Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (29)

1

След като се събудих, дълго лежах със затворени (по-точно стиснати) очи, нямах сили да си наложа да погледна новата действителност.

Главата ми тежеше и ми се виеше свят. Топла пот обливаше бедрата ми, корема, хълбоците; косата ми се беше сплъстила, от неудобната поза вратът ми се беше схванал и ме болеше.

Постепенно до слуха ми достигна шумът на стотината гласа. Засукани псувни, безрадостен, грачещ затворнически смях, дрънчене на метални съдове, бръмчене на машинката за татуировки, бълбукане на вряща вода, каканиженето на телевизора — не, не желаех да отварям очи, да ставам и да се внедрявам в този сложен, безумен кръговрат. Напротив, първите няколко секунди от новата ми утрин минаха в надежда, че общата килия на „Матроская тишина“ ще се окаже нощен кошмар, а истинското събуждане отново, както и вчера, ще стане в чистичкия, уютен бокс на Лефортовския изолатор…

Двуетажната стоманена конструкция с петнайсетина спални места от време на време тежко се разклащаше, очевидно не издържаше на тройното натоварване. Когато някой се метнеше на второто ниво, металните тръби и винкели заплашително се разтрисаха. Изведнъж се уплаших, че цялата тази железария ще се срути, и се изтеглих до седнало положение на моето тясно, нечисто затворническо легло.

От двуметровата височина килията изглеждаше като Ноев ковчег, като спасителна лодка, претъпкана с жертви на корабокрушение. Голи хора, наблъскани един до друг като копърки, лежаха странично на горния ред с глава към стената и крака към прохода. Между спящите се промъкваха, стъпвайки предпазливо, останалите — те искаха да се доберат до своите неща, до торбите, чувалчетата, вързопите и пакетите, провесени от стените и от тавана. Един се пресягаше за дажбата си хляб, друг търсеше парчето сапун, трети четката за зъби, пети и десети — за други необходими неща.

По-долу, на първо ниво, животът се криеше зад самоделни щори. Целият долен етаж беше разпределен на така наречените купета: тук, оградени от провесените части от чаршафи, се намираха, скрити от любопитните погледи, по-заможните, както се досетих, обитатели. Лицата им бяха също толкова бледи, колкото и на тези от горния етаж, но челюстите им постоянно мърдаха. Долните разполагаха поне с някаква храна.

Да се спи долу е по-удобно, по-престижно и има повече въздух. Разбрах го още вчера, през първия ден. Това, че ми предоставиха място на втория етаж, по никакъв начин не доказваше високия ми статус в арестантската среда. От друга страна, макар че легнах горе, бях близо до прозореца, близо до този отвора с решетки, който даряваше кислород и прохлада. По погледите на няколко от моите бледи, изпити съседи разбрах, че заеманият от мен квадратен метър е върхът на мечтите им и обект на завистта им.

Все пак процесът на слизане от втория на първия етаж ми се стори унизителен. След като се освободих от прегръдките на влажния прокъсан чаршаф, станах, ударих си главата във висящите от тавана платнени торби с имущество, пролазих към ръба на пропастта и открих, че не мога просто така да сляза или да скоча. Под мен се люшкаше плътна маса от тела.

В тясното пространство между двата спални конвейера, наредени покрай стените на килията, имаше дълга маса, сглобена ведно с дървените пейки с метален обков. Хората бяха насядали натясно — някои странично, поне на половин задник. Един с алчно мляскане дъвчеше нещо гадно, друг сърбаше прозрачен чай, трети кърпеше с ръждива игла гнусни деформирани терлици; най-малко три групи едновременно играеха със самоделни карти комар; отделна двойка с група привърженици местеше фигури по шахматна дъска.

— Ей — повиках учтиво. — Ей, чуваш ли! Брато! Ало! Такова! Ще скоча!

Двайсетина-трийсет полудиви нездрави очи въпросително проблеснаха отдолу. Склерите на едни бяха жълти, влажни, на други — зачервени и мътни; ирисите — най-разнообразни: сини, сиви, зелени славянски, лилави и кафяви азиатски, катраненочерни кавказки.

— Чувате ли! — обадих се по-настоятелно. — Пуснете ме да сляза!

Най-сетне един се помести надясно, двама други наляво. Отвори се място с големина половин стъпало на пейката. Прицелих се и внимателно скочих.

Сред множеството насочени в мен погледи разпознах най-внимателния.

— Излюпи ли се? — попита Слава Кпсс.

— Тъй вярно. Добро утро.

— Подобно.

Младият Слава Кпсс изглеждаше като Стаханов, току-що излязъл от рудника; като летеца Чкалов, прелетял над полюса; като космонавта Гагарин, паднал от орбита. Като смъртно уморен, падащ от преумора човек. Изглеждаше така, сякаш го крепи само силата на волята и той всеки момент ще се строполи в ръцете на верни приятели и съмишленици.

— Как си — попита Слава.

— Добре съм.

— Чакаме те за обяд.

— Как така „за обяд“? — учудих се аз. — Колко е часът? Колко време съм спал?

— Нямам представа — откровено каза Слава Кпсс. — Хайде, мий се и идвай…

Отдясно и отляво на тясното лице на моя събеседник в белезникаво кафявия тютюнев дим се появиха още две физиономии — млади, сериозни, здрави и интелигентни.

— Не си търси багажа. Тук е.

По изронените плочки на пода към мен се плъзна моята чанта с габарити на купе на престижна лимузина. Дръпнах ципа и се ухилих, доловил мириса на портокали, мирис на дома ми, на семейството, аромата на онези, които не ме забравят; измъкнах нужните ми неща и се запътих за сутрешния си тоалет.

На опашката за умивалника висяха седем души. Още петима чакаха за писоара. Учтиво си запазих реда и за двете места.

Измъкнах цигарите и запалих, но веднага чух десетина тихи, изпълнени с надежда гласове:

— Черпиш ли?

Наложи се да раздам цялата кутия. Затова пък тутакси ме пуснаха без ред. Изненадах се, влязох зад завесата, набързо изпуснах в дупката насъбралата се по време на съня течност, после застанах пред умивалника, парнах си лицето със студена вода, измих си зъбите.

Интересно, сега какво ще правя? С какво ще запълня целия ден до момента, в който ще мога отново да легна, да затворя очи и да се скрия от кошмара?

На връщане от умивалника пътя ми препречи усмихнатият атлет, който вчера беше при Слава Кпсс. Китките на веселяка бяха обезобразени от синини и белези. Той се представи:

— Аз съм Джони. Свръзка.

— Ъхъ — отвърнах.

— Идвай.

Разбутал тълпата — къде безцеремонно, къде с любезни възгласи — Джони гъвкаво ме задмина, отметна завесата и с жест ме покани да го последвам. Наведох се и се вмъкнах. В бърлогата цареше ред и уют. Под самоделен телен абажур светеше крушка. На прилежно застланото легло седеше по турски Слава Кпсс.

Джони се настани до него. Кимна към мен и каза:

— Притеснява се.

— Няма страшно. Бързо ще му мине. — Бледият като подземна гъба затворник ми смигна жизнерадостно-лукаво. — Тъкмо навреме за обяда — подкани ме той.

Изведнъж носът ми долови силен аромат на пържено. Разтреперих се.

Не бях ял горещо месо, откакто влязох зад решетките. Осем месеца. От август 1996-а до април 1997-а.

— Колко време съм спал?

— Има ли значение?

— И все пак?

— Влезе вчера след обед. Събуждаш се сега, също след обеда. Стават някъде към двайсет часа.

Засрамих се.

— Четката, сапуна, самобръсначката извади в отделна торба и я закачи тук — подучи ме Джони. — Не ги дръж в голямата чанта. Няма да ти е удобно.

— И се отпусни, човече — допълни Слава Кпсс, — тук си сред свои. Хайде, вземи си от салама.

Спомних си Демби, човека от миналото си, и се засмях.

— Ето това е! — усмихна се Слава. — Живей си живота, брато! Успокой се! Вече си в затвора! В Общата Бърлога! Всичко лошо, което е можело да ти се случи, вече се е случило. Давай! С Бога напред!

Саламът с лук, изпържен в краве масло, ми се стори най-изисканото ястие от всички на света. Глътнах три парещи парчета, почти без да ги дъвча, отхапах от хляба с майонеза и усетих прилив на сили.

Обядвахме в бързо темпо, мятахме в бързите си усти, изпълнени със слюнка, горещия солен салам, дъвчехме алчно, наслаждавахме се, гълтахме, поемахме соковете на храната, изтопихме хлебеца; накрая се подсладихме със силен чай и бонбон и запалихме по цигара.

— А сега — рече малко завалено Слава — можем да си поговорим по-сериозно. Имаш ли някакви възражения?

Свих рамене.

Джони стана от леглото и излезе, след миг таванът на нашето купе се разклати — усмихнатият младеж се настани да поспи на същото място, където преди половин час се бях събудил. Междувременно Слава Кпсс запали следваща цигара и въздъхна.

— Не обичам дългите приказки. А и не ги умея. Нито са необходими. Ти разбираш. И виждаш. Затвор е. Теснотия. Хората мрат. Менингит, жълтеница, охтика — навсякъде. Сто трийсет и седем души!… От тях сто и двайсет са голтаци, свършени хора, наркомани, скитници, изпаднали типове, идиоти, имаме си и дебили — в момента са трима, с други думи, контингентът е за боклука. Нямаме пукната пара. Побъркваме се. Питам те направо: с какво можеш да помогнеш?

— С пари — рекох решително.

— Чудесно — кимна моят събеседник. — Адвокат имаш ли?

— Не.

Слава чак зяпна от почуда.

— И как се оправяш без адвокат?

— За истински нямам пари, а безплатни не ми трябват.

— А казваш, че имаш пари…

— За адвокат нямам. Но за семейството останаха малко. Прецених, че е по-добре парите да са у жена ми, отколкото при адвокатите…

— Благородно! — оцени Слава. — Нали разбираш, не ги искам за себе си. Лично аз си имам всичко предостатъчно. Лежа тук от четири години и нещата са ми точни. Чаят ми е със захар, цигарите с филтър и тъй нататък. Искам за Общия! Ще се радваме на всяка копейка, брато! Нали видя какви са хората тук? Един на десетина веднъж на три месеца донесе петдесет рубли — това ни е всичкият кеш… Как се оправя Общият Ход с такива хора?

— Няма нужда — издумах тежко — да ми ги обясняваш тия неща. Говориш, сякаш вчера съм влязъл…

Слава Кпсс се усмихна.

— Че кога си влязъл?

— Лежа вече девети месец!

— Лежал си в „Лефортово“ — снизходително ми разясни бледоликият надзорник. — Там няма Общ Ход. Това затвор ли е? Ето го реалния затвор! — Слава посочи пространството на купето, закрито отвсякъде с изпънат плат. — Тук арестантите могат да оцелеят само ако си организират взаимопомощ. Ако всеки е сам за себе си — ченгетата ще ни смажат. Ще ходим под строй. И ще викаме в хор: „Добрутро, гражданино началник!“ Все едно че не сме в „Матроская тишина“, ами на остров Огнени^[1]. Чувал ли си за него?

— Естествено.

— Ами добре — Слава неочаквано се намръщи. — За какво говорех всъщност?

— За Общия Ход.

— Не. За парите. С други думи, ако имаш възможност да помогнеш, да отделиш дори и петстотин рубли, другото ще го направим ние. Напиши писмо и ми го дай. Имам хора, които ще изнесат бележката навън. Други хора ще я доставят на място, ще я връчат директно на роднините ти — жена, сестра, брат. Ще вземат от тях каквото им дадат и ще го домъкнат тук, където ще влезе право в твоите ръце. Тук всичко е точно, брато!

— Значи така ще направим — кимнах. — Двеста долара ще стигнат ли за начало?

Слава Кпсс солидно сведе клепачи.

— Идеално! Само че не долари. Същата сума в рубли, на банкноти по петдесет^[2]…

— Нямаш проблем.

— Не си много пестелив, като те гледам.

— Аз печелех на месец по пет хиляди долара.

— Колко? — извика Слава, ококорен.

— Пет хиляди…

Намалих точно десет пъти, за да не смущавам наивното момче.

Гласовете зад завесата, които до този момент леко бълбукаха, изведнъж се надигнаха. Долових възмутени възгласи. На лицето на Слава се изписа загриженост.

— Смаза ми крака! — долетя откъм масата. — Къде се ръгаш?

— Дай да мина! — избоботи нечие яко гърло. — Мръдни се де!

— Ама не се блъскай бе!

Слава понечи да излезе от „купето“, но в пролуката между завесите вече се беше намъкнало нечие месесто лице. Познах Слона — онзи, дето го докараха в килията вчера веднага след мен.

— Здрасти! — каза той недружелюбно, оглеждайки набързо двама ни и цялата подредба на бърлогата; погледът му се спря върху остатъците от пиршеството. — Може ли? Имам питане…

— Заповядай — покани го Слава, превърнал се за секунда от жизнерадостен младеж в изтощен, омаломощен арестант. — Тук нямаме тайни… Какъв ти е проблемът?

Едрият, излъчващ мощна миризма човек изпухтя, отпусна се на леглото и на висок глас възкликна:

— Проблеми нямам! Ама не ми е ясно!…

— Една молба — прекъсна го любезно Слава Кпсс, — недей да приказваш толкова високо. Тук сме сто и трийсет души, ако всички се развикаме, ще се побъркаме от раз…

— Ясно — кимна Слона и обърса с долната част на фланелката влажното си възлесто чело.

Тлъстите рамене на гръмогласния новодомец бяха украсени със сложни татуировки — не затворнически, а направени в тату салон келтски орнаменти.

— И какво не ти е ясно?

— Ти си надзорникът, познах ли? — попита запотеният Слон.

— Може да се каже — отвърна с достойнство Слава Кпсс.

— Гледай сега — рече фамилиарно Слона, отново повишавайки глас. — Вчера съм влязъл в тая бърлога и досега нямам къде да спя. Нямам къде да седна. Да се изпикая даже е проблем. Навсякъде е тъпкано, гмеж, мърлячи, въшки. А пък аз съм си волен бродяга в живота от малък! Изкарвам си хляба по престъпен начин! Общувал съм навън с повечето от братоците, от яките пичове! Работил съм и с кунцевските, и с таганските, и с ореховските^[3]! Сега стигнах дотук, ама това живот ли е? Конкретно ти редим, посочи ми, за Бога, едно местенце, поне два-три часа да дремна!

— Да, много народ — тихо потвърди Слава. — Но място за спане трябва да си намериш сам. Аз не мога да ти соча място. Само на гадовете им се сочи къде им е мястото. Би трябвало да го знаеш, щом навън си общувал с братоците.

— Няма къде! — възрази с истеричен баритон Слона. — Няма къде да се спи! Даже за сядане няма място! Петнайсет часа съм на крак, падам вече!

Слава въздъхна.

— Сто трийсет и четирима души са намерили къде да спят, намери си и ти.

— На смени? По шест часа?

— Засега така — миролюбиво разпери ръце Слава. — Нали ти казвам, много народ сме. После, като те опознаят хората, като проявиш ревностно отношение към Общия Ход и народът го оцени, условията ще се подобрят от само себе си. Нали не те знаем що за човек си. На думи тука всички са волни бродяги, крадльовци. Но думите трябва да се обосноват с целия начин на живот, не си ли съгласен?

— Аз — провъзгласи с дълбока злоба Слона — няма да спя на четири смени с мърлячите!

Слава помръкна и вдигна пръст пред устните си.

— По-полека с „мърлячите“… Такива думи не се хвърлят току-тъй. Отдавна ли си вътре?

— Четвърти ден — каза Слона, който продължаваше да се поти обилно. — Три денонощия в предварителния, после направо тук…

— Нищо работа — вметнах кротко.

Слона ми хвърли изпълнен с омраза поглед. Ядосах се на себе си. Не трябваше да се обаждам. Създадох си враг само за секунда с две думи. Ние бяхме дошли тук едновременно, обаче мен ме бяха настанили на въздух и бях спал колкото си искам, а той, съратникът на кунцевските и таганските бандити, беше прекарал това време на крак сред мръсната крастава тълпа; аз бях обядвал пържен салам, а той може би дори чаша чай не беше пил.

— Да, нищо работа — съгласи се Слава Кпсс. — Как те викаха, че забравих?

— Слона!

— Слона — замислено рече Слава и се взря внимателно в струйките пот, които се стичаха по слепоочията и шията на възмутения бродяга. — А име нямаш ли?

— Дима!

— Та така, Дима, струва ми се, че отговорих на твоя въпрос. Тук не е хотел, а затвор. Всеки новодошъл се оправя самостоятелно. Сам си намира приятели, сам си търси къде ще спи и какво ще яде. За какво те прибраха?

— За наркотици.

Слава се оживи.

— Ясно. А можеш ли да докараш стаф тук, в Централа? Напиши писъмце до твоите хора, ние ще уредим всичко. Имаме хора навън — ще занесат, ще донесат, ще ти го доставят директно…

Слона въздъхна.

— Трудна работа. Цялата ми стока е в сейфа на следователя…

— Аа — безизразно рече Слава. — Добре тогава… А пари? Помогни поне с някоя и друга рубла.

Слона тъжно се подсмихна и брадичката му — кръгла, безформена като картоф — потръпна.

— Откъде пари у бродяга?

Слава нищо не каза.

Слона отпусна татуираните си ръце върху коленете, прегърби се и сега потта му капеше направо на пода.

— Ами това е, Дима — тегли чертата Слава и измъкна изпод възглавницата голяма тетрадка и няколко химикалки. — Сега, да ме прощаваш, но ще приключим разговора. Няма време за дълги приказки. По-ведро. Дръж се нормално, реално, като пич, и всичко ще се уреди. Навсякъде се живее, тук, в Общата Бърлога — също…

— Хубаво — отвърна с неопределена интонация Слона, рязко дръпна завесата и напусна бърлогата на надзорника.

— Дай да мина! — подвикна пак грубо на околните.

— Наркоман — полугласно резюмира Слава. — Пълен. И освен това абсолютно говедо. Сега го тресе. Абстиненция. До довечера пак ще дойде, ще видиш.

— И аз ще тръгвам — рекох учтиво. — Да не ти преча.

— Стой — спря ме новият ми приятел. — Къде ще ходиш? Сега ще пием чай, после ще видим какво ще правим. Табла играеш ли?

— Не.

— Тогава дръж — Слава отново бръкна под възглавницата и измъкна малък уокмен. — Музика обичаш ли?

— Естествено.

— Отмаряй — добродушно ме посъветва Слава Кпсс. — Не му мисли. Слушай музика.

— Благодаря…

Всъщност нямаше къде да ходя. Зад щората, извън пределите на малкото, задушно, но доста комфортно обиталище на Слава, ме очакваше пресованата човешка маса — жълти, сиви, подпухнали лица, разранени тела, неизвестни за мен обичаи и навици.

Докато разглеждах иззад завесата мърдащия човешки мравуняк, си спомнях с тъжен хумор как буквално до вчера в „Лефортово“ градях планове за победа над затвора. Онзи затвор излезе санаториум. Истинският ме беше глътнал едва сега. Бях се сражавал с вятърни мелници. А затворът чакал да му дойде времето.

Тук, в общата килия, не беше възможно дори да се четат книги, защото липсваха, а дори и да ми изпратеха книги — къде щях да ги държа? Тук се водеше мъчителна война за всеки кубически дециметър пространство! Тук хората хвърляха гигантски усилия, за да издълбаят дупка на тавана, да вкарат в нея кука, направена от четка за зъби, и да закачат на тази кука своите боклуци. Какви ти книги тук, размишлявах горчиво, докато от наушниците ме атакуваше прегракналият вой на някакъв пандизчийски певец. Книги ли? Упражнения ли? Тренировки ли? Грижи за чистотата на съзнанието? С това ли ще се занимаваш? Тук? Това ли ти е представата за свобода? Значи хората наоколо ще гният живи, ще мрат от глад и болести, а ти междувременно ще помпаш бицепси, ще медитираш и ще четеш учебници? Какъв ще станеш след всичко това?

След четвъртата касета проумях, че е привечерно време. През тези няколко часа само веднъж се измъкнах, за да отида до тоалетната, и веднага побързах да се скрия отново в купето на Слава.

До нас при стената, под решетките, се развиваше някакво трескаво действие с участието на двама младежи. Те сръчно и оправно движеха няколко здрави, макар и поизтъркани въжета, които минаваха през прозореца. Въжетата внезапно змийски се изхлузваха през пролуките на решетките, след това се опъваха, дочуваше се тропане по стените и по тръбите на парното и полуголите забързани арестанти вмъкваха в килията обвързани по специален начин тестета бележки, опаковани в хартия и найлон пратки. Това е Пътят, досетих се аз. Затворническата поща.

След вечеря Слава се усамоти в ъгъла, който бе превърнал на параклис, и близо час се моли, оборил глава и рамене. След това се върна на мястото си, измъкна изпод леглото картонен кашон с лекарства и дълго рови из разноцветните опаковки, шишенца и туби с мазила. Подаде глава навън и помоли някого, който беше наблизо:

— Повикай Слона. Оня, шумния… Дето влезе вчера.

Татуираният келт се появи веднага, сякаш беше чакал повикването.

— Седни — каза му Слава. — Гледам, че не ти е добре.

— Нещо такова — емоционално си призна новият ми враг.

Видът му даваше представа за наказанието, което природата налага на всеки любител на изкуствените наслади. Остра смрад лъхаше на вълни от раменете, гърдите и шията му. Очите му се кокореха. Косата му стърчеше. Ченето му жално мърдаше. Мократа фланелка лепнеше за тялото му. Горкият потребител на отрова току се дръгнеше яростно с нокти по корема и по хълбоците.

— Тресе ме — смръщи се той. — Яко!

— На — Слава деликатно пое треперещата длан на бродягата и сложи в нея няколко таблетки. — Изпий всичко наведнъж. Ще стигне за два-три часа… После ще измислим нещо…

— От сърце — благодарно избъбри Слона, примигвайки с насълзени очи. — От сърце, брато! От сърце!

— Арестантите не се оставят взаимно в калта.

— От сърце, Слава — повтори трогнат Слона и изскочи навън.

Слава за кой ли път захвърли маската на изтощението и лукаво ми се усмихна.

— Ето така превръщаме враговете си в свои приятели, схващаш ли?

— Схващам.

Оставаше да изчакам още четири часа до момента, когато Джони щеше да ми освободи тесния си дюшек.

И направих грешка — първа и единствена, голяма, непростима. Зарових из сака, извадих тома на Хегел „Философия на правото“. Напуснах бърлогата. Издебнах момент, когато в плътните редици на насядалите на масата се появи хлабавина, вклиних се ловко и потънах в четене.

— Охо! — изкоментираха отдясно и отляво. — Философия! Философ, а?

— Не — възразих с мила усмивка. — Просто се интересувам, това е…

Отекна саркастичен смях. Вярно, че иронията по мой адрес не мина определени граници — цялата килия вече бе разбрала, че по някакви неясни причини новакът със скъпия анцуг е влязъл в бройката приближени на надзорника Слава, в тесния кръг, на готиното място.

Не ме оставиха да чета. Откъде си? За какво те прибраха? Отдавна ли? От „Лефортово“? Как е там? А навън какво правеше? А с кого си съпроцесник? И колко години те чакат? За пръв път ли ти е?

Задоволил криво-ляво любопитството на ближните, все пак зачетох и бях готов с моливче да си отбелязвам важните места. Обърках, един вид, следствения затвор с библиотечната читалня.

На рамото ми се стовари тежка длан. Вдигнах глава. Слона, чиито страдания явно бяха облекчени от Славините лекарства, ми се усмихна с грозна уста и леко стисна пръсти; впрочем тутакси ги отпусна.

— Ти си Андрей, нали?

— Андрей — напрегнах се аз.

— А как ти викат?

— Нямам прякор.

Едрият кокалест човек с мръсната фланелка погледна книгата ми и отново премести очи върху лицето ми.

— Студент, а?

— Защо реши така?

— Книгата ти много умна.

— Такава е.

— Добре — каза сериозно Слона, — извинявай, че ти попречих. Само че имай предвид, Андрей — така или иначе ще стъпиш някой ден накриво. Разбра ли ме? Ще стъпиш накриво, вервай кво ти редим. Ще земеш да стъпиш накриво…

Кръговете и чупките на келтските орнаменти изиграха кратък заплашителен танц; притежателят им ми обърна гръб и си тръгна.

— Дима! — повиках го. — Почакай! Дима!

Исках мир да има. Да общуваме. Да почерпя наркомана една цигара. Да загладя острите ъгли. Слона явно вече не беше враг на Слава Кпсс — но беше избрал за мишена мен.

Врагът ме игнорира и се сля с другите тела.