Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (12)

2

Влязох в кабинета за разпити със силно сърцебиене. Присвих очи. Слънчевата светлина заливаше оскъдно обзаведеното помещение. Декорът на моята свобода беше ярко осветен.

Хватов седеше на обичайното си място зад бюрото. До него беше седнал с ръце в джобовете непознат мъж: късокрак, много набит, с износена кожена куртка в забавен портокалов цвят и черен, също кожен панталон. Кръглата му късо подстригана глава клюмаше напред сякаш от собствената си тежест.

Озърнах се, не открих моя адвокат и се стегнах.

— Здрасти, Андрей — меко изрече Хватов, очилата му блеснаха. — Заповядай. Сядай.

— Бе то аз вече лежа, та ще сядам — пошегувах се аз.

Коженият човек мълчаливо ме изгледа как правя няколко крачки напред и сядам на закрепения стол. След това извади ръце от джобовете. В дясната му ръка видях червено удостоверение. Той ме доближи отстрани и отвори документа пред очите ми, сякаш щеше да ме приспива с парцал, напоен с хлороформ. Дланта му впечатляваше — огромна, червена, със силни пръсти и жълти нокти на селянин. Стисната яко, тази исполинска длан вероятно се превръщаше в юмрук с внушителни размери и твърдост. Такъв чук като нищо ще проломи жалкия ми гръден кош, мина ми бързо през ума, докато очите ми прегледаха червената книжка — снимка, печат, фамилия, длъжност, наименование на организация от множество дълги думи, всичките изписани с главни букви. Интересно, дали някой обикновен гражданин е в състояние да схване и една дума от милиционерско удостоверение в момент, когато му го представят?

— Капитан Свинец — представи се масивният непознат с приятен, малко приглушен глас. — Криминална милиция…

— Как? — не зацепих от първия път.

— Свинец — повтори коженият чичо. — Има такъв метал^[1].

— Аз да изляза ли? — попита Хватов.

Капитанът от криминалната благородно махна с късото си дебело ръчище.

— Няма нужда. Първо, аз нямам тайни от никого, а второ, съвсем за кратко съм. Ще си побъбрим пет минутки и ще бягам. Нямам време. Жена ме чака, нали разбираш. Ще ви оставя да си търсите милиардите…

— Че къде ще ги намерим вече — оплака се Хватов. — Отидоха паричките…

Ставащото най-малко приличаше на процедура за освобождаване на задържан. В главата ми се сгъсти мрак. Значи оставам? Няма да ме пуснат? Или е рано още да се тръшкам? Календарният месец изтича в шест часа вечерта. Това ми каза вчера адвокатът (беше дошъл специално да ме подкрепи морално). А сега още е утро. Да, имат време да поработят с мен.

— Чувай, този… Андрей — рече капитанът с металната фамилия, който продължаваше да стърчи до рамото ми. — Кога вижда за последно Генка Фарафонов?

Напрегнах паметта си, но току-що прозвучалото име не ми говореше нищо.

— За първи път го чувам — отвърнах искрено.

Панталонът на Свинец изскърца, той се разходи до стената, обърна се и зачудено ме изгледа. После лицето му се вкамени и той уморено рече:

— Гледай сега какво става. Още не сме започнали да си приказваме като света и ти вече искаш да ме преметнеш…

— За какво ми е да ви премятам? — възразих доста нервно. — От къде на къде? Наистина не го знам тоя ваш Фафаронов…

— Фарафонов.

— Да, именно!

Коженото ченге скри колосалните си длани в джобовете и изтропа с крак по пода няколко бързи такта.

— Има си наслада в лъжата — заяви той изведнъж и ми смигна.

— Не съм се замислял по въпроса — излъгах.

— Има, има — Свинец се усмихна. — И то каква! Почти като в секса! А може и повече. И ти го знаеш прекрасно. Повтарям въпроса си: познат ли ви е гражданинът Фарафонов, Генадий Сергеевич?

— Не.

— Не?

— Не!

— Чудесно. А може ли да се напънеш и да си спомниш?

— Едва ли.

— Защо така? Не вярваш на собствената си памет?

— Не познавам никакъв Рафа…

— Фарафонов!

— Да!

— Не го познаваш?

— Да! Не! Не го познавам!

— Да или не? — гръмна капитанът. — Говори по-ясно!

— Не го познавам! — изпухтях аз.

Капитан Свинец стана морав и направи две резки крачки към мен. Разтреперих се.

— Паспортът на Фарафонов — ревна ченгето като йерихонска тръба — е открит в твоя офис! Заедно с документи на фирма, регистрирана преди петдесет дни! На негово име! А самият гражданин Фарафонов, трийсет и седем годишен, с висше инженерно образование, от половин година не е сред живите! Убит е! С удар на тъп предмет по главата! Говори, защо и как си регистрирал фиктивна корпорация с документите на убит човек?!

Усетих истинско облекчение.

— От това ли било! Да, не е изключено да е имало и такъв паспорт. Сред другите паспорти. В долното чекмедже на бюрото ми имаше трийсетина разни паспорти… Вече обяснявах тук за какво ми бяха. Без протокол. Да разкажа ли още веднъж?

Квадратният капитан шумно издиша. Не гледаше към мен.

— Давай — разреши той.

— Без протокол — уточних мрачно.

— Както кажеш.

— Всеки месец — започнах — се създаваха петнайсет или двайсет фирми. По каналния ред, официално. Винаги използвах чужди паспорти. След това отварях сметка на фирмата в банка. Всеки желаещ можеше да преведе пари по тези сметки, а после да получи насреща пари в брой. Кеш. Тоест винаги е ставало дума за превръщане на един вид пари в друг. Рублите — в акции. Акциите — в долари. Доларите — в полици. Полиците — в облигации. И така нататък.

Свинец, който ме слушаше много внимателно, присви малките си сиви очички и уточни:

— Значи си един вид сараф?

— Точно така.

— За какво са ти тогава подставените лица?

— За да си нямам работа с вашата система. С административния апарат.

— И какво толкова не ти харесва системата?

— Прекалено бавно работи — отвърнах веднага. — И ми прибира прекалено много. Принуждава ме да плащам огромни пари за всевъзможни лицензи и разрешителни. Да чакам с години. Не желая да издържам тази система. И няма да я издържам…

Свинец кимна.

— Ясно, ясно. Но нали би трябвало да са те проверявали, какво ще кажеш? Всичките му там данъчни инспекции и тем подобни… А?

— Проверявали са го — вметна Хватов, който до този момент мълчаливо галеше с пръсти клавиатурата на своя компютър. — В нашата страна всяка новородена фирма е задължена да се отчита пред държавата три месеца след регистрирането си.

— Три месеца? — недоверчиво попита капитанът и пак се заразхожда из стаята, огласявайки я с гръмкото скърцане на бруталните си твърди гащи.

— Да — отговорих аз. — Три месеца бачкай, а после бъди така добър да се отчетеш и да снесеш в хазната… Четири тримесечия. Четири пъти годишно плащай.

— Кофти закон — Свинец поклати глава, погледна към следователя и онзи кимна в знак на съгласие. — Че как можеш да задвижиш бизнес за три месеца? Аз познавам доста бизнесмени. Години им отне да потръгнат нещата и да заработят…

— Вие се чудите — рекох аз, — а на мен ми е мъка. Ето заради този закон и заради някои други, също толкова откъснати от реалността, стигнах дотук…

— Само че неговите фирми — продължи с разясненията Хватов, кимайки към мен — са съществували броени седмици. След това той ги зарязва, източва сметките до копейка и ги оставя на произвола на, такова, съдбата. Като дойдат на проверка, данъчните инспектори откриват руини. Фирмата е налице, но не работи, няма нито офис, нито телефон за връзка, директорът е в неизвестност, пощенският, такова, адрес е невалиден и такива ми ти работи…

— В неизвестност — проточи Свинец. — Ами тия твоите директори, подставените — как ги навиваше да се включват в толкова кофти истории, а?

Разперих ръце.

— Не съм ги навивал. Дори никого не познавам лично… Това беше работа на посредниците… Плащах добре за всеки документ…

— Колко?

— Според тарифата. Някои паспорти се купуваха, други се предоставяха за временно ползване. Винаги можеш да се снабдиш за стотина долара с чужд документ, който собственикът е изгубил или пропил.

— Къде?

— На черния пазар.

— Ах, този прословут черен пазар… — умислено рече човекът от криминалната. Внезапно се усмихна, оголил златен зъб, и моментално стана като класическо клише за криминален престъпник: същите присвити очи и потрепваща от крива усмивка буза. — Що не ми даде някой адреса на тоя прочут пазар! Кажи ми го, а?

— Знаете го и без мен.

Едрото ченге изведнъж отново се накърви.

— Слушай, мърльо! Не си прави шегички с мен! Аз не съм ти някой добър чичко от отдела за борба с икономическите престъпления! Аз гоня убийци, ясно ли ти е? От кого взе паспорта? Име! Адрес!

Добър въпрос, мина през ума ми. Пряк. Явно се предполага и отговорът да бъде същият.

— Трябва да си спомня.

— Спомни си!

— Може ли да запаля?

— Запали!

— Покажете ми паспорта.

Свинец бръкна в дълбините на кожените си доспехи и измъкна силно измачкан съветски документ със златните щипалки върху корицата в тъмно бордо. Щипалките бяха приклещили здраво, макар и внимателно, в прегръдките си цялото земно кълбо. Прелистих го набързо, върнах го и казах полугласно:

— Нямам никакъв спомен.

Ченгето шумно издиша, което май трябваше да е прелюдия към истинското вбесяване, затова побързах да добавя:

— Но в личния ми компютър се пазят всички данни за паспортите! Той със сигурност е при вас! Иззет е при обиска! Ще ви дам паролата и името на файла. Няма да разберете нищо там, понеже текстовете са шифровани. Ще трябва да разпечатате целия файл. Няма да са повече от пет странички. Донесете ми тези страници и аз пред вас ще намеря записаното за Ферапонтов.

— Фарафонов.

— Да де, за него.

Свинец направи пауза.

— Ако ме лъжеш, ще те попилея.

— Досещам се.

Капитанът направи още една пауза. Изгледа мен, после безмълвния Хватов, отново мен.

— Впрочем казаха ми, че днеска… един вид… може да… излезеш. Затова аз ще те потърся за следващата среща. И хич не прави опити да се криеш — моментално ще те обявя за издирване като заподозрян в убийство…

Душата ми в пристъп на възторг разкъса гърдите, направи салто във въздуха и отново се върна на мястото си.

Ще ме пуснат! Може да ме пуснат още днес! Един вид.

— Впрочем — продължи Свинец — ти, Андрей, нали си богат?

— Сравнително. Защо?

— Отбираш ли от дрехи, обувки, вратовръзки, одеколони?

— Средна работа.

Капитанът пак мушна ръце в джобовете:

— Я ми кажи как изглеждам? Става ли? Да не се изложа. Че имам среща след два часа. Време ми е да се женя! Намерих си приятно момиче, умно, хубаво… Бюст трети размер, между другото… Естествена блондинка…

— Честито.

— Та какво ще кажеш?

— В какъв смисъл?

— Как изглеждам, а?

— Прилично — излъгах с гигантско удоволствие. — Но с някои минуси. Прекалено много кожа. Въпрос на вкус, естествено… Освен това — чорапите.

Свинец подхвана с циклопските си пръсти скърцащата кожа на панталона и я изтегли нагоре.

— Така ли? — изумен погледна той към краката си. — Какво им е нередното?

— Бели са.

— И?

— Забравете белите чорапи завинаги. Изхвърлете ги и не обувайте бели чорапи никога повече. Белите чорапи са уместни на едно-единствено място — тенис корта. Да продължавам ли?

— Ъхъ.

— Следващото: не пъхайте пуловера в панталона.

— Ама ще стърчи изпод якето!

— Носете ризи, а не пуловери. Пуловерът е простотия.

— Ясно.

— Сменете одеколона, този не става. Хубав аромат струва най-малко петдесет долара. И часовника сменете. И още нещо — прекалено ви е къса прическата. Според мен…

— Стига — изръмжа капитанът и погледна разкритикувания от мен часовник. — Разбрах всичко. Следващата седмица ще се видим и ще продължиш лекцията. Надявам се, не възнамеряваш да сменяш домашния си адрес?

— Нека първо се прибера у дома.

— Това няма да ти избяга — обнадежди ме желязното ченге, стисна ръка на Хватов и напусна кабинета.

— Какво става? — незабавно отправих въпрос към прицелените в мен рязански очила.

— Нищо особено — последва отговорът. — Следствено мероприятие.

— А какво става с прибирането ми у дома?

— Решението още не е взето — с виновен глас каза Хватов. — Началството, такова, ще реши привечер. Така че засега се прибирай. В килията. И недей да се нервиш. Вече повикахме адвоката ти. Лично аз съм на твоя страна. Всичко ще е наред…

— Благодаря — рекох съвсем искрено.

Следователят кимна и бръкна в чантата си. Измъкна блистер с някакви таблетки, извади една, пречупи я, мушна я в устата си, отпи от малка пластмасова бутилка.

— Обезболяващо? — попитах.

Хватов кимна и преглътна.

— Много е шумно тук — оплака се той съвсем приятелски. — Как живеете тук, в столицата на нашата родина? В тази шумотевица?

— Свиква се.

Следователят свали очилата си, измъкна от задния джоб на панталона чиста носна кърпа, захвана да бърше стъклата и изведнъж остави всичко на бюрото.

— Абе какъв е този вашия живот тук? Всеки втори няма нито документи, нито регистрация, престъпен начин на живот, съмнителни муцуни, аварии на всяко кръстовище, всички крещят, всички търчат…

— Голям град — бях лаконичен.

Хватов се усмихна тъжно.

— Градът голям, но хората — не. Върви си в килията, Андрей. И чакай. Аз, естествено, не съм, такова, сигурен, че си чист… Не е изключено нещата да си останат така. Няма как да те превърнем от обвиняем в свидетел. Но поне ще се явяваш пред следователи и съдии от къщи.

По обратния път наблюдавах действителността леко изопачена. Нещо неприятно и горещо ми трептеше отвътре в гърдите. Вместо да си ходя у дома, се озовах на някакъв безобразен разпит с крясъци и навиквания, а сега ме прибират обратно в зандана! Където съм принуден да чакам, докато генерал Зуев вземе решение! Защо съдбата ме измъчва така?

Докато крачех по металната рампа покрай поредицата еднакви врати, малко се поуспокоих, бързо си припомних най-хубавите, най-многообещаващите фрази „днес ще те пуснат“, „всичко ще е наред“, „ще се явяваш пред съда от къщи“. Докато вляза в лъсналата от чистота килия, вече се бях усмихнал.

3

Само няколко часа ме делят от свободата! — уверено заявих пред себе си, решително си приготвих голяма чаша кафе, изпих я, разходих се насам–натам, включих радиото. Наситено дамско сопрано изпълняваше някаква класическа канцона или оперна ария. Звучеше много чувствено. Записът беше концертен — чуваше се шумоленето на прелистваните от певицата ноти и мощните й вдишвания.

Неочаквано в главата ми отекна малка приятна експлозия, последвана от още няколко. Сведох очи и видях, че желая свободата физически. Като жива жена.

Веднага се подхванах с лявата ръка и започнах да действам. Възбудата ми беше толкова по-силна, понеже се случи за два кратки мига, сякаш всичката кръв едновременно се устреми от мозъка към слабините. Като се видях посред килията с отворена уста и смъкнати гащи, се разкисках беззвучно, застанах с гръб към вратата и продължих. За по-удобно с палеца на дясната ръка издърпах по-надолу ластика на анцуга; подложих лицето си под слънчевата светлина и затворих очи — слънцето направи клепачите ми полупрозрачни, затова виждах не тъмнина, а алено, обагряно от бавни пламъци пространство, населявано от появяващи се и изчезващи стотици големи и малки черни точки.

Покорен на моите желания, от алената дълбина изплува и се разгърна екран, върху него се появи картинка, после още и още. Хитрият мозък ми пробутваше най-яки сцени — цветни, подвижни. Виждах похотливи голи тела, лица със залепнали на челата изрусени коси, полуотворени влажни устни, лакирани нокти, прохладни плъзгащи се верижки. Запрепускаха розови извивки, разширени помътнели зеници и матови нозе, и устни, и чаршафи, всичко горещо, влажно и лепкаво. Разумът извая и звуците — стонове, викове, пъшкане, и особено възбуждащи подробности като стъклено проблясваща струйка пот между гърдите. Включи се и подходящата музика — Стинг, после Шаде. Мек буржоазен саунд, който те предразполага да обладаеш жената с премерена грубост, умело, но без акробатики, и после да гледаш как в пристъп на последната дива наслада тръпнат вътрешните страни на разтворените бедра.

На това място стиснах шепа малко по-силно и увеличих линейната скорост. По принцип може да се действа и с два пръста — палеца и показалеца. Дори само с възглавничките на пръстите. Всичко зависи само от напрежението в мрежата. В моя случай беше много голямо, джентълмени.

Не бях се самозадоволявал от много години. Последният случай датираше от осемдесет и девета година: служба не оставаше, хормонът бушуваше в двайсетгодишното тяло — това бяха мощни, експлозивни мастурбации, истинска уво-чекия. Не трогателното момчешко дърпане на питката, а яростно съвкупление с придобиващата реални очертания мечта за самостоятелен зрял живот.

Естествено, подобни акции не може изобщо да се сравняват със същинския секс и когато се добрах до истинско топло тяло, аз за дълго време забравих, че ръката може да послужи като заместител на жената. Но мастурбацията е нещо като карането на колело — научиш ли го веднъж, оставаш майстор за цял живот. Възстанових си навиците за две секунди — галех, стисках, дърпах и търках, докато не постигнах затопляне в необходимия участък от тялото.

Възвратно-постъпателните движения на шепата ми подадоха на оголените ми топки колебателен импулс и те се заклатиха равномерно, закачайки прохладната синтетика в горната част на анцуга. Това допълнително изостри усещанията. И ето че през цялото ми тяло премина поредица от изумителни трепети.

Чуках целия свят. Днес ще ме пуснат. Днес, сега. Ей сегичка. Ето я моята свобода. Вече е съвсем близо.

Някога в отминалия живот, седем години преди да ме арестуват, седнал на табуретка в служебното мазе на военното летище, вдигнах слушалката на телефона и чух, че утре сутринта си заминавам вкъщи. Изревах от възторг като Тарзан. И още същата вечер, току преди отбоя, се уединих в отдалечените храсти, прибързано разкопчах сложния дюкян на военния панталон с безброй копчета и извърших див любовен акт с цялата вселена. Изчуках самия живот: не от агресия, не за да го подчиня — от любов.

Бяха изминали седем години. Вероятно бях изминал пълен кръг. Бях се върнал в същата точка. Отново съм зад високи стени и отново си играя с онази си работа, представяйки си как ще се махна от това място.

Срамното действие излезе кратко, двайсетина вдишвания и издишвания. Всичко изведнъж се разду, засвятка, заблестя с ярки краски, след което се устреми към една точка и първият спазъм премина през тялото ми от долу на горе.

Но не било писано! Отзад издрънча метал, изскърцаха пантите и в ушите ми се заби гласът на надзирателя:

— Какво правите?

— Бия чекии! — отговорих натъртено, с омраза.

Спермата изхвърча директно в предвидливо подложения затворнически пешкир.

— Обърнете се с лице към мен!

Обзет от ярост, изместих крак назад и се завъртях, прикрил слабините с пешкира. Надзирателят ми хвърли презрителен поглед, позабави се малко, но накрая люкът хлопна.

Така излезе, господа, че все пак изневерих на жена си — но не с друга жена на мека постеля, а с призрака на голата свобода в единичната килия на затвора.

Отказах обяда. Защо да обядвам в затвора, при положение че ще вечерям в ресторант? Скоро точният „Маниак“ издудна прочутия си скеч за положението, когато в Москва е три часа, а в Петропавловск-Камчатски — полунощ. След още час усетих, че изнемогвам. Вече не оставаше време. Едва ли генералът ще мисли за моята скромна персона чак до късна вечер. Със сигурност всичко ще бъде решено, преди да стане шест, официалният край на работния ден.

В седемнайсет и трийсет бях на ръба на вменяемостта.

В седемнайсет и четирийсет пак прозвуча „повикване“. Извиках, че съм готов отдавна. Конвойният отключи вратата и ние почти бегом препуснахме към следствените помещения.

4

Този път видях своя адвокат — обаче сам. Лицето на Максим Штейн наподобяваше древногръцките маски на оплаквачките.

— Оставаш тук — каза юристът. — Не щат да те пускат…

Рухнах унило на стола.

— Ще ти донесат постановлението за мярката за неотклонение „задържане под стража“ в килията. Това ще стане някъде към осем часа. Аз дойдох специално по-рано, за да ти кажа всичко… — зашепна юристът. — А сега добрата новина…

Стегнах се. Адвокатът посочи с палеца зад гърба си, след което показа с показалеца и средния пръст крачещо по масата човече. Това означаваше, че моят бос Михаил е пуснат от затвора и вече е на свобода. Следователно след няколко дни и аз излизам.

Пред силата на нашите пари няма да устои никой и нищо.

Ще бъде купено всичко. И всички.

На едро и на дребно, на големи и на малки пакети, на борсата и на вторичния пазар нашите дилъри и брокери ще изкупят всичката свобода.

За мен.