Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (25)

2

— Не изглеждаш добре — внимателно рече адвокатът, взирайки се в лицето ми.

— Нито пък ти — казах честно.

Рижия наистина изглеждаше странно и живописно. За пръв път го виждах такъв: много късо подстриган, мрачен, отслабнал, с кожено яке и дънки с дебел колан с масивна катарама. Двудневна четина с цвят на стар бакър покриваше долната част на лицето на адвоката и се катереше към слепоочията и нагоре — космите по главата и по брадичката бяха еднакви на дължина и това придаваше на външността на Максим Штейн определен брутален чар; освен това ме изуми грубата златна гривна на ръката му.

От друга страна, изразът на лицето на защитника ми явно свидетелстваше, че той се мъчи с решаването на някакъв важен проблем и се чувства донякъде сковано в тези бандитски одежди.

— Как я караш? — попитах.

— Да не съм шофьор, адвокат съм — усмихна се без настроение Рижия. — А иначе я карам някак си, по-точно бутам. Добутал съм едни дела до закриване, други до съда, по трети тепърва ще се повдигат обвинения…

— Съгласен съм — рекох делово. — Прочее, не намираш ли, че изразът „повдигам обвинение“ има ярко изразен сексуален, фройдистки подтекст?

Юристът зачегърта с нокти брадясалата си буза.

— Напоследък все по-често си го мисля — отвърна той със сериозен тон. — И дори стигнах до извод…

— Че?

— Че моята работа вече не ме блазни.

— Просто трябва да спреш да идваш в този затвор — посъветвах. — Забрави Андрей Рубанов, и толкова.

— Не е заради тебе — уморено се смръщи адвокатът. — Не си ми само ти на топло… Ходя по затвори почти всеки ден… „Бутирка“. „Матроская тишина“. „Пети изолатор“. В Капотня ходя. Дори веднъж на две седмици отскачам до Кашира… И навсякъде — гласът на юриста се изпълни с някаква нервна сила — виждам мръсни хора с безумни погледи, с раздрани анцузи, те искат да се измъкнат на свобода, бутат ми бележки, телефонни номера… Настояват да се обаждам някъде, да предавам на някого нещо, да взимам някакви пари от ревящите им жени и майки… Не е за мен тази работа. Реших да зарежа адвокатурата. Изцяло.

Поклатих глава осъдително.

— И къде ще ходиш?

Максим призна без желание:

— Канят ме в една търговска банка за юрисконсулт, но още не съм решил…

— Коя банка?

Рижия изговори една дума.

— Чувал съм я — кимнах. — Бива си я. Собствениците са силни, талантливи момчета. Ще имаш там всички условия за професионално и кариерно израстване.

— Впрочем ти също повлия върху решението ми — каза изведнъж адвокатът и отново с наслада зачеса небръснатата си скула.

Толкова се учудих, че насмалко да изтърва от устата си запалената цигара.

— Пардон, ама нещо не чаткам к’ви ми ги редиш… Какво общо имам аз?

— Дълго е за разправяне.

— Давай все пак. Аз разполагам с време.

Рижия тъжно се усмихна, но в следващия миг решително се хвана за катарамата на колана и строго пое въздух през носа.

Вероятно точно така трябва да се държи човек, който е посветил десет години за постигане на професионален успех и изведнъж открива, че е разочарован от работата си.

— Завиждам ти — каза той най-сетне с тих глас.

— На мен? — малко оставаше да се разкискам. — По дяволите, аз съм в затвора! С мен е свършено! Чака ме присъда! И ти ми завиждаш?

— Да.

— Защо?

— Защото си винаги весел, спокоен и твърд и не се страхуваш от затвора.

— Бъркаш — рекох тъжно. — Бих искал да е така, но не е. Страхувам се. С всеки изминал ден се страхувам все повече и повече. Затворът е страшно място. Не може да не се страхуваш от него.

— Какви ги говориш? — възрази Рижия. — Не ти отива. Ще излезеш бързо. Присъдата ти няма да е голяма. Килията ще остане само екзотичен епизод от съдбата ти. Пак ще направиш пари…

Поласкан, сведох поглед.

— Такива като мен — замислено и тихо продължи адвокатът и с презрение тикна пръст в гърдите си — винаги ще бъдат за теб обслужващ персонал. Юристи, адвокати, счетоводители, консултанти, мениджъри — всички тези са само персонал за хората като теб… Ти си в затвора, аз съм на свобода, обаче аз съм от персонала! Вместо да стана милионер, вместо да съм господар на живота, търча по пандизите, дращя жалби, хабя си силите за приказки с тъпанари, откраднали в пияно състояние три копейки и предварително съгласни за три години общ режим! Не, не искам така! Искам да цепя през живота като железен булдозер! — очите на юриста хвърлиха искри и златната гривна издрънча в дървото на масата. — Ето защо идвам тук! За да се заредя от теб като с електричество!

Подсмихнах се тъжно. Добре че наивният столичен жител няма възможността да вижда как печеният пичага, господарят на живота вечерно време глухо ръмжи, заровил муцуна в твърдата като подметка възглавница (собственост на затвора). Как скърца със зъби от безсилие и се моли на всички известни му богове да му проводят поне две-три сълзици — но очите му остават сухи и в гърлото му също няма влага, сякаш бившият банкер, бившият честен човек неочаквано е пресъхнал. Като храст, забравен от градинаря…

— Слушай, приятел — прошепнах тайнствено, — ти би ли могъл… само не се учудвай, окей?… Да си разрежеш кожата, да напъхаш в собственото си месо диаманти и да ги прекараш през граница?

Рижия трепна. В очите му заиграха дяволски зелени пламъчета, каквито не бух виждал дотогава.

— Искаш да прехвърлиш скъпоценни камъни на запад? — шепнешком попита и той, заинтригуван.

— Ами — усмихнах се аз. — Откъде камъни у мен? Просто така попитах.

— Лично аз бих могъл — без да се замисля, отговори юристът. — Режеш и пъхаш, какво толкова? А комисионата каква е?

— Половината.

— Бива. Кога да стане?

Усмихнах се още веднъж и го порязах:

— Извинявай, питах от чисто любопитство.

Успях да се усмихна многозначително, сякаш наистина някъде там, на свобода, ме чакаше скрито сандъче с диаманти и изумруди. Уви, не бях скътал камъчета. Не заделих за черни дни. Не спастрих стотина бона за непредвидени неприятности. Всичките ми пари, до последния грош, бяха инвестирани. Такава финансова политика носеше на банкера Андрюха все нови и нови доходи; капиталът растеше, за какво да купува скъпоценни камъни, да замразява пари? Акции, ценни книжа — ето кое носеше злато на банкера. На финансовия пазар парите се въртят максимално бързо, хвърчат като куршуми от един собственик към друг и бързият, ориентиран участник винаги може да разчита на печалба. А скъпоценните камъни какво са? Вложените в тях пари са сигурни, но слабодоходни. Само някой загубен валутен спекулант от времената на Совдепия би могъл да се поблазни от подобен мъртъв вариант. Когато в страна на всеобщо равенство (тоест нищета) над главата ти виси смъртен параграф, щеш не щеш, започваш от страх и безнадеждност да купуваш всичко, което можеш изгодно да засилиш на Запад…

Сега съжалих, че не съм си създал таен резерв от конвертируеми ценности. И си дадох клетва, че задължително ще започна да заделям част от спечелените суми. От гледна точка на активния бизнесмен това е смешно и наивно, обаче има и други съображения по въпроса… Единственият проблем е, че нямам представа кога отново ще започна да печеля… Тепърва ме чака присъда… И Бог знае какво още ме чака…

— Ако говорим сериозно — рекох на Рижия, — ще бъдеш последен идиот, ако зарежеш адвокатството и отидеш да работиш в банка! Банкерите са най-големите престъпници на света. Един ден ще те излъжат, както излъгаха мен. И ще се намериш в затвора. — Взех си цигара с трепереща ръка. — Забрави банкерите. Върши си твоята работа. Не се предавай. Работи спокойно. И недей повече да идваш при мен. Аз съм свършен човек. Плюс това банкрутирал. Затънал съм в затвора като в блато. Не зная какво да направя. Навсякъде ми се привижда затвор. Исках да превъзмогна затвора със силата на волята си, но не можах. Сега ми се струва, че моето желание да победя затвора е само по себе си затвор! Разбираш ли ме?

Юристът кимна, но бях наясно, че той не осъзнава, не е способен, не умее засега да види всичките си затвори, докато аз съм ги прозрял всички до последния.

— Всяко желание е затвор! — казах му разпалено. — И тези затвори нямат край!

Адвокатът ме гледаше, както се гледат душевноболни — с жалост. Но ме слушаше внимателно, без да мърда и дори без да мига. Аз продължих — с прекъсващия, прегракнал глас на истеричните, психически неуравновесени, несигурни в себе си хора:

— Нашите желания са нашите затвори, чат ли си? Мегаломанията е затвор! Затворът на всички затвори! Искам пари! Искам власт! Искам благополучие! Мечтая за преуспяване! За реализация! Искам най-красивата жена и най-послушните деца! Искам нови гащи! Златни часовници! Желая къща в Малибу с картини на Матис по стените! Искам три жени наведнъж в леглото си! Искам тълпи от хора, които да прославят гениалността ми! Ето ги затворите! Ето ги страшните зависимости, килиите, от които няма излизане. Всеки от нас едновременно е в хиляди затвори! За да го проумея, ми се наложи да вляза в най-простия от тях…

— Разбирам — кимна рижият адвокат с такъв вид, че беше абсолютно ясно: нищичко не е проумял.

— Затворите влизат един в друг като матрьошки — продължих търпеливо. — Затворът на заблудата. Затворът на горделивостта и надутостта. Бедността, от която бягах толкова години, също възприемах навремето като затвор…

— Но излезе от него — възрази Рижия и отново намести катарамата си.

— Излизаш от единия затвор — влизаш в другия! Килиите са вечни. Нашите затвори са винаги с нас. Запомни го. Гледай мен и прави изводи за себе си…

После вървях с ръце зад гърба по тясната желязна рампа покрай стената, удрях подметки по парцалената пътека, постлана върху грапавия метал, и си мислех, че минавам този маршрут за петдесети път. Всеки вторник и четвъртък, двайсет и четири седмици, шест месеца — несъмнено дойде време да се отбележи юбилей…

Крачех бодро, широко, но конвойният не ми каза да намаля темпото. Вертухаите са доволни, когато следственият върви бързо. Отдавна го бях забелязал. Бизнесът на затворническия надзирател е изморителен. Изкарай за разпит един, втори, трети, десети, претърси ги всичките подробно, след това ги води обратно — този прискърбен труд изисква навици, ловкост, целият процес наподобява конвейер и ако някой от арестантите се движи с повишена скорост, това е от полза за всички играчи на пазара на затворническите услуги. Колкото по-бързо отведеш някой клиент, толкова по-скоро ще се върнеш за следващия. Всички са доволни: и контрольорите, и квартирантите на зандана.

От друга страна, бързото ходене е сигурен начин да се стоплиш…

3

Стаята беше празна. Харковският швейцарец днес също беше на разпит. В самота и безмълвие се приближих до жалкото огледалце и получих още едно потвърждение, че адвокатът не беше сбъркал в оценката на външния ми вид.

Наистина изглеждах зле. Затворът ме бе победил. Кожата на лицето ми беше придобила нездравия цвят на пръст. Лев Николаевич Толстой някога бе сравнил този цвят с цвета на прерасналите картофи. Класикът на руската литература беше победил в числителя, но загубил в знаменателя. Хората не са картофи, в затвора те не растат, а повяхват. Наблюдавах с очите си процеса на завяхването на живите тъкани на моето тяло. Мускулите на челото и бузите ми бяха загубили подвижност, физиономията ми, която навремето с лекота се трансформираше във всевъзможни изразителни гримаси, се бе превърнала в застинала скръбна маска. Ъгълчетата на обезцветените напукани устни бяха извити надолу. Мрачният поглед зяпаше в нищото.

Така гледат хората, които са изиграли играта си, претърпели са фиаско и са наясно с това. Така изглеждат пълните лузъри, безжизнените, рухналите до дъното, загубилите вяра в себе си. Онези, които вече не ги интересуват категориите „успех“ и „победа“. Самодостатъчните като камък.

Сетивата ми се бяха изморили. Очите — от еднообразието на цветовете, от безкрайните комбинации на сивото, жълтото и зеленото (все мътни, убити цветове, пораждащи усещане за тревога и дискомфорт). Езикът — от все същото съчетание на вкуса на чая, хляба и цигарите. Яденето се бе превърнало в унило задължение. Дъвчех, за да смеля механично храната, и я гълтах като лекарство. Слухът ми изневеряваше: току ми се счуваха някакви викове в далечината, макар че кой, какво и на кого би могъл да вика в най-тихото, най-дисциплинираното учреждение номер едно-точка-едно? Или пък напротив, в тъпанчетата ми се блъскаше пълната тишина, прекалено дълбока, отекваща на меден бакър.

Победата над несвободата ми изглеждаше вече като жалко инатене. Кого ще победя тук? Затворът е винаги с теб. Ако не е този, ще е друг.

4

В ключалката прещрака ключ. Съкилийникът ми се връщаше от разпит. През януари и февруари го викаха почти всяка седмица, обикновено в петък, за по три–четири часа, и той постоянно се прибираше все в едно и също състояние: ядосан, възбуден, с почервенели очи и подпухнали клепачи.

Лягаше на леглото си, въздишаше тихо, понякога дори хлипаше, а после — кой знае защо шепнешком — започваше да ми разказва колко му е провървяло. Все пак беше попаднал в най-чистия и културен затвор на цялата територия на бившия СССР. А можеше да го тикнат в мръсната пренаселена „Бутирка“. В ада на тъпаците. И тъй нататък.

Това моментално ме подсещаше за металния капитан, който ми беше обещал скорошно преместване, и аз настръхвах.

В затвора се смята за лош тон да се задават въпроси, затова мълчах. В крайна сметка швейцарският Гриша има за какво да се тръшка. Очертава му се доста неприятен параграф, няма роднини, няма адвокат, не получава колети. Няма на кого да разчита. Той води битката със затвора без ничия помощ. Но днес затворническите обичаи ми бяха станали толкова безразлични, че веднага попитах дребния си приятел:

— Да не те бият?

— Не, естествено — отвърна той и всички бръчки по лицето му се раздвижиха.

— Имаш вид, сякаш си плакал…

— Тук май си прав, майн камераде.

— Ще чифирясаш ли?

— Благодаря, ще се въздържа. Как можеш да го употребяваш това шайзе?

— Няма нищо друго за друсане.

— Ах, шер ами, да знаеше само как продават дрогата в Европа! — изказа се замечтано моят съсед. — Свободно! С избор! Влизаш в кофи шопа, а там зад щанда чака умен чичо на години и пред него има трийсетина добре натъпкани цигари и той сърдечно те пита: „Уот ду ю уонт, френд?“ Какво искаш? Те там обичат да говорят английски. А аз винаги отговарях: „Ай уонт ту флай, френд!“ Искам да летя! И той ти подава най-якия, здраво натъпкан джойнт и се смее: „Спешъл фор ю, френд!“ И аз отивам в ъгъла, сядам на фотьойла и запалвам — бавно, спокойно, с удоволствие, с ясното съзнание, че всичко е точно… И наистина отлитам, ту флай, риъли… Как да ти го обясня?

Стана ми гадно и отговорих:

— Няма нужда от обяснения. Отровите са също затвор. Всичко това ми е ясно. Ти кажи защо те бият.

— Не ме бият — махна с ръка Гриша. — Защо ще ме бият? Аз им казах всичко. Предадох всички. Аз не съм някой глупак, аз съм бивш съветски адвокат и съм наясно с нещата. Пипнаха ме с кило хашиш и три хиляди таблетки екстази. На място.

— Достоевски казва, че най-неуспешни престъпници са интелигентите.

Гриша изстиска жалка усмивка.

— Очакват ме дванайсет години лишаване от свобода в руската система, а тя е ужасна, знам го, виждал съм, няма да те лъжа, мон шер… Тя ще ме убие, това е повече от ясно… И аз написах чистосърдечно признание! С едно условие — до края на следствието и през целия период на съдебния процес оставам тук, в Лефортово. Не ме пращат в друг затвор. Ненавиждам руските затвори. Повярвай ми, видял съм ги доста. Бил съм навсякъде. И съм се насладил предостатъчно. Не желая да ходя там. Там е страшно. Смрад, мръсотия, ужасни криминални мутри, теснотия, болести, глад… Ад! Ад за глупаци!

5

Неочаквано ключалката пак изщрака. На вратата се появи силует на човек с кафяво сако, розова риза и сива вратовръзка. Незначителното му лице имаше уморен вид.

— Здравейте, другари — каза той с официален тон. — Аз съм прокурор по надзора. Има ли оплаквания, претенции?

— Няма — отговорих аз.

Добре виждах всичките затвори на прокурора. Вратът му страдаше, затворен във възела на връзката, обширният увиснал корем — в затвора на колана. Моравият нос на прокурора и бузите с гъста мрежа капиляри явно сочеха затвора на алкохолната зависимост, а неговият унил, безразличен поглед, който равнодушно се плъзна по мен и по Гриша, свидетелстваше, че самият занаят на чиновника, неговата работа, начинът му да си изкарва хляба са му дотегнали, омръзнали, додеяли и също са му като затвор.

Той изслуша отговора, незабавно се обърна и си тръгна — този циментиран в собствените си затвори неенергичен и уморен човек.