Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (22)

1

Когато влязох в килията, реших, че по волята на затворническите власти пак ще бъда сам. Помещението беше девствено чисто и изглеждаше необитаемо. Но след миг очите ми различиха едно извънредно дребно човече, което седеше със свити до брадичката остри колене в края на синьото (собственост на затвора) одеяло.

Изкънтя затворената зад гърба ми врата.

Известно време миниатюрният арестант не откъсваше поглед от моите юмруци, обезобразени от стотици всекидневни удари в каменните подове на дворовете за разходки. Долових кратка, силна вълна на уплаха, почти паника. Знаех, че юмруците ми изглеждат страшно — със засъхнала кафява кръв от драскотините по китките.

— Андрюха! — персонифицирах се решително, с дълбок глас, за да прозвучат думите ми ниско и солидно.

— Бергер, Григорий Йосифович — много любезно се представи човечето, бързо, но с достойнство се изправи и ми протегна длан, не по-широка от цигарена кутия. Гласът му, сякаш цигулков лък с колофон, беше смазан с някакъв неопределен западноевропейски акцент. — Много ми е приятно! Заповядайте, разполагайте се, както намерите за добре…

Моментално осъзнах, че човекът пред мен не е злобен или агресивен. И явно е новак в затвора. Съвместното ми съществуване обещаваше да бъде безконфликтно и взаимно комфортно.

Дрехите на новия ми съсед се състояха от фланелка и мърляви гащи, някогашен светъл летен панталон от скъп памучно-полиестерен плат, обикновено много красива дреха, когато е нова, но в случая с Григорий Йосифович представляваше занемарена донемайкъде, омазана с многобройни мазни петна, провиснала на задника дрипа.

Човечето едва надхвърляше метър и половина на бой. Личицето отекло, безцветно, цялото в ситна мрежа от бръчки, косицата рядка, наподобяваща на дължина и цвят четка за почистване на тоалетни.

— И откъде си? — попитах за старт на запознанството.

— Аз съм гражданин на Швейцария — отговори простичко Григорий Йосифович. — Тук съм от пет месеца. Арестуваха ме за контрабанда на наркотици.

— Яко — оцених аз. — Пет месеца, а? И все тука ли?

Очичките на мъничкото човече също бяха мънички.

И много умнички.

— Не — отвърна дребният контрабандист. — Смених вече три килии.

— Случайно да сте се засичали с Фрол и Демби?

— Не, за съжаление…

Помълчахме известно време.

— Доколкото разбирам, това са предишните ви съседи? — деликатно попита швейцарският гражданин.

— Ъхъ.

— Извинявайте, моля ви, но дали не бихте ме почерпили с една от вашите чудесни цигари?

— Гепи, брато — протегнах пачката. — В смисъл, заповядайте.

Човечето с видима наслада пое никотина.

— Очевидно — изрече той, наместил се отново върху одеялото и свил колене към тесните си гърди — не сте информиран, че в този затвор има специален компютър, който… чрез специална програма… прави такъв график за разместване на контингента, че никой от онези, който е лежал с някого в една килия, по никакъв начин да не се засича впоследствие със съкилийниците на сегашните си съседи… Прекалено сложно ли го казах?

— Не.

— Тоест тази програма разпилява следствените сред останалия контингент и като сте били с някой човек, никога няма да срещнете повторно не само него, но и други, които го познават…

— Ясно — кимнах. — Стоплих. Тоест, разбирам мисълта ви. Не само те вкарват, но и те попиляват…

Григорий Йосифович от Швейцария оцени хумора, усмихна се и кимна.

Усетих облекчение, сякаш бях скочил в басейн с топла вода. Беше ми провървяло. Новият ми съсед се оказа интелигент! Сега вече аз като Фрол ще окупирам цялото свободно пространство на килията. Аз ще се разхождам с часове напред–назад. Ще се мия на чешмата, ще помпам мускули, ще чета книги, ще конспектирам учебници и изобщо ще правя каквото си поискам. Моят съжител е интелигент. Той ще ме разбере. Той ще отстъпи пред мен, ще прояви миролюбив, ще уважава моята гледна точка. Освен това габаритите му са толкова нищожни, че по принцип може изобщо да бъдат пренебрегнати.

— Простете моето любопитство, откъде ви е известно това? — попитах любезно. — За компютъра, който ни „разпилява“?

— Вижте — рече притеснен новият ми познайник, — аз иначе съм бивш адвокат по наказателни дела. Имам почти десет години практика… И едно време, много отдавна, идвах в това учреждение не като следствен, а като защитник… Разбира се, тогава тук нямаше компютри… Но принципът на разсейването вече се прилагаше…

Безумно се радвах, че имам до себе си нормален, адекватен, неразвален от затвора човек, и се наслаждавах на най-невинните и незначителни реплики, които продължавахме да разменяме, докато се настанявах на новото си място, разстилах дюшека и одеялото, подреждах книгите на рафта, сортирах си тетрадките. Озовал се в обичайната си езикова среда, осъзнах колко бях успял да подивея за някакви си деветдесет дни.

Несъмнено в първите минути на нашето съжителство Григорий Йосифович се страхуваше от мен. Бях по-висок от него, по-широк в раменете, по-спортен тип. Но щом се отказах от затворническото арго и се върнах към прекрасния руски език, езика на Пушкин и Гогол, на тримата Толстоевци, на Бунин, Набоков и Аксьонов, с който език, да си призная, съм си служил през целия си съзнателен живот, — швейцарският Гриша се отпусна, живна, започна да се усмихва, с церемониални изрази ме помоли за лъжичка нес кафе. И общуването ни се отпуши.

Григорий Йосифович Бергер нямаше нито роднини, нито приятели на цялата територия на ОНД. Не получаваше колети. В есенните студове се носеше със същите дрехи, с които е бил облечен през лятото, в момента на задържането. Караше на баланда. Пушеше само ако в килията му настаняваха съсед, както в случая мен. Подгрята от кафето с шоколадче, смазана от лека ментова цигара с двоен филтър с активен въглен, речта на швейцарския поданик се заизлива непринудено и гладко.

Следващия час прекарахме в лека, дружелюбна беседа за всичко и за нищо. Поприказвахме си за швейцарските сирена, за швейцарските часовници, за швейцарските банкери, за швейцарския шоколад. За виенската опера. За мюнхенската бира. За холандските лалета.

Едва ли някога лефортовските стени бяха чували толкова плавни и изящни диалози. Напълно забравените от мен през последните три месеца думи и изрази: „благодаря“, „моля“, „с най-голямо удоволствие“, „наздраве“, „добър апетит“, „извинете“, „прощавайте“, „ще си позволя да не се съглася“ — прелитаха от единия към другия арестант леко и спокойно.

На обяд прибавих към рибената чорба няколко парчета салам — от оня, който ми беше подарил Демби, — а също сирене и зеленчуци. Швейцарският наркокуриер окончателно се развесели. Дори бръчките на порозовялото му личице сякаш се изгладиха.

Още преди вечеря ми разказа своята история.

2

Гриша Бергер започнал да практикува в унилата среда на седемдесетте години, след като се изучил в Харковския университет, и почти веднага си дал ясна сметка, че с крадците на колхозни кокошки и любителите на кървави пиянски побоища няма да добие нито пари, нито слава. Не че нямало и тогава в съветската страна талантливи обирджии на апартаменти и натрупали златен резерв фалшиви милиционери, и аферисти, и мошеници на едро — всякакви имало сред клиентелата, — но всички те, за ужас на Гриша, смятали затвора за втори бащин дом. Влезли веднъж на топло, обирджиите и мошениците предварително знаели, че присъдата е тежка, но пък продължителна, и никакъв адвокат за никакви пари няма да превърне очакваните седем години в три. Затова пък обирджиите и мошениците много обичали да изпълзяват от вмирисаните си килии за свиждане, да поседнат в светъл, просторен кабинет и да си побъбрят с адвоката за туй–онуй, да пушат донесените от него цигари с филтър, да хапват шоколад или дори пилешка кълка.

И тук Гриша открил своя малък Клондайк. Той започнал да взема за всяка визита при следствения малка, но фиксирана сума и му носил всичко, включително пари, писма от роднини, бележки с инструкции от останалите на свобода разследвани по същия случай. Подобни услуги, естествено, били незаконни и в случай, че го хванели, Гриша можел да очаква неприятности. Той знаел случай, когато един такъв заможен криминален тип след свиждане с адвоката си налетял на него на следващия ден в един от затворническите коридори. „Какво правиш тука?“ — попитал втрещеният пандизчия. „Чакам за дюшек“ — отвърнал мрачно адвокатът… Гриша бил наясно с рисковете. Но такъв бил избраният от него бизнес! Носел водка в гумени грейки, а в някои по-специални случаи и наркотици от най-леките до кокаин, който в онези наивни времена още се наричал „рай“. Слухът за храбрия адвокат, готов срещу скромно възнаграждение да пренесе в килията дори водородна бомба (неутронни тогава още нямало), се разнесъл от Бяло до Черно море. Гриша вдигнал цените на услугите и започнал да подбира клиентелата. Звездата му изгряла. Препускал от Киев до Питер и от Москва до Тбилиси и навсякъде се убивали да го търсят.

В крайна сметка услугите му пожелал вкараният по онова време в ленинградския затвор „Крести“ прочут валутен спекулант Радченко, чието ДЕЛО познавачите с право издигали до ранга на ДЕЛОТО на Рокотов и Файбишенко^[1]. Радченко злоупотребявал с морфин и на петия ден на лютата абстиненция със зловещ шепот заповядал на личния си юрист, кандидата на юридическите науки Файфман, да прави, да струва, но да му достави в изолатора дозата на всяка цена. Или да намери човек, който да го направи. Скоро след това Гриша, пренесъл анално през зверската охрана пет грама прах, вече седял лице в лице с щастливия валутен спекулант. Двамата изтъкнати професионалисти си допаднали и в резултат Радченко предложил на Гриша уникален проект.

Състоянието на валутния супер герой възлизало приблизително на милион и той бил намислил чрез верни люде да изнесе капиталите си в света на жълтия дявол, след което лично да се изнесе нататък — тихо и кротко да си получи присъдата, да замине да я излежава в лагер, там да извърши най-банално бягство и да напусне СССР през азербайджанско-турската граница. Гриша трябвало да се омете от Съюза уж за постоянно в Израел, да пренесе диаманти на стойност триста хиляди долара, но по пътя да остане в Австрия, там да вкара част от скъпоценните камъни в банков сейф, друга част да продаде и спечелената валута също да вложи в банка.

За изпълнението на този сложен и трудоемък проект, който по незнайни причини бил кръстил „Остап Бендер“, Радченко предлагал сто хиляди. Гриша Бергер моментално склонил. Скоро милионерът получил присъда четиринайсет години и заминал за красноярската тайга.

Гриша изнесъл диамантите по известния затворнически начин. Четири месеца преди заминаването той разрязал със скалпел кожата на крака под коляното по дължината на костта и вкарал камъните в собствената си плът. Към момента на пресичане на държавната граница храбрият адвокат вече нямал никакви проблеми с розовия белег.

Решил да не посещава банките в лекомислената Австрия, качил се на автобус и продължил за Цюрих, където подробно изпълнил всички Радченкови инструкции и заживял като цар, припомняйки си всекидневно въпросния Остап и неговата крилата фраза: „Сбъдна се мечтата на идиота!“

На това място Гриша Бергер повдигна крачола и ми показа белега на крака си: тънък, дълъг, отдавна зараснал разрез под коленната става, между костта и мускула на подбедрицата.

Присвих очи с уважение.

— Предлагам да минем на „ти“ — каза швейцарският поданик.

— Нямаш грижи, брато — кимнах. — Тоест, разбира се, приятелю!

… Междувременно Радченко закъсал ужасно. В лагера две години изкусно се маскирал на обикновен затворник, всеотдаен в усилието да се превъзпита като почтен член на обществото. Най-сетне бил преместен от физическа работа в библиотеката. Тук натрупал седем килограма захар, забъркал я на гъст сироп и цял месец киснал в него тънки памучни кърпи. Угоявал с мас и сланина някаква котка. И една тъмна нощ се впуснал из ужасната сибирска тайга.

Тичал почти две денонощия без спиране, захапал напоена с глюкоза кърпа. Когато преследвачите почти го настигнали и се чул кучешкият лай, Радченко измъкнал от пазвата си котката, със самоделен нож отсякъл ноктите на четирите й лапи и я пуснал. Кучетата предпочели възбуждащия котешки аромат пред киселата миризма на Радченковата фланелка и потерята изпуснала плячката. Котката препускала почти цяло денонощие. Без нокти тя не можела да стигне до традиционното убежище на котките по дърветата и била принудена да тича, докато силите не я напуснали и не умряла от сърдечен разрив, а скоро и тялото й било разкъсано от псетата. Радченко разбрал, че се отървал. Преследвачите се прибрали в лагера, където междувременно пандизчиите вдигнали купон от радост, че се намерил най-сетне пичага да им го вкара яко на ченгетата.

Като стигнал до Красноярск, Радченко отишъл при стар приятел, който трябвало да му помогне с документите и с пари за път до Азербайджан. Тук се намесил човешкият фактор. Старият приятел приютил беглеца, дал му храна и пиене, постлал му да спи, след което се обадил в КГБ. За бягството Радченко получил три години отгоре.

Щом научил тези важни новини от сигурни хора, Гриша Бергер здравата се замислил. Стоте хиляди, които в Совдепия изглеждали чудовищно богатство, тук, в Швейцария, явно тежали по-малко. Стандартът на живот на Гриша не се различавал драстично от стандарта на Густав, стар боклук алкохолик, портиер в сградата, където живеел под наем Бергер. В крайна сметка сейфът с диамантите на Радченко бил отворен, оттам били взети няколко дребни камъчета, които оправили финансовото положение на Гриша. Той отново заживял като цар, откривайки прекрасен начин за релакс във вид на екскурзии до Холандия, където свободно купувал и пушел най-яки треви.

Изведнъж вестите от Москва рукнали в буен поток. Един след друг по ред на номерата се гътнали няколко престарели вожда. Започнала перестройката. Бергер все по-често срещал по улиците на Женева бивши сънародници. Мрачни и нелепо облечени, те изглеждали като диваци. На немски заели само „хенде хох“, на френски — „жо не манж па сис жур“ (отново все същият велик Остап). Обаче портфейлите им били добре натъпкани и в Швейцария им трябвали две неща — да си купят швейцарски часовник и да си открият сметка в швейцарска банка.

Гриша осъзнал, че неговият Клондайк го преследва. Открил кантора, набрал оправни помощници и започнал бизнес, обогатявайки руските посетители с консултации относно отличията между инвестиционните и спестовните банки, както и между дебитните и кредитните карти. Година по-късно той вече процъфтявал, а малко по-късно бил зашеметен от поредната новина. Радченко отново пробвал да избяга, отново бил заловен и отново получил допълнителни три години. Това е съдбата, рекъл си Гриша, прибрал Радченковите пари, оставил бизнеса на чевръстите си помощници и се впуснал да усвоява вълшебния занаят на европейски плейбой. Снобите по Лазурния бряг честичко виждали неговото белоснежно порше карера, в което мосю Бергер качвал момичета, за да ги разходи с бясна скорост до въпросната Холандия (шест часа препускане по магистралата), където все по-често практикувал не само пушене на хашиш, но и употребата на все по-модната ЛСД, иначе казано, „киселина“.

Животът течал като в приказка до един ден, в който на вратата на неговия женевски апартамент не се звъннало. На прага стоял грохнал старец: ужасно изтощено лице с цвят на отдавна немит пепелник и дълбоко хлътнали строги очи.

— Позна ли ме? — попитал старецът в стила на доцента — Евгений Леонов — в популярната комедия „Джентълмени с късмет“ и също като във филма шумно всмукал въздух през страничните зъби.

Въпреки че нямал зъби, както впрочем и коса.

— Познах те — отвърнал кратко Бергер и пуснал Радченко да влезе.

Както се оказало, перестройката облагодетелствала не само швейцарския юрист, но и сибирския затворник. Един ден го извикали в специалната част и накратко му обяснили, че отсега нататък в Руската федерация покупко–продажбата на валута не се смята за престъпление. Тогава аз за какво лежа, учудил се Радченко. За бягство, бил отговорът. А сега можеш да си вървиш. Свободен си, тъй да се каже…

Гриша се проявил на висота. Моментално платил в луксозен бернски санаториум оздравителен курс, който включвал диетолог, масажист, зъболекар, солариуми и тъй нататък. Докато Радченко се възстановявал, били продадени и поршето, и апартаментът в Цюрих. Гриша възстановил парите изцяло, до последния долар, включително с лихвите от влоговете, и останал на сухо. Съществувала и консултантската кантора, но оправните помощници се оказали не толкова оправни и докато Гриша се мотаел, обвит в марихуанен дим, из държавите на Бенелюкса, постепенно оплескали работата. Размножилите се конкуренти от петата емигрантска вълна заковали в ковчега на неговия бизнес последните пирони.

Като получил парите си, Радченко платил втори курс в същия санаториум, а после и трети. Сестрите в санаториума, до една строги възрастни фрау, вече не се стряскали от изисканите татуировки по повехналата плът на лагериста ветеран. Радченко смятал впоследствие да премахне всички рисунки с лазер и да си остави само любимата — две корабчета над китката. Всяко от тях символизирало съответния опит за бягство. През уикендите Радченко напускал санаториума — усладили му се разходките с такси до Амстердам, където първо изпушвал сладък джойнт в кофи шоп, след което се разхождал из квартала на червените фенери. Там и починал три месеца след излизането си от лагера. Вероятно, предозирал щастието.

Къде държал парите си, останало тайна.

Тази космическа несправедливост хвърлила Гриша Бергер в тежка депресия и той яко се задрусал с „киселина“. Припечелвал от случайни поръчки и се запилявал за по половин година все в същия Амстердам. После познати го светнали за лесен и прост начин да забогатее: можел не само да употребява „киселина“, но и да я внася за пласиране в Русия.

Гриша закупил партида, взел билет за параход до Питер и се върнал в родината.

Родината посрещнала блудния син със сурова прегръдка: арестували го на третия ден.

3

— И как я намираш?

— Коя, пардон?

— Родината. След толкова години разлъка.

Гриша сви рамене.

— Не може да се каже, че е пълно шайзе. Някои неща ми харесаха, други не. Трудно е да се отговори еднозначно… Освен това бях надрусан през цялото време, докато не ме арестуваха. Разправят — оживи се изведнъж Гриша, — че съм изтървал най-интересното! Вярно ли е, че веднъж даже в Москва влезли танкове и стреляли по Кремъл?

— Неведнъж, ами два пъти — поправих го добродушно и измъкнах подарения от Фрол пакет с чая. — И не беше по Кремъл. А по Белия дом. Това е голяма разлика. Много голяма. Ще чифирясаш ли?

— Хиляди благодарности — поклати глава Гриша. — Кофеинът е лоу клас дръг.

— Аз пък обичам. Вдъхва бодрост, да знаеш… Пък и без това нямаме друга отрова подръка.

— Между другото… — Гриша сякаш не знаеше откъде да подхване. — Знаеш ли какво ме интересува… В крайна сметка кого обесиха?

— Да са обесили? — изумих се. — Кого да бесят?

— Ами щом се е стигнало чак дотам танкове да влизат в Москва, виновниците после е трябвало непременно да бъдат обесени…

Усмихнах се, но изведнъж проумях, че Гриша, общо взето, е прав, и отвърнах мрачно:

— Никого не са бесили. През цялото време на перестройката. Обърнаха всичко с краката нагоре, после обратно, три пъти ни ограбиха, пет пъти ни преметнаха, десет пъти ни излъгаха, но никой не беше обесен. Нито един човек. На никого не отсякоха главата, никого не побиха на кол, не рязаха носове, не късаха на четири, не гилотинираха, не разстреляха…

Малкият швейцарец се настани по-удобно, видът му беше невероятно заинтригуван.

— Мон дьо, и кой в крайна сметка трябваше да отговаря?

— Никой.

— Така не става — убедено рече швейцарският поданик. — Например немците много шумно съдиха Хонекер. Чехите обявиха комунистите извън закона. Българите превърнаха мавзолея на Георги Димитров на обществена тоалетна. Румънците разстреляха Чаушеску заедно с жена му. А тук как беше?

— Никак — отвърнах аз.

— Ами висшите партийни дейци? — не можеше да повярва малкият Гриша. — Фюрерите? Партайгеносетата? ЦК на КПСС? Идеолозите? Какво стана с тях?

— Ами че няма да се бесят и разстрелват взаимно, я! За какво им е? Седнаха и кротко си се разбраха. Сега всеки има собствена банка. Както си живееха едно време, така си живеят и днес. Така че ЦК на КПСС е жив и здрав. И си е екстра…

Духнах горещата напитка и сръбнах шумно дълга глътка. Горчивината на мизерната затворническа дрога изведнъж ме умили и натъжи. Сърцето ми заби по-бързо. Зрението ми леко се разфокусира. Смръщих се и отпих още веднъж.

Такъв е животът — вчера си бил на „Чивас“, днес на чифир. Или това не е животът, ами някаква глупава буфонада, в която си едновременно и клоун, и зрител? И продавач на билети за собствения си жесток цирк.

— Но това не ме възмущава — продължих аз. — Майка и татко бяха комунисти. Не бяха фанатици. Обикновени, редови партийни членове. Ако не беше перестройката, аз също щях да съм с партийна книжка. При това не в името на кариерата, ще знаеш, а понеже смятам комунистическата идеология за прогресивна.

— Да… — умислено рече Гриша. — Сигурно прекалено дълго съм живял в Европа…

Ударих още една глътка.

— Може би. А впрочем как мислиш: Русия Европа ли е, или Азия?

Швейцарецът се разсмя безшумно.

— А ти бил ли си в Европа?

— Никога — отвърнах със съжаление.

— Ами че иди — посъветва ме Гриша. — И сам ще си отговориш на въпроса…

Аз се вкиснах.

— За целта трябва първо да изляза от затвора.

— Това е неизбежно, мон шер.

— Надявам се.

— Аз пък съм сигурен — трепна гласът на дребния човечец, — че скоро ще ме пуснат. Или ще получа присъда, но малка. Да, внесъл съм тук наркотици. Да, виновен съм. Но зная, че няма да ми друснат много…

— А защо ми разказваш за наркотиците? — попитах аз.

— Ами ако съм доносник? И те издам?

Гриша предпазливо се усмихна.

— Едва ли, майн камераде. Виж, предишният ми съсед явно беше подставено лице… Просяк… Не получаваше колети… Два пъти осъждан… А ти си със спортен екип за петстотин долара и маратонки за четиристотин… И се държиш като заможен младеж от добро семейство… Не забравяй, че съм бил адвокат, макар и доста отдавна. Виждал съм много осведомители на милицията. Всеки средно интелигентен образован човек може да разпознае осведомителя за три минути, вярвай ми! Освен това за какво да се страхувам от осведомители, при положение че са ме хванали на местопрестъплението? Всичко, което ги интересуваше, разказах доброволно. Признах си чистосърдечно… Само и само да ме оставят в „Лефортово“… а не в някоя вмирисана „Бутирка“… в ада на тъпаците…

Разговорът ни секна от само себе си. Очевидно Гриша отдавна не беше ял салам, не беше пил силен чай, не беше пушил хубави цигари. Получил в продължение на няколко часа и едното, и другото, и третото, той се пресити, почувства се напълно задоволен и задряма. Аз също си легнах. За пръв път от много дни насам минах без вечерна медитация.

„Боже мой, мислех си, въртейки се върху тънкия дюшек, какви неща стават по света! Какви авантюри и приключения! Хората прекарват диаманти през три граници под собствената си кожа! А пък аз ще усвоявам технологиите на философското смирение? Ще се грижа за кръвоснабдяването на мозъка? Не значи ли това, че вече съм се примирил? Че затворът е започнал да ме побеждава? Дали да не взема пример от дръзкия валутен спекулант Радченко? И защо не? Какво ме очаква занапред? Шест-седем години общ режим? Тоест целият остатък от младостта! Не е ли по-добре да плюя на всичко и да избягам при първа възможност?“

През нощта спах зле. А на сутринта ме очакваше неприятна изненада. След задължителното упражнение по промяна на почерка реших да проверя резултатите. И стана ясно, че седемдесет дни тренировки не са довели до нищо. След като бях изписал над сто листа с печатни букви, след като пропилях десетки часове, опитах да напиша няколко изречения по обичайния начин и моментално се убедих, че всичко е било напразно. Ръката моментално си припомни и размаха, и наклона, и амплитудата, и натиска, и всички характерни особености на писането.

Излязох за разходка смазан и потиснат.

4

Петнайсет крачки напред, петнайсет — назад. Дишането — две трети през носа, една трета през устата. Сто лицеви опори на бетонния под, главата вдигната високо — с добро темпо, но без бързане. После пак бягане. И втора серия опори.

Малкото човече тъпчеше на едно място в ъгъла на дворчето. Наблюдаваше действията ми с доброжелателност и учудване.

След като изпълних набелязаната програма — четирийсет минути бягане, четири серии опори, десет минути ходене на ръце — се съблякох до кръста и с наслада се разтрих със сняг.

— Не те ли е страх да се разболееш? — предпазливо попита Гриша.

— Не.

— Отдавна ли тренираш?

— Вдругиден стават шейсет дни.

— О-ла-ла! И какво? Има ли полза?

Кимнах, изпълнен с мрачно ницшеанско самодоволство, и небрежно се похвалих:

— Даже на свобода не съм правил толкова лицеви опори! Сега рекордът ми е сто и петдесет наведнъж, с опора на юмруците…

— А това много ли е, или малко? — поинтересува се Гриша, явно пълен и безнадежден профан по въпросите на физическата култура.

— Средно.

— Не съм на „ти“ със спорта — рече Гриша без сянка от самокритика — и никога не съм разбирал ползата от него. Сега правиш по сто лицеви опори. После ще правиш по двеста. А накрая?

— Ами край няма.

— Тогава, пардон, къде е смисълът?

— Смислите са два. Първо на първо, калява се характерът…

— Мон дьо, за какво да го каляваш? — учуди се Гриша.

— На твоята възраст? Характера или го имаш, или го нямаш. Той се предава по наследство. Учените са го доказали отдавна.

— Има и друга полза! — побързах да нахлузя пуловера върху димящото си тяло. — Упражнявайки се в каквото и да било, можеш да станеш лидер. Шампион. Най-добрият. Ще си преди всички. Другите ще те изучават, ще повтарят след теб. Жените ще искат да имат дете от теб. Мъжете ще търсят опита ти…

Швейцарецът сви рамене.

— Отдавна не съм живял в тази страна. Аз съм мекотел европеец. Изобщо не разбирам за какво е нужно това драпане да ставаш лидер.

Погледнах своя съсед. Да, той нямаше мускули, беше предизвикателно антиспортен, с размъкнати движения, вял, прегърбен, раменете му отпуснати, коремът увиснал. Но при все това изобщо не изглеждаше потиснат от външността си.

— Никой не драпа да става лидер — заяви надуто потният, бодър и великодушен спортист. — Те стават от само себе си. Хората представляват висшето стъпало на еволюцията. Те същевременно с това са и животни. Понякога и растения, които мирно теглят сокове от действителността. Всеки от нас не е просто юрист или мошеник, бизнесмен или прокурор, но и организирано животно. Стадно. Повтарящо след лидера неговите действия. Хората са и зверове!

Понякога са безсилни да удържат звяра в себе си. В твоята любима Холандия гражданите мирно отиват в специално отредените за целта места и там си пушат хашиша, купуват проститутки — освобождават звяра. Временно. Знаеш ли, Григорий, аз не падам по-долу от теб като хуманист и също ми се ще хората да не си прегризват гърлата в битка за парите, за жените, за хляба, за опиатите. Но за съжаление виждаме, че така е било и така ще бъде…

— Още си млад, мон ами — тъжно възрази Гриша. — Не си опитвал оня хашиш и онези холандски проститутки… Причината за нашето зверство не е в това, че всички сме зверове. Просто човек е слаб и постоянно се надценява…

— Има и трети момент — признах си аз. — Най-важният. Може и да прозвучи високопарно, обаче ненавиждам решетките. Не признавам несвободата. Не ми харесва, че някой си ме заключва само защото съм съмнителен, прекалено богат за годините си хлапак. Затова действам напук на тоя някой си и неговите хора. Съпротивлявам се. С всички сили.

— Успяваш ли? — попита Гриша Бергер.

— Не.