Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (19)

1

След седмица ни направиха обиск. Изкараха ни на разходка и в наше отсъствие подробно изтарашиха цялата килия. Обичайна практика в Лефортовския затвор.

При връщането си Фрол откри, че паяжината е грубо разкъсана. Между металния край на леглото и стената висяха остатъците й — полупрозрачни белезникави нишки. Насекомото също беше изчезнало. Вероятно се бе спасило с бягство или животът му бе приключил под меката подметка на надзирателския патък.

Горкият Фрол дълго тъгува и търси по пода смачканото тяло на съкафезника. Според стария урка надзирателят, ако беше убил паяка, нямаше да почисти петното. Не открихме мъртвия паяк дори и във вид на петно върху цимента — следователно той е оцелял, реши Фрол, обнадежди се от тази сентенция и от радост си направи много силен чифир, който го докара до поредните спазми.

— Щом няма труп, няма престъпление — хъхреше той намръщен. — Живо е паячето, гаранция! Крие се някъде. Наплашило се е. Търпение, Демби. Скоро братлето ще се издаде. Ще разпъне нова мрежа!

Но членестоногият браток изчезна и не се появи. Фрол се вкисна.

С мен той вече не разговаряше. Аз пак тичах всеки ден. Складирах влажните фланелки, гащи и чорапи в нарочна торба. Целият ми резерв представляваше три комплекта бельо. Три дни седмично можех да тренирам, да се потя и да дишам, след което търпеливо очаквах деня за поредно ходене на баня. Там изпирах нещата си и отново три дни подред всеотдайно тренирах през целия час разходка.

Молбата на кореняка беше формално изпълнена: мокрото бельо вече тровеше въздуха в килията само веднъж седмично.

От друга страна, самият аз не се притеснявах много от кавгата с татуирания ми съсед. Автогенните тренировки всяка сутрин бяха променили психиката ми. Натискът отвън престана да ме тревожи. Съзнанието ми се подреди. Нервите ми укрепнаха. Дори пръстите ми престанаха да треперят, макар че през последните няколко години страдах от тремор.

Нямаше нищо особено в моите бдения на разсъмване: събуждах се в шест часа, изключвах радиото да не пречи и просто седях напълно неподвижен кога час, кога час и половина, затворил очи и изправил гръб, като се мъчех да не мисля за нищо. Мислите — когато накрая им разрешавах да се появят — се строяваха в стройни редици и се подчиняваха на моята воля. На нужните мисли им се позволяваше да прераснат в идеи, ненужните се пропъждаха в нищото.

Съкилийниците не ме дразнеха вече, по-скоро ме забавляваха. Сега ги виждах като добри хора, дори с някои дарби, но отчайващо нерационални.

Към средата на есента — а есента в Лефортовския затвор е унила, сива, потискащо тиха, печална, обагрена в мижавата светлина на полуслепите електрически лампи, напоена с миризмата на влажни чаршафи — единият от трима ни, Демби, изпадна в дълбока меланхолия. Спеше до пладне, а като се събудеше, по цял ден лежеше по гръб и мълчаливо разглеждаше снимката на жена си с децата; правеше прекъсвания единствено за да сдъвче поредното парче от любимия си продукт. Мъка ми беше да го гледам. От новата ми гледна точка ставаше очевидно, че строителният магнат е допуснал в главата си ненужни мисли и сега страда от невъзможността да ги прогони.

Според мен причината за упадъка се коренеше в недостига на салам. В поредния си колет Демби получи само сапун, чай, захар и цигари. Всичките му разчети се объркаха. Графикът му на хранене се сгромоляса. Само преди седмица обемистият ми съсед беше добродушен и бодър, четеше вестници на глас и се шегуваше, а сега въздишаше тежко и беше дълбоко потиснат. Явно изживяваше саламена абстиненция. Два дни живееше с надеждата, че е станала грешка и са объркали неговия колет с нечий чужд. Той написа заявление до началника на затвора с молба за проверка. Но администрацията се засегна — един ден вместо вертухая през „хранилката“ надникна сънен и избухлив плешив тип с брадавица на лицето и майорски пагони на раменете, който ни разясни с думи прости, че в специални следствен изолатор „Лефортово“ случайности не се случват: всеки арестант получава точно тези неща, които неговият роднина е предал на гишето за приемане на колети.

След още един ден нещата се изясниха. Извикаха строителния магнат на разпит.

Той лежеше вече от половин година и делото му беше приключено. За няколко месеца следствието бе доказало вината му. Предстоеше съдът. За разлика от мен, когото редовно, два пъти седмично, викаха за разпити, Демби никой не го търсеше за нищо.

Когато контрольорът го повика, нажаленият чревоугодник сериозно се уплаши. С треперещи ръце той смени измачканото долнище на анцуга си с по-приличен анцуг, среса се и излезе през вратата, свил глава в раменете си и настръхнал като късен курортист, който се потапя в захладняващото септемврийско море.

Върна се за обяд.

С Фрол бяхме решили да не сядаме да ядем без нашия приятел. Той се прибра точно когато масата бе сервирана в цялото й великолепие: мътна супа с фиде димеше в сивите алуминиеви канчета, между които върху няколко парчета вестник бяха сложени подправките и притурките — едра сол, няколко колелца лук, чесън, дажбата хляб. Отделно в ъгъла бяхме наредили деликатесите — сирене и краставици.

Магнатът се прибра ядосан. Не каза нито дума, сочно и оглушително, съвсем като Фрол, се изхрачи в умивалника, седна и сграбчи лъжицата.

— Адвокатът беше — съобщи той. — С новини. От жената. — Погледна в канчето си, отмести го ядосан и замижа, сякаш му идеше да заплаче. — Парите ми свършили — каза. — У дома няма повече ни копейка.

— Това е неприятно — тихо въздъхна Фрол.

— Неприятно ли? — Демби стана морав. — Имам четири къщи! Не казвам къде са, ама ги има! Двуетажни тухлени сгради с шистови покриви! Трябва само да продаде една от тях и ще има пари за следващите сто години!

— Жена ти ли?

— Ами да! Колко пъти сме го обсъждали с нея! А сега пише, че не щяла да продава, понеже никой не й давал добра цена!

Магнатът само дето не плачеше. Ние с Фрол мълчахме съчувствено, без да докосваме храната.

— Четири къщи имам, всичките с гаражи и с дворове, пък аз седя тук без къшей хляб!

— Слушай — попитах го аз. — А големи къщи за големи хора строил ли си?

— Последните години само това правех.

— Тогава защо си тук?

Демби се прокашля.

— Тук съм — съобщи той без желание, — понеже построих палат за един много голям човек.

— Че какво му е престъпното тогава?

— Това, че парите, с които ми платиха, се оказаха крадени.

— А ти какво общо имаш?

— Общото е, че материалите, с които строих, също бяха крадени.

— Тогава е трябвало и двама ви да вкарат. И теб, и големия човек.

— Не — магнатът поклати глава с горчивина. — Този човек се оказа толкова голям, че ако вкарат него, няма вече да има нужда да вкарват малките хора. Това ми го обясниха веднага.

Фрол се усмихна.

— Аз пък все си мислех, че ти си големият човек.

— Не — призна съкрушен магнатът, — не съм голям. Аз съм само дебел.

— И защо рискува? Защо си строил с крадени материали?

— Не всяка кражба е престъпление — убедено провъзгласи Демби. — От държавата колкото и да крадеш, пак не можеш да си върнеш своето. Не съм крал нищо от никого. Само си взех онова, което ми се полагаше!

— Както и да е — сурово махна с ръка Фрол. — Крал ли си, или не си — това нас не ни засяга. Не се разказват такива неща в килията. Прав ли съм, Брумел?

Направих тежкарска гримаса.

— Ти по-добре ни разправи — рече Фрол — как надебеля?

— Краденето и дебелеенето са един и същ процес — тъжно отвърна строителният началник. — Поне при мен е така. Макар че аз, общо взето, съм си дебел от дете. Впрочем това никога не ми е пречило. Ако някой от съучениците се опиташе да ме подиграва, моментално си го отнасяше през ухото. После — строителните войски. И там същата работа. Но вече по-интересно: аз удрям, мен ме удрят и така две години… Уволних се и се хванах в строителството. Израснах от работник до бригадир. Завърших висше задочно. Влязох в партията — направиха ме отговорник на обект. След пет години станах началник на участък, след седем — заместник-началник на управлението. После станах началник…

Спомените явно отвлякоха магната от размислите за алчната му жена и той започна да яде. Последвахме примера му.

— И като стана началник — надебеля! — предположи Фрол, почесвайки се по ключицата, от което татуираната там осмоъгълна звезда на крадец се размърда като морска звезда.

— Ни най-малко, брато — отрече Демби. — Не веднага. Честно казано, аз тогава си нямах никакъв подкожен слой. Нито физически, нито финансов. Бачках много, ядях малко, почти не спях, особено през лятото, когато на обекта се работи на три смени… Тогава в страната се строеше от севера до юга. При това не сегашните мухляви магазинчета с картонени покриви, ами заводи. С две думи, минава година, втора — аз съм цял началник на строително–монтажно управление, кола с шофьор, вратовръзка, партийна книжка, заплатата ми заплата, а при все това си търча като момченце от високите кабинети до изкопите, кал до ушите, студ, дъжд, сняг, пек, отговорност — абе с една дума, строеж. Взех да сдавам, зъбите ми изгниха, бъбреците ми се скапаха, черният дроб също, естествено…

Ние с Фрол, дъвчейки лютия лук и кашкавото сирене, кимнахме едновременно. Такава работа със сигурност без водка не се върши.

— Та значи към края на годината ми обещават премия и карта за почивка в Сочи. Освен това на една разпродажба — Демби почти се беше успокоил и активно действаше с лъжицата, мятайки в устата парчета хляб и резени домати — се снабдих с дефицитен костюм, полски, и с обувки, английски…

— „Лойд“? — предположих аз. — Или „Чърч“?

— Ба ли ги? — изказа се обобщено Демби. — Не е там работата. И, значи, една вечер, след срочна оперативка, издокаран в цялата тази красота, ми щуква да ида на обекта през нощта. На връщане заседнахме. Тъмница, кал до колене, вали дъжд и току го обръща на сняг, зимата иде. Сменихме си местата с шофьора, той бута, аз давам газ, ама той, шофьорът, джезве кокали, кинта и петдесет висок… След един час ми писна, свалям обувките, навивам крачолите и нагазвам в калта. Още един час аз бутах колата. Хеле, избутах я. И му викам на шофьора: нали имаш водка, ливни ми веднага една чаша, че не ми мърда бронхопневмонията. Нямам, вика шофьорът, посмъртно нямам, нали ми забрани. Добре, викам, давай към къщи. Пристигнахме, аз викам: я провери задната гума, приятелю; той като слезе, аз бръкнах под седалката му. А там не една, ами две бутилки! Не се сдържах, праснах го по мутрата. Той на сутринта — бегом при партийния да се жалва. Партийният ме привика, крещя ми, псува ме два часа. Строго мъмрене с предупреждение. Поведение, компрометиращо званието на партиен член, саморазправа, унижаване на достойнството… Взеха ми картата за Сочи, премията, всичко. Бягай, викат, да работиш…

— Те това са престъпниците! — изграчи Фрол, стана и се насочи към кутията с чая; той ядеше много малко, след няколко лъжици баланда и парче хляб със сирене придобиваше нахранен вид и моментално се довършваше с чифир.

— Още същия ден — драматично въздъхна дебелакът, сякаш наново изживяваше миналото — отклоних два камиона с чакъл за директора на универсалния магазин, пък той ми се отблагодари с два белгийски костюма. И тръгна да се трупа подкожният слой… Фрол, аз ще ударя един чифир.

— Крайно време беше — зарадва се прошареният урка и направи сложно одобрително движение с тялото, от което се разшаваха всичките рисунки по тялото му: и Богородица на корема, и църковните кубета по раменете и прочее специални орнаменти. — Нали и ти с нас, Андрюха?

— Иска ли питане — съгласих се.

„Малко отрова няма да ми навреди“ — споходи ме бърза мисъл, на която не бях разрешавал достъп.

Демби сръбна два пъти от черната течност, изкашля се и потръпна. Думите заизскачаха от устата му бързо, сякаш се гонеха.

— Не минаха и две години — все едно се родих наново! Сложих си нови зъби. На жената — кожух, на сина — кола, на тъщата — финландски скрин! Уволних шофера. Партийният ми стана пръв приятел. Снасям на всички, както се полага. А пък те — на мен. Никой не крадеше! Всеки вземаше само своето. Което му се полагаше! Компенсация за тежкия, нервен труд! Отвориха ми се очите. Стана ми ясно, че отклоняването на малки количества е заложено от строителната наука във всички стандарти, във всички правила и норми! Още от Сталиново време! Всички разчети от самото начало се залагат с големи резерви. Тоест слагам деветстотин и деветдесет кубика вместо хиляда, десет кубика са моят дял и всичко това става, без какъвто и да е ущърб за здравината или качеството!…

— Тебе май те хвана, а? — прекъсна го ухилен Фрол.

— Може би — сконфузи се Демби и отри потта от челото. — После дойде перестройката, нещата станаха съвсем лесни… Управлението се закри. Успях да приватизирам осем самосвала и кулокран. Давам техниката под аренда. Аз пък строя вили. Срещу кеш. Партийният търси поръчки, счетоводителят плаща данъците, а аз трупам подкожен слой… После се появи проблем — завъртяха се около мен мераклии да увеличат собствения си подкожен слой за моя сметка. Дойде един, взе назаем и изчезна. Втори. Трети. Четвърти. Все близки хора, роднини, съученици, приятели от казармата, от института… Накрая не издържах. Платих си на когото трябва и ги откриха всичките…

— Според тарифата? — уточних аз.

— Кво?

— Според тарифата ли плати?

— Разбира се.

— И какво направи с длъжниците? — поинтересува се Фрол.

— Как какво? — учуди се Демби. — Накарах ги да си отработват! Нали съм строител. Един много умен цяла година бачка за мен електроженист! Докато не си върна всичко до шушка, докато не му изцедих масчицата до капка…

— Само така трябва! — вметнах убедено. — Само така! Вземаш и не връщаш — отработваш!

— Добре че го разбираш…

След това седяхме дълго; чифирясвахме, пушихме цигари с филтър, пихме чай със захар; приказвахме си за пари, за кражби, за плащания под масата, за подкожния слой; за длъжниците, които не връщат взетото; за враговете и приятелите, за салама и хляба, за жените и децата, за престъпниците и прокурорите, за свободата и за затвора — за всичко, което ни вълнуваше, тревожеше, което ни тежеше на душата.

След два дни Фрол се смрачи. Запасите от чай намаляваха. Една вечер татуираният старец разстла върху леглото си вестник, внимателно изсипа чая отгоре му, измъкна кибритена кутийка и започна да мери оставащото количество.

— Какво, приятел — попита тихо Демби, който го наблюдаваше. — И твоята дрога май привършва?

— Имаше едно време един Ленин, Владимир Илич — отвърна Фрол, съсредоточен в заниманието си. — Не знам дали си го чувал?

— Върти ми се нещо в главата — смигна магнатът.

— Та той, значи, е писал: социализмът — това е отчетност.

— Че при нас социализъм ли е?

— Има ли значение?