Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (30)

2

Човешки ръце бяха заварили метала — дебел, небрежно изпилен по краищата — за метал. След време други търпеливи човешки ръце бяха откъснали, отделили едното от другото. Бяха разгънали сгънатото, бяха откъснали завареното. Беше се образувала пролука, отвор. И сега, като гледах през него, виждах онова, което беше забранено за гледане — свободата.

Това е привилегията на моя нов и по-добър статут: да се качвам на перваза и да се наслаждавам на свободата през пролуката.

Цялата свобода ми се разкрива в тясна ивица. Отсреща на петдесетина метра е масивното сиво тяло на съседния специален корпус („спец“ на местния жаргон). Вдясно е сградата на лечебницата. Точно отдолу — покривът на някакво помощно съоръжение. А между две от сивите затворнически постройки е тя, свободата. Синьо небе, част от крайбрежна улица, затревен склон с няколко дървета. Жилищен блок. Как ли живеят хората там — с изглед към затвора?

— … Спокойно — каза ми делово Джони. — Ще ти разкажа и ще ти покажа всичко. Аз съм на Пътя от година вече.

— Не ти ли е омръзнало?

— Това не омръзва — тихо рече моят наставник и размърда впечатляващите си делтовидни мускули. — Пътят е светая светих. Той е основата на Общия Ход. Случва се, естествено — уморяваш се, скапваш се и тъй нататък. Но за мен е кеф. Най-важното е, че имаш заетост през цялото време… Опа! Чуваш ли? Цинк^[1] отстрани. Тегли! Не така, не така! Тегли се бързо, но равномерно. Сега развържи възела, разгъни парцала. Давай тука депешите, бележките де!… Та значи тук, на Пътя, всичко ти е наред. Смяната е дванайсет часа. През цялото време си в движение. Това е най-важното. Зает си, търчиш, ангажиран си, абе на готиното място си. Никой не те закача, а пък ти можеш да строяваш почти всичките…

От човешката вълна изплува индивидуален арестант с краста на корема и подаде на Джони бележка. Затворническото писъмце, прилежно запечатано в найлон, изглеждаше по вид и размери като дъвка. Взех документа, наричан тук „ксива“, проучих адреса — „За Б. 135“, прецених, че трябва да го отпратя нагоре и тръгнах да връзвам възела, но Джони ме спря.

— Не си струва да разкарваш „коня“ за една депеша. И без това не издържа повече от три седмици. Впрочем всяка смяна започвай с проверка на „конете“ да не се скъсат. Ако „конят“ не издържа тежестта на тялото ти, хвърляй го и заплитай нов.

— А с депешата какво да правя?

— Ще изчакаме да се съберат поне три-четири и ще ги засилим наведнъж. Изключение се прави само за спешните депеши и депешите от Общ Характер.

— Ама сега какво да я правя?

— Каквото щеш. Щом си я взел — край, отговаряш с главата си. Прибери си я в джоба. Дръпни ципа. Ако я изгубиш или, не дай Боже, я гепят ченгетата — излиташ от Пътя моментално. И аз заедно с тебе. Обикновено изхвърча цялата смяна. За последната година два пъти става така. Без мое участие, естествено.

— Жестоко.

— Няма как другояче — Джони строго навири пръст. — Тук е панделата! От всяка депеша може да зависи нечия съдба. Макар че деветдесет процента от пощата е плява. „Брато, прати захар и цигари, ако можеш.“ Понякога дори си пишат от скука. А ти поемаш целия риск… Опа, пак цинк. Тегли. Не тоя! Горния! Какво има?

— Заяде.

— Рипай горе. Пъхни го с ръка. Не така! Набутай го през железата!

Изпъшках.

— Не минава.

— Ами как искаш да мине! Навий си ръкава и ще стане.

С мъка набутах в пролуката между „ресните“ застопорилата се поща и скочих обратно.

— Имай пред вид: в различните бърлоги дупките между ресните са различни. Може при тебе пощата да мине без проблеми, а при съседите да се заклещи. Винаги го имай предвид. Ето, носят още две депеши… Не бързай. Провери дали са опаковани правилно! Не ги преопаковай — връщаш и да си ги оправят! Ксивата или колета си ги опакова изпращачът. Ако дойде някой от бърлогата да иска кибрит, запалка, найлон — няма да му даваш. Да си намери… Събери депешите. Увий ги в парцала. По-яко. Не така! Чакай, аз ще ги затегна… Връзвай сега възела. Сега цинкай. Не тропай силно. Че има едни отворковци — така млатят по стената, та чак ченгетата от портиерната ги чуват. Хайде, замина…

— Пак заседна.

Джони ме потупа по рамото.

— Качвай се горе, свръзка! Бутай! Бързо! Ами ако сега нахълтат ненадейно копоите, а ти си заклещил пратката между ресните? Гепят ли ти я — жална ти майка! Така че скачаш дванайсет часа непрестанно. Нагоре-надолу. Какво си се настанил там горе? Рипай долу, ония пак цинкат!

В килията има два прозореца. През левия минава пощата странично, през десния — нагоре и надолу. Прозорците са два метра над пода, а разстоянието между тях е десет крачки. След като изтичах няколко пъти натам и обратно, рипнах десетина пъти нагоре и скочих долу, плувнах в пот, навехнах си крака, одрах си ръката и се запъхтях.

Джони се забавляваше.

— Ще му свикнеш. Впрочем свали терлиците. На Пътя стой по чорапи. По е удобно за скачане. Изобщо сега, денем, поща, кажи го, няма. Нощес ще тръгне като из ведро. В Централа има десет хиляди арестанти и всички пей дават да общуват. Нощем е кошмар. Нямаш време един фас да дръпнеш. Затова смените се въртят: тази седмица ние с тебе сме денем, а Гиви Сухумския и Коля Пилата през нощта. Следващата седмица — обратното. Опа, цинкат! Тегли страничния! Чакай, аз ще го изтегля, че пак ще го застопориш. На тебе ти засяда, защото не теглиш правилно. Нали ти казах — бързо и плавно. Оттатък стената има водосточна тръба и пратката винаги се закача в нея…

— А този адрес какъв е?

— Аха — отвърна Джони, проучил поредната бележка. — Това е към другия корпус. Засилвай го нагоре, към „ГП-то“.

— Към кое?

— Към Главния Път. Нали видя, между корпусите има опънат канап! Те това е „ГП-то“. Там действат много по-печени от нас момчета. Десет пъти по-печени. По пет-седем души на смяна. Само „конят“ им е сто метра…

А защо…

— Тихо! — прекъсна ме изведнъж моят партньор. — Чуваш ли?

Джони с един скок преодоля двуметровата височина и залепи ухо на решетката. Замръзна. Обърна се и ревна зверски:

— Тишина в къщата! Спрете телевизора!

Лепкавият екот от стотици арестантски гърла моментално секна. Възцари се напрегната тишина. Чак сега долових далечния дрезгав вопъл:

— … Ченге на решетката!…

— Бързо! — пикира надолу Джони. — Натегни „конете“! Всичките! Връзвай ги за радиаторите! Че ще ги скъсат! Натягай, натягай по-здраво! Цинкай на съседите! Бързо, брато, бързо!

— … Ченге на решетката!… — отново долетя отвън, но ние вече бяхме спрели всякакво движение и добре натегнахме въжетата, сега те бяха плътно долепени за външните стени на сградата.

— Понякога си нямат работа — пое си въздух Джони — и се мотаят покрай стената. Всеки си носи въже с кука накрая. Метне го, закачи „коня“, откъсне пратката и я носи на шефа, гадината. Затуй, Андрюха, запомни: парцелът се бройка! Взимаш огледалце, рипаш горе, мушкаш си ръката и гледаш да няма вертухаи долу. Печената свръзка, преди да засили пратката, всеки път бройка парцела! А тръгне ли Общото — това става нощем, — може и вестник да запалиш, да го пуснеш долу, за да се вижда…

— Сложна работа — признах си откровено.

— Няма нищо сложно. Не се мотай, мисли с главата си, бъди сериозен и всичко ще ти стане ясно. Най-лошото е, ако при съседите дежури на Трасето някой тъпак, както е станало сега. Защо, мислиш, ни запецват пратките? Защото оня не връзва възела правилно! Възелът трябва да се прави плосък и самата пратка да не се закрепва напречно на „коня“, а надлъжно — тогава минава от раз… Дай да им драснем, докато е паника и Трасето е стопирано… Ти ще пишеш. Вземи химикалка, лист…

— Какво да пиша?

Джони се усмихна.

— Искаш да ти диктувам ли? Пиши. „Дал Бог добро, бродяги! Мир и благоденствие на дома ви и на целия Общ Ход.“ Общ Ход се пише с главни букви. Написа ли го?

— Да.

— Нататък: „Някой от вашите днес през цялата смяна връзва пратките неправилно. Запецват на решетката. Молим да оправите положението. С арестантски поздрав — Пътят на бърлога едно–едно–седем.“ Пътят се пише с главна буква. Това е. А, чакай! Добави отдолу: „Бродяги! Ако сте възможни, пратете кутия хубави цигари, че сме на фасове.“

— Написах го.

— Свивай и ламинирай.

— Свърши ми найлонът.

— Е, и?

— Откъде да взема?

Джони въздъхна тежко.

— Андрюха, от Луната ли падаш? В бърлогата има сто и трийсет души! Върви вземи от когото видиш. Който получава колети, винаги има найлонови торби. Взимай смело!

Завесата на най-близкото „купе“ се дръпна и оттам изплува измачканото лице на Слава Кпсс. Нашият надзорник си имаше собствена представа за времето. Обикновено двайсет и три годишният кръстник будуваше по две-три денонощия. Без да го е грижа ден ли е, или нощ, той съчиняваше десетки депеши до многобройни приятели и другари, изпращаше и получаваше десетки пратки, обстойно разпитваше новопристигналите, играеше карти, табла, шах и шашки, потушаваше неизбежните конфликти между съкафезниците, молеше се, гледаше телевизия — всичко това продължаваше от петдесет до седемдесет часа. След което глътваше няколко хапчета димедрол и спеше непробудно следващите петдесет часа. Неговите денонощия обхващаха цели седмици.

— Какво става, Джони? — попита той, намръщен и сънен.

— Всичко е наред — отговори Джони. — Аферистът овладява Трасето.

— Найлон ли няма? — осведоми се Слава, който очевидно беше дочул нашия диалог.

— Ще намерим — увери го Джони.

— Андрюха — рече наставнически Слава. — Ти си свръзка, ясно ли ти е? Тръгвай из бърлогата и взимай каквото ти трябва! Само и само Пътят да работи по часовник! Найлон, кибрит, хартия — всичко. Само недей да се ежиш, действай културно. И пътьом им набий в манерките на тези говеда, че всеки достоен арестант трябва без подсещане да заделя всичко необходимо за Пътя!

Последните думи бяха казани гръмогласно. Звуците отекнаха към тавана и между стените. Сто трийсет и пет души — освен спящите — притихнаха тревожно.

Слава се измъкна от „купето“, разтри лицето си с длан, взе пешкира и се запъти през цялата килия към умивалника. Тълпата се разтваряше пред него. По-опитните и оправните дърпаха за ръцете и раменете онези, които се заблейваха. Погледът на надзорника — мътен и лош — се плъзгаше по лицата.

— Сто и трийсет души! — оплака се с отвращение Слава Кпсс. Гласът му набра сила. — Мигар свръзката трябва да търчи подир всеки и да го моли за всяка дреболийка? Дайте конци! Дайте кибрит! А? Какво? — Слава заби очи в най-близкостоящия, наплескан с йод от главата до петите.

— Тебе как те викаха?

— Фенера.

— Знам те, Фенер, само киснеш при татуировчика, носиш му чай и захар с килограми да ти набоде поредната картинка! А към Трасето хич не се мяркаш! Що не ходиш да видиш как е положението, да питаш момчетата дали не им трябва нещо? Ами ти, Али Баба? Вчера ти дойде колет, една цигара не си ги почерпил момчетата! Ами ти, Федот? Гратис ли смяташ да си караш?

— Ама аз не получавам колети — опита да се оправдае в притихналата килия сипаничавият осемнайсетгодишен Федот, обръснат нула номер.

— Че хвани иглата! — викна басово Слава Кпсс. — Уший калъфка за възглавница! Лепило вземи! Направи една кутия за Общото! Старата се разпада вече! Ама ти откъде да знаеш, нали? Направи поне нещо! Вземи участие в Общия Ход! Като не знаеш как — питай хората! Те ще те светнат. Не се пробвай гратис! Размърдай се! Прояви се! Какъв е тоя вашият живот — да се свреш в дупката и да си кльопаш дажбата? Гратисчии! Всеки първи от вас — гратисчия! Нищо не правите, кльопате дажбата и чакате какво ще стане — това е вашият живот. Ни Бог имате, ни срама! Слон! Къде си?

— Тук — избоботи зад гърбовете Слона.

За месеца, който лежеше тук, Слона се поотропа и криво-ляво се настани. Но не го срещах често. Аз рядко напусках любимото си ъгълче в купето на Слава Кпсс — там, загледан в телевизора и ограден със завеса от чуждите погледи, прекарвах по дванайсет часа дневно, излизах само до тоалетната; докато врагът ми отначало се бе закачил за една компания, после за друга, по-богата, така че дори си беше извоювал място на първия етаж, макар че пак си спеше на четири смени.

— Не съм ли прав, кажи?

— Прав си — мрачно потвърди Слона. — Дума да не става, прав си, Слава.

— Видяхте ли? — Слава изгледа околните. — Та накратко: молба! Който има найлонови пликове, заделете за Пътя. Това е.

Докато се миеше, до стената при Джони се натрупаха десетки пликове, торбички и парчета найлон, три тетрадки с карирани листа, две химикалки, една запалка, четиринайсет цигари с филтър и бучка захар.

Дори сипаничавият Федот, който не получаваше колети, мушна в ръката ми огризка от молив. Само дето жестът му бе съпроводен от бърз завистлив поглед.