоба! Ще ги купим всичките, всичките! До един! Ето, вкиснал си се: ах, какво ще стане, издирват ме, дето се вика, ще ме приберат — стига си се втелявал, успокой се! В най-лошия случай ще ти друснат една година. Хайде да е година и половина. Ще си ги излежиш като на курорт. Деликатеси, книжки, списания… То да ида аз да ги излежа, ама как? Кого да сложа тука вместо себе си? Тебе ли? Ще съсипеш бизнеса. Прекалено си импулсивен и добричък…

— Недей да вибрираш — отроних великодушно. — Ще си излежа и ще се върна. Само бизнесът да оцелее…

— Да — убедено каза Михаил. — Това е най-важното.

— Колкото до мацките обаче, не си прав. Жените са продажни, докато има мъже да ги купуват.

— Да бе, да.

Разтърках си силно очите и захапах следващата цигара.

— Ами жена ти — изведнъж от само себе си ми изскочи въпросът — знае ли, че ходиш по курви?

— Не съм сигурен — изскърца босът. — Досеща се, предполагам. Да не е тъпа.

Той ценеше жена си. Много пъти го бях забелязвал. За разлика от мен босът Михаил никога не крещеше на жена си по телефона и не я нагрубяваше, ако тя се обадеше в неудобно време.

— И какво? — попитах аз.

— Ами нищо. Примирява се, следователно…

— Моята не би се примирила.

— То си е ваша работа — тегли чертата босът. — Ставаме и тръгваме.

— Чакай да си допием.

— Не. Стига толкова.

— Последно, а?

Изобщо не се помръднахме. Бяхме напълно смазани от четиринайсетчасовия работен ден. Имах чувството, че главата ми е от чугун, а краката от памук.

— Ставаме — каза босът.

— Допиваме — предложих аз.

— Ставаме!

— Допиваме!

— Ставаме!

По-големият победи както винаги. Той пръв преодоля моментния пристъп на физическа слабост. Скочи: изправи се рязко, мощно, с едно енергично движение. Не стана, а именно скочи. Давайки пример на слабака подчинен. На сополанкото, когото някога измъкна от калта и му даде хляба в ръцете.

Но опитът на боса да тръгне неочаквано завърши с несполука — той залитна, размаха ръка с надеждата да се вкопчи в нещо здраво и рухна на пода с всичките си деветдесет килограма. Завтекох се да помогна, но Миша Мороз вече си бе възвърнал самоконтрола. Беше се изправил и изтриваше с ръка влажните си устни. В този момент осъзнах, че той е пиян като талпа, тотално, и само силната воля го държи да не падне без съзнание.

През последния месец старшият съдружник и първоосновател забележимо сдаде. Изпосталя. Спря да ходи на фитнес. Пушеше много. Придоби нови жестове — например започваше от време на време да дири безпощадно с нокти брадясалата си адамова ябълка. Изглеждаше много първобитно, животинско. Даже гласът му се промени. Допреди месец това масивно широкоплещесто същество ръмжеше с гърлен началнически бас, а сега от устата му излиташе писклив фалцет. Да, рекох си тъжно, май яко се е наплашил от ставащото и явно се страхува от затвора много повече от мен. Доларовият милионер, собственикът на банката, деветдесеткилограмовият боксьор Михаил се страхува.

Пияни, изморени, със скъпите си, но страшно измачкани сака, захапали цигари, търкайки с пръсти бузи и чела, се изправихме пред масата и се умислихме.

Пред нас се трупаха камари ключове — много връзки ключове. Всяка от тях беше украсена с някаква тъпа, но голяма и запомняща се висулка, необходима само за ориентиране в купищата изрязан никелиран метал. Всеки ключ беше за конкретна врата, конкретно пространство зад тази врата, конкретна собственост. Важното беше да не се объркват.

Ето ключовете от апартамента, където е семейството, ето за квартирата без семейството, ето за вратата на офиса, а ето го и от втората врата на офиса, ето и от третата, най-важната врата на офиса. Ето ги ключовете от колата, от гаража, от другата кола, от личния сейф, от корпоративния сейф, от кабинета, от личната касетка в банката, от фирмената касетка в банката. Ето ги ключовете от архива. Там има цял тон документи и аз отговарям с главата си за всеки от тях. Това са ключовете от жилището на самия архивар. Ето ключовете от вилата — моят син на година и половина това лято има възможността да диша не изгорелите газове на мегаполиса, а чистия въздух на Подмосковието.

Накрая открих нужните ключове и се упътих към изхода. Сбогувах се с охраната. Двама усмихнати юначаги с тапии на слушатели в Академията на генералния щаб, със звания от капитан нагоре, мъже с боен опит — офицери в руската армия, ми кимнаха в отговор и отново се вторачиха в екраните. Шестнайсет екрана. Шестнайсет гледни точки. Отдясно, отляво. Откъм фасадата. Отзад. Отваряйте си очите на четири, момчета. Да не дава Господ, ще вземе да се промъкне някой злодей, някой престъпник, който иска да ни отмъкне родните милиардчета.

В крайна сметка изпълзях в топлата, ухаеща на най-прекрасните аромати, електрически звънтяща градска вечер. Колко е хубаво да я прекосиш с белия си ленен панталон! Колко е приятно да се разходиш в гъстата и сладка московска тъмнина. Колко е хубаво също да теглиш една хубава майна на боса Михаил, който с небрежен жест те праща в затвора, пък и на целия този бизнес, който ти изпива душата, размазва ти съвестта, а тя и без това е цялата раздрана…

Но не, няма начин, не мога, не смея. Пионките нямат заден ход. Те или загиват, или се превръщат в могъщи царици.

Отключих колата, качих се и потеглих. До улица „Тверская“ са две минути бързо каране из полупразните улици.

Всички ме пращат по курви — и жена ми, и босът. Добре, хайде да опитам.

2

А нататък си беше жив комикс, господа. Гол, неподправен кич. Сочен и чевръст. Нещо като японските манги, пичове, само че по-яко. Бързата кола понася към дълбините на блесналия от реклами град полупиян самодоволен кретен с пълни джобове с пари. Не е много мускулест, но присвитите му очи гледат хищно, на устните му е изписана цинична усмивка. Той плюе по нагорещения асфалт. Атмосферата е изпълнена с напрежение. Всеки момент нещо ще се случи: или ще го арестуват, или ще му духат.

Съглежда групичка от търсените тела. Навирили дупета и пушат. Една или две са ги навирили професионално, останалите са некадърни, но се стараят. Обаче всички са с изваяни фигури, дълги крака, умопомрачителни токчета. Циничният новобогаташ набива със скърцане спирачки. Моментално се появява „мамчето“ — регулировчицата на елементарния процес на размяната „тела срещу злато“. Дебело, грозно, възрастно женище с анцуг адидас — менте.

Улицата е шумна и тя почти вика. Клиентът също, тъй като, докато е карал, се е омагьосал със силна музика почти до безсъзнание.

— А? Кво? — дере се жената. — За два часа — сто и петдесе! За цяла нощ — триста!

Клиентът кима солидно, но безцеремонно, натиска газта и изчезва в тъмнината.

Ура! Първата крачка е направена — ориентирах се в цените.

Продължавам към центъра, надолу по Тверская, отдясно остават хотел „Интурист“, Централният телеграф, завиваме наляво, покрай хотел „Москва“, минаваме отдясно на Болшой театър и нагоре към Стария площад… Десен завой покрай Политехническия музей, към отбивката за хотел „Россия“, пред него, пак надясно и ето ме на крайбрежната. Отляво е черната вода на Москва река, отдясно — червената кремълска стена. Пред Големия каменен мост продължавам нагоре.

Край мен се плъзва чугунената ограда на родния, легендарен, фантастичен, единствен на света Факултет по журналистика.

Навремето се гордеех, че съм негов студент. Сега всичко е другояче. Много отдавна, в предишния живот, по совдепско време, работата във вестник се смяташе за престижна, беше добре платена. Днес репортерът е голтак и мъченик. Зарязах любимата професия — защо ли не ми е жал? Защото вече не е доходна? Значи съм обичал не професията, а парите? За пореден хиляда и първи път си признах, че не си представям живота си без пари и успех, ядосах се и натиснах газта до дупка.

Обаче — опа-ла! — противникът не дремел. От мастилената нощ изскача синя фигура, размахва раирана палка. За удобство на участниците в движението палката е светеща. Не е възможно да остане незабелязана. Спирам послушно и енергично се измъквам от колата.

В наши дни е модерно да се постъпва по американски: седиш си зад волана и не мърдаш, чакаш инспекторът да ти дойде на крака, след което разговаряш с него през отворения прозорец. Блюстителят на закона тъпче от крак на крак, шофьорът се проснал на меката седалка. Но ние не сме в Калифорния, ние изповядваме другия стил на общуване — имперския. Ние уважаваме и закона, и неговите слуги. Ние сме винаги готови с цялото си уважение да снесем на тези юначаги с обветрени червени физиономии известна сума пари. Освен това съм пиян.

Широко отворената врата на автомобила хитро и неусетно проветрява колата от алкохолните изпарения.

Но чичкото със синята униформа не е никак глупав; веднага усеща и схваща всичко.

— И какво сега, другарю водач? — отправя той забележка. — Пили сме, а?

Улицата е шумна. Стражът на закона почти вика и заловеният нарушител също. Тъй като, докато е карал, се е омагьосал със силна музика почти до безсъзнание.

— Виноват! — разкайвам се, изпъчил мъжествено гърди. — Стават грешки, другарю капитан! Ще си платя глобата на място. Според тарифата.

Офицерът върти документите ми в ръце.

— Ами шофьорската книжка къде е?

— Не разполагам!

Стражът на реда се ухилва хищно.

— Върви в колата — нарежда ми той и сочи гъстата сянка зад гърба си, откъдето се появи преди минутка.

Там, на неосветено място в тясна уличка между две сталински пететажни кооперации, най-сетне съглеждам хитроумно скритата от шофьорските очи милиционерска жигула. Лекичко се приближавам. Вътре е другият инспектор. Диалогът се повтаря почти дословно.

— И какво сега, а? Управляваме транспортно средство след употреба на алкохол? В състояние на алкохолно опиянение?

— Случва се, другарю майор.

— Аз съм лейтенант. Книжката къде е?

— Не разполагам.

Те всички много харесват това отсечено „не разполагам“. Щом си готов да си плащаш според тарифата, трябва да говориш кратко и по същество.

Колкото до опиянението, наивният пазител на реда е в дълбока грешка. Опиянение — да, но не и алкохолно, в никакъв случай. Опияняваше ме не алкохолът, а парите. Днес спечелих шест-седем хиляди. Точната сума ще изчисля през уикенда. Хубав ден, сполучлив — винаги приключвам такива дни с по чаша уиски с боса. Нашият бизнес е много нервен. Затова пък печеливш. Тази печалба, която непрекъснато се материализираше в нашите каси и джобове във вид на тлъсти пачки банкноти, предимно американски, ме опияняваше, вдигаше ми адреналина, дърпаше някакви особени, потайни, тънки вътрешни струни, замъгляваше съзнанието ми по-силно и качествено от какъвто и да било алкохол.

— Какво ще правим?

— Ще си платя глобата според тарифата.

Последва размисъл. Блюстителят свали фуражката от едрата си глава, измъкна изпод околошката тънко навита бяла кърпа, която очевидно служеше да попива прекомерната пот, преобърна я така, че да легне на челото му откъм сухата страна.

— Тя глобата си е едно на ръка… — избъбри пазителят. — Ама как да те пусна нататък в такова състояние? Там има още един патрул пред „Метропол“, и по-нагоре по „Тверская“ също… Пък си и пиян, и книжка нямаш… Или парите са ти в повече?

Без да губя време, му показах специалната, подготвената точно за подобни случаи дебела пачка дребни долари, предимно петарки и десетарки. Банкнотите бяха до една нови-новенички. Само няколко стотарки, а изглеждаха много внушително.

Инспекторът огледа чуждите парични знаци с копнеж, но без да опетни честта на мундира. Месечната му заплата се равняваше на моя доход за приблизително половин час работа. И двамата го разбирахме, затова случващото се ни изглеждаше повече от справедливо — както на мен, сополивото юпи, така и на него, петдесетгодишния слуга на закона.

— Вмъкни се навътре в потока, момче — дружелюбно ме напътства той на сбогуване. — И карай внимателно…

В името на справедливостта трябва да признаем, че в кръговрата на проституиращи същества също се спазваше определен имперски ред. Докато стадата достъпни жени пасяха на известно разстояние — близо километър — от кремълските укрепления, представителите на властта действаха по-смело и открито си изтръскваха полагащото им се сухо само на стотина крачки от прословутата кула, където светлината в легендарното прозорче на другаря Сталин не гаснела нито денем, нито нощем.

3

… Полека-лека размислите на лефортовския арестант относно корупцията кривнаха към мръснишките, но ярки спомени за търсенето на сговорчиво момиче.

Но реалността нахълта и ме наказа страшно — и за постъпките, и за мислите ми.

Отвори се люкът във вратата. Женски глас попита:

— Рубанов?

— Да — отвърнах.

— Имате пратка. Ето…

Някой ми подаде списък. Видях почерка на жена ми.

През правоъгълната амбразура започна подаване на пакети, торби и торбички, както и отделни вещи. Поел в ръцете си поредния транш, аз го мятах върху голия син метал на по-близкото легло и бързах за нова порция богатство. Суетях се. Тичах, бързах и броях. Следваха торбичка след торбичка. Всичко беше по женски изрядно опаковано: захарта и чаят, кафето и цигарите бяха за по-сигурно прибрани в по два найлонови пликове стегнати старателно със здрави възли. Подаваха ми се плодове и бельо, кибрити и бележници. Получих анцузи, панталони и чехли, посуда и сапун, тетрадки и химикалки, както и всякакъв вид храна, разрешена за хората зад решетките. Включително плодове. Получих сланина и хляб, лук, чесън и салам, сирене и ябълки, портокали и банани.

Последното пакетче, най-малкото, завързано с два възела, съдържаше няколко носни кърпички — дантелени, женски, съвсем мънички, бледорозови; разкъсах със зъби прозрачното фолио и долових аромат на парфюм — нейния, на моята любима, парфюм, — остър, тежък, горчив.

Не издържах. Зарових посивяла, напрегната мутра в този аромат и се проклех, и завих от безсилие да поправя нещата, да прелистя обратно този дяволски комикс, от невъзможността поне да се разрева над тези мили финтифлюшки, докосвани само преди някой и друг час от ръцете на моята жена.

Но Бог не ми даде сълзи.

Аз съм похотлив гадняр. Гадина. Проклет вандал. Псе. Животно. Апокалиптичен кретен. Измет човешка. Загубен тъпанар. Безумен нещастник, който безспирно лети към дъното на собствената си подлост.

Аз съм екзалтиран тъпанар. Първобитен бунак. Продавач и купувач на собствената си безсмъртна душа. Амбициозен скотоложец. Тиквеник, мършояд и изрод. Неподмито диване. Маймуна. Влечуго. Лигаво мекотело. Глупак и подлец.

Аз съм последният сред последните. Обезцених самия себе си докрай. Предадох своята любов и заедно с нея всичко най-светло и най-скъпо. Мястото ми е в ада.

Ако рискувате през някоя празнична лятна вечер, както се разхождате из алеите на парка на което и да е провинциално руско градче, да се отбиете до обществената тоалетна, ще видите многобройни купчини лайна. Те са огромни. Неизбежно ще ви споходи пристъп на гордост за националния ни генофонд — такива чудесни, мощни лайна изпражняват само много здрави и силни млади организми. Екскрементите застилат всеки квадратен дециметър от пода. Върху старите, вкаменени, почти изфирясали фекалии, забулени в специфична сива плесен, се наслояват нови, меки и по-светли. Над тия живописни говна, напълно достойни за четката на Тулуз-Лотрек, кръжат мухи: две или три големи мухи лайнарки с гланцови изумрудени тела и десетина обикновени, черно-кафяви и по-подвижни.

Та исках да кажа, че аз съм нещо по-гнусно от тези многослойни разноцветни лайна, много по-гнусно. Толкова по-гнусно от лайната, колкото самите лайна са по-гнусни от чистотата.

Чудовищни са дълбините на моето падение и самият аз съм чудовище.

Аз не просто зарязах жена си на произвола на съдбата, следствен и затворен тук в килията. Аз я предавам допълнително, като седя и се развличам със спомените за любовните си похождения като бонус към престоя на топло. Не просто продадох своята любима жена, аз я предавам двойно, на квадрат, на куб. Предавам я и в делата, и в мислите си. Предавам я така, както никой никога никого не е предавал.

4

Изведнъж всичко изчезна. Човекът лайно замръзна. Очите му, шарещи безсмислено по купчината дрехи и храни, изведнъж се натъкнаха на извънредно привлекателно пакетче — плътно натъпкано, весело лъщящо с изпънатия си целофан.

Не спрях да се обсипвам с проклятия. Но това вече ставаше някак от само себе си, автоматично — вниманието ми прикова пакетчето с кафяво съдържание. Втурнах се към масата, където бяха съдинките, напълних с вода канчето и пъхнах вътре матовосивата спирала на бързовара. После рипнах обратно към пакетчето, взех го и известно време го въртях в ръцете си, заслушан в шумоленето на малките гранулки. И усетих как устните ми сами се разплуват в суха усмивка.

Кофеинът е един от най-добрите ми приятели. Употребявах го най-редовно шест години. Отначало по три пъти на ден — сутрин, обед и вечер. По чашка. После си изградих някакъв вкус, пък и се сдобих с пари: вече не пиех нес кафе, а само кипнато по турски; купувах си пакети кафе на зърна и си го смилах лично. Сутрин си правех по две чашки, една след друга, на обед пиех още по две, вечер — още една. Преди лягане също задължително изпивах по малка чашчица. На този етап се нанесохме в офиса. Имах си своя стая, своя врата, свое бюро, стол, каса, компютър, телефон. Нямаше как да не присъединя кафеварката към този комплект. Дозата нарасна рязко — включвах машинката през половин час. Нещата не спряха дотук: след две години пиех със същото темпо, само че пак турско кафе, правеше ми го секретарката. Наредих й да брои изпитите през деня чаши. После проучих статистиката. Научих, че се наливам с отрова в конски дози. Но това не ме спря.

След още една година, работейки от осем сутринта до десет вечерта, с еднаква ненаситно се наливах и с турско, и с нес кафе през петнайсет–двайсет минути. Сутринта и късно вечер, у дома, си правех особено мощна смеска — забърквах двойна доза ситно мляно кафе с минерална вода и в този вид го кипвах, вместо захар сипвах сол; напитката ставаше убийствено горчива, но ми жегваше нервите като камшик. Нали е стимулатор.

Зъбите ми станаха кехлибареножълти. Този налеп не се махаше с никаква паста за зъби. Дори като уринирах, долавях мирис на кафе.

Щедро сипах от стимулатора в металното канче, разбърках с лъжичка димящата течност със снежнобяла пяна на повърхността, пуснах в тази пяна четири бучки захар, вдъхнах с тръпнещи ноздри любимия аромат и се закисках от копнеж.

Отпих веднага няколко големи глътки. Пресуших половината канче. Сърбах отварата, все едно че е вода. Отлетяха няколко напрегнати секунди и ето — милион малки иглички се забиха в мозъка ми. Зави ми се свят, по челото ми изби пот. Причерня ми пред очите. Напипах стената, подпрях се на нея и седнах. Пред очите ми се завъртяха десетки разноцветни ярки звезди — те искряха и оставяха подире си зигзагообразна моментално гаснеща следа.

Кофеинът е най-добрата отрова от всички, които съм пробвал. Не е нужно да го вдишваш във вид на дим, да си съсипваш бронхите и белия дроб. Не го поемаш през ноздрите. Не те превръща в ограничено животно, както алкохолът, нито във вцепенено растение, както канабисът. Той не е халюциноген, който ще те отнесе в заплетени многосмислови пространства. В направата и употребата му има благородство. Ако някой ден някой светъл ум направи периодична таблица на отровите, кофеинът ще е в златната среда.

Отровата моментално възбуди психиката ми. Запрепускаха като шумни влакове разни полезни мисли. Възникнаха и тутакси изчезнаха някакви идеи. Хванах се за последната от тях, зарових из лъскавите пакетирани съкровища, открих химикалка, тетрадка, откъснах шумно няколко листа, отстраних празното канче, настаних се сравнително удобно и написах:

„До началника на следствената група генерал Зуев“

Малко по-долу, след размисъл — мислите в мозъка ми препускаха бясно — изписах едро:

„Лично!

Другарю генерал! Обстоятелствата ме карат да Ви помоля за среща, на която смятам да Ви предам важна информация относно ръководеното от Вас криминално разследване.“

Реших да изпратя това заявление след двайсет и осем дни. Когато изтече месецът, за който съм задържан. Възможно е генералът да ме пусне и просто така, без лични разговори, без подкуп — просто поради липса на доказателства за вината ми. Но ако пусне само боса, а мен остави зад решетките, заявлението още на следващия ден ще бъде на бюрото му.

Генералът ще се пресегне към телефона и ще нареди да докарат арестувания.

Ще ме докарат и аз ще подхвана, да речем, със следните думи:

Другарю генерал! В една хубава песен се казва: „Отнийде няма избавление — ни бог, ни цар, ни господар…“

Спомням си песента, ще отвърне тежкарят Зуев благосклонно. Продължавай, синко.

А по-нататък се казва: „В нас е нашето спасение, в ръката, даваща с жар.“ И тази ръка ще дава. Яко ще дава, с истинска жар!

Не, рекох си. Не така. Погрешно е да подхващам отдалеч. По-добре да карам по същество.

„Знам, че не съм прав! Много пъти съм нарушавал законодателството и съм готов да си понеса наказанието. Ще си платя глобата. Не ме интересува в чий джоб ще отиде. Нито ме интересува, нито имам време да мисля за това. Мога да снеса в два джоба, мога и в три. Дали ще е за държавата, за частно лице, в някой фонд или по сметка в швейцарска банка — за мен няма значение. Аз искам само да ме оставят на мира…“

Да, кимнах си, опитвайки със затворени очи да си представя цялата сцена. С генерала трябва да се държа като с катаджия, който взема моите банкноти, за да прояви снизходителност. Предложението трябва да се поднесе директно, конкретно, в достъпен вид, с дружелюбни проблясъци в очите.

Не издържах и си направих втора доза кафе. Изпих я на големи жадни глътки. Металът на канчето ми пареше на устните, духах, плюех, но не се спрях, докато не изсърбах всичко до дъно. И веднага запалих цигара. За подсилване, както казват любителите на отровни субстанции. Вкарваш в организма си една отрова и веднага след нея — друга.

Продължаваме: гледам го само в очите! Дали да се усмихвам, или не? Ще преценя на място. Непременно трябва да вмъкна някоя шегичка. Но не от вратата. Да не си помисли генералът, че му се слагам. Жестикулацията — енергична, но умерена.

Огледалцето на стената беше съвсем мъничко — налагаше се да си навирам носа в него, за да видя отражението си и да разбера дали съм убедителен, или не.

Може ли да изглежда убедително човек, на когото му падат панталонът и обувките? Младото арестантче с вид на мизерен и жалък клоун от пътуващ цирк? Ами ако в очите на генерала не си никакъв твърд, безкомпромисен капиталист, ами изпаднал небръснат младок със сплъстена коса?

На всеки няколко минути чувах откъм вратата леко скърцане и потропване — капачето на шпионката се отваряше и дежурният надзирател ме поглеждаше през дебелия прозрачен плексиглас.

Разбира се, преди да тръгна за разговора със Зуев, трябва да изпия три-четири канчета кафе. Нищо че ще изглеждам превъзбуден. Нека ми треперят ръцете и гласът. Няма страшно. Точно така трябва да изглежда младок, който е дръпнал някакви кинти и предлага рушвет на големия милиционерски началник.

Толкова ли не разбираш, генерале, че в крайна сметка ще ти дам пари? Ако не на теб, на твоите подчинени. Или на подчинените на твоите подчинени. На васалите на твоите васали. Сред вас непременно ще се намери някое говедо, което ще вземе парите ми и ще облекчи моята участ. Ще ви предаде срещу сума в брой. И аз ще търся този мръсник — активно, но предпазливо, неспирно, неуморно — и ще го намеря. Моят бос също ще търси. И адвокатите, приятелите, покровителите също ще търсят. Не съм направил парите си сам, на необитаем остров. Аз съм част от системата и системата ще ме подкрепи.

Не беше редно да се държиш така с мен, другарю генерал! Аз не правя пари, за да ги профуквам по Ници, Барбадоси и прочее Флориди. Не си падам по сладкото. Даже нямам международен паспорт. Не пътувам в чужбина. И няма да духна. Нито ще си изхвърля парите на вятъра. Всичките да ми ги вземеш — ще си спечеля други. Не се притеснявай, Зуев. Капиталите ми бяха и ще бъдат влагани тук, в моята страна, буквално под носа ти. Моите пари ще останат в Русия, понеже искам моите деца и внуци да имат много и истински приятели и единомишленици, с които да им е интересно и които да говорят с тях на един и същ език! Така че аз не съм мръсник, не съм измет. Бъркаш, генерале. Затова вземи парите и ме остави да си вървя.

Така в клетви, в съмнения, в мъглата на излишните мисли, в угризения на съвестта премина моят първи пълен ден в следствения изолатор.

Към следващата част или към съдържанието

Андрей Рубанов Да раснеш на топло (6)

Метаданни

Данни

Да раснеш на топло

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 6

1

2

3

4

Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (6)