Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (11)

2

Многобройните дами (всички, освен първата, данъчната инспекторка) бяха представителки на популярната сред столичната младеж професия „мравки“. Бизнесът им се състоеше в събирането на всевъзможни разрешителни, свидетелства, лицензи и прочее красиви документи с монограми, с водни знаци, със златни кантове от държавните инстанции.

Без пълния комплект подобни разрешения никой гражданин не може дори да мечтае да започне някаква дейност. Обиколки из препълнени с хора полутъмни държавни разрешителни учреждения, многочасови опашки, бъркотия очакват прохождащия предприемач, рискувал след мъчителни размисли да стартира бизнеса си.

Веднъж посетил някой филиал на Държавната регистрационна палата, изяснил си, че хората тук се редят на опашка от четири сутринта, а към обяд се струпват стотици и често се стига до бой, новоизлюпеният бизнесмен обикновено се вкисва. Обаче отваря вестника, намира съответната обява и си наема мравка за решаване на проблемите.

Взела възнаграждението си, мравката лично регистрира юридическото лице. Лично виси по опашки или по-често си плаща според тарифата за ускореното преминаване на книжата през поредицата от кабинети. За услугите си взима тлъстичка сума — три-четири лекарски или учителски заплати. Бизнесменът в това време се занимава с по-насъщни дела. Само веднъж трябва да се яви с паспорта си. Понякога и само паспортът върши работа. В някои случаи е достатъчно и ксерокопие на паспорта. През ръцете на горките държавни служители дневно минаваха стотици новородени фирми. Никой не обръщаше внимание на дреболии. Фамилно име? Рубанов. Наименование на фирмата? „Вася и сие“. Държавните такси платени ли са? Следващият!

След месец щастливият предприемач получава от мравката чисто новите си свидетелства, справки и кръгъл печат. И вече може да върти бизнеса на законни основания. Държавата официално е одобрила неговите намерения. Е, ако новакът възнамерява да не е обикновен търговец, а да купува и продава пари, нефт, газ, дървесина, тютюн, алкохол, диаманти, автомобили, недвижими имоти, лекарства, оръжие — иначе казано, ако претендира за що-годе значителна роля в този живот, — му се налага да се изкачи на следващото равнище на разрешителната пирамида. Да вземе специален лиценз. Това означава да се измине нов кръг: отново мравка, само че по-скъпоструваща, отново чакане; а пък стойността на документа и другите съпътстващи разходи за дълго време превръщаха всеки предприемач в необщителен и изнервен тип.

Както и да е, идваше момент, когато новороденият бизнес се завърташе. Хората богатееха, държавата получаваше своя дял във вид на данъци. И ето че нашият хитър бизнесмен (който не искаше да заделя за държавата) един ден измисли следния прост трик. Той заряза току-що създадената компания „Вася и сие“ и веднага регистрира чрез поредната мравка друга — „Ваня и сие“. После се появиха „Гриша“, „Саша“, „Наташа“ и тъй нататък. Като завъртеше няколко изгодни сделки, хитрецът торпилираше поредната „Саша“ и „Наташа“ и ги заместваше с отдавна подготвените „Маша“ и „Лена“.

За да избегне проблемите с властите, хитрецът предприемач криеше от данъчните инспектори своята адресна регистрация. Веднъж го потърсиха, но не го откриха и го забравиха.

Към средата на деветдесетте години на миналото столетие на всеки данъчен инспектор в столицата се падаха приблизително по осемстотин фирми. Бирниците физически не смогваха да търчат подир всеки недобросъвестен данъкоплатец.

Многобройните мравки развиваха своя сектор от пазара. Те започнаха да предлагат срещу заплащане готови комплекти документация и разрешения. Пълнеха си папките с регистрирани компании, дружества, корпорации. Продажбата на готови фирми носеше добри печалби. Сега хитрият търговец можеше да дойде в офиса на мравката, да остави на бюрото нечий паспорт и докато си пие кафето, за половин час да се превърне от обикновен бизнесмен в бизнесмен, за чийто бизнес отговарят съвсем други хора.

Хитроумният млад капиталист също не остана на едно място. Той се развиваше, започваше да върти големи сделки и съответно плащаше повече за своята финансова сигурност. Само след две години вече купуваше фиктивни корпорации на кило. Всички те се регистрираха по изгубени или откраднати паспорти. Не липсваха и доброволци, зиц^[1]-председатели. Столицата на Империята в средата на деветдесетте години беше задръстена от напълно отчаяни, абсолютно безпарични тъпанари. Срещу петдесет долара те си слагаха подписа върху какъвто и да е документ.

Нашият предприемач изобщо не посещаваше данъчните служби. Никога. Той вече не съществуваше за техните компютри. Ако някой ревностен чиновник понякога, подтикван от служебна стръв, пожелаеше да открие собственика на една или друга съмнителна фирма, той обикновено стигаше до някой първокурсник-студент на всекидневна висока доза чист хероин — лице, добре известно на военното окръжие и на кварталния отговорник.

Всичко вървеше добре до момента, когато хитрият търгаш, задвижил бизнеса, се напъха в явно съмнително и смърдящо отдалеч начинание, свързано с превеждането на едри суми по сметки в европейски банки. Внезапно го споходи ужасно прозрение: новите му солидни делови партньори са крадци от държавната хазна. А пък „Маша и сие“ е регистрирана на фиктивен адрес и официалният й собственик и директор е подставено лице, хлапе, наркоман!

На предприемача му се стъжни. Ситуацията от ден на ден ставаше все по-застрашителна. Аферата се разкри, прокуратурата взе да търси изчезналите пари. Изплува и фирмата „Маша“ (или може би „Вова“, кой да каже, ловкият финансист имаше зад гърба си над сто фирми еднодневки). Откриха директора. Щом ченгетата съзряха надрусания осемнайсетгодишен лонгур, подозренията им прераснаха в сигурност: тъкмо тайнственият създател на кухата фирма е един от мозъчните центрове на бандата! И фиктивната корпорация е била предварително създадена тъкмо за да улесни кражбата на бюджетните милиарди!

Ето че сега този тайнствен създател седеше в прокуратурата на твърдия стол, облечен в изкуствена кожа, усещаше на врата си приятното течение от прозореца и пребиваваше в дълбок размисъл.

Беше платил много хиляди долари на подставените директори, глупаци и наркомани. Не се беше мяркал от години в данъчната инспекция. Само веднъж през тези дълги четири години се беше отбил там за половин час и бе допуснал да го запомнят. Та при първа възможност да го разпознаят.

Най-бездарните престъпници са интелигентите. Прав е най-марковият автор на руската романистика Ф. М. Достоевски.

3

Въпреки неугледната си рязанска външност Хватов проведе очната ставка бързо и качествено. Докато го гледах как снове до съседните кабинети, откъдето довеждаше и където отвеждаше дамите мравки, докато слушах как тихо дава указания на оператора, си помислих, че късогледият следовател сигурно е отметнал стотина такива мероприятия. Много пъти Степан Михайлович от Рязан е изправял очи в очи престъпника и свидетеля. Много пъти е откривал истината по ДЕЛОТО.

Късметлия — той знае как да стигне до своята истина. Де да можех и аз.

Разпитът на десетината свидетели отне малко повече от час. После ме изведоха в коридора. Седнах на стол до вратата. Леко въоръженият ми пазач седна до мен и моментално потъна в полудрямка.

Едва успях да се наместя по-удобно, и дочух тропот от крака зад ъгъла. След малко се появи и бързешком ме отмина процесия от двама автоматчици и арестант, набит възрастен мъж със закопчани китки. Спогледахме се. Злодеят (анцугът му струваше два пъти колкото моя) неочаквано ми намигна. Не успях да дам ответен знак. Докато обмислях какво би могло да означава дружелюбното намигане на непознатия, от дясно на ляво мина друг мини конвой, задържаният също беше едър побелял мъж с лампази на анцуга. Той също ме поздрави с приятелско кимване.

Когато след минута се зададе третият — небръснат, с уверен поглед, — аз пръв го погледнах и изпреварих с намигането: той ми отвърна с бърза горчива усмивка.

Така си седях в коридора на Генералната прокуратура — престъпник, който се поздравява със своите събратя, — когато мина генерал Зуев. Трепнах. Спешно трябва да кажа нещо, рекох си угрижен. Нещо умно и интересно. Да подхвърля някакъв тънък намек, че в най-скоро време ще поискам среща с генерала на четири очи.

Вдругиден изтичат трийсетте ми дни. Спасеният от мен бос Михаил ще излезе. Това е ясно като бял ден. Не той, а аз купувах от момичетата мравки тяхната стока: напълно готовите за използване официално регистрирани, снабдени с комплектувани документи и син печат нови-новенички фирми: корпорации и всевъзможни дружества с отговорност. Днес разпознаха мен, а него, боса, няма да разпознаят никога.

След като загърби желязната врата, босът ще завърти някой и друг телефон и ще нареди спешно да се осигурят парите в брой — като за начало двеста хиляди. Още същата нощ се събере консилиум от юристи. Там ще се вземат всички решения: на кого да се кихне, колко и кой ще води преговорите. Босът не може да влиза в диалози, той официално няма нищо общо. Обикновен домакин и точка! Оставаме аз и рижият адвокат. И Максим Штейн ще дотърчи на следващата сутрин на свиждане в затвора с разпорежданията от боса: какво и как да правя.

В отговор ще предложа своя план: с генерал Зуев ще преговарям аз.

— Добър ден, другарю генерал! — казах, вложил в гласа си максимум солидна бодрост и увереност в собствените сили.

Понечих и да се надигна от стола за лек поклон. Но конвойният се сепна, стресна се и ме тласна с ръка в гърдите, така че надигането стана бавно и благородно, а обратното движение — позорно, паднах и плешките ми изплющяха в облегалката на стола.

Големият милиционерски тежкар ме изгледа с недоумение и отмина, без дори да забави крачка. Стъпваше меко и твърдо, беше прегърбен като старец, но местеше крака с необичайна бодрост и дори леко подрипваше в движение, та кокалестият му задник подскачаше на всяка крачка.

Изпратих го с очи, докато не изчезна зад чупката на коридор, и си помислих, че май отдавна не бях се чувствал такъв глупак. Бях готов за всичко. Размишлявах напрегнато четири седмици. Всичко обмислих. Гениално предвидих най-дребните нюанси. Всяка вечер пред очите ми ясно се очертаваше една и съща картинка: генерал Зуев седнал в своя генералски кабинет, пуши, хитро примижал пие чай от стъклена чаша със сребърна поставка и чака следствения Рубанов да се примоли за разпит.

Но се оказа, че генералът беше забравил следствения. Напълно.

Безсилен да се овладея, забих лакти в коленете си, отпуснах лице в дланите и завих — незабележимо, без звук, само въздухът се изтръгна със скърцане от пресъхналото ми гърло. Зуев не ме позна! Аз трета седмица репетирам диалога си с побелелия милиционерски кръстник, а той, моля ви се, забравил за моето съществуване! Аз обмислях всяка дреболийка, подбирах нужните думи и интонации и ето че го виждам с очите си, моя обект за атака — а той дори не си спомня за мен!

Без да искам, се изсмях на глас.

— Какво ти става? — попита ме с подозрение леко въоръженият.

— Нищо — отговорих. — Пустите нерви…

Тъпако, самообвиних се. Наивен, самонадеян тъпако! Ти си отдавна забравен, не си интересен на генерала. Може би дори никога не си му бил интересен. За него ти си само един от стотиците! Четири седмици минаха, генералът отдавна се занимава с други ДЕЛА. Може междувременно да е заловил десетина едри престъпници, а може да са и няколко десетки! Той отдавна е забравил за теб! Изхвърлил те е от мислите си! Те тук работят на конвейер — търсят едни, хващат други, подготвят ДЕЛАТА на трети, — как да си спомняш всеки негодник? Даде ли показания? — хайде, изчезвай към килията, следващият! И всички негодници, не се съмнявай, всички до един! — копнеят да платят за свободата си според тарифата! Как и за какво ще си приказваш с милиционерския началник, при положение че пред очите му се извървява парад от нечистоплътни милионери?

Страна голяма, народ безчет. Едни искат да правят бизнес, други — да присвояват от хазната. Трябва да успяваш да следиш всички, да ги контролираш, при необходимост да ги стреснеш, а някои и да накажеш за назидание.

Така че тези хора със сиви сака, с червени папки и с демодирани вратовръзки просто нямат време за всеки банкер поотделно.