Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (14)

1

Точно в шест сутринта отворът над желязната врата изригна някаква помпозна музикална фраза. Радио „Маниак“ оповести цялата страна за началото на новия есенен ден.

Обитателите на килията в Лефортовския изолатор се размърдаха. Почти със затворени очи те вяло изпълзяха от леглата си, надве-натри втъкнаха тънките сини одеяла под степаните дюшеци, нахлузиха шаячните панталони и отново се излегнаха — сега върху одеялата. Увиха се с куртките си. Почесаха се, засумтяха и отново утихнаха.

„Правилата за поведение на задържаните под стража и осъдени лица“ позволяват на всеки арестант да спи, ако иска, по двайсет и четири часа в денонощието. От шест сутринта до десет вечерта обаче постелята трябва да има приличен вид. За неподчинение се полага карцер.

Единият от тримата жители на килията не заспа. Мрачен, той седна на леглото и се вторачи в една точка със спрял, почти обезумял поглед. Косата му стърчеше. Лявата буза с отпечатък от плоската и твърда затворническа възглавница, беше леко отекла. После няколко пъти тръсна глава, за да прогони остатъците от съня, и с боксьорско движение удари с длан главата си над слепоочието, предизвиквайки екот и болка в черепа. Така си стимулираше нервите.

Той мушна стъпалата си в замръзналите през нощта пластмасови чехли и се изправи. Наля ледена вода в емайлираната чаша и бързо я превърна в гореща с помощта на електрически бързовар; после старателно си изми с нея очите, обилно наплиска клепачите, а след това и цялото лице, като редуваше врялата вода от канчето с ледената от чешмата, и с рязко сменяне на топлината със студ докара мозъка си до звънлива яснота.

Този жилав, но с тънки кости и рамене двайсет и седем годишен субект, някой си Андрей Рубанов, съвсем доскоро, буквално допреди няколко дни, възнамеряваше да подкупи със замах целия правозащитен апарат на страната. А след това весело и делово да изскочи от следствения изолатор, както богатите юпита изскачат през разтворения люк на личния си аероджет, с едната ръка пъхат бакшиша в сутиена на стюардесата, а с другата потупват пилота по рамото.

Той високомерно се надяваше на парите си и на своя приятел — съдружник и бос Михаил. Босът излезе на свобода преди пет дни. Изглежда, наистина го бяха взели за домакин, а не за банкер. Не успяха да съберат сериозни улики срещу него. И го пуснаха да си ходи. Главата на нелегалната банка се размина с наказателното преследване и остави вместо себе си специално подготвен за целта човек. Своя васал. Своя зиц-председател. Момче за пандиза.

Радиото издудна приветствения сутрешен мотив, бодро поздрави гражданите — с наситен, изключително добре балансиран мъжки баритон, изпълнен с невероятен оптимизъм — и съобщи датата: двайсети септември деветдесет и шеста година.

Субектът, познат в този текст като А. Рубанов, се пресегна и хвана с мократа си ръка химикалка от рафта. Влачейки крака, отиде до стената и драсна по самоделния календар — лист от тетрадка, залепен за стената с хлебна гума. Зачерта датата 20. Отстъпи крачка назад, огледа резултата от положения труд, отново се приближи и удебели зачертаването.

Месецът изтече на петнайсети септември. Освободиха боса Михаил от следствения изолатор. А на неговия васал, на момчето за пандиза, връчиха официален документ, където пишеше, че момчето е обвинено в тежко престъпление и остава зад решетките още поне два месеца.

На следващата сутрин следственият бе преместен от килия № 87 на втория етаж на затвора с жълтите стени и прозорец към запад, в килия № 33 на първия етаж, ъглова, със зелени стени и северно изложение. Тук вече имаше двама арестанти. Рубанов стана трети.

Преместването стана веднага след закуска, а непосредствено преди вечеря следственият бе извикан на свиждане с адвоката.

Рижия юрист разпери ръце: Михаил излезе и веднага изчезна. Никой не знае къде е. Местонахождението и телефонът му не са известни. Но се появи вчера, съобщи Рижия с напрегнат шепот. Дойде у дома. Даде ми бележка за тебе… Ето я…

Малкото яркожълто листче (от онези, разноцветните, които са разхвърляни по бюрата на бизнесмените и служат за моментално фиксиране на някоя важна мисъл или сума) беше само с две написани със замах думи: „МЪЛЧИ ЧАКАЙ“. Почеркът принадлежеше на боса.

Рижия адвокат не беше разбрал кой знае колко. Според думите му Михаил Мороз се бил държал като човек, изключително силно наплашен от събитията. Отбил се у адвоката късно вечерта, едва ли не в полунощ. Звъннал от колата по мобилен телефон с молба да се видят отвън. Целият разговор продължил трийсетина секунди. Адвокатът стоял на тротоара, Михаил бил на волана, говорил през наполовина отворения прозорец, без да гаси двигателя. Отслабналият и посивял в лицето Михаил съобщил, че щял да отсъства известно време, щял да се обади веднага щом се появи, подал бележката и моментално потеглил с мръсна газ.

Нито информация, нито пари, нито инструкции. Нищо. Мълчи. Чакай.

Оставаше надеждата, че след впечатляващото и разтърсващо премеждие с едномесечния престой в следствения изолатор фалшивият домакин просто е решил да вземе таймаут. Да се натряска до безсъзнание, да се наплюска с пържоли и да ги полее с бира, да се надруса с кокаин в някой нощен клуб или просто да се усамоти с жена си — по някакъв начин да се възнагради за всички страдания и мъки.

Но мина ден, втори, трети — босът не се обаждаше. Работата май отиваше натам, че босът и приятелят Михаил е предал своя верен човек, своето момче за опандизване. Тъжната догадка все по-често изплуваше от дълбините на подсъзнанието на А. Рубанов като гаден октопод от солените океански глъбини.

Босът и приятелят май няма да финансира усилията по освобождаването на своя човек от затвора. Босът и приятелят се е уплашил и е изчезнал.

За мобилизиране на психиката — още веднъж измиване на лицето. Веднъж със студена вода, веднъж с гореща. И така няколко пъти.

2

А ето и една картинка от миналото. Цветна. Комиксът е нарисуван изключително майсторски. На картинката виждаме офис, вечер, двама млади мъже без сака броят пари. И двамата току подсмърчат. Лицата им са потни. Жега е. Парите са много. Само долари. Хвърчат физиономии на американски президенти с перуки. Процесът трае втори час. Димят цигари и чаши с кафе. Перките на вентилаторите се въртят.

Единият от двамата е по-едър и тежък, вторият е сериозен, но поривист, суетлив, понякога дори театралничи. Двамата капиталисти нямат много буржоазен вид. Ризите им са разкопчани, скъпите вратовръзки отпуснати и увиснали настрани. Мърдат небръснати скули. Броенето е мълчаливо, съсредоточено и сръчно. Бързи пръсти, изцапани от черно и зелено, извършват чевръсти мошенически движения.

В атмосферата в просторната стая има някакво безумие. Огромният телевизор работи, но на екрана се виждат само танцуващи сиви точки. Циклопичният сейф зее. Пълен е със зелени пачки.

— Един милион, триста четирийсет и пет — тежко издиша босът.

— И аз ги изкарвам толкова — кима младшият съдружник.

— Хубав ден.

Младшият свива рамене без никакъв ентусиазъм.

— Добрият край оправя всичко.

Босът се мръщи.

— Без нерви.

Младшият се усмихва тъжно.

— Не умея.

— Научи се.

— Как?

— Чрез отстраняване на причината за безпокойството — изрича босът. — Няма да лежиш дълго. Ще ти друснат три години. Ще излежиш година и половина, най-много две. Осигурявам ти, дето се вика, всички удобства. Най-добрата храна, книги и тем подобни. Защо да си нервен? Няма, дето се вика, да успееш да мигнеш, и ще си на свобода…

Перките на вентилаторите се въртят с бръмчене. Разхвърляните пачки американски пари излъчват вълшебно изумрудено сияние. Пепелникът на младшия съдружник е задръстен с угарки, главата му — с тежки мисли. Какво го очаква? Успех? Милион? Лимузина? Яхта? Луксозна къща на Рубльовско-Успенското шосе? Слуги филипинци? Платинена карта „Америкън експрес“? Или решетки, баланда, приятели с татуировки и златни зъби?

Младшият улавя погледа на боса. Спокоен е.

Те са заедно от три години. Започнали са от нещо малко и са дорасли до голямото. До големите сделки, до сериозните суми, до клиенти сред нефтените крале и политическите играчи. През цялото това време босът е внушавал на младшия основополагащата истина на техните занимания, главния закон, базовото правило: бизнесът юбер алес.

Заради бизнеса трябва да се поеме всякакъв риск. Бизнесът е онзи труд, който е превърнал маймуната в човек. Реализацията на претенциите. Онова, което те храни. Което ще осигури Сорбоната и Оксфорд на децата, благородна старост на родителите, вечна младост и красота на съпругите.

Старшият и младшият се споглеждат. И двамата са млади, умни, богати. Скоро единият от тях, младшият, ще влезе в затвора. Така трябва. Има моменти, когато имперският Молох иска своите жертви и те трябва да му се принесат. После вторият, старшият, кротко, с рушвети, ще измъкне своя съдружник и всичко ще се оправи…

Какво ще речете, господа, трепач е комиксът, нали? Познавателен и жизнерадостен.

Ако си плиснеш на очите ледена вода, а после гореща, мъждукащата картинка става контрастна, изключително ярка, лицата на героите се издължават, издуват се карикатурно. В старшия се проявява хитрият и алчен стръвник, в младшия читателят ще разпознае наивния романтичен глупак.

3

Не, нямаме нужда от такива картинки, рече си арестантчето, действайки интензивно с четката за зъби и оглеждайки се в миниатюрното огледалце. Оттам го зяпаше неговото собствено яростно оцъклено по конски око. Необходими са ни пълно спокойствие и изключително хладнокръвие.

И така, плановете за подкуп на генералите рухнаха. Блицкригът се провали. И дума не може да става за бърза победа над затвора. Но банкерчето бе свикнало да се възприема като твърд и неотстъпчив човек. Нямаше да се откаже от намерението да надвие затвора.

Тогава, преди пет дни, останал насаме с адвоката в стаята за разпити, той беше помолил за лист и химикалка и написа писмо до жена си. Кратък текст, в смисъл че ще се върне, непременно и много скоро.

Момчето преживя мъчителни мигове, докато пишеше писмо на своята любима. Той си нямаше по-близък човек от тази перната креслива блондинка с огромни зелени очи. Един ден я беше поканил в своя луд живот, като й обещаваше велика любов. Не обещаваше пари: тогава, през 1991 година, цялото му имущество се свеждаше до изтъркано кожено яке, „каубойски“ ботуши и раздрънкан автомобил. И бонус: твърдо стиснати устни и поглед, изпълнен със студена решителност да се постигне желаното. Осемнайсетгодишното момиче се съгласи.

Сега, озовал се зад решетките, следственият хлапак разбираше, че е длъжен много внимателно да подбира думите. Първият вариант на бележката се разхвърча на парченца. Вторият също. И третият. Рижият юрист търпеливо чакаше и деликатно гледаше встрани. В края на краищата правилните изречения бяха намерени.

В послеписа имаше признание, излязло от дълбините на душата му.

„Обичах те, обичам те и винаги ще те обичам, мое единствено, скъпо, любимо момиче.“

В края на писмото следваше списък с необходимите книги и молба да бъдат изпратени колкото може по-скоро.

Човекът беше доста упорит. След като излежа трийсет и пет дни, той разбра, че е предаден, но не само не се отчая, ами усети, че силите му нарастват десеторно.

С боса или без него, с пари или без, ще излезе от затвора. Той коригира тактиката и стратегията си. Беше замислил да запълни принудителното бездействие с непрекъснати, изтощителни, трудни тренировки на тялото и мозъка. Възнамеряваше да се закали. Да се превърне в непобедим боец.

„Ще обърна вредата от зандана в своя полза — реши той. — И ще възтържествувам над решетките, над стените, над вертухаите, над баландата и необходимостта да се спи на запалена лампа, над всичките наивни мръсотии на това заключено учреждение!“

„Не ме е страх от вашия затвор! — шепнеше си той, а най-често дори не шепнеше, ами си повтаряше наум. — Ще го преодолея! Ще го игнорирам!“

Той смъкна ризата, наплиска с няколко шепи вода раменете и гърдите си, разтри водата с длани, затрепери от студ и енергично избърса тялото си с тънкия и тесен затворнически пешкир.

Стараеше се да не вдига шум, иначе съседите щяха да недоволстват. Да причинява неудобства на другарите по нещастие не влизаше в плановете му. Проявяваше скромност и учтивост. Беше предпазлив. Често нямаше представа как да се държи. Елементарни ситуации го вкарваха в задънена улица. Но той се учеше бързо, схващаше от половин дума, старателно овладяваше всички тънкости на чудноватото затворническо битие.

Той седна върху тънкия дюшек, собственост на затвора, зае позата „дзадзен“ — задникът върху петите, гърбът идеално изправен, дланите спокойно отпуснати върху коленете — и започна серия от бавни и дълбоки вдишвания и издишвания. Затвори очи и се опита да отдели съзнанието си от себе си, да го очисти от страхове и химери.

Единият от двамата спящи в този момент глухо изстена, мощно изскърца със зъби, за миг отвори безцветните си очи и отново заспа, облизвайки устни. Коленете му се свиха към брадичката, а дребните ходила помръднаха, поради което татуираните при пръстите котешки муцунки се раздвижиха — мустачките им потрепнаха.

4

Трийсет минути по-късно измаменото момче излезе от състоянието на неподвижност. Усещаше разума си трезв.

Той безшумно взе книга от рафта. Отвори я. Обърна я нагоре с краката. И зачете — бавно, на срички.

Точно по този начин вижда на бюрото пред себе си папката с ДЕЛОТО: два пъти седмично по половин час. Сивата папка набъбва, става все по-дебела, а краищата й — все по-зацапани. ДЕЛОТО трупа актив. Възможно е там да е скрита съдбата на момчето. Може перспективата за мрачния измършавял тъмнокос мъж, бивш достопочтен финансов функционер, а днес обвиняем за тежко престъпление арестант, да е осем или девет години при общ режим. Или напротив, година и половина условно…

Документацията на следователя е важна цел. Карираният рязански мужик Хватов в началото на всеки разпит вади от чантата и слага пред себе си дебелия том. След това привежда в готовност офис техниката и вторачен с късогледите си очи в екрана, прави поредния протокол. При това постоянно сверява нещо в ДЕЛОТО. Картоненият том по трийсет–четирийсет секунди остава на бюрото отворен. Глупаво е да не се възползваш, да не се опиташ да измъкнеш оттам поне някакво, дори и най-незначително късче информация.

Човек може да се научи моментално да обхваща с поглед цяла страница текст, без значение как я вижда — дали странично, под наклон или надолу с главата, — и да я запаметява дословно. Съществуват специални помагала за целта. Те се продават свободно. Отдавна отминаха времената, когато само шпионите са били обучавани на техниките за бързо четене и запомняне. Днес в страната е демокрация, всяка информация е достъпна, всяка наука е разсекретена. Учебникът, с който момчето разполага, твърди, че всеки що-годе дисциплиниран човек е способен за няколко секунди да фиксира в паметта си страница печатен текст. Главното условие са редовните всекидневни тренировки.

Още в предговора се казва, че тренировките ще донесат максимална полза, ако човек ги провежда по едно и също време, ако проветрява спалното помещение, ако води подреден живот. Това е съвсем достъпно за момчето. Условията, в които е поставено, са почти идеални.

Излъганото момче се буди, храни се, разхожда се и заспива по едно и също време. Разполага с маса, хартия и химикалка. И с много време.