Пръв наруши мълчанието Фрол: той отметна одеялото и с мъчителна гримаса се почеса по хлътналия корем. Татуираната там Богородица с малкия Иисус на ръце се раздвижи. Лицето й сякаш оживя, а младенецът по-здраво се вкопчи в голата й гърда.

— Добро утро, Демби! — каза той с пресипнал глас. — Какво си се натъжил, братко? Да не ти се е объркал животът, а?

Въпросът се адресираше до втория ми съсед — един извънредно пълен човек на име Вадим, впрочем само аз го наричах по име, Фрол използваше единствено прякора.

Шишкото лежеше мълчаливо, на лицето му беше изписан израз на дълбока тъга.

— Писна ми да лежа — лаконично отвърна той с високия си глас.

— Като ти е писнало — обеси се! — посъветва го строго Фрол. — Вържи си примката ей там, в ъгъла, тихичко. Шнурът на бързовара ще свърши работа. Пък ако не можеш сам да се оправиш — потърси помощ, хората са отзивчиви, помагат…

Засмяха се.

Двамата ми съкафезници имаха няколко варианта на подобни черни шегички за размяна. Вярно, смехът беше прекалено пандизчийски: зъл, преувеличено силен, преминаващ в пристъпи на тежка, давеща кашлица. Двамата заедно изглеждаха като стари приятели. Казаха ми, че делят една килия от четири месеца.

— Като спомена бързовара — с прозявка рече Фрол, почесвайки вече бицепса. Татуираният там комар с милиционерска фуражка и майорски пагони се размърда: опита се да прониже с косматия си хобот лакътната вена, по която по дължина се виеше надпис с готически букви: „няма кръв, изпиха я ченгетата“. — По едно чифирче, господа? Какво ще речеш, Андрюха, подкрепяш ли?

— Не. Аз съм на кафе.

— А аз на салам — заяви дебелият Вадим.

— Както кажете — измърмори Фрол и се изправи.

Утринният му тоалет представляваше сърцераздирателна гледка. Целият татуиран, ужасно прегърбен, кокалестият мъж се подпря с двете ръце на краищата на умивалника и започна бавно, на няколко пъти да изкарва храчки и сополи, издавайки стържещи звуци с носа и гърлото си. Тихите стонове, псувни и кашлица продължиха няколко минути. След това ръбестият изрисуван чичка напълни устата си с вода и няколко пъти я разкара между бузите — това му заместваше миенето на зъбите.

След като приключи, той скочи върху одеялото си, примъкна се към масата, която е уместно да наречем „кухненска“ (тук държахме посудата и храната, сложени върху няколко слоя вестници) и се вглъби в приготовлението на сутрешния си чифир.

Сипа петдесет грама сухи чаени листа в сто и петдесет грама вряща вода и побърза да захлупи канчето със специален самоделен похлупак.

Да наблюдаваш Фрол, който очаква най-желаната утринна доза, беше жива мъка. Трепереха не само ръцете му, трепереха дори раменете и главата с тънката жилеста шия.

Над двайсет от неговите четирийсет и осем години бяха прекарани по затвори, лагери и изолатори. Той беше „урка“, ще рече, професионален криминален престъпник. Фрол лично ми съобщи основните жалони на своята биография. Още в първите часове на познанството ни. С думи прости. Докато разказваше, той барабанеше със здравите си къси пръсти. Татуираните по ставите им апашки пръстени сякаш святкаха със скъпоценните си камъни, които не съществуваха, но се подразбираха.

… Но ето че напитката е готова. Горещото метално канче потъва между дланите. То излъчва, изпълвайки цялото пространство на килията, този най-горчив, най-гъст, най-силен аромат; ето я и първата глътка, която е най-важна, понеже кофеинът е по-лек от водата и изплува на повърхността на съда.

Запалва се цигара. Отминават няколко мъчителни секунди — и по лицето на изрисувания апаш избива израз на дълбоко, почти библейско страдание. Понеже не съществува отрова, по-горчива от пандизчийския чифир! И тутакси мъченическата гримаса се променя в ухилена — безобразна, влажна, маймунска. Затворникът кореняк вдига към мен насълзените си, лъснали очи и ми намига, както биха намигнали сто хиляди непоправими оптимисти.

— Сега да имаше да дръпнем и по една трева — отронва той с тъга.

— Аха — прозява се Демби. — Хубава, чуйска^[1] трева…

— Ти пък — пръхти Фрол. — Какво разбираш от чуйска трева?

— Служих в КЕЧ-а — пояснява Демби.

— И какво?

— Такова. Почти всички в ротата бяха казахи.

— Ясно.

Новите ми приятели са абсолютно различни. Преди всичко по телесна геометрия. Дебелият Вадим — огромен, безформен, с римски нос и бледосини очи, със следи от всевъзможни пороци по лицето и тялото си — се състоеше от сфери и овали. И главата, и раменете, и задникът, и коленете — всичко изглеждаше прекалено закръглено. Докато тялото на Фрол, напротив, цялото беше конструирано от прави ъгли и призми. Стърчаха и скулите, и ключиците, и брадичката, и носът, и ушните хрущяли, и лактите, и кокалчетата на пръстите му.

Когато те двамата, застанали с гръб един към друг, оправяха леглата си, ми се струваше, че острите ъгли на хърбавия рецидивист всеки момент ще спукат пухкавите окръжности на Демби и той ще се пръсне като балон.

Гласовете им също не се съчетаваха. Фрол скърцаше шумно като ръждясал подемен механизъм, докато Демби тихо извайваше мелодични фрази.

Двамата съвършено различни мъже ги обединяваше само едно: бяха много прегърбени. Наум за себе си ги наричах „кривите гръбнаци“.

Демби се изми шумно, тресейки меса. Взе опакованото в найлон парче луканков салам, обели го и го сложи върху чистия вестник.

— Салам! — провъзгласи той. — Има ли желаещи?

Фрол поклати глава — той още изживяваше утринното най-разтърсващо кофеиново надрусване. Аз също отказах.

Демби сви рамене, свали от рафта книга, а от нея извади дълга ивица твърд картон. Тя служеше не за отбелязване на страници, а за линия — по ръбовете й бяха отбелязани сантиметрите. Демби най-внимателно измери месния цилиндър, взе затворническия нож — парче пластмаса, грубо подострено о металната рамка на леглото — отряза няколко тънички резена от изделието и задъвка. Сутрин той не признаваше нито чай, нито хляб.

Първо сладострастно подушваше полупрозрачното парче салам, после най-внимателно го оглеждаше и чак накрая го слагаше в устата си; устните моментално се затваряха, скулите и брадичката се раздвижваха наляво–надясно, дочуваше се плисък на обилно отделяна слюнка и с няколко мощни дъвкателни движения на ченето зъбите смилаха резенчето салам. Малките сини очички ту се стопляха замечтано, ту напротив, с подозрение обхождаха околното пространство: дали не се е появил някой, способен да извърши покушение срещу нашата главна ценност? Най-подир сдъвканото потъваше в хранопровода след предпазливо, но скоростно преглъщане, съпроводено от гърлен стон, а пръстите вече с любов опипваха следващото тъмнокафяво парче месо, което приличаше на предреволюционна монета.

За разлика от бедния като мишка Фрол Демби в миналия си живот, на свобода, го е раздавал като богат човек, управител на строителен тръст. Неговите колети с храна по нищо не отстъпваха на моите. Анцугът явно не беше купуван от сергия на пазара. Моят, естествено, струваше най-малко два пъти по-скъпо. Но сега тази мисъл, кой знае защо, вече не ме топлеше. Подкарал втория си месец в лефортовските килии, завъдил съседи, потопил се в затвора като в блато, аз се улавях, че започвам да забравям доста неща. Реактивният късметлия Андрюха, сополанкото паралия, беше останал в миналото. Миналото няма повече да се върне. Новобогаташът Андрюха — също. Неговото място в пространството днес беше заето от съвсем различен човек — предпазлив реалист.

… Още през първия ден Фрол с много търпение и такт ми обясни кое как е и как да си уредя бита.

Не беше никак лесно. Трима зрели мъже прекарваха дните си на площ от десетина квадратни метра. Всеки имаше своето бельо, своята посуда, дрехи. Всеки искаше да яде и пие, да спи, да се движи, да се облекчава и да се поддържа чист. Никак не е лесно да се нагласи всичко така, че съседите да не се сблъскват челно в опитите си да се пресегнат за химикалката или пешкира.

Вертухаят, който през две минути поглеждаше през шпионката — „зъркел“ на затворническия език, — можеше да ни вземе за пътници в купе на влак по далечен маршрут. Същите чехли, анцузи, фланелки. Теснотия. Примитивен и твърд мъжки ред. Тук е пастата за зъби, там е боклукът, тук — съдинките и храната. Само че накъде пътуваше нашият влак?

2

След чифира Фрол се окопити, стана активен, заизлъчва жизнелюбие и бодрост. В такива моменти той просто не можеше да седи неподвижно.

— Братлета! — изскърца той. — Ще мръдна малко. Възражения?

Щом нямаше възражения, старата кримка се заразхожда напред-назад из тясната ивичка свободно място между леглата: от ръба на далечното легло до вратата и обратно. Пет крачки натам, четири и половина на обратно, половин крачка отиваше за обръщането.

Дори аз бях придобил навика да се движа от стена до стена. Макар че лежах едва от месец. Бях изминал километри по този начин в борба с хиподинамията. Освен това още Ницше е казал, че не може да се вярва на нито една мисъл, която не е родена в свободното движение на цялото тяло.

— Чувай, Демби — обади се Фрол. — Вчера забравихме нещо.

Строителният магнат додъвка финалния саламен резен и сви рамене.

— Вестникът — предпазливо вметнах аз.

— Точно така! — възкликна Фрол. — Вестникът! Браво, Андрюха! Вчера пристигна новият вестник! А ние се сме го чели.

— Прав си — кимна Демби. — Недопустимо е.

Вестникът се намери тутакси. В десетметровото помещение всеки предмет, бил той вестник, книга, пакет цигари или салам, или кутия с чай — се открива на една ръка разстояние. Животът на лефортовския обитател преминава в легнало положение. Стига да протегне ръка, и той вече пуши, дъвче или чете.

Грамадният Вадим зашумоля с черно-белите страници.

— Какво ново? — нетърпеливо попита Фрол, мерейки с крачки своята пътека.

— Телевизионната програма.

— Най-сетне! — победоносно изхриптя урката. — Таман се бях уплашил, че ще ни оставят без програма… Чети, братле!

— Охо — рече Демби, шумолейки със страниците. — Значи вече сме били средата на септември? Ей го кога беше почнало лятото…

— Нали ти казах, че тук времето лети бързо. Е, какво ново? Има ли някой хубав филм?

— Пълно е. В неделя например дават филм за американската мафия. „Кръстникът“.

Без да забавя крачки, Фрол се смръщи:

— Майната им на филмите за мафията!

— Какво не им харесваш на филмите за мафията? — учуди се Демби.

— Майната й на американската мафия — решително отсече Фрол. — Майната й гъзина! Защо са ни тук, в Русия, истории за американската мафия? Знаеш ли какво представлява тая американска мафия?

— Кажи — разпери ръце Демби, признавайки авторитета на опонента.

— Търгаши! — формулира Фрол. — Реални, завършени, стопроцентови търгаши! Спекуланти! Нелегални казанджии! Какво общо може да имат търгаши и казанджии с истинския престъпен свят? Нищо!

Урката стремглаво крачеше напред и назад, вторачил се в нищото, и хвърляше думите, сякаш бяха карти от колода.

— И гледай сега какво излиза: честните граждани гледат такива филми, за тоя кръстник, за гангстерите — и си мислят, че нашият руски престъпен свят живее по абсолютно същия начин, както американските мафиоти от екрана. Аха. По същия начин! Цункат ръка на кръстника! Ето я вредата! Ето я централната опасност! Забрави филмите за мафията, Демби! Това е менте! В живота нищо не е така! В моята страна никога не е имало кръстници, няма и няма да има. Карай нататък.

— Четвърти канал — цитира Демби. — От пет часа и до късно вечерта предавания за ченгета и престъпници. „Криминал“, после „Чистосърдечно признание“, след новините — „Човекът и законът“. После можем веднага да превключим на трета програма и да гледаме „Петровка, 38“^[2]. А от десет дават „Свобода или клетка“.

— Майтапиш се! — възкликна Фрол.

— Не, честна дума.

— Пет предавания по два съседни канала! Всичките на една и съща тема! Ето ги престъпниците къде са! — възкликна Фрол. — В телевизията! Ето ги безобразниците!

Цялата простичка и радикална космогония на старата кримка се свеждаше до концепцията, че най-големите и страшни мръсници не са в затворите, ами в офисите, правителствените кабинети и редакциите на вестници и телевизионни канали.

— Телевизията няма нищо общо — възрази Демби. — Ти, Фрол, не разбираш. Тя дава картинката, която зрителите искат да виждат. Публиката желае да я наплашат малко с твоята физиономия, но в същия момент веднага да я успокоят: всичко е под контрол, правонарушителят е задържан овреме. И публиката си получава картинката. А в паузите пъхат реклами на прах за пране.

— Ясно, ясно. И всички са доволни — умислено се съгласи Фрол. — Криминалните крадат, публиката гледа и се пере, момчетата от телевизията си прибират паричките… Чувай, приятел, направи ми услуга, почеши ме ето тук, между плешките, по към дясната… да… точно тука… Благодаря. Друго има ли?

Демби обърна страницата.

— Филм за човекоядец.

— За човекоядец?

— Да. Американски. Вдругиден. По втора програма. В двайсет и два нула нула.

— Ето ги безобразниците! Човекоядци, а?

— Защо да са безобразници?

— Толкоз ли не разбираш? Не бива да се дават такива работи! Не, може, естествено. Нали затова е свободата. Аха. Само че не по телевизията. А срещу много пари на специални места. Зад ограда…

— Като порнофилмите ли? — предположи Демби.

— Например. Аха. И по тая ограда да няма никакви ярки плакати, всичко да е с червени надписи!

Демби се усмихна снизходително.

— А кой ще определя кой филм е кофти, а кой става?

Фрол сви рамене.

— Женорята! Нашите сестри и майки. А и поповете. Специална комисия. Нека всичкия тоя боклук — наркотиците, човекоядците, сексманиаците, кръстниците — да минава през комисия. Ами че да! Сто уважавани женски и сто попа. Тайно гласуване. Аха. И там решават всичко: ей тоя филм го въртим в обикновените кина, а тоя — в специално закрито кино.

— Ясно — Демби се усмихна още веднъж. — А кой тогава ще подбира женските и поповете за тая комисия, а, Фрол? В киното, ако не знаеш, се въртят пари, ама пари, ти казвам! Полекичка може да си пробутат удобните и нужни хора и те ще си гласуват всичко, както си му е редът, срещу рушвет…

— А за рушвета — разстрел!

— За жените и поповете?

— Да! Да! — страстно се провикна Фрол и се закова на място. — Че как иначе? Не, не мога аз така, ще си извъртя още едно чифирче, пък вие както щете. Трябва да се разстрелва, Демби, обезателно трябва. Публично. Показателно. Аха. И да го дават в новините. Цялата страна да им види позора, да си го носят и децата им…

— Идеалист си ти, Фрол.

— Може и така да е. Но не бива открито да се прожектират откаченяци и катили. Да не говорим пък да се правят филми за тях. Давай нататък…

Демби сведе поглед към вестника и промърмори:

— Чуден човек. Колко си патил от ченгетата, цял живот по затворите, а призоваваш към разстрели…

Фрол го погледна строго.

— Знаеш ли какво ще ти отговоря, приятел? Целият ми живот е лайна и бълвоч. По-добре да ме бяха разстреляли. Войничетата. До стената, както си му е редът. Де да ме бяха разстреляли! Ей сега, както си знам всичко, да ме питаш — какво избираш, драги, двайсет години затвор на пет пъти или до стената? — веднага избирам стената. Чифир искаш ли?

— Не.

— Ами ти, Буда?

— Благодаря — отказах учтиво и оставих учебника настрана.

Беше дошло време за друга дейност. Измъкнах изпод възглавницата голяма тетрадка, взех от рафта парцалив том на Рекс Стаут (собственост на затвора) и започнах да преписвам книгата на ръка.

— Гнус ви е, а? — пошегува се Фрол. — Ясно. Бабината ви и на двамата. Та ви казвам, братлета: по-добре е да си гризнеш куршума благородно, отколкото цял живот да се мотаеш по лагерите. Когото не са разстреляли, когото са пожалили — той трупа злобата и лайната в себе си и ги разнася по белия свят. Включително като снима вредни филми. За човекоядци и търгаши, за гадове най-различни. Имаше един такъв Ленин, Владимир Илич се казваше, не знам дали сте го чували. В нашия лагер в Потма едно време, през седемдесет и пета, в библиотеката имаше само две пълни събрани съчинения — неговото и на Джек Лондон. И единия, и другия съм ги изчел. Повече разстрели! Това го пише Улянов-Ленин. Във всяка трета статия — повече разстрели! Той е бил гений, виждал е нещата в дълбочина. Причините е виждал. Гнилото семе трябва да се изкоренява до крак. А ти за филмчета ми приказваш…

3

През цялото време, докато траеше този разговор, си мълчах и пишех в тетрадката.

Още от първия ден на затворническия ми живот, щом се сдобих по волята на началството с двама възрастни съседи, петдесетгодишни мъже, си наложих правилото да нарушавам мълчанието само ако някой от тях се обърне към мен с въпрос или молба. През останалото време си държах устата затворена. Откритият от мен принцип на затворническото съжителство имаше проста формулировка: живей както искаш, но не пречи на другите. Не докосвай човека и неговите вещи. Не му вреди с нищо. Не се натрапвай със съвети. Не изказвай мнения. Но и самият ти се занимавай само с това, което ти е необходимо, върши си своята работа и никой няма да ти пречи, да те разсейва, ако самият ти не пречиш на никого.

— Андрюха — попита изведнъж Фрол, — какво правиш?

— Преписвам текста — отвърнах дружелюбно. — Защо?

— Преписваш текста от книгата?

— Да.

— Защо?

— Искам да опитам нещо.

— Като например? — настоя Фрол.

— Да си променя почерка.

В сивите очи на татуирания дядка се изписа смайване.

— И как точно искаш да го промениш?

— Изцяло.

— Не, не ме разбра. По какъв начин?

— Много просто — отвърнах сериозно. — Всеки ден преписвам по една страница текст от която и да е книга. В продължение вече на единайсет дни. Но не пиша с обичайния си почерк, а с печатни букви. Смятам да направя така, че ръката ми да забрави. Да отвикне.

— Ясно — леко изхриптя Фрол, спря разходката си и седна на своето легло.

Действието на кофеина отминаваше. Старият лагерист помръкваше пред очите ни. Знаех, че след двайсетина минути организмът му ще изиска нова доза.

— И за какво ти е това?

— За всеки случай — отговорих уклончиво. — Може някой ден да ми се наложи да вдигам дърмите.

— Да се укриваш ли?

— Нещо такова.

Демби смръщи белезникавите си вежди, присви устни и сурово поклати глава.

— Тоя пък се е нагледал на филми. Не се побърквай, синко. На колко си години?

— На двайсет и седем.

Моите съкилийници се изсмяха синхронно.

— Ама ти си още дете! — поклати глава Демби. — Момченце, абсолютно хлапе! А аз скоро ще правя петдесет. Имам пари, къщи, бизнес, всичко на света си имам. При това, забележи, на четирийсет нямах нищо. Нито къщи, нито бизнес, нито пари, нито перспективи. Така че не бързай, не се пали, не тръгвай с рогата напред. И в никакъв случай след затвора не се връщай към старите занимания. Зарежи ги, забрави ги, стартирай наново. Всичко е пред теб. Ще си излежиш присъдата, ще излезеш, ще си намериш някоя нормална работа, пари ще направиш, деца ще гледаш, ще дишаш с пълни гърди. За какво са ти тия шпионски врели–некипели? Да се укриваш, да променяш почерци?

— Ти пък какво му даваш акъл? — прекъсна го Фрол. — Може човекът да е откраднал толкова, че сега половин Москва да го търси под дърво и камък. Аха. Да си се занимава, ако иска.

Демби млъкна. Фрол се обърна към мен.

— И кво, Андрюха, върви ли, върви ли?

— Не — поклатих глава със съжаление. — Оня ден, след девет дни упражнения, се опитах да пиша нормално — никаква промяна.

— Не е лесна тая! — изкиска се Фрол. — Природата не можеш я излъга!

— Ще опитам.

— Опитвай — разреши скептично урката. — Ама аз нещо друго ще ти кажа. Имало едно време един пичага: Ленин, Владимир Илич. Не знам дали си го чувал. След революцията — когато вече взел всичката власт и животът тъкмо влизал в релси — той се поболял и се тръшнал да мре. Тогава много народ забягнал с парите. Изпокрили се всички — кой в Европа, кой в Бразилия. Ония, дето били на власт при Ленин, дето разстрелвали буржоазията и прибирали техните диаманти в джобовете си. Парички, скъпоценни камъни, валута — изпокрили всичко по швейцарските банки. Пластични операции и такива ми ти работи… И почерците си променили. Аха. С две думи — взели всички мерки. После Ленин умрял. Дошъл Сталин… — Фрол направи театрална пауза — и ги сгащил всичките. До един! В Европа, в Бразилия, в миша дупка — открил ги. Докарал ги тук и ги пратил на палачите. Да ги мъчат, да ги кълцат. И прибрал всички пари, върнал ги обратно. С тях направил и стопанския подем, и строежите, и полетите на Чкалов и всичко, което ти дойде на ума…

— Хайде стига, Фрол — намеси се Демби. — Недей да му мътиш главата на момчето. Хем сам го каза — да не му се месим, щом сериозно е решил. Извинявай, брато, няма повече да ти пречим. Просто и ние тука полека се побъркваме. Нали няма какво да правим. Даже и телевизор си нямаме…

Бележки

[1] Тоест от Чуйската долина между Казахстан и Киргизстан. — Б.пр. ↑

[2] Адресът на Московското управление на криминалната милиция. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Андрей Рубанов Да раснеш на топло (15)

Метаданни

Данни

Да раснеш на топло

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 15

1

2

3

Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (15)