Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (3)

1

Първите сериозни мисли за затвора ме споходиха много отдавна. Не че съм размишлявал по въпроса още от дете, но ми беше интересно. Учреждението с решетки по прозорците винаги ми е изглеждало най-страшното място на света и този страх ме изпълваше с вълнение.

Детските ми години преминаха във веселата, невинна като маргаритка страна Совдепия^[1]. На нейната територия престъпността бе победена физически, морално и нравствено. Ако някъде в затънтената провинция кретени ограбеха спестовната каса, това се приемаше за извънредно произшествие в мащабите на цялата Империя. Вестниците, естествено, мълчаха — но на всички по високите етажи на милицията, държавната сигурност и администрацията на територията, където бе осъществен бандитският акт, моментално им изстиваха местата.

Когато двама братя на име Грач създадоха престъпна група, набавиха си автомат и убиха с него един милиционер, това прогърмя като чудовищна сензация. Нечуваният случай дори стана основа за игрален филм.

Тоталитарните режими унищожават всяка сериозна престъпност, да не говорим за организираната престъпност. Мусолини за кратко време почти унищожил цялата сицилианска мафия. Факт, известен на всеки историк.

Вождовете на Совдепия тръгнаха по подобен път. Хитри като същински византийци, те решиха изцяло да лишат своите поданици от каквато и да било информация относно криминалните типове и местата, които обитават. Официално престъпността се водеше ликвидирана. Старателно, задълбочено се насаждаше култура, изчистена напълно от престъпни идеи. Герои на книги и филми, на радиопредавания и театрални постановки ставаха честни, изключително положителни мъже и жени без никаква склонност към авантюри. А престъпният свят се представяше във вид на шепа крайно изпаднали, некадърни, дълбоко нещастни люде, всеки втори от които копнее да се поправи и да стане примерен член на обществото.

Градските деца през ваканцията отиват при бабите си на село, докато аз, селянчето, напротив, всяко лято пътувах в насрещна посока. От жегата и праха — към прохладата, към града, към цивилизацията. Десет кина, три стадиона, библиотека с читални зали, градски парк и в центъра на цялото това великолепие — апартаментът на баба. Просторен, с прозорци към тихия двор. В двора — гипсова балерина, в бабината библиотека — десетте жълти тома „Детска енциклопедия“, издадени през 1958 година. Можеш да почетеш от тома „Наука и техника“, а още по-добре от тома „Морета и океани“, а после да яхнеш велосипеда, да се завъртиш пред киното, да разучиш таблото „скоро на нашия екран“, да си купиш сладолед за седем копейки и да го изядеш, да препускаш из съседските дворове и да се върнеш при моретата и океаните. И така — всеки ден.

Детето усещаше щастието като нещо вечно.

Но тук говорехме не за моретата и океаните, а за затвора и престъпниците.

За пръв път ги видях именно в града, през ваканцията. Във всяко населено място в моята страна има едни специални места — затънали в боклук и храчки изпотъпкани тревни площи пред входовете на магазините за алкохол и зад пунктовете за приемане на амбалаж, — където най-изпадналите граждани се събират на групички, за да се карат и да си искат дребни стотинки назаем. Тъкмо на такова място щастливият хлапак със сладоледа в ръка видя веднъж необикновени хора. Шумни, безцеремонни, с развлечени потници, които демонстрираха на публиката щръкнали татуирани рамене. Ръбати, нечисти, смърдящи на долнопробно вино същества с избити зъби. Особено неприятни изглеждаха техните приятелки — невероятно груби и кресливи жени с подпухнали, мазно гримирани лица.

Затворници, досети се ужасеното хлапе и натисна педалите на лъскавия си велосипед. Затворници! Престъпници! Злодеи! Лоши, нечестни хора! Носи ме веднага надалеч от тях, мое бързо колело!

Аз самият бях от тези момчета, дето намерят ли портфейл с пари, веднага закачат на оградата обява: „Намерен е портфейл с пари.“ Моята честност, принципност и почтеност бяха безмерни като необятната вселена. Тогава бълнувах за космос, полети, скафандри, лазерни оръжия и тем подобни измишльотини.

На тринайсет и половина бях решил твърдо да стана писател фантаст и да надмина по майсторлък най-любимите ми автори, братя Стругацки. Гениалните братя ми бяха открили, че смисълът и щастието на човешкия живот са в съзидателния труд, в творчеството, в опознаването на света и в развитието на личността.

Най-решително се захванах за работа. От самото начало си наложих правилото да съчинявам текстове всеки ден. Най-малко по два часа. Още толкова време прекарвах в градската читалня. Проучвах световната литература и упорито хабях хартията. Връстниците ми вече натискаха момичета по входовете, а аз само се подсмихвах — аз градях своето бъдеще. Седнал на писалището, изпипвах подробностите на своето секретно оръжие, необходимо, за да покоря света.

На шестнайсет години вече бях напълно формиран писател: знаех, че ще съм автор на елегантна и хаплива сюжетна проза. Смешна и горчива. Точна и независима. Бях решил, че всички пичове и мадами ще се зашеметяват от моите книги като гимназистка от първа цигара. Бях си обещал, че ще работя без сън и почивка, до припадък, до премала — но ще надмина всички. Ще стана най-добър. Велик. Безподобен. Ще вържа на фльонга цялата хилядолетна световна словесност. Всички като луди ще четат книгите ми, ще се смеят и ще плачат, книгите ми ще бъдат екранизирани и обилно цитирани. Моите романи ще избухнат като бомби. Ще променят хората. Ще изведат човечеството към светлината.

Оставаше само да натрупам житейски опит.

И аз отново се сетих за затвора и за престъпниците.

Исках да вадя екстремни, шашкащи истории. Те от своя страна изискваха екстремен материал. За целта се хванах като за начало на работа в строителството — разбивах земята с пневматичен чук на минус трийсет градуса. След работа лицето, врата и ръцете ми до лактите бяха в машинно масло. Но не открих там нищо извънредно. Общо взето, с лекота издържам на физически труд. Научен съм от малък. През обедните почивки пишех повест, в която фигурираха героят кофражист Коля и героинята учителка в ПУЦ по прякор Черната дъска. В същото време трупах опит, който да ми помогне по-късно във факултета по журналистика на Московския университет. Съчинявах енергични репортажи за многотиражката на строителното управление, лист формат А2, седмичник с образното наименование „Строителен пламък“.

Веднъж фотографът донесе портрет, щракнат в някакъв изкоп: чернокос работник с ясно, открито лице, с високо чело, лъснал белозъба усмивка, с романтично разкопчана нова брезентова роба и симпатична каска. Снимката можеше да краси всяка изложба или корица на столично списание.

Решихме да пуснем портрета на първа страница с кратък очерк. Моментално се обадих в бригадата, където се водеше човекът, и нахвърлях трийсетина реда.

— Не става — отказа главният редактор след консултация с цензора. — Тоя красавец е осъждан.

Завърших училище невинен като момина сълза, влязох в университета от раз при бройка по седемнайсет кандидати за място. Перспективите изглеждаха бляскави. Пред мен се отваряше широк и светъл път, по който предстоеше да мина с лекота и удоволствие. Учение, после трудна, но интересна работа в редакцията. Лично израстване и тъй нататък. Затворът не се вписваше в тази картинка.

Възможно ли е обаче да проумееш хората и процесите в обществото, ако не си опознал самото му дъно?

Мислите ми постепенно се оформиха в нещо като план. Възнамерявах да се гмурна зад решетките за кратко време — за половин година, да речем, — за да опозная и изуча и самия затвор, и престъпната идея като цяло. А после да се движа мрачен сред хората, излъчвайки загадъчна мощ и тайна! Добре че не се стигна дотам.

Скоро след това родината ме подсети, че е време за ботушите и пагоните. Наложи се да платя воинския си дълг в пълен размер. Кихнах си двете годинки като едното нищо. Армията на Совдепия представляваше най-обикновен колхоз. И тук не събрах никакъв подходящ материал за книгите си. В годината на уволнението ми, осемдесет и девета, двама или трима млади писатели едновременно пробваха да се наложат с казармените си мемоари. В тях много емоционално се пробутваше темата за унижението, на което едни въоръжени и еднакво облечени момчета подлагаха други, същите като тях. Но аз усещах, че правенето на подобна проза е грешка. Насилието в казармения му вид е дълбоко безинтересно за човечеството. В крайна сметка по време на службата си не съм се бил и не съм си отнасял боя по-често, отколкото преди казармата. Нищо ново в момчешкия свят.

Времето показа, че съм бил прав. След няма и година в Совдепия дойде видеото, а с него и обширната световна кинокултура. Народът изгледа Кубриковия „Пълно бойно снаряжение“ и загуби интерес към плитките военни творения на начинаещите столични автори.

Успоредно с видео културата се наложи и световната престъпна идея, представена от филмите шедьоври на прочути майстори. Същността й е елементарна. Човекът е добър и свестен само когато се е наспал, стоплил и нахранил. Понечите ли да му отнемете живота, храната, комфорта, женската — и ще видите как той се превръща в озъбено свирепо животно, което не бръсне закона за нищо. Тоест всеки от нас, толкова добри и честни наглед, става престъпник, щом се стекат обстоятелствата.

Несъмнено престъпната идея е важна. Тя винаги е оцелявала и ще оцелява. Тя има своите апостоли, мъченици и евангелисти. Тази идея не позволява на обществото да забрави, че то се състои не само от добри, ами и от лоши, малодушни, порочни хора. Всеки знае, че вляво и вдясно от Иисус Христос са били разпнати двама престъпници. Престъпната идея е вопълът на истински нещастните хора: на лишените от съвест и състрадание, на безволевите и слабохарактерните, на психопатите, убийците, маниаците, насилниците, душегубците, мошениците, бандитите, психично болните, невярващите, некадърните и бездарните. Не забравяйте, че хомо сапиенс е несъвършен! — крещи тази идея на всеки, който се изживява като гений и гледа на човечеството като на поле за отглеждане на подобни нему.

В Совдепия престъпната идея се премълчаваше. Нито последователите, нито критиците й имаха думата. И затова затворите в моята страна още дълго ще бъдат претъпкани.

Когато си тръгнах през портала с червените звезди, пред мен се разкри разтърсваща с голата си красота гледка: бонбонената поляна на моето детство беше изгоряла и изпотъпкана. Страната на калинките и подмосковните вечери, комичната Совдепия беше пукясала. От нейния разлагащ се труп мощно напираше новата държава: жестока, цинична, но изпълнена до краен предел с настроение и жизнена енергия. Досущ като моите ненаписани романи.

Само че бях взел решение да оставя временно литературата на втори план. Бях замислил първо да спечеля милион. Всички мои връстници бяха се захванали да правят милион. Някои успяваха.

Американските финансисти имат една поговорка: „Преди да купуваш акции, купи си къща!“ Тоест, помисли първо за себе си, а чак след това за своя авантюризъм. Първо се подсигури, после рискувай. Аз съчиних за себе си подобен лозунг: „Преди да пишеш книги, направи пари!“. Подсигури себе си и своето семейство, след това си драскай на воля…

Правенето на пари е крайно рисковано занимание и пак си спомних за затвора. Неведнъж и не дваж. В началото на деветдесетте обстановката в столицата на моята родина беше много близка до бойната.

Така се извървяха дълги пет години. Всеки път, когато дейностите ми бяха в застой или оставах без работа, но пък със свободно време — веднага сядах зад бюрото и започвах да пиша. Писателят Тургенев е обрисувал тази ситуация така: „В дни на съмнения и тежки размисли ти единствен си моя надежда и опора, о, велик и могъщ руски език!“. Впрочем Тургенев е бил дворянин и никога не е бил изправен пред въпроса откъде да намери пари за прехрана. Бързо си намирах работа или занимание и затова не успях да завърша нито един от започнатите текстове.

Никога не треперех над ръкописите си, нямах си нарочна папка, в която да ги съхранявам. На двайсет и две или двайсет и три години не можеш да твориш проза, можеш само да се упражняваш. Постепенно разказите и повестите се губеха при преместванията, по онова време смених десетина квартири.

В крайна сметка си намерих занимание, на което да се посветя изцяло, и това занимание, господа, ми донесе злато! Самият процес на забогатяване ми се стори толкова интересен, че запратих литературата в девета глуха. Има време! А сега ми валят от небето и парите, и материалът за романи и сценарии! Бизнесът! Ето ги страстите и драматичните колизии! Ето ги и персонажите, и характерите! Москва през деветдесетте е по-интересна от Чикаго през трийсетте, там са се трепали за едното къркане, а тук битката се води за нефт, газ и недвижими имоти…

Нощите си прекарвах в компанията на великите сенки на Балзак и Драйзър. И аз като тях живеех сред банкери, индустриалци и лихвари, сред звън на монети и шумолене на банкноти, в свят, където старият морал загиваше, стъпкан в калта, а на мястото му тържествуваше нов: прост, разбираем и жесток.

Всеки месец си давах тържествено обещание да започна най-сетне нов текст. Гениален. Превъзходен. Потресаващ дори и за най-обръгналия читател. Трябваше само да заделям по няколко часа седмично. Главата ми преливаше от замисли. Но часовете някак отказваха да се заделят. Нервната енергия, необходима за творческия труд, се изразходваше до последна капка в офиса. Вечер душата и тялото искаха отпускане, разтоварване. Най-малкото във вид на дозата алкохол. Абсолютно не можех да си наложа да се абстрахирам от моментните търговски проблеми и да се замисля сериозно за първия си велик роман. Освен това с романи не се изкарват добри пари. А всеки опитен бизнесмен ще ви каже, че е глупаво да се хаби скъпоценно време за производство на стока, от която не се изкарват добри пари.

Естествено, нито един от петдесетината ми делови партньори не знаеше, че всъщност не съм никакъв бизнесмен, ами писател, който събира материал. Ако бях обелил и думичка за нещо подобно, никой нямаше да работи с мен. В бизнеса обичат твърдите реалисти, уважават яснотата и конкретността, тук няма място за съзерцатели, фантазьори, драскачи и прочее люде без връзка с действителността. Това импулсивно, нестабилно племе понякога е на издръжка от бизнеса, но всъщност е безкрайно далеч от реалностите му. Затова се спотайвах, давах си вид на категоричен и енергичен бизнесмен с калкулатор вместо мозък.

Постепенно бизнесът се разрасна. Забогатях. Дългоочакваният мечтан милион се очерта пред мен на една ръка разстояние. И се понесох към него с покапала лига от мерак. Натоварването се увеличи. Ограничих съня до пет часа на нощ. Навъдиха се врагове, конкуренти и просто завистници. Понякога сериозно се притеснявах да не взема да превъртя от тоя заплетен бизнес.

И накрая тресна финалът: арестуваха ме. На половин крачка от милиона.

Така и не успях да започна романа.

Всичко се набърка накуп — и милионът, и затворът, и литературата.