Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (21)

2

Станах в седем и половина. Събудих сина си. Седнахме да закусваме.

— Тате — попита седемгодишният ми потомък, — ти наркоман ли си?

— Не, разбира се — отговорих. — Откъде го измисли?

— Чух вчера вечерта как мама ти се караше…

— Тя преувеличава.

— А какви са тия наркомани?

— Това са хора, които… — замислих се. Труден въпрос.

— С две думи, не искат да живеят в реалния свят.

— А в какъв свят живеят?

— В свой. Измислен.

— Яко е да живееш в измислен свят! — рече замечтан синът. — Измисляш си каквото си искаш и си живееш живота! Яко е!

— Не, кофти е — отвърнах. — Ще ти хареса ли, ако аз заживея в своя свят, мама отделно, в нейния си, а ти в трети, твой си? Излиза, че всеки от нас е сам за себе си.

— Тогава — предложи детето, дъвчейки бисквита — трябва да измислим един свят за тримата, за тебе, мене и мама, и да си живеем заедно в нашия си свят! Хайде да го измислим, тате!

— Непременно ще го измислим — кимнах. — Време ти е за училище. Стягай се.

След като изпратих детето, отново легнах да подремна. Не бързам за работа. Нямам работа. Живея назаем. Преди година взех сериозна сума от стар приятел. Семейството ми не гладува. В гардеробите има дрехи. В хладилника — храна. Само главата ми е празна.

Към десет часа се разсъних. Дотогава жена ми вече отиваше да печели пари. Предоставен бях на самия себе си. Имам си тишина, самота и тристаен апартамент. Всичко, което ми е необходимо.

Като отидох по малка нужда в клозета, изживях поредния неприятен момент. Марихуаната е токсична, съдържа много всевъзможни боклуци и голямата отрова дърпа малките отрови, така че урината на всеки зависим мирише отвратително, тя е мазна, гъста и мръсно сива на цвят. Натъжен донякъде от този факт, известно време се помотах само по гащи от стая в стая и почесвах голия си корем.

Апартаментът е голям, пълен със слънце. Три стаи, широк коридор, огромна кухня. Топла вода, парно отопление, шахта за боклука. Шестнайсети етаж. Отвън са небето и вятърът. Стаите сякаш висят във въздуха и мога да наблюдавам отвисоко едва ли не целия град — този подвижен мравуняк, напрегнат, терзан от страсти, суетлив, бързащ, изнервен. Стада коли пъплят по преплетените пътища — сутрин трудно и мрачно, а привечер, в предвкусване на удоволствията, отдиха, развлеченията — бясно и весело.

От ранна младост мечтаех тъкмо за такова жилище — светло, разположено нависоко, пронизано от потоци въздух. Тук е удобно да се занимаваш с творчество, с някакъв благороден интелектуален труд, да отглеждаш деца, да спиш малко, да презираш еснафите и глупците, а вечерно време на чаша чай да си бъбриш спокойно с любимия човек за дреболии; да мислиш позитивно и да се радваш на факта, че не си стар, не си беден и не си глупав.

В такова възвишено философско настроение се облякох. Бръкнах в тайното чекмедже за тънката пачка пари, измъкнах една банкнота и се запътих по любимия ми маршрут: книжарницата, будката за вестници, видеотеката. Интелектуален шопинг. Търсене на храна за мозъка. Той постоянно желае нещо ново, този мой мозък, и аз не знам защо. До целта, по права линия, са около триста метра. Може да се стигне пеш. Но истински зависимите са мързеливи. Качвам се в колата и отивам като бял човек. А пътьом мога и да изпуша някоя марихуана…

Живея в специален район. Той официално е признат за най-добрия в столицата откъм инфраструктура. Създаден е по всички правила на модерната градоустройствена наука. Животът на гражданите е предвиден до най-малки подробности. Магазините, кината, ресторантите, клубовете се редят един през друг, всичко е ново, шикозно, ярко.

Този свят, в който бях влязъл, преди десет години го бях виждал само по снимки в западните списания. Лъскави витрини. Разноцветни билбордове. Равни като стъкло улици. Изумрудени, грижливо поддържани тревни площи. Ярко осветени чисти булеварди. Блокът ми е заобиколен от колосални като стадиони многоетажни търговски центрове с паркинги по покривите, със заведения и спортни зали. Остави колата на петия етаж, изразходвай калории на четвъртия, слез по-надолу, възстанови си силите в суши бара и разгони тъгата в киното с многото салони. Когато колата ми е чисто измита, а физиономията гладко избръсната, аз напълно се вписвам в картинката, в буржоазния уют, в нагласения бит.

Градът на Слънцето, утопията, устременият към небесата мегаполис на бъдещето вече ме възприема като свой пълноправен жител. Само че всичко е напразно. Аз се чувствам пътник без билет. Намъкнал съм се в страната на щастието случайно, по втория начин. Не аз съм построил двайсететажните блокове, не аз съм монтирал дограмите с огледалните прозорци. Не аз съм платил за всичко това.

За да се озова тук, трябваше само да се оженя за местно момиче. За московчанка. По-нататък всичко се разви без моето участие. Един ден семейството на момичето предприе размяна. Двустайният апартамент с изглед към Кремъл по магически начин се превърна в два тристайни, но в периферията на града. По такъв начин, без да си мръдна пръста, придобих статут на истински столичен жител, моля ви се!

Аз — московчанин! Боже, това си е направо виц.

Комфортните квадратни метри не са заработени от мен, а от тъщата. Тя, а не аз, в продължение на дълги десетилетия се бе трудила по заводи и фабрики, за да получи жилище. В Совдепия тези неща се спазваха строго. Който произвеждаше честно принадена стойност — получаваше според заслугите. Ето ти, другарю, апартамент в центъра. Живей, радвай му се, благодари на партията и правителството…

С две думи, единственото, което можех да направя лично аз — бившият банкер, бившият новобогаташ, бившият работохолик, — беше да откажа подаръка от тъщата. Не се регистрирах в жилището, където се пренесоха жена ми и синът ми.

Не съм строил тази къща. Не съм спечелил за нея. Аз съм хитрецът, промъкнал се през дупката в оградата.

3

В книжарницата цари великолепие. Изобилие от предлагане при дефицит на търсене. Две-три пъпчиви девойки с напращели хуманитарни задници унило прелистват някой Пруст или Кортасар. Бледи юноши очакват яки приключения от романите на Зелазни или Головачов. Двама дангалаци шумолят с джобните книжки от поредицата „Обгорени от затвора“. Тези ги оглеждам внимателно. Скоро ще прочетат и мен. Само че кога?

Отивам в отдела за чуждестранна литература и намирам Буковски и Бъроус. Късмет! Да ги откриеш тези момчета в покрайнините е, меко казано, трудничко. Прибирам под мишница скромните издания на двамата гении и се залутвам из отдела за родна съвременна проза. Всъщност дамския отдел. Чувствам се като влязъл по грешка в женската тоалетна — всеки момент ще лъсне фрагмент от нечие розово тяло, ще се чуе писък и възклицание: „Ама как не ви е срам, господине!“ Тук мирише на кремове, парфюми и прочее лосиони. Не от книгите — от купувачките. Впрочем от книгите също. Рафтовете са плътно заети от опусите на скорострелни прозаички. Само кримки. Разочарован, напускам. Мятам книгите на задната седалка и потеглям нататък с Бъроус и Бук за пътници. Не е най-лошата компания.

При Бъроуз, в неговата „Дрога“, открих само едно явно съмнително място: американец да каже, че не може да се съчетава пушенето на трева и шофирането. Наистина начинаещите наркомани избягват да карат. Стори ми се, че Бъроуз, макар и спец по тежките дроги, не е проумял тревата. За напредналите карането съвместно с пушенето е едно от удоволствията. Десетки пъти съм пушил, шофирайки. Научих се да си свивам цигара, без да откъсвам ръце от волана. Карах и пафках. Важното е да не загубиш самоконтрол. Около мен на пътя има мнозина бавни, излишно предпазливи шофьори и аз пътувам като един от тях. Без да бързам.

С втория ми спътник отношенията ми са сложни. Ако се бях родил десетина години по-късно, може би щях да гледам света през очите на Буковски. Да стана зъл гений, презиращ ситите потребители. Да пронизвам сланините им с острието на остроумието. Плюещ и повръщаш парий.

Но нещата не стоят така. Моята родина е оплюта и одрайфана много преди мен. От хора, които понятие си нямат от Буковски. Аз обичам моята оплюта и одрайфана родина. И мразя, че е така оплюта и одрайфана. А когато се озова на чисто, ярко осветено място, се кефя. Не на чистотата и красотата — те не са за мен, — а само на факта, че няма храчки и повръщня. Майната им на новите руски буржоа. Нека си трупат подкожните мазнини, само да плюят и драйфат по-нарядко. И това стига. Защото аз знам: еснафът, биреният търбух, купувачът на домашното кино и неговият противник, прозаикът просяк, гладният драскач с пламтящи очи, са си нужни взаимно. Те са братя. Дори, ако щете, братоци. От масите на едните произхождат другите. Кому е по-добре? И на едните, и на другите. Тук се ражда голата истина, насладата на Бога, неговата и моя цел.

А ето и второто място — видеотеката. Тук съм по-спокоен. Отдавна вече съм изгледал най-добрите филми. Както родните, така и френските, и американските. И си отбелязах с интерес, че холивудският мейнстрийм го тегли към психичното, че на мода отново излизат извращенията, истериите, побъркването и изобщо всичко нездраво. Съвременната кинематография щедро ни дарява с приключенията на изродите. Неустойчиви и слаби персонажи се лутат в дирене на нещо по-така. Сладострастно се представят друсането, триповете, бълнуването на разпадащото се съзнание. Така и аз си намирам повод да не се притеснявам прекалено от количествата поглъщана отрова. Нали не съм само аз. Всички се друсат! Музикантите и бизнесмените, юристите и бандитите, писателите и техните персонажи се тровят нонстоп: пушат, шмъркат, пият, боцкат се, не могат без тези работи. Сюжетите се въртят около отровите. Пакетчето с прах, спринцовката с разтвор, цигарата с трева са задължителен елемент във всеки филм. Е, какво тогава, си казвам аз, значи всичко това е в реда на нещата и не правя голяма грешка. Придобивам нов, интересен и оригинален духовен опит. Ами ако в опиянението си провидя парадоксални истини, които аз, именно аз ще провъзглася и ще обърна цялата Вселена с хастара навън?

Обаче не, моето его е спряло да привлича идеи, моята фантазия не поражда нищо интересно.

Разсъждавайки по този начин, пресичам по диагонала красотата и чистотата на моя район и се прибирам у дома с олекнало сърце и портмоне. Да, оказва се, че духовната храна е доста по-скъпа от физическата. Творческите интелектуалци не желаят да продават своята продукция евтино. Те яко си вдигат цената. Шест долара за новата книга на моден писател. Десетарка за диск с нов филм. Пет за лъскаво списание. Двайсетачка отива като стой, та гледай.

Но аз не се притеснявам. Такава ценова политика ме устройва. Нека обществото плаща! Нека свиква. Колкото повече долари плати за книга мързеливият еснаф, толкова повече грошове ще стигнат до писателя. Нека плащат, мамицата им. И аз ще плащам наравно с останалите. Няма страшно. Наясно съм, че давам пари ако не за последно, то за предпоследно.

Ще купувам книги при всички положения. Колкото и да струват.

4

Днес имам джин и тоник.

Започвам без бързане и суетене. Първо поемам петдесет грама. Първата доза е винаги на празен стомах. Лекарите казват, че пиенето на концентрат преди ядене било крайно вредно. Затова пък е ефикасно! Второто малко минава с цигара и чаша силно кафе. Към пет часа, след като съм се наобядвал, благодатно нетрезвен, си свивам един джойнт и го запалвам. И отпътувам на вълшебно, сладко пътуване. Намествам се на дивана между телевизора и уредбата, слагам на пода подноса с бутилките и чашите, придърпвам пепелника, бавно вдишвам омайния дим и отплувам при виолетовите призраци. Там, където в мен ще се влее свещената сила на Джа.

Хубаво ми е. Състоянието ми се е устремило към идеалното.

Пари засега имам. Ще стигнат за още два месеца. След това ще измисля нещо. Ще изобретя нещо специално, нещо изключително умно. Някакъв бляскав, гениален план. Всеки пуфкач на джойнт е убеден в собствената си гениалност. Аз не съм изключение.

Гледах хората на телевизионния екран и се подсмихвах снизходително. Хората ми изглеждат толкова глупави, забити в дребните си грижи. Щурат се като врабчета пред трохички. Забавни същества са врабчетата, пък и хората също.

Устните ми отново лигавят свитата цигара, за да добия поредното доказателство, че съм по-готин, по-умен от всички. Аз съм далновиден и прозорлив. Интелектуално съм достигнал небивали висини. Емоционално съм стабилен. Аз съм мъдър и немногословен. Аз съм велик.

От дивана изпълзявам в банята — там също си имам телевизор и пепелник. След затвора придобих навика с часове да кисна в горещата вода между синкавите фаянсови стени.

Докосването на водата до тялото ми предизвика моментално изтръпване и в главата ми се породи догадката: да не би влечението ми към потапяне в топла субстанция да свидетелства за моята инфантилност? И подсъзнателно се стремя към връщане в комфортната майчина утроба? Или само изглеждам възрастен, а всъщност съм малко момче?

Възрастните мъже вземат душ, те нямат време да се излежават в корито с ароматизирана вода. „Добре де — моментално си го позволих, — имаш моралното право и на това.“

Правя водата много гореща. Първо се излягам, а после завъртам крановете, докато поклащащата се повърхност не започне да изпуска пара. Такъв е задължителният ритуал, който съм си извлякъл от романа на братя Стругацки „Хищните вещи на века“. Героите в книгата се дрогираха в гореща вода. Опитвам се да ползвам оригиналния опит. Твори, измисляй, опитвай — това е моят девиз.

Надрусан, бях препрочел всичките си любими книги. Фантастичната антиутопия на Стругацки ме разтърси до мозъка на костите. Реших, щом получа своя милион (всеки пуфкач е убеден, че богатството го чака зад ъгъла, че ще спечели своя милион, в най-лошия случай ще го намери на улицата), да купя правата за екранизиране на „Хищните вещи“ и да извъртя убийствен блокбъстър. И ще се прочуя. Ще съм на върха. Ще стана знаменит. Велик. Безподобен. Подчертай нужното.

Пуша марихуана, която в руския жаргон се нарича „план“. Вероятно защото пуфкач и те обожават да градят планове.

А ето го и списанийцето. Има ли нещо по-забавно от ярките картинки, рекламки на часовничета, обувчици, одеколончета? Плътните страници са сякаш нарочно създадени за прелистване с мокри ръце. Шикозният аромат на скъпоструваща полиграфия. Рубриката „ново“. Осем страници нови музикални албуми. Още пет страници компютърни игри. Следва представяне на нови книги, трийсетина реда дребен шрифт в долната част на страницата.

Гвоздеят на броя: интервю с изгряваща екранна звезда. Бледа брюнетка с остри колене на мръсница. От текста не става ясно дали амплоато й е екранна курва, или си е курва по принцип. Снимка в моден интериор: пъпчето, раменцето, устничките. Хищни пръстчета. Цицки. Кафявите им зърна стърчат през прозрачната коприна — две дула, насочени в челата на продуцентите. До нея — любимият, разкопчана ризка. Сладък момчурляк с дизайнерско кожено палтенце.

Според лъскавите списания, времето на косматите мачовци с квадратни брадясали ченета е отминало безвъзвратно. Като образец за подражание младежта получава крехък юноша с изпръхнали устни, прилепнало панталонче и ангелски къдрици. Интересно, какво ли би се случило, ако дадеш на някой такъв автомат и го пратиш да защитава родината от враговете? „Ах, моля ви се — ще каже той, — аз нямам врагове, а моята родина е целият свят!“ Тогава защити поне собствения си дом от бандити, терористи, откачалки! „Ах, моля ви се, за целта си има милиция.“

Количеството тесногръди момченца с боядисани перчеми и обеци в ушите ме учудва, струва ми се прекалено. Особено след затвора. Както е известно, там всеки намек за украсяване на мъжкото тяло се възприема съвсем еднозначно. Впрочем да са живи и здрави, аз може и да съм осъждан, но в никакъв случай не съм хомофоб.

Гланцът е красив, но е невъобразимо банален. Прелиствам го и го оставям настрани.

Аз обичам друга периодика. Старата, от моето детство. Пожълтелите броеве на „Техника — молодьожи“ от края на седемдесетте и началото на осемдесетте. Това списание ме изгради като личност. Откри за мен света и ми го обясни. Бях запазил няколко годишни течения и днес, двайсет и пет години по-късно, за мен няма нищо по-интересно от това да ги прелиствам, след като съм се напушил.

Моментално си припомням десетгодишния хлапак Андрюша, който ужасно мечтаеше да стане космонавт и да прониже пространството. Да покори някоя и друга неизвестна планета за пълен възторг на цялото прогресивно човечество.

Тези списания не забавляваха, не продаваха модни парцали. Те ме подготвяха за големите дела. Твори, измисляй, опитвай — това е оттам.

Партията и правителството внимателно следяха процеса на израстване на малкия Андрюша. И на още няколко милиона момчета в Совдепия. За тях се издаваха специални книжки и списания. Писатели, поети и художници се трудеха неуморно да създадат образите на светлото бъдеще. Андрюша знаеше твърдо какво трябва да прави. Беше научил социалната си роля наизуст. Разбираше, че му предстои да работи весело и упорито, да презира удобствата и комфорта, да не усеща глад и студ. За благото на хората.

Повече от ясно е, че Андрюша не стана железен воин зад лефортовските решетки. Той бе станал такъв още на дванайсет. Дотогава беше погълнал стотици книги и списания и във всички тях се казваше, че най-щастливите хора на земята са воините и бойците, героите. Обграждат ги с уважение, момичетата ги обичат, децата взимат пример от тях.

Ама че сте глупаци! Ама че сте пълни тъпанари! Че аз още тогава бях готов и хиляди като мен също бяха готови! Кажете ни: момчета, стягайте се, всеки да си носи чифт гащи и сапун, отлитаме за Марс, за Юпитер, за майната си гъзина и никой няма да се върне оттам — всички щяхме да тръгнем и да полетим! Но никой не ни го каза. Няма я вече партията и списанията не пишат за космоса, а за педалите. А подготвените герои отиват не на Марс, ами в следствения изолатор.

Измъкнах се от ваната, застанах пред огледало и проучих своето голо тяло, вдигащо пара.

Малкото лефортовско огледалце завинаги се вряза в паметта ми. След затвора страдах от нарцисизъм, макар и в най-лека, невинна форма. В апартамента ми има пет големи огледала. Докато бродя напред–назад от кухнята до стаята, а оттам на балкона, навсякъде виждам себе си отстрани. Е, за съжаление няма какво толкова да се гледа. Вълшебното стъкло не отразява Андрюха новобогаташа, нито лефортовския препускащ бик, то изобщо не отразява човек, ами някаква прегърбена, разкривена маймуна с увиснали рамене.

Мутрата ми е подпухнала. Всички пуфкачи имат повече влага по лицето, тя се задържа в бузите, в торбичките под очите. Жал ми е да се гледам и решавам да опъна още стотина грама.

После отплавам, поклащам се, превъртам се, потапям се в плътния меден облак на алкохолния унес. Тъгувам и размишлявам. Действителността ми се привижда като някаква мъждукаща игра, някакъв забавен филм с мен в главната роля. Гледам този филм, чудя му се и се усмихвам. Изпушвам още един джойнт и тъмносивото одеяло на удоволствието ме обгръща. Реалността ме гали като топъл мъх. Безкрайно съм си симпатичен. Устните ми се свиват в лека крива усмивка и аз се впускам в омайно пътуване през поредица от галактики в цветовете на дъгата, през гирлянда от весели светове.

Аз съм бърз като мисъл на гений и отпуснат като мускул на просветлен адепт на дзен.

Бих могъл да стана трезв и твърд като камък, но не виждам никакъв смисъл.

Бих могъл напиша книга или десет книги, но ми се губи ползата от процеса.

Бих могъл да спечеля милиони или да създам нова наука, или да изведа човечеството към окончателната истина, ледена и гола — но ме мързи.

Ще ми се бавно и сладко да обичам всички хора, колкото ги има на този свят, но те не приемат моята любов. Те казват, че съм се пристрастил, че съм примитивен наркоман и алкохолик. Вероятно са прави.

Питате ме къде се е дянал онзи неистов глупак, който драпаше от лефортовската килия към грапавото съвършенство на духа и тялото? Ще ви отговоря. Никъде не се е дянал. Той си остана там. Той придоби нещо, но впоследствие с лекота се отказа от постигнатото.

Сега си спомням за онзи лефортовски заточеник като за наивен любител на приказките за съвършенството на човешката природа.

Нямам проблем да стана велик, но съм го ебал това величие.

Нямам проблем да стана медиум, шампион по свръхчувствителност, магистър екстрасенс. Само че ебал съм екстрасенските способности. Всичко на този свят е сън и тление, само отровите са реални.

Началото на вечерта е трудно време. От училище се прибира синът ми. Веднага го изпращам в двора, за да не гледа пияната ми муцуна. Докато детето рита топка с приятели, аз пия кафе, гълтам аспирин, яростно плакна смрадливата си уста със специална ментова течност. Слагам лед на бузите, на носа, на торбичките под очите. Междувременно отварям всички прозорци. Да изхвърля пепелниците! Празните опаковки от отровите — в боклука! Да измия чашите! Да запаля ароматни свещи! Апартаментът и неговият обитател придобиват приличен вид.

Какъв алкохолик съм аз? Какъв наркоман? Аз съм просто безобиден пуфкач. Мирен ползвател на цветен телевизор.

Синът се прибира. Давам му да вечеря. Слагам го да спи. Натърчал се и надишал се през деня с кислород, юнакът заспива веднага.

Семейството ми е „циганско“ — жената печели, мъжът върти къщата. Какво му е лошото?

Впрочем не е зле и аз да глътна малко кислород. За целта е достатъчно да направя няколко крачки и да изляза на балкона. Вечерният град, обагрен в разноцветни светлини, е красив. Гражданите препускат. Бързат да се веселят. Животът е кратък, а портфейлът пълен. Ах, как ми се иска да им викна от четирийсет метра височина:

— Натъпчете се с отрови, господа! Насладете стомаха, белите дробове, ноздрите! Нека великата сила Джа бъде с вас! Натъпчете се и истината ще ви се открие. Гълтайте отрови и ще прозрете смисъла на всичко, което става с човека. Той, човекът, има право да убива себе си. Елегантно, естетично, баровски. Никой не може да го убие по-сигурно от самия него. Гилотината е убила пет хиляди. Електрическият стол — десет хиляди. Отровите убиват цели народи. Да живее онова, което ни убива! Да живее безкрайността на човешката фантазия! Нека се умъртвим по най-добрия начин — красиво, като зрели хора, с полза, с чувство за хумор, с ясно разбиране за нашите цели.

Роден съм от комунисти. Но укрепнах и възмъжах в колектив от животни, където всеки търси за себе си повече изгода, по-голяма наслада, по-сигурна отрова. Бях повикан в черния загадъчен космос, но бях отведен при хитра рулетка. Е, добре, аз заложих и дори спечелих! Какво да направя с печалбата ли? Да купя отрови! Да ги нагълтам лично, да ги пробутам на близките. Да гълтаме, братя, и ще съзрем светлината! И истината! Светът е отрова, вземи я и се убий. Шмъркай. Инжектирай. Пий. Пуши. Гълтай и смучи. Навлажнявай със слюнка. Вдишвай и втривай. Наслаждавай се. Цени го!

Няма закъде да бързаш — далечните ледени планети ще почакат, скафандрите ще потърпят, метеоритните дъждове ще се излеят без теб.

5

Колкото по̀ наближава времето да се прибере жена ми, толкова по-тревожен ставам. Истинските наркозависими винаги са много чувствителни. Гризе ги съвестта и ги мъчи вина пред близките. Изведнъж ми хрумна оригинална идея. Пак взех пари и се втурнах почти на бегом към най-близкия денонощен супермаркет. Купих необходимите неща. Когато любимата се върна от работа, жилището бе изпълнено с остър, необичаен, леко кисел мирис.

— Здравей, скъпа — поздравих. — Имам изненада за теб.

Скъпата — в десет часа вечерта — изглеждаше уморена, но все пак най-красива на света. Обаче съпругът беше още по-изтощен. Той цял ден беше пушил трева, пил и размишлявал за вечността, беше невероятно уморен. И беше направил вечерята, както казват децата, „паднал от умора“.

— Пак си пиян — отбеляза без емоции Ирма.

— Може — провъзгласих тържествено и си придърпах панталона. — Затова пък днес имаме фондю!

— Какво?

— Фондю! Заповядайте в кухнята! Виждате ястие от швейцарската национална кухня. Световноизвестно. Класическо. От сирене.

Езикът ми изведнъж предателски се запъна. Последните думи излязоха завалени. Така напомниха за себе си моите приятели джинът и тоникът.

— От сирене ли? — попита жена ми.

— Точно така! — отвърнах гордо. — От сирене.

— Къде го научи?

— В затвора, естествено. Един швейцарец ми обясни всички тънкости. Преподаде ми теорията.

— Откъде се взе швейцарец в руски затвор?

— Ще ти разкажа някой ден. По-късно. А сега заповядай на масата.

Масата изглеждаше внушително. Романтично. Във висока ваза извисяваха снага рози. Горяха свещи. В никелирания съд бълбукаше и пускаше мехури сместа от стопените сирена. Под дъното му интимно потрепваше пламъкът на спиртника, който подгряваше ястието. Бутилка червено сухо очакваше участта си. Отстрани бях сложил специалните вилички. Знаех, че сервираната маса изглежда разкошно, и предварително се изпъчих от гордост.

— Заповядай…

— Аха — с траурен глас рече жена ми, внимателно вторачена в мен. — Фондю, а. По случай?

— Без повод — отговорих скромно.

— И какво се очаква от мен?

— Сядай. Ето тук е разтопеното сирене. В него се потапя залъче хляб. Ето така го набождаме на виличката, ето така го потапяме, хапваме го и го прокарваме с винце…

Колкото повече дрънках, толкова по-каменно ставаше лицето на жена ми. Тя не гледаше масата — гледаше мен. Пълната й долна устна се извърна гнусливо.

Все пак седна — държах й стола — и взе виличката.

— А не може ли без вино?

— Може — позволих великодушно. — Само че с вино е по-хубаво…

— Да — кимна жена ми, вторачена в моята отекла физиономия, — виждам, че с вино е по-хубаво…

— Ако обичаш, без коментари! — пак пиянски завалих думите. — С ваше позволение да продължа. Тук, в чинията, имаме подправки. Кориандър, копър, магданоз. Зелена салата. Това вече съм го добавил от себе си. Така да се каже, за подобряване букета на усещанията…

— Разбирам.

Седнах срещу нея, намалих пламъчето на спиртника.

— Какво чакаш. Не искаш ли да ядеш?

— Искам — мрачно отговори тя. — Много искам. Само че всичко това е поредната лъжа.

— Кое точно?

— Ето това — посочи свещника. — И това. И това. Лъжа, хитра и красива. Покрай твоето фондю няма да забележа, че пак си се напил като свиня, така ли мислиш?

Не отговорих нищо.

— Вече не съм глупачка. Поумнях, докато беше на топло. Когато плаках по цели дни. А сега работя на две места и следвам. Ти си пиян като свиня. И пак си пушил трева. Усещам миризмата…

Мълчах, забил поглед в масата, само от време на време я поглеждах, за да се полюбувам на красотата на нейния гняв.

— Това не може повече да продължава! Аз се омъжих за друг човек. Той не пушеше, не се наливаше с водка. Не си влачеше краката из апартамента като някой старец. Вчера беше, когато ми разправяше за кривите гръбнаци в затвора, и сега какво правиш? Ходиш като пенсионер! Зяпаш си в краката. Жалка гледка! Веднъж насмалко да ни погубиш двамата с детето — когато влезе. И ако продължаваш с твоето пиянство, ще ни погубиш пак. Извинявай, не мога да ям.

Тя отмести стола и стана — изпъната, горда, очите й хвърляха чудни светкавици; в един момент угасна и се успокои. Цветята и свещите все пак й бяха харесали, схванах аз.

— Последния път — рече жена ми — обеща, че повече няма да пиеш. Това беше вчера, нали?

— Да, вчера беше.

— И онзи ден беше така, нали?

— Да…

— И преди седмица също. Всеки ден слушам клетви и после всичко си върви постарому. Значи ме смяташ за наивница. През цялото време си мислиш: абе аз тая моята наивница винаги ще я преметна… С цветенца, с красиви вечери… На ти фондюто, скъпи.

С тези думи тя внимателно повдигна дървената паница със зеленилките и ми я нахлузи на главата.

Треволяци и листа се посипаха като водопад по раменете ми. Магданозът ми увисна на ушите. Ситно нарязаният копър полепна по челото ми. Струйка студена вода ми потече по врата. Ризата ми се намокри.

— Благодаря за вечерята — тихо рече жената и ме остави сам.

Така стана, господа, че в продължение на един месец в челото на бившия банкер бе строшен мобилен телефон, а на друг бивш банкер му бе нахлузена на кратуната паница с копър. И двамата решиха, че леко са се отървали.

Вечерта още не беше свършила. Тъкмо си почистих ушите и врата от стръкчета и листа, телефонът иззвъня.

Най-малко на света исках да чувам гласа, който чух от слушалката.

— Андрей?

— Да, аз съм.

— А това съм аз.

— Здрасти.

— Какво става с парите ми?

— Нищо.

— Какво значи „нищо“? Услужих ти за три месеца, а мина почти година. Ти да не си решил да ме преметнеш?

Истинският зависим никога не крие от никого суровата истина. Въздъхнах и си признах:

— Не мога да ти върна парите. Нямам пари.

— Никакви?

— Абсолютно — потвърдих с траурен глас. — И нямам откъде да взема.

Събеседникът ми помълча.

— Ясно. Тоест, решил си да трупнеш масчица за моя сметка?

— Не — опитах да се оправдая, но той ме прекъсна. — Утре сутрин те чакам в офиса!

— Ще дойда — отвърнах и затворих.

Утре — утре, сутрин — сутрин. Като ще е в офиса, нека е в офиса. Всичко свършва рано или късно; очевидно утре ще свърши и безгрижният ми живот на зависим.