Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (36)

2

Половината нощ мина. Точно в средата й, в мъртвото време преди разсъмване, изскърцаха пантите. На черния под глухо тупна хартиен пакет. Помощите, рекох си с ликуване и скочих. Помощите бяха дошли! Помощите!

Размотах конците, разгърнах няколкото листа от вестник и намерих малко карамелени бонбони, захар, цигари и кибрит. Животът продължаваше.

Насладих се на тютюна, настаних се по-удобно сред буците сплъстена вата и се замислих.

Добре познавах цената на тези цигари, карамелени бонбонки и зацапани бучки захар. Те са купени с пари, отделени от пенсиите на старците и мизерните женски заплати. Донесени са в затвора от майки и съпруги. Предадени са на гишето за приемане на колети за арестуваните. После са стигнали до треперещите ръце на изгладнелия арестант. След мъчителни размисли, сметки, съмнения и преглътната слюнка по една на десет–петнайсет цигари или бонбони се предават за Общото. Изсипват се или се подреждат в специалната картонена кутия. Претеглят се с кантарче. Многократно се преброяват най-внимателно. Опаковат се в пакетчета. Минават през различни килии, докато се съберат в една. Там се преопаковат още по-удобно. С цената на големи усилия, риск и хитрини, по пътя на измамата и подкупа пътят на цигарките и бонбонките свършва при хвърления в карцера.

В този нощен час други цигарки и бонбонки стигат до храчещите кръв пациенти на „тубанара“, до събраните в отделни килии заразени със СПИН — до всички, които са закъсали.

Арестантската общност никога не забравя закъсалите. Трюмните надзиратели ще си получат заплащането според тарифата и лично ще занесат — тайно, нощем — пратките, ще пуснат във всеки бокс старателно увитото пакетче.

Гладните, бити, измъчени същества искат да живеят. Те ще изобретят хиляди начини да помогнат на себе си и на другаря си по нещастие. Те търпеливо ще съберат по щипка чай, по бучка захар, по рубла във всяка килия. Като мравки ще пренесат и ще струпат нещата на едно място. Ще подкупят, ще склонят, с хитрини ще вкарат храната и фаските и в най-дълбоките трюмове. Ще пуснат живата нишка живот чак до долу, до самото дъно.

Може би в някакъв друг комикс младото банкерче нямаше да живее в Азия, ами в Европа. В малка спретната страна, където жените в празнични дни обличат колосаните рокли на своите прабаби и танцуват техните танци.

Там, в Европа, банкерчето щеше да бъде настанено в стерилно заведение с добра храна, със спортен салон, с работилници за желаещите да работят и с телефонни кабини за редовни делови разговори. В европейски затвор.

Обаче там, в европейския затвор, той никога не би се озовал в мазето, в мръсния коптор, и сиромашкият надзирател, подкупен от още по-сиромашки затворник, не би донесъл на нашия банкер в този коптор бучка захар и цигарка.

И банкерът нямаше да не наслади на бучката захар. И нямаше да изпафка тази цигарка. И никога нямаше да научи как хората умеят да наблегнат на свободата си.

Добре че живеем в Азия.

3

Скръбно-възвишените мисли за драматичния път на бонбоните и цигарите ми попречиха да извърша едно задължително просто действие, а именно да скрия добре и захарта, и тютюна, и всичко останало. След като се накефих на хапването и пафкането, безгрижно мушнах остатъците от своето богатство във вентилационната шахта. Там в тунелчето се въргаляха какви ли не хартии, камъчета и разнообразен боклук. Разчитах, че моето пакетче няма да се набие в очите на надзирателя. Но сбърках.

На сутринта той влезе в бокса ми, огледа ме, незабавно се насочи към тайното ми място и откри всичко. Надзирателят имаше смешния навик да хапе с бързи движения напуканите си устни — първо горната устна с долните зъби, след това обратното. От него на вълни лъхаше задушливият аромат на евтин одеколон.

— Откъде? — попита той, без да повишава тон, докато разглеждаше пакетчето.

Мълчах.

Господарят на карцера още веднъж огледа раирания си подопечен, въртейки в ръце гумената палка. По принцип можеше веднага на място да оформи официално изземането на забранените предмети и да прикачи към срока ми още пет или десет денонощия. Но ухаещият затворнически служител излезе човеколюбец.

— Ако пушиш, ще те накажа — съобщи той, мушна моите цигари и захарта в джоба си и без да бърза, излезе в коридора.

Панталонът му на задника лъщеше невъобразимо лекьосан.

Проклех се. Заради моето лекомислие, заради интелигентския навик да витая в облаците, заради навика да мисля бях останал без цигари.

Денят премина в страдания. Пушеше ми се, та чак далакът ми играеше и скърцах със зъби. Изследвах цялата килийка. Стените и пода. Сантиметър по сантиметър. В търсене на най-малкия фас. И намерих, цели два. В единия имаше тютюн за поне едно дръпване, в другия — минимум за две. Беше оцелял дори надписът „Ява“. Но с какво да запаля, откъде да намеря огън?

Продължих с търсенето. В ъглите, по цепнатините открих най-сетне всичко останало. Възпламеняващите се глави кибрит бяха напъхани, укрити, замазани в мръсотията с дяволско хитроумие. В друга цепнатина намерих и драскало, накъсано на малки квадратчета. От петия опит добих оранжев пламък и изпуших големия фас, а след него и малкия.

Дозата, естествено, не ми стигна; привечер започнах пак да тараша стените и ъглите, същевременно се чудех дали довечера ще получа нова пратка.

В осем вечерта трюмните се смениха. Появи се нов надзирател. За разлика от сутрешния този миришеше не на сапун и виолетки, а на обуща, чорапи и естествено, тютюн. Неволно поех жадно мириса на отрова от неговата униформена куртка. Ноздрите ми доловиха дори дима, заседнал дълбоко в белите му дробове.

Новата нощ не донесе помощи.

Вторият ден без никотин започна трудно. Всеки пушач знае, че утринната цигара е най-важната за деня. Без нея е почти невъзможно.

След цял ден мъчения и навъртени в килията поне пет километра, вечерта заспах, но сънят ми беше съвсем повърхностен, затова моментално чух тихото скърцане на ключалката и звука от падането на тежкия пакет. Нахвърлих се устремно като животно на дългоочаквания подарък, разкъсах със зъби хартията и конеца (всяка пратка е здраво опакована и омотана), намерих всичко, от което се нуждае закъсалият човек, и изпуших две цигари една след друга.

Двудневното прекъсване си оказа действието: зави ми се свят, догади ми се, но аз все пак я допуших до края, до филтъра — подпрян на стената и оборил глава. Олюлявайки се, стигнах до дюшека, паднах и останах да лежа, прекарвайки сух като хартия език по сухите си венци.

Освен цигарите пристигна също чай, захар и дори витамини — няколко жълти капсулки аскорбинова киселина. С удоволствие бих пил свеж, горещ, силен чай. Но въдвореният в карцер няма право да си кипва вода.

От неочаквано голямата доза отрова главата ми кънтеше като барабан. В тази празнота с цялата си величавост изникна въпросът, който ме мъчеше през последните дни: какво ме очаква, какво ще стане с мен? Утре започва третият ден, една пета от срока на наказанието. Много скоро ще се изниже и третината. Преди да съм се усетил, остатъкът ще се смали. Петнайсет дни и нощи се изнизват като един миг — така излиза, ако приложиш арестантската алгебра. И после?

Опитах се да преценя трезво своите перспективи. Очевидно нямах никакви такива, перспективи де. Пред очите ми се въртяха сцени, коя от коя по-кошмарни: ето надзорникът на килията, легендарният Слава Кпсс, се сбогува с населението; ето го за последен път обхожда с поглед сто трийсет и пет обърнати към него лица; ето зад гърба му трясва вратата; ето че се възцарява тревожно мълчание, минава ден, после втори — и всичко се променя. Слава го няма, той е навън. Джони го няма, Андрюха също. И двамата са в карцера, арестувани за пиянство. Кой сега ще дърпа хитроумните въжета на Трасето? И най-важното — кой ще стряска тълпата от голи, полумъртви от теснотията и недоспиването хора?

После се връщам аз. Опозорен. Зарязал Трасето на пияна глава! Нанесъл вреда на Общия Ход! Това обвинение ще ми бъде повдигнато моментално. От Слона, естествено. Тоя си го бива. Ще си го отнесем и тримата: Джони, аз и Малкия.

Едва ли ще се стигне до бой. Но всеки достоен арестант ще научи важната новина: напоследък покрай него на Пътя са се набутали случайни хора, безмозъчни и безотговорни. И те трябва да се разкарат от Общия Ход! Мен и приятелите ми на секундата ще ни изгонят от готиното място.

Запалих третата цигара.

Добре де, имам още над десет дни. Ще измисля нещо. А засега съм длъжен да направя най-важното. Да скрия помощите.

В продължение на два часа ту пълзейки на колене, ту подскачайки към зацапания таван, аз старателно, без да бързам, заредих цялата килия. Разпределих из нея пакета цигари и кутията кибрит. Набутах ги по всички дупки, пукнатини и цепнатини, направих замазка от прах и слюнка и довърших маскировката с нея.

„Това не е като да криеш чуждите милиарди от данъчните инспектори!“ — изсмя се изведнъж появилият се отнякъде Андрюха новобогаташът.

„Марш оттук!“ — ревнах, може би дори на глас.

„Както кажеш“ — отвърна равнодушно банкерчето и изчезна. Но беше прав.

Сутринта трюмният влезе в килията, подуши въздуха, взе да хапе устни и каза:

— Излез в коридора.

Веднага проведе мълниеносен тараш. Загубих цялата захар и девет от дванайсетте скрити цигари.

— Ти си бил тарикат — рече трюмният с ужасното благоухание. — Да не ти е харесало тук?

— Ни най-малко.

— Мисля, че ти е харесало — сякаш не ме чу мениджърът на карцера. — Дали са ти петнайсет денонощия, нали?

— Точно така.

— Ще ти ги направя трийсет — обеща трюмният. — И да знаеш: такива като теб обикновено остават тук по четирийсет и пет. Разбра ли ме, момче?

Момчето беше навършило двайсет и осем.

— Абсолютно, шефе — отвърна то и направи всички очаквани от него движения: разтегли устните в мазна усмивка, разпери пръсти, плесна с ръце и изрази с мимика изключително и невероятно законопослушание.

А наум прокле както хитрия вертухай, разкрил тайните скривалища, така и себе си, задето не беше проявил повече изобретателност.

— Надуша ли още веднъж пушек — предупреди трюмният, — моментално ще ти лепна още петнайсет! За нарушаване на режима. Ясно ли е?

Момчето повтори церемонията на отговора.

Трюмният заключи нара. Аз моментално започнах да си правя сметката по какъв начин да разтегля за две денонощия останалите ми три цигари. Да можех просто да спра цигарите и така да обърна в своя полза глупавата война с дезодорирания надзирател — сигурно точно така бих постъпил, ако при завръщането от трюма ме очакваше предишният ми живот. Но нямаше такъв шанс. Всичките ми мозъчни ресурси трябваше да бъдат впрегнати в търсенето на изход. Не можех да се справя без цигари.

4

Четвъртия си ден прекарах в тъжни размисли. Именно днес най-важният за мен човек бе напуснал следствения изолатор „Матроская тишина“.

Някъде там, два етажа над мен, в сто и седемнайсета килия, моя дом, днес сутринта някой е изкрещял:

— Слава! Викат те навън!

Сто нещастници — без онези, на които е било ред да спят — са се повдигнали на пръсти, за да зърнат човека, за когото се отнася тази фраза, да запомнят триумфиращия израз на излежалия пет години арестант, моменталния блясък в очите му, лекия победен жест на ръката.

Някой ден същите думи ще прозвучат и по мой адрес. Но засега всичко е зле. Много зле.

Приятелят ми си отиде. Врагът ме чака, за да ме нападне и унищожи.

Реших да си гарантирам от поредния цигарен транш петдесетпроцентна доходност. Тоест да скрия от трюмния поне половината. Отчупих филтъра на всяка цигара, в моите условия той представляваше ненужен разкош. Пречупих на две двайсетте хартиени цилиндърчета, за да облекча маскировката. Нарочно небрежно угасих няколко тлъсти фаса на места, където надзирателят непременно щеше да надникне. Като ги намери, той ще реши, че си е свършил работата, и няма да търси повече. Така ще запазя основната част.

Процесът на търсене на тайни пролуки в пода и пукнатини в стените се проточи до разсъмване.

Но когато работата ми почти приключи, аз се спрях. През отдушника долових сутрешните звуци: далечния тропот на десетки крака. Трополяха тежки обуща, малко по-леко отекваха в асфалта подметките на офицерските половинки, остро потропваха дамските токчета. Служителите на изолатора бързаха за работа, пристигаха надзирателите, оперативните и режимните, фелдшерите, приемчиците на колети, склададжиите, работниците по поддръжката, кучкарите, счетоводителите и други рицари на ключа и палката.

Няма смисъл, рекох си. Няма защо да крия забранените цигари и захарта. Няма да маскирам нищо. Напротив.

— Я го виж! — зловещо рече трюмният, като ме видя седнал на дюшека в облаци дим. — Ти май съвсем си се объркал!

— Хич, шефе! — възразих.

— Пушиш открито! — кресна надзирателят. — Още днес ще ти уредя добавката! Пет денонощия за начало! Давай цигарите! И всичко останало!

— Вземи си ги сам.

Трюмният сграбчи смачкания пакет, който нарочно бях оставил на видно място, обърна ми гръб и си тръгна.

— Да не забравиш — казах.

— Какво?

— Да ми уредиш пет денонощия. Да не забравиш.

Благоухаещият пак заби жълтите си зъби в устната.

— Ставаш нагъл, момче! Гледай петте да не станат на десет!

Можех да развия конфликта. Да вдигна мизата до петнайсет. Но реших, че като за начало стига. Нека уханният приятел ми уреди „добавката“. Пет или десет денонощия. А най-добре цял месец. В карцера може и да е студено и да няма храна, затова пък е спокойно. След няколко седмици горе, у дома, в килията, страстите ще се уталожат. Повечето очевидци на събитията, които си спомнят и реанимацията на малолетния наркоман, и запоя с мое участие, ще са заминали. Мястото им ще бъде заето от новаци. Пък знае ли човек — може и Слона да го съдят и да замине в килията за осъдени и после в етапното и в лагер, далеч от мен…

Няма значение, че ще посрещна Новата година под нивото на земята, прегърнал раздрания дюшек. Няма проблеми. Затова пък ще спечеля паузата. Така правят волейболните треньори. Когато в хода на играта съперниците хванат победната вълна и започнат да забиват топка след топка, докато докарат резултата до разгром, наставникът незабавно взима таймаут. За да пречупи атакуващата нагласа…

През цялата втора половина на моето наказание пушех открито в карцера. Пратките пристигаха веднъж на две денонощия. Сега цигарите и кибритът, захарта и витамините открито оставаха в ъгъла, на пода, върху чисто парче от вестник „Московский комсомолец“. Всяка сутрин трюмният равнодушно прибираше забраненото богатство и излизаше, без да продума, само се вторачваше в мен с мрачен поглед и си хапеше устните.

5

През последната, петнайсета нощ, не успях да заспя. От вълнение.

Когато металът изскърца и желязната пластина на люка се отвори, аз скочих към изхода. Но невидимият ми благодетел само тикна през полуотворената „хранилка“ новия пакет и побърза да затвори — очевидно не желаеше арестантите в карцера да го видят. Успях да доловя само силен полъх на евтин мъжки дезодорант.

После в жълтия полумрак се очерта фигурата на Андрюха новобогаташа.

— Лежим ли? — попита той подигравателно и запали дебела „Хавана“.

— Лежим.

— И как си?

— Както всички.

— Ха! Аз пък си мислех, че не си като всички…

— Точно там е работата. Сбъркал съм.

— Прави си изводите от грешките и продължавай напред — небрежно ме призова Андрюха. — Нали знаеш, че опитът е „син на грешки трудни“. Пушкин го е казал, великият афроруснак! Поучи се от опита и действай. Един коняк ще удариш ли?

— Не.

— Пура?

— Не, благодаря.

— Твоя работа. Много си пасват, да знаеш… С две думи, нали ме разбра? Веднъж направи кинтите, спечели, издигна се — ще успееш да го постигнеш и втори път…

— „Кинтите“! — казах ехидно. — „Спечели“! И къде е сега нашият печалбар? В панделата! При това даже не в обикновена, ами в най-мръсната, тъмна и смрадлива, даже не в килията, ами в мазето! В трюма! На най-долното място, по-долу от това няма. На това ли му викаш „издигнал се“?

Новобогаташът мълчеше.

— Майната й на панделата — въздъхнах. — Все някога ще свърши. Вътре и вън са две наименования на едно и също състояние. Но с какво да се захвана после? Аз съм бедняк! Нямам съдружник, нямам бизнес, нямам пари, нямам перспективи!

— Започни отначало — повтори Андрюха. — Издигай се наново. От долу на горе. Ще го направиш, понеже нямаш друг избор.

Поради студа, глада и постоянната тишина виждах банкера–слуга особено ясно. Изведнъж съзрях много подробности от облика му, които не бях забелязвал преди. Пръстите на младия финансист трепереха. Ноктите му бяха изгризани. Андрюха живееше в страх. Ето какво открих. Всъщност правеше пачките само за да престане да се страхува. Да, Андрюха беше богато момче, но малодушник. Тази мисъл изникна в мозъка ми с такава звънлива яснота, че се засмях весело.

— Смешно ли ти е? — учуди се банкерчето.

— Да.

— И защо?

— Не подскачай — напътствах го аз.

— Не подскачам.

— Подскачаш. Тресеш се. И още как. Погледни: аз с тези раирани въшкарници, изпаднал, гладен, натирен в карцера — не треперя. А ти, целият в „Кензо“, всичко ти е точно — трепериш. Страх те е.

— Я майната ти! — викна засегнат Андрюха и се задави с тлъстия дим от пурата. — Майната ти!

— На тебе майната ти — отвърнах спокойно.

И Андрюха моментално изчезна.

Ако знаех, че си приказвам с банкерчето за последен път, сигурно нямаше да се държа с него толкова жестоко, нямаше да го целя по най-болното място, нямаше да намеквам, че го е страх от заобикалящата го действителност. Оттук извираше и страстта му към множене на капитала: момчето имаше нужда от пари, за да издигне преграда между себе си и живота, който го плашеше.

А мен вече нищо не ме плашеше. Или почти нищо.

6

На сутринта трюмният не влезе в опушения ми бокс. Той отвори широко вратата, застана на прага, забил зъби в устната си, после каза:

Тръгваме.

— Къде?

— У дома.

Разтреперих се.

— Как така „у дома“? Какво ти става бе, старши? Нали се разбрахме! Ти обеща!

— Нищо не съм ти обещавал — обърна ми гръб трюмният. — Излизай, сдавай дрехите и дюшека. Изтече ти наказанието.

— Няма да изляза — казах тихо. — Уреди ми „добавката“.

— Излизай, момче! По-живо!

— Ти си момче! Добавката!

Вертухаят вдигна палката. Черно гумено дилдо с удобна ръкохватка отстрани. Добър инструмент за доказване на правота.

— Излизай! Или така ще те уредя, че ще ми пълзиш!

— Чувай, шефе — казах тихо, миролюбиво, но натъртено. — Не бива да се прибирам! Остави ме тук!

— Не ти се полага! Излизай, хайде!

Подчиних се.

В коридора вече стояха, прегърнали дюшеците, познатите фигури на Джони и Малкия. В очите и на двамата се четеше тревога. Джони впрочем се държеше, докато Малкия изглеждаше истински наплашен.

— Какви ще ги дъвчем? — попитах директно.

— Отиваме си у дома — отговори сериозно Джони и наду бицепси.

Миришеше на застояла пот.

Досетих се, че Джони посвоему се е готвил за завръщането в килията. Помпал е мускули в очакване на най-лошото.

— Да — с треперещ глас потвърди Малкия и подсмръкна. — Отиваме си у дома.

Поведоха ни нагоре мълчаливи, напрегнати.

В коридора на първия етаж, в основния израстък, видяхме група новопристигнали. Те страхливо се озъртаха, скупчени пред отворената врата на шалтурника, където един на петима от новите клиенти на затвора успяваше в крайна сметка да получи от администрацията канче или чаршаф.

Забавих крачка. Един от новопристигналите — пълен, рижав, с марков анцуг, прекалено хубав и чист за това най-мръсно от всички мръсни места на света — изведнъж ми се стори познат. Минавайки покрай него, го потупах по рамото. Той се стресна и се обърна. В този миг дойде ред аз да се стресна от изумление.

— Чий го дириш ти тука? — възкликнах.

— Чакам за дюшек — отвърна рижият адвокат с жалка усмивка.

Зашеметен, не се сетих веднага какво да кажа на нещастния глупак.

— И за какво?

— Мошеничество, наркотици… нали ти разказах…

Долових страха и отчаянието, които бившият ми защитник излъчваше, и неволно почти се развеселих. Вероятно за първи път в живота си този рафиниран московски абориген издаваше мирис на изпаднал в беда зрял мъж — тялото му не миришеше на антибактериален сапун, нито на одеколон и лосиони, а на тютюн и мускус. А срещу него стоях аз, озлобен, измършавял, с голи лакти, целите в синини и рани — чудовище, надигнало се от дъното на ада на тъпаците. Неугледен въшлясал организъм, изхабил всичките си сили в опитите да оживее, но готов за нови и нови опити.

— Като те настанят в килията, ми пиши веднага — рекох в скороговорка. — До сто и седемнайсета, на Пътя, за Андрюха Афериста!

Рижия вяло кимна. Изглеждаше потиснат, устните му трепереха, не знаеше къде да дене ръцете си. От жалост ме сви под лъжичката. Хванах го за ръкава.

— Повтори!

— До сто и седемнайсета — послушно повтори бившият юрист. — На Пътя… За Андрюха Афериста…

Последва болезнен удар отзад по рамото.

— Не приказвай! Върви!

Усмихнах се окуражително на Рижия и се затътрих напред. Към къщи.

 

 

В килията нищо не се беше променило. Все същата кисела амонячна воня, все същата димна завеса. Все същата пресована човешка маса още от вратата: двама-трима казахи, калмик, ингуш, туркмен, узбек, десетина украинци, угандиец и костариканец. Разбираем, дружелюбен и толкова близък народ.

— Андрюха! Андрюха! — провикнаха се няколко кокалести, симпатични дръгливци.

— Къде? — чух глас, който ми се стори много познат.

— Андрюха се върна! И Джони! И Малкия!

— Къде ги?

Гласът принадлежеше на Слава Кпсс. Той цъфна сред голата тълпа и се усмихна.

Замрях слисан. Вървящият след мен Джони се удари в гърба ми.

— Слава? — провикнах се. — Как така?… Защо?… Ти си тук?!

— Тук — каза Слава, явно с наслада от моето изумление.

Вътре в мен се скъса, после се стегна, после пак се скъса; краката ми омаляха, глупава, щастлива усмивка разчупи устните ми. Проправих си път между телата и прегърнах приятеля.

— Не те ли пуснаха?

— Пуснаха ме — ухили се Слава. — Смеят ли да не ме пуснат? Ама аз не си тръгнах. Хайде, елате. Остана малко водка… Да я допием…

Седнахме на готиното място при стената. Там, където преди петнайсет дни ядохме месото.

— Какво се случи? Защо не си тръгна?

— Ти не разбираш ли? — строго попита Слава.

— Не.

— Е, как да си тръгна? Да зарежа всичко? Бърлогата? Общото? Трасето? Нали отговарям! Вас ви няма, никой няма… С две думи, бутнах на шефа колкото се полага и се стопирах. Докато се приберете…

— Ама защо ти е тая бърлога? И Трасето?

Слава изведнъж се разгневи.

— Ти луд ли си? Та това е моята бърлога! Аз от четири години съм тук! Къде дават така — да стана и да си тръгна?

— Ами Слона? — зададох въпроса, който ме мъчеше. — Той не понечи ли…

— Какъв Слон? — учуди се Слава. — А, Слона ли? Ами няма го вече. Взеха го. С багажа.

Не казах нищо.

— За което — додаде Слава тихо — снесох на шефа колкото се полага.

— Според тарифата?

— Не — възрази сухо моят приятел. — Дадох всичко. До копейка. Всичко, което бях спастрил, всичкото сухо, дето беше за навън.

— И как ще излезеш на свобода без пари?

— Моята свобода няма да ми избяга. Тя си е винаги с мен.

— И моята — казах веднага.

— И моята — повтори като ехо Джони.

— И моята — пошепна Малкия.

Гласовете ни звучаха приглушено.

После всеки от нас направи едно и също движение: посегна, сякаш да извади от джоба на скъсания панталон, от пазвата, от пояса или от някакво друго потайно място своята собствена, скътана, съкровена, непредадена свобода и да я покаже. Ако не на целия свят, поне на най-близките си хора.

Тук е. Моя е. Наша.

Има я и ще я има.

7

На сутринта Слава Кпсс излезе на свобода.

Сто трийсет и пет души — освен тези, на които им беше ред да спят — грейнаха, докато той вървеше към вратата. Множество тъжни очи изпроводиха прегърбената фигура на човека, който напускаше затвора за нов живот извън решетките.

Иконите Слава подари на мен. Одеялото даде за Общото.