Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (31)

1

— Е, това е, Андрей — каза Хватов и въздъхна. — Следствието завърши. Случаят ви заминава в съда.

— Честито — отговорих предпазливо и седнах на перваза на прозореца.

Лефортовските следствени кабинети гледаха към вътрешен двор, докато в демократично уредената „Матроская тишина“ през прашното стъкло се виждаше съвсем истинската свобода: градска улица, паркирани автомобили, забързани по задачите си граждани. Иначе през изтеклата година нищо като че не се беше променило. Същите граждани. Същите коли. Същата карирана каубойска риза на рязанския следовател.

— Ще се сбогуваме ли? — попитах.

Хватов се засмя. Отдавна не го бях виждал в толкова добро настроение.

— До сбогуването има много време — отвърна той. — Тепърва ни чака „двеста и едно“. Преди да започне съдът, сте длъжни, ти и другите разследвани, да се, такова, запознаете с материалите на обвинението. Член двеста и едно от Наказателния, такова, кодекс.

— Ще ми дадете да прочета ДЕЛОТО?

— Всичките петдесет и седем тома.

— Колко? — смаях се аз.

— Петдесет и седем — повтори рязанският чичка, бръкна в чантата си и извади дебела картонена папка. — Ето ти за днес. Това е том номер едно.

Номер едно се тропна на писалището — изключително масивен, сив, спретнат.

Неволно се засмях без звук.

— Разнищихте го все пак, а?

— Да, такова. Разнищихме го.

— Голямо нищене падна.

— Голямо — потвърди Хватов. — Но в пълно съответствие със законодателството. Успяхме, такова, за единайсет месеца…

Докато се любувах на сивото картонено чудовище, изживях сложна гама от емоции. Преди година мечтаех да прочета поне една страничка. Сънувах как трескаво прелиствам страшните листове. Възнамерявах да предложа подкуп. Опитвах да се науча да чета незабележимо. А сега имам право на законни основания да изчета цялата документация. Но вече не ми е притрябвало.

Като надникна под сивата корица, ще разбера дали съм бил прав, отказвайки диалога със следствието, мълчейки по време на разпитите. Като седна да чета, ще науча какво са говорили и министърът, и фармацевтът аптекар, и моят бивш бос Михаил, и другите свидетели. Като отворя книгата на съдбата, ще открия в нея своето бъдеще.

Осъзнал важността на историческата минута, се настаних удобно на стола, решително придърпах ДЕЛОТО и се вглъбих в страниците, но се разочаровах.

Номер едно съдържаше официални постановления за повдигане на обвинение и прочее специални прокурорски книжа. Всичките многословни, пълни с високопарни канцеларизми.

Десетките постановления бяха подредени в хронологичен ред. Постановление за предварително производство по ДЕЛОТО. Постановление за предаване на ДЕЛОТО в по-горна инстанция. Постановление за повдигане на обвинение срещу главните обвиняеми. Постановление за повдигане на обвинение срещу второстепенните участници. Включително — срещу А. Рубанов. Постановление за задържане на заподозрените. Постановление за преномериране на ДЕЛОТО. Постановление за формиране на следствена група. Постановление за включване в нейния състав на следователите Еди–кои си, оперативните сътрудници Еди–кои си, експертите Еди–кои си.

Навсякъде засукани подписи със синьо мастило. Внушителни надписи. Градска прокуратура. Републиканска прокуратура. Генерална прокуратура. Заместник генерален прокурор старши юридически съветник Еди-кой си. Генерал прокурор Еди-кой си. Внушителни факсимилета. Кръгли печати с двуглави орли. Категорични формулировки. Предвид изключително опасното. Както и тежестта на деянието. Под стража!

В крайна сметка затворих с отвращение том номер едно и въздъхнах.

— Нищо особено.

— По-нататък става по-интересно — обеща Хватов.

Нещо ми липсва, помислих. Липсва нещо привично у моя следовател.

— А къде са хапчетата за главобол? — сетих се изведнъж. — Да не би колите да не бибиткат вече?

— Бибиткат — отрони небрежно Хватов.

— Свикнахте ли?

— Не, разбира се. Свиква ли се с такова нещо?

— Но главата не ви боли?

— Не.

— И как го постигнахте?

Карирания се усмихна.

— Отидох в аптеката — сподели той, — но не взех хапчета, ами такова, една брошурка. „Как да победим стреса“. Много хубава, такова, книжка. Всичко си пише.

— Аха. Значи аптека. И книжка. Проста работа. И какво препоръчва в наши дни медицината за преодоляване на стреса?

Следователят многозначително и хитро ме погледна през очилата си. Наистина не изглеждаше потиснат или изморен. Макар че съвсем доскоро, при последната ни среща, имаше тъмни кръгове под очите и постоянно пиеше аспирини. Той отново бръкна в чантата.

— Ето! — заяви с гордост. — Това е моето лекарство.

Видях дискмен. Доволният Хватов сложи на бюрото и няколко диска.

— Ето какво слушам! Виж. Това е шум от тропически, такова, дъжд. Шейсет минути просто се лее вода и се обаждат птици. Това е шум от океански прибой. Също цял час. А това е нещо съвсем чудесно: брачни песни на китове…

— Може ли да чуя? — помолих.

— Става — разреши Хватов. — Само че, такова, по-бързичко…

Мушнах в ушите си малките слушалки и натиснах старта.

Главата ми се изпълни с басово бучене, звън и ромон. Потоци вода се лееха от високо облачно небе, милиарди тежки капки тропаха по широки изумрудени листа. Крещяха папагали или маймуни, или слонове, или някакви неизвестни за мен обитатели на джунглите. Странни, пресипнали вопли, призиви и други сигнали ту се носеха отдалеч, ту отекваха съвсем наблизо.

Живата природна какофония ме умиротвори. Затворих очи и си представих гора, вода, цветя, зелени стволове. Въобразих си сладникави тропически миризми, свежест, усещане за празник. Отворил очи, съзрях, че рязанският следовател ме гледа и нещо говори с доволна усмивка на кръглото си лице. Очевидно ми разказва как с аудиозаписите е победил болката и е забравил безмилостно бибиткащите обитатели на големия град.

Погалих леко с пръсти пластмасовото тяло на устройството. Изглеждаше много примамливо. Както и дисковете в пластмасови кутийки с разноцветни картинки. Неприсъщи предмети в мрачната, вмирисана на нещастие следствена килия. Част от друг свят — красив, лъскав. Свободен. Изпитах тъга и завист.

После ми просветна. Ами да, в килията имаме плейър — скърцаща стара бракма, много пъти минавала от едни арестантски ръце в други, изкарала десетки обиски. Понякога при особено люти тараши все пак я конфискуваха, но всеки път успявахме да си откупим ценната вещ. Във всяка уважаваща се килия в нашия Централ има машинарийка за слушане на музика. Или почти във всяка.

Трудността е самата музика. Първите места в хит парадите на „Матроската“ твърдо държат затворническите песни. Лично аз не съм в състояние дълго да слушам песньовки с по три акорда. Едно време дори бях писал на съседи, познати и приятели да ми изпратят каквото и да е, само да не са пандизчийски шансони. Но отговорите отвсякъде бяха обезсърчителни: Круг, Кучин, Наговицин и други от същия вид, нищо повече.

А тук имам — шум на тропически дъжд! Брачни песни на китовете! Океански прибой! Ето! Ето това, което ми е нужно! Ето за какво копнее душата ми! Ето кое ще ме спаси от всекидневния кошмар, от шаващата унила човешка маса, нападната от паразити! Шумът на тропическия порой! Брачните песни на китовете!

— Продай ми музиката, Степан Михалич! — предложих решително.

Хватов самодоволно поклати глава.

— Това шега ли беше?

— Продай ми я, Степан Михалич! — вложих в думите си цялата убедителност, на каквато бях способен. — Продай ми дисковете! Продай ми китовите песни! И тропическия дъжд! И апаратчето също! Продай ми ги, Степан Михалич!

Карирания се намръщи и махна с ръка. Взе вълшебната машинка и спешно я прибра обратно в чантата. Последваха я и брачните песни, и всичко останало.

— Стига си, такова, дрънкал глупости. Как ще ти ги продам? Какво ще ги правиш? Не можеш да ги пренесеш в килията…

— Ще ги пренеса! — възкликнах почти истерично. — Ти само ми ги дай, аз ще ги пренеса, нямай грижа! През три тараша ще ги пренеса! При нас всичко е точно!

— Ще си платиш тарифата?

— Може и да си платя. Това си е моя работа. Но ще ги вкарам, Бога ми! Продай ми ги, Степан Михалич!

— Стига — изръмжа рязанецът. — Ти нямаш пари.

— Не нося, вярно е — кимнах. — Но следващия път, когато ми донесеш том номер две, ще донеса цялата сума!

Бързо пресметнах наум и прецених, че за едно денонощие ще успея да събера седемдесет долара. От съседи, познати и приятели. И отново атакувах:

— Продай ми ги, Степан Михалич! Продай ми ги! Човешки те моля! Помогни ми! Влез ми в положението! Лежа заедно със сто и трийсет души! Туберкулоза, краста, въшки, менингит, воднянка, глад, припадъци! Бездомници, наркомани, разправии, кавги! Нерви! Продай ми ги, Степан Михалич! Продай ми китовете и дъжда от тропиците! Никой няма да разбере! Ще ги внеса тайно! А довечера в бърлогата ще седна, ще затворя очи, ще си сложа слушалките и ще се отпусна! Ще се успокоя! Ще почувствам свободата, живота, въздуха! Хайде де! Кажи „да“!

Живописвайки, аз самият толкова ясно си представих картината как слушам брачните песни насред общата килия в Централа, че ми се насълзиха очите.

— Стига — отвърна Хватов. — Не мога. Изключено.

Бях търпелив. Изчаках и подхванах другояче.

— Това първата ти машинка ли е?

— Защо?

Рязанският следовател изобщо не реагира, че му говоря на „ти“. Може просто да не беше обърнал внимание.

— Ти си я купи — продължавах да се подмилквам, — научи се как да я ползваш, разбра й копчетата, някое време й се порадва, но скоро прецени, че за същите пари си можел да си купиш много по-добра техника! Нали познах?

Хватов се замисли.

— По принцип, да — отвърна той. — Най-вече че нямаше кого да попитам. Наоколо все солидни хора, а пък дискменът си е младежко, такова, развлечение…

— Сега щеше да си вземеш по-нов модел, нали? Дето има бутончета и на шнура, нали?

Карирания пак се замисли и си призна, че съм уцелил, такова, десетката. Въодушевен, измъкнах престижните цигари (съвсем не всеки в Централа пуши житан, а тези, които могат да си го позволят, в никакъв случай не го пушат всеки ден), ободрих се със скъпия пушек и хладнокръвно продължих:

— Продай ми ги, Степан Михалич. Престраши се. Ще ти платя пълната стойност. Плащам като за нов апарат. А ти ще си купиш друг, по-качествен! Дал си си парите за този, а след това, в процеса на използването, на натискането на копчета, си се ориентирал кои функции и опции са ти необходими, а кои са ти безполезни. Чак в процеса на експлоатация на новата техника си придобил вкус на потребител. И сега ти е точно времето да смениш машинката с по-добра! Ако не по-скъпа, то поне с подходяща за твоите конкретни, лични потребности. Ти си развил култура на потребление! Време е да дръпнеш напред! Към по-модерното! Продай ми ги, Степан Михалич! Продай ми тази свирка! Вземи си по-добра! Уважавай себе си и своите потребности!

— Прав си, такова — измърмори Хватов. — Но това, което го предлагаш, е изключено. И ти много добре го разбираш. Край. Викам конвоя. Подготви се.

От разочарование отблъснах том номер едно, с тъга погледнах подаващите се от следователската чанта жици на слушалките и за последен път измънках с обречен, жален глас:

— Продай ми ги, Степан Михалич! Като земляк ти се моля! Като човек със сърце! Продай ми ги, а?

— Машинката не се продава — отговори следователят. И след пауза додаде: — Нито пък собственикът й.

На вратата изникна фигурата на контрольора.

— Ще дойда утре — предупреди Хватов. — Ще донеса, такова, втори том. Бъди готов.

— Донесете и дисковете — минах отново на „вие“ и станах от неудобния затворнически стол. — Ще чета ДЕЛОТО и ще слушам шума на океанския прибой. Става ли?

На следващия ден карираният борец със стреса донесе том номер две, но не и плейъра. Очевидно истински се беше уплашил, че изкрейзилият арестант в крайна сметка ще го склони.

Но се случи така, че четенето на ДЕЛОТО ми донесе къде повече емоции от слушане на тропическия порой.