Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Сажайте и вмрастет, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Владимир Райнев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Андрей Рубанов. Да раснеш на топло
Руска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2008
ISBN: 978-954-529-604-8
История
- — Добавяне
Глава 11
1
На двайсет и осмия ден чух нова, непозната до този момент команда.
— Името?
— Рубанов!
— Според сезона! — долетя през разтворената уста на вратата.
— Какво?
— Според сезона!
Скочих от дюшека и отърчах до „хранилката“.
— Какво е това?
Контрольорът се усмихна снизходително.
— Навън — поясни той търпеливо. — Ще пътувате навън. Вземете си дрехи излизане, разбирате ли?
— Не — отговорих. — Къде навън? Защо ще пътувам навън?
Уплаших се буквално като заек.
— Там ще ви кажат.
— Къде?
— Там, където отивате. Стягайте се. Десет минути!
Докато нахлузвах трескаво маратонките, изпитах недоумение, прерастващо в тревога, а оттам — в страх. Защо „навън“? Какъв „сезон“? Къде? За какво? Защо не ми казват нищо като хората? Какво да си взема? Ще се върна ли в тази килия и изобщо в този затвор? Или излизам на свобода? Може би могъщият бос Михаил е предприел някакви радикални действия, за да реши участта ми? Дяволска неизвестност! Ето го най-страшното от всички мъчения! Да не знаеш какво ще ти се случи след час — това не е ли истинска мъка?
Уютният джентълменски клуб приключи своето съществуване. Светът, който си бях събирал парченце по парченце, рухна. Пръсна се. Жалките му остатъци се разпиляха със звън. Длъжен съм да се подчиня на нечия тежка воля. Аз съм никой. Нямам думата. Не решавам нищо. Животът ми се намира в чужди ръце.
Поведоха ме по дълъг път из полутъмни стълбища и коридори. Внезапно се озовах в онази част на сградата, от която бе започнало запознанството ми с лефортовската тъмница: в късото коридорче с десетина врати. Две-три бяха открехнати. Прекарах известно време в същия бокс, където преди четири седмици затворническите служители изучаваха дебелото ми черво. После ме изведоха навън и вместо гърчавия надзирател видях двуметров юначага с нова камуфлажна униформа и черна маска. Автоматът с късо дуло се губеше в огромните му длани. На бедрото му се поклащаше кобур с пистолет. Воинът шумно дишаше през носа.
До него изникна друг, по-леко въоръжен. Той с жест на факир извади белезници, ловко закопча ръката ми за своята и без много приказки ме помъкна напред. Автоматчикът с дрънчене се запъти подире ни.
Порталът се отвори. Слънчевата светлина ме удари в лицето. Крачейки, вдъхвах свежия въздух и видях на три метра отворената врата на ръбат брониран бус. Двигателят му равномерно бучеше. Забравеният мирис на изгорели газове ме шибна в носа. Отляво и отдясно, заели стабилна разкрачена стойка, стояха още двама воини, въоръжени до зъби. През дупките на маските ме гледаха немигащи, напрегнати очи. Палците бяха положени върху ръкохватките. Оръжията ми хванаха окото — бяха абсолютно нови, направо току-що разопаковани АКСУ със сгъваеми приклади. Ако ми е писано днес да бъда застрелян, ще ме гръмнат с най-доброто оръжие на света.
— Напред!
Твърда длан силно подпря врата ми, в същия миг друга силна китка изви ръката ми назад и аз не влязох, не се вмъкнах, ами се гмурнах с главата напред в полумрака на затворническата кола — първата през живота ми.
„Катафалката“ отвътре се оказа комфортна като затвора. Работеше климатик. Стоманеният под беше застлан с чисти гумени килимчета. Половината пространство заемаха две стоманени клетки метър на метър и половина. Всяка от тях се затваряше със собствена тежка врата, облицована с черна мека дебела гума. Тази врата с глух тропот се затвори зад гърба ми. Озовах се в полумрак и тишина. В клетката не можех да стоя прав, нито да си опъна краката.
Тръгнахме.
Къде ме карат? Какво ме чака? Убийство? Инквизиции? Разстрел? Или ще ми вземат всички пари? Или с извинения ще ме пуснат на свобода?
Не пътувахме дълго, шофьорът караше бавно и постоянно спираше. Тялото на бронирания миниван потрепваше. Стигнахме за около час. Отвориха клетката, леко въоръженият отново скова китките ни с белезниците и ме затегли навън от утробата на „катафалката“.
Скочих на топлия тротоар и се озовах насред улица. Неочаквано ме връхлетя острото чувство, че заобикалящото ме пространство е неправилно — усещах го прекомерно голямо. Изпаднал в паника, потърсих обичайните близки стени, но не ги открих. Нямаше и таван — вместо него върху ми стремглаво се срутваше бляскавото небе.
Някакви мирни граждани с пъстри дрехи се спряха и се загледаха в мен с любопитство. Ехото от множество гласове изпълни мозъка ми. Пронизаха ме хиляди силни енергии. Непоносимо блеснаха десетки стъкла на прозорци. Градът — жив, подвижен, излъчващ влага, с мирис на бензин, зеленина, парфюми, кучета, котки, тютюн, печени пилета, нагорещен асфалт, похлупен отгоре с колосален син купол — ме обкръжи наведнъж от шестнайсет страни. Заболяха ме долните зъби, всички едновременно.
Оглушал, ослепял, дезориентиран, с буца в гърлото, аз залитнах и насмалко да падна, но конвойният ме задържа за рамото.
— Леко, леко — успокои ме той, както трезвен успокоява пияния. — Какво, отвикнал ли си? Отдавна ли си вътре?
— Месец.
— Нищо работа. Един беше лежал половин година, като го изкарахме на улицата, се издрайфа.
Масивна двойна врата.
Има такива врати — три метра височина, от полирано тъмно дърво, позахабени, с огромни дръжки, толкова тежки, че трудно се отварят, — които човек, бил той банкер или домакин, щом ги погледне, моментално разбира, че тук много лесно се влиза, ама излизането ще е много, много по-трудно. Тази врата беше от въпросния вид.
До нея на стената имаше табела. Жълти букви на черен фон: „Генерална прокуратура на Руската федерация“. Вътре охрана. Просторно фоайе. Навсякъде сноват хора със сака. Бели ризи, червени папки под мишница. Леко въоръженият ме помъкна нагоре по стълбите. Автоматчиците отцепваха тила ни. Две или три сиви сака се притиснаха до стената, за да пропуснат процесията ни.
Леко въоръженият учтиво потропа на една вата, вкара ме вътре и видях познати лица: рижия Максим и Хватов. Присъстваха и непознати: в ъгъла някакъв тип с мръсни дънки се занимаваше с видеокамера върху триножник, а на столове до стената бяха седнали още двама, които тръскаха пепелта от цигарите си в общ пепелник.
— Да седне при тях — нареди на моя придружител Хватов. — На средния стол.
От следващите реплики — възбудена на следователя и успокояваща на Рижия, разбрах, че съм попаднал на мероприятие, наречено „очна ставка“, където предстои да играя главното действащо лице. Двамата унили пушачи бяха статисти, от трима ни свидетелите предстоеше да изберат един — мен.
Значи разстрелът с новеничките автомати се отлага — поне за днес. Дотук добре.
Хватов — изглежда по повод филмирането — днес беше облечен не с избелялата си карирана риза, а с доста приличен вълнен пуловер. Той се прокашля, разпореди да се включи апаратурата и на висок глас прочете срещу обектива датата и часа.
Операторът направи панорамна обиколка. Когато кристалното око се насочи към мен, толкова ми се дощя да се изплезя насреща му, че чак ми изтръпнаха скулите от напрежение. Но се овладях.
По всички правила на визуалното изкуство панорамата завърши в точката, от която беше започнала, тоест върху лицето на Хватов в едър план. Той проблесна с очилата си и провъзгласи:
— Започваме, такова, да викаме свидетелите!
Рязанецът забързано излезе в коридора и доведе свежа девойка с походката на почти отличничка, извикана на дъската. Тя прехапваше от време на време устна, но се държеше доста независимо. Скромният й делови костюм с панталон леко висеше и се бръчкаше, криеше, в конкретния случай, не недостатъците, а достойнствата на нейната фигура. Естествено, свидетелката е била предупредена, че властите я викат да разпознае опасен престъпник, и тя се беше облякла по-скромно, за да не я зяпат нахалниците.
— Познавате ли някого от тези хора?
— Да — кимна невръстното същество, прехапало розова устна.
— Кого точно?
— Този по средата…
— Ако обичате, приближете се и посочете с ръка. Не се притеснявайте…
Девойката наистина се притесняваше, но руменината на малките й кръгли бузки подсказваше, че й е интересно, че е развълнувана, и всички мъже в стаята го усетиха; всички, включително опърпаният оператор едва доловимо се усмихнаха снизходително.
— Този…
Бях виждал младата особа с панталона само веднъж — това се случи преди повече от година и разговорът ни с нея не продължи повече от десетина минути, и всичко бе станало набързо, на крак, в коридора на данъчната служба. Момичето работеше там, а на мен ми трябваше спешно справка или нещо от сорта. Приемните часове бяха свършили, обаче аз успях да придумам портиера да ме пусне в сградата, открих вътре младото създание, което тогава носеше скромна блузка, и го бях убедил да ми издаде незабавно необходимия документ, позовавайки се крайната спешност и важност на момента.
И сега, четиринайсет месеца по-късно, инспекторката ме посочи безпогрешно. Беше притеснена, но разглеждаше хората и обстановката в кабинета с явно любопитство. Ситуацията много ме изненада и аз направих за себе си два важни извода. Първият: приказките, че момичетата бързо забравяли, са далеч от истината. Вторият, по-значим: в престъпния бизнес за мен няма място, ама никакво, щом случайно срещнати хора, с които съм си казал десетина думи, с години пазят в паметта си моята физиономия…
Нататък нещата се ускориха. След като даде необходимите пояснения, момичето с видимо облекчение, но и с известно разочарование излезе в съседния кабинет, а мястото му бе заето от друго, почти от същия вид.
Свидетелите до една се оказаха свидетелки, седем или осем на брой. Всички те ме посочиха, без да се колебаят нито секунда. Как ще сбъркат: влизат, озъртат се с уплаха и виждат седнал на стола между двама гладко избръснати статисти един негодник — мрачен, с измачкан анцуг. Небръснат, вперил взор пред себе си. Преди два часа са го измъкнали от единичната килия, където е прекарал четири седмици, напъхали са го в желязна кутия и са го докарали тук под дулата на автоматите. С две думи, от всички присъстващи тук тъкмо аз изглеждах като най-изпечения мръсник.
Върнете ми моите „Кензо“ и „Валентино“, и „Лойд“, и „Лонжин“, заведете ме на бръснар и на солариум — едва ли тогава пръстчетата им ще ме сочат с такава сигурност.
То когато всички те сочат с пръст и казват „той е, познах го“ — направо започваш да се чувстваш виновен за всички престъпления на света и убийството на президента Кенеди включително.
Не бях сторил нищо лошо на никого от тези хора, но сега изпитвах ужасно неудобство. Спомням си, че бях си приказвал с разпозналите ме дами по десетина минути за най-различни работи и те ме вземаха за почтен човек, а сега излизаше, че съм гадина и че общуването с мен може да ти сервира призовка от милицията за даване на показания.
2
Многобройните дами (всички, освен първата, данъчната инспекторка) бяха представителки на популярната сред столичната младеж професия „мравки“. Бизнесът им се състоеше в събирането на всевъзможни разрешителни, свидетелства, лицензи и прочее красиви документи с монограми, с водни знаци, със златни кантове от държавните инстанции.
Без пълния комплект подобни разрешения никой гражданин не може дори да мечтае да започне някаква дейност. Обиколки из препълнени с хора полутъмни държавни разрешителни учреждения, многочасови опашки, бъркотия очакват прохождащия предприемач, рискувал след мъчителни размисли да стартира бизнеса си.
Веднъж посетил някой филиал на Държавната регистрационна палата, изяснил си, че хората тук се редят на опашка от четири сутринта, а към обяд се струпват стотици и често се стига до бой, новоизлюпеният бизнесмен обикновено се вкисва. Обаче отваря вестника, намира съответната обява и си наема мравка за решаване на проблемите.
Взела възнаграждението си, мравката лично регистрира юридическото лице. Лично виси по опашки или по-често си плаща според тарифата за ускореното преминаване на книжата през поредицата от кабинети. За услугите си взима тлъстичка сума — три-четири лекарски или учителски заплати. Бизнесменът в това време се занимава с по-насъщни дела. Само веднъж трябва да се яви с паспорта си. Понякога и само паспортът върши работа. В някои случаи е достатъчно и ксерокопие на паспорта. През ръцете на горките държавни служители дневно минаваха стотици новородени фирми. Никой не обръщаше внимание на дреболии. Фамилно име? Рубанов. Наименование на фирмата? „Вася и сие“. Държавните такси платени ли са? Следващият!
След месец щастливият предприемач получава от мравката чисто новите си свидетелства, справки и кръгъл печат. И вече може да върти бизнеса на законни основания. Държавата официално е одобрила неговите намерения. Е, ако новакът възнамерява да не е обикновен търговец, а да купува и продава пари, нефт, газ, дървесина, тютюн, алкохол, диаманти, автомобили, недвижими имоти, лекарства, оръжие — иначе казано, ако претендира за що-годе значителна роля в този живот, — му се налага да се изкачи на следващото равнище на разрешителната пирамида. Да вземе специален лиценз. Това означава да се измине нов кръг: отново мравка, само че по-скъпоструваща, отново чакане; а пък стойността на документа и другите съпътстващи разходи за дълго време превръщаха всеки предприемач в необщителен и изнервен тип.
Както и да е, идваше момент, когато новороденият бизнес се завърташе. Хората богатееха, държавата получаваше своя дял във вид на данъци. И ето че нашият хитър бизнесмен (който не искаше да заделя за държавата) един ден измисли следния прост трик. Той заряза току-що създадената компания „Вася и сие“ и веднага регистрира чрез поредната мравка друга — „Ваня и сие“. После се появиха „Гриша“, „Саша“, „Наташа“ и тъй нататък. Като завъртеше няколко изгодни сделки, хитрецът торпилираше поредната „Саша“ и „Наташа“ и ги заместваше с отдавна подготвените „Маша“ и „Лена“.
За да избегне проблемите с властите, хитрецът предприемач криеше от данъчните инспектори своята адресна регистрация. Веднъж го потърсиха, но не го откриха и го забравиха.
Към средата на деветдесетте години на миналото столетие на всеки данъчен инспектор в столицата се падаха приблизително по осемстотин фирми. Бирниците физически не смогваха да търчат подир всеки недобросъвестен данъкоплатец.
Многобройните мравки развиваха своя сектор от пазара. Те започнаха да предлагат срещу заплащане готови комплекти документация и разрешения. Пълнеха си папките с регистрирани компании, дружества, корпорации. Продажбата на готови фирми носеше добри печалби. Сега хитрият търговец можеше да дойде в офиса на мравката, да остави на бюрото нечий паспорт и докато си пие кафето, за половин час да се превърне от обикновен бизнесмен в бизнесмен, за чийто бизнес отговарят съвсем други хора.
Хитроумният млад капиталист също не остана на едно място. Той се развиваше, започваше да върти големи сделки и съответно плащаше повече за своята финансова сигурност. Само след две години вече купуваше фиктивни корпорации на кило. Всички те се регистрираха по изгубени или откраднати паспорти. Не липсваха и доброволци, зиц[1]-председатели. Столицата на Империята в средата на деветдесетте години беше задръстена от напълно отчаяни, абсолютно безпарични тъпанари. Срещу петдесет долара те си слагаха подписа върху какъвто и да е документ.
Нашият предприемач изобщо не посещаваше данъчните служби. Никога. Той вече не съществуваше за техните компютри. Ако някой ревностен чиновник понякога, подтикван от служебна стръв, пожелаеше да открие собственика на една или друга съмнителна фирма, той обикновено стигаше до някой първокурсник-студент на всекидневна висока доза чист хероин — лице, добре известно на военното окръжие и на кварталния отговорник.
Всичко вървеше добре до момента, когато хитрият търгаш, задвижил бизнеса, се напъха в явно съмнително и смърдящо отдалеч начинание, свързано с превеждането на едри суми по сметки в европейски банки. Внезапно го споходи ужасно прозрение: новите му солидни делови партньори са крадци от държавната хазна. А пък „Маша и сие“ е регистрирана на фиктивен адрес и официалният й собственик и директор е подставено лице, хлапе, наркоман!
На предприемача му се стъжни. Ситуацията от ден на ден ставаше все по-застрашителна. Аферата се разкри, прокуратурата взе да търси изчезналите пари. Изплува и фирмата „Маша“ (или може би „Вова“, кой да каже, ловкият финансист имаше зад гърба си над сто фирми еднодневки). Откриха директора. Щом ченгетата съзряха надрусания осемнайсетгодишен лонгур, подозренията им прераснаха в сигурност: тъкмо тайнственият създател на кухата фирма е един от мозъчните центрове на бандата! И фиктивната корпорация е била предварително създадена тъкмо за да улесни кражбата на бюджетните милиарди!
Ето че сега този тайнствен създател седеше в прокуратурата на твърдия стол, облечен в изкуствена кожа, усещаше на врата си приятното течение от прозореца и пребиваваше в дълбок размисъл.
Беше платил много хиляди долари на подставените директори, глупаци и наркомани. Не се беше мяркал от години в данъчната инспекция. Само веднъж през тези дълги четири години се беше отбил там за половин час и бе допуснал да го запомнят. Та при първа възможност да го разпознаят.
Най-бездарните престъпници са интелигентите. Прав е най-марковият автор на руската романистика Ф. М. Достоевски.
3
Въпреки неугледната си рязанска външност Хватов проведе очната ставка бързо и качествено. Докато го гледах как снове до съседните кабинети, откъдето довеждаше и където отвеждаше дамите мравки, докато слушах как тихо дава указания на оператора, си помислих, че късогледият следовател сигурно е отметнал стотина такива мероприятия. Много пъти Степан Михайлович от Рязан е изправял очи в очи престъпника и свидетеля. Много пъти е откривал истината по ДЕЛОТО.
Късметлия — той знае как да стигне до своята истина. Де да можех и аз.
Разпитът на десетината свидетели отне малко повече от час. После ме изведоха в коридора. Седнах на стол до вратата. Леко въоръженият ми пазач седна до мен и моментално потъна в полудрямка.
Едва успях да се наместя по-удобно, и дочух тропот от крака зад ъгъла. След малко се появи и бързешком ме отмина процесия от двама автоматчици и арестант, набит възрастен мъж със закопчани китки. Спогледахме се. Злодеят (анцугът му струваше два пъти колкото моя) неочаквано ми намигна. Не успях да дам ответен знак. Докато обмислях какво би могло да означава дружелюбното намигане на непознатия, от дясно на ляво мина друг мини конвой, задържаният също беше едър побелял мъж с лампази на анцуга. Той също ме поздрави с приятелско кимване.
Когато след минута се зададе третият — небръснат, с уверен поглед, — аз пръв го погледнах и изпреварих с намигането: той ми отвърна с бърза горчива усмивка.
Така си седях в коридора на Генералната прокуратура — престъпник, който се поздравява със своите събратя, — когато мина генерал Зуев. Трепнах. Спешно трябва да кажа нещо, рекох си угрижен. Нещо умно и интересно. Да подхвърля някакъв тънък намек, че в най-скоро време ще поискам среща с генерала на четири очи.
Вдругиден изтичат трийсетте ми дни. Спасеният от мен бос Михаил ще излезе. Това е ясно като бял ден. Не той, а аз купувах от момичетата мравки тяхната стока: напълно готовите за използване официално регистрирани, снабдени с комплектувани документи и син печат нови-новенички фирми: корпорации и всевъзможни дружества с отговорност. Днес разпознаха мен, а него, боса, няма да разпознаят никога.
След като загърби желязната врата, босът ще завърти някой и друг телефон и ще нареди спешно да се осигурят парите в брой — като за начало двеста хиляди. Още същата нощ се събере консилиум от юристи. Там ще се вземат всички решения: на кого да се кихне, колко и кой ще води преговорите. Босът не може да влиза в диалози, той официално няма нищо общо. Обикновен домакин и точка! Оставаме аз и рижият адвокат. И Максим Штейн ще дотърчи на следващата сутрин на свиждане в затвора с разпорежданията от боса: какво и как да правя.
В отговор ще предложа своя план: с генерал Зуев ще преговарям аз.
— Добър ден, другарю генерал! — казах, вложил в гласа си максимум солидна бодрост и увереност в собствените сили.
Понечих и да се надигна от стола за лек поклон. Но конвойният се сепна, стресна се и ме тласна с ръка в гърдите, така че надигането стана бавно и благородно, а обратното движение — позорно, паднах и плешките ми изплющяха в облегалката на стола.
Големият милиционерски тежкар ме изгледа с недоумение и отмина, без дори да забави крачка. Стъпваше меко и твърдо, беше прегърбен като старец, но местеше крака с необичайна бодрост и дори леко подрипваше в движение, та кокалестият му задник подскачаше на всяка крачка.
Изпратих го с очи, докато не изчезна зад чупката на коридор, и си помислих, че май отдавна не бях се чувствал такъв глупак. Бях готов за всичко. Размишлявах напрегнато четири седмици. Всичко обмислих. Гениално предвидих най-дребните нюанси. Всяка вечер пред очите ми ясно се очертаваше една и съща картинка: генерал Зуев седнал в своя генералски кабинет, пуши, хитро примижал пие чай от стъклена чаша със сребърна поставка и чака следствения Рубанов да се примоли за разпит.
Но се оказа, че генералът беше забравил следствения. Напълно.
Безсилен да се овладея, забих лакти в коленете си, отпуснах лице в дланите и завих — незабележимо, без звук, само въздухът се изтръгна със скърцане от пресъхналото ми гърло. Зуев не ме позна! Аз трета седмица репетирам диалога си с побелелия милиционерски кръстник, а той, моля ви се, забравил за моето съществуване! Аз обмислях всяка дреболийка, подбирах нужните думи и интонации и ето че го виждам с очите си, моя обект за атака — а той дори не си спомня за мен!
Без да искам, се изсмях на глас.
— Какво ти става? — попита ме с подозрение леко въоръженият.
— Нищо — отговорих. — Пустите нерви…
Тъпако, самообвиних се. Наивен, самонадеян тъпако! Ти си отдавна забравен, не си интересен на генерала. Може би дори никога не си му бил интересен. За него ти си само един от стотиците! Четири седмици минаха, генералът отдавна се занимава с други ДЕЛА. Може междувременно да е заловил десетина едри престъпници, а може да са и няколко десетки! Той отдавна е забравил за теб! Изхвърлил те е от мислите си! Те тук работят на конвейер — търсят едни, хващат други, подготвят ДЕЛАТА на трети, — как да си спомняш всеки негодник? Даде ли показания? — хайде, изчезвай към килията, следващият! И всички негодници, не се съмнявай, всички до един! — копнеят да платят за свободата си според тарифата! Как и за какво ще си приказваш с милиционерския началник, при положение че пред очите му се извървява парад от нечистоплътни милионери?
Страна голяма, народ безчет. Едни искат да правят бизнес, други — да присвояват от хазната. Трябва да успяваш да следиш всички, да ги контролираш, при необходимост да ги стреснеш, а някои и да накажеш за назидание.
Така че тези хора със сиви сака, с червени папки и с демодирани вратовръзки просто нямат време за всеки банкер поотделно.