Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (39)

2

Около моя град минава път. Така се и нарича — околовръстен. Навремето се беше прочул като страшно и опасно трасе: тясно, зле осветено, с безброй дупки по асфалта. Докато съм търкал наровете в два затвора, пътят бил ремонтиран, разширен, направили му „детелини“, набучили са модерно улично осветление, изобщо транспортното съоръжение вече има съвсем европейски вид.

Лятото е много горещо — като онова лято през деветдесет и шеста година, когато ме прибраха. Пътувам през столицата, отворил всички прозорци в колата, нося ленен панталон и тениска. На краката — кожени сандали.

За разлика от мен, живото човешко същество, автомобилът не понася високата температура. По-точно казано, този агрегат изобщо не е пригоден за експлоатация в горещо време. Моторът му е склонен към прегряване като рецидивист към бягство. За да избягна повреди, включвам отоплението — то дърпа ненужната топлина от радиатора и хвърля горещия въздух в купето. Жегата лумва в краката ми, пари голите ми пръсти. Предното стъкло функционира като леща, пречупва слънчевите лъчи и пържи горната част на тялото ми.

Не плувам в смрадлива пот само защото избягвам да пия, докато шофирам. Онези мои събратя, които надигат бутилките с минерална вода, непрекъснато бършат солената пот от челата си и създават предпоставки за аварийни ситуации.

Всяка година през най-горещите летни седмици, особено след порой, когато нагорещеният асфалт пуши, когато можеш да хванеш въздуха с ръце и да го изстискаш като пране, си припомням общата килия на „Матроская тишина“. Това ми помага да осъзнавам кое всъщност е затвор, а кое — свобода.

В такива дни под сводовете на Общата Бърлога тегне непоносим задух. Хората с клюмнали глави клечат неподвижно на пода. Долу, на самото дъно, въздушният слой не е толкова опустошен от жегата. На втория етаж изобщо не се диша.

Цигарите не щат да горят. Всеки опит да помръднеш ръка или крак предизвиква обилно потене. Никой не яде нито хляб, нито баланда. Опитните арестанти, натрупали пандизчийски стаж, обучават съседите за подсилване да разбъркват захар в малко вода и да гълтат тази течност. Водата излиза от тялото през порите, а полезната глюкоза остава в организма…

Свирката на пътния инспектор ме вади от тежките спомени. Спирам и слизам от колата.

— Здраве желая, другарю старши лейтенант!

Не, наистина, страшно ме умиляват тези чички с големи търбуси и малки звездички по пагоните.

— Какво ви е толкова смешно? — мнително пита стражът на реда.

— Просто имах хубав ден!

Инспекторът поглежда към челото ми. Но характерният надпис отдавна е изчезнал, знам го. Блюстителят се отпуска. Внезапно се навежда рязко към мен, поема въздуха с ноздри и вирва изгорели от слънцето вежди.

— Алкохол?

Подпирам се с достойнство на вратата на колата.

— Алкохол, кофеин, никотин не употребявам!

— А миризмата откъде е тогава?

— Ацетон — обяснявам. — Аз съм електроженист. Решетки, огради, паравани, врати, порти… Завариш — боядисаш! Днес съм боядисвал цял ден. А боята я разреждам с ацетон. Разреждането е чиста печалба…

Възрастният лейтенант кима с разбиране.

— То си е така… А документите?

— Моля! Книжка. Талон. Технически паспорт. Застраховка. Колата е в пълен ред…

Пътуването с пълен комплект документи ми доставя истинска наслада. Пет години нямах свидетелство за правоуправление. Изкарах го чак сега, след като излязох от затвора и изведнъж осъзнах, че повече не желая да си плащам според тарифата. Един ден от чисто любопитство пресметнах (не като бизнесмен с калкулатор, а като всички простосмъртни — с пръсти), че за пет години при средно веднъж седмично спиране за проверка съм платил според тарифата близо седем хиляди долара. Сумата ми се стори толкова внушителна, че отидох в съответното учреждение, попълних някакви книжа, внесох някакви копейки и накрая държавата се прояви достатъчно ларж да ми издаде разрешително.

Висях с часове да чакам на необходимите гишета. Търпях. Четях с безучастна физиономия „Хелтър-скелтър“^[1]. Изгубих общо три дни, но затова пък през следващите пет години ще спестя седем хилядарки!

Много е гот да минаваш край униформената фигура със „слънчогледа“ и да не изпитваш паника, да не си тровиш нервите, да не пресмяташ трескаво наум дали ще ти стигнат парите за подкупа.

Стражът на реда оглежда ламинираните картони, връща ми ги, оглежда още веднъж ухилената ми физиономия и не издържа, разсмива се.

— Значи не употребяваш?

— Зарязах ги.

— А стига бе! — стражът е изумен. — Колко време пи?

— Три години.

— Нищо работа! А как го отказа?

— Мога да разкажа.

— Давай. Само, такова, чакай една секунда…

Старши лейтенантът се оказва истински спец. Завърта се кръгом и същевременно за части от секундата нацелва със „слънчогледа“ най-съмнителната кола в гъстия транспортен поток — мръсна, ръждясала, очукана, но с тъмни стъкла и лепенки със заплашителни надписи; свирката влиза в действие и поредното превозно средство е спряно за проверка. Бързо, решително и без нито едно излишно движение.

— Какъв е проблемът, командир? — жално апелира през отворения прозорец явно напрегнатият шофьор с голям нос, произхождащ от високопланинските имперски райони.

— Стой и чакай — небрежно нарежда стражът, обръща се към мен, мърмори: — Командир… Командирите са в армията! А аз съм на кръстовището… Разправяй как заряза пиенето, ама бързо.

— Отидох в аптеката — описвам накратко. — Купих си една книжка „Как да победим пиянството“. Там всичко е казано.

— Така и баба знае — разочарован е инспекторът. — Хайде, бягай. Ама че начин…

На раздяла с лейтенанта се усмихвам още по-широко.

Все пак преметнах лекичко червендалестия магистър на слънчогледа. Не много. За дреболия, но го излъгах. Колата ми не е в пълен ред: не й работи клаксонът.

Един ден просто спря да работи. Скъсала се е някаква незнайна жица. Някъде не прави връзка, изгоряла клема или нещо от този сорт. И аз не го поправих. Оставих го така. Вече не бибиткам. Изобщо. Никога.

„Между другото, отново лъжеш — казвам си — и пак се кефиш! Време е вече да изоставиш това детско увлечение, както се изоставя мастурбирането! Просветленият мъж никого не мами. Той няма тази необходимост. Той минава през действителността като вода по руслото на реката и лесно избягва преградите. Просто не ти трябва да лъжеш никого. И на първо място себе си. Нито да се тъпчеш с отрови. Не лъжи, не се наливай с водка — какво му е трудното?“

Натискам педала и ускорявам, но в този момент някакво луксозно юпи ми святка отзад с нетърпими дълги светлини. Намеква, че му преча. Завъртам кормилото и културно му правя път. Исполинската маслиненочерна кола се стрелка покрай мен.

През отвореното стъкло съглеждам в мощния джип съвсем млад, добре подстриган юноша с тесни рамене надеждно защитен от затъмнените прозорци, от сигнализации, от удостоверения, от специални пропуски, както и от пачките в джоба на скъпарското сако. Моят собствен клонинг образец деветдесет и шеста година на миналия век.

Яхнал коженото седло на джипа, небрежно стиснал волана, сякаш е юзда на породист кон, препуска с кеф не някой друг, а чутовният комплексар Андрюха новобогаташа. Банкерчето от далечното ми минало. Усмихвам се снизходително.

Момчето бърза за офиса, знам аз. Московско време — осемнайсет часа и петнайсет минути. Край на работния ден. Трафик. Почтените граждани се разотиват по домовете си. Но бизнесменът млад все още е на бойното поле. След серия делови срещи той лети към офиса. Всички бързат към къщи, той се движи обратно. Отива да работи.

Той сам, лично ще заключи офиса. Ще си тръгне последен, след всички. Ще измъкне от чантичката си връзка ключове и ще започне да действа. Като надзирател на самия себе си, той ще заключи сейфа и кабинета, и втория кабинет, и първата входна врата, и втората врата, и решетката между тях. Няма да пропусне да затвори железните кепенци на прозорците, да включи СОТ–а. Дълго ще дрънчи с ключовете, ще върти из пръстите си отделните връзки и ще ругае. Бърза човекът. Има проблем — тоталният недостиг на време. Но скоро — и това е видно — той ще си проправи път към ново, по-високо положение. Ще си има шофьор. И охрана. Шофьорът ще го вози, а пазвантинът ще дежури нощем в кантората и ще помни кой ключ коя ключалка отваря.

Но дори след като се увери, че всичко е заключено, че решетките са здрави, а сейфовете херметични, Андрюха няма да заспи спокойно през нощта. Вечерта жена му ще вдигне скандал. Ще упрекне съпруга си, че отделя прекалено малко време на семейството. Това е стрес и Андрюха ще си пийне здравата. И ще потъне в съня, яден и нажален, че и в семейството се чувства като затворник, и в работата също.

Къде ми е свободата? Как и кога я изгубих? Озадачен и пиян, Андрюха ще се тормози с такива тези въпроси и накрая ще заспи.

А в шест сутринта ще се разпищи специалният будилник пейджър. На изумрудения му екран ще се изпише: „Парите не спят.“ Това е любимият лаф на Андрюха. Цитат от холивудския филм „Уолстрийт“. Мрачният новобогаташ Андрюха ще се събуди с натежала глава, ще наплиска лицето си с вода, ще употреби силна доза кофеин (две чаши една след друга прясно смляно турско с минерална вода, с щипка сол и таблетка аспирин). Това ще зареди Андрюха ако не с бодрост и тонус, то поне с необходимото напрежение. И той ще се втурне да прави пари.

… Настъпил газта до ламарините, Андрюха новобогаташът прелетя край мен, без дори да ме погледне. И точно така трябва да бъде — той е човек от миналото.

2

Интересното е, че аз също не пътувам към къщи, а към офиса. Там ме чака сегашният ми бос. Той няма семейство и обича да остава до късно на работа.

Кабинетът на боса е облицован със зелени пластмасови ламперии, приблизително същите като в приемното отделение на Лефортовския изолатор. Усещам лек пристъп на дежа вю.

Подкожният слой на боса внушава крайна степен на уважение. Сланината се е налепила по раменете, хълбоците, задника и бедрата му — навсякъде, където може и където не може. Пръстите му са като наденички. Бузите по форма и размер наподобяват хилки за пинг-понг. Гигантското кресло жално скърца от тежестта на огромното тяло.

Вдясно от креслото на една ръка разстояние е сейфът — обемист яркосин сандък с никелирани ръчки. Отляво, също наблизо, е хладилникът. При необходимост Демби може да се извърти или надясно, към парите, или наляво, към провизиите.

Мълчаливо се приближавам, вадя от джоба пари и ги оставям на масата пред боса.

— Какво е това? — пита той мнително.

— Петстотин долара. Квит сме.

Демби е с мораво и подпухнало лице на стар клиент на алкохолния затвор. Той недоверчиво ме гледа.

— Не може да бъде!

— Десет месеца — произнасям с наслада — по триста и петдесет долара месечно — прави три хиляди и петстотин. Ето още петстотин. Общо четири. Квит сме, Вадим! Квит!

Демби взима зелените банкноти, сгъва ги прецизно, прибира ги в джоба на ризата.

— И откъде се нагуши така? — пита ме той мнително. — Крадеше боя, нали?

Изчаквам няколко секунди и задавам насрещен въпрос:

— Нали си имаш счетоводство?

— Естествено.

— И как е? Връзват ли се приходите и разходите?

— Май да.

— Следователно, Вадим, никой нищо не ти е откраднал.

— Логично… Значи си изплати дълга?

— Точно така.

— Четири бона?

— Аха. — Въздишам.

— Какво има — пита добродушно бившият ми съкилийник.

— Едно време тези пари ги изкарвах за ден.

Демби вяло махва с ръка.

— Минало бешело…

Кимам смирено; няма какво да възразя, от времето, когато правех по четири хиляди дневно, са минали седем години. Онези лесни и големи пари ме бяха покварили. Точно това намеква моят събеседник.

— Така — продължава той полугласно, — затвори вратата, ако обичаш…

Послушно изпълнявам молбата. Днес погасих дълга си и възнамерявам да напусна фирмата на Демби, по дяволите. Вече не може да ми дава нареждания, а само да ме моли.

Той се обръща към хладилника, вади бутилка отрова, после бърка в сейфа и слага пред мен няколко листа.

— Подпиши ето тук — моли ме още по-тихо босът. — Само че не с твоето име…

Без много приказки вземам подадената ми химикалка и изрисувам на квитанцията към приходния ордер нечетлива заврънкулка.

— Майстор си — казва Демби.

Правя гримаса.

— Така или иначе, документацията ти е подписана все с една и съща ръка. Личи си с невъоръжено око.

— Абе кой ще ми гледа документацията с въоръжено око? — Вадим ми набутва друга квитанция. — Драсни и тука нещо. С друг почерк.

— Не става — възразявам авторитетно. — Не можеш да си промениш почерка. Нали го тренирах три години. Без ефект.

— Виждаш ли — усмихва се снизходително Демби. — А тогава, в килията, ние — двама души! — не можахме да те убедим, че заниманията ти са безполезни…

— Не всички — отвръщам и се изправям пред бюрото на Демби.

Той седи точно пред мен.

Вторачен във възела на вратовръзката на строителния магнат, соча с пръст книжата по бюрото.

— Това… е заявка за кредит… от местния филиал на Спестовна банка — чета. — С вчерашна дата. Това… е писмо… от съдебен изпълнител. Това…

— Достатъчно, разбрах — прекъсва ме Демби. — Тоест си го развил туй твое периферно зрение?

— Седем месеца съм тренирал, всеки ден по час и половина. Прочетох много интересни неща от бумагите по бюрото на следователя.

— Вярвам ти — Демби угрижено прибира документите в папка. — Значи напускаш?

— Да.

— И къде ще ходиш?

— Не знам. Ръце — крака имам, глава също — няма да се затрия.

— Добре. По едно малко?

— Алкохол, кофеин, никотин не употребявам.

— Аз пък ще ударя… Нали си спомняш Фрол?

— Естествено.

— Почина.

— Откъде знаеш?

Демби пак наднича в хладилника, но там виждам само салами. Три или четири вида. Варено-пушени. Магнатът им хвърля поглед, криви уста и затваря бялата врата на съкровищницата си за провизии.

— Оня ден се напих — съобщава той. — И ми домъчня. Дай да звънна, викам си — и ето, научих. Майка му ми каза. Язък за човека…

— Аха.

Босът прави пауза.

— Остани на работа при мен.

— Изключено.

— Ама не като електроженист — бърза с обяснението Демби. — Нещо по-добро. Ще идваш два-три пъти седмично за по два-три часа да пишеш фалшиви фактури. Както си го можеш…

— Стига ми толкова. По-добре да напиша роман. От дете си мечтая.

— Както кажеш.

Моят някогашен съкафезник, а днешен работодател гаврътва доза молдавски коняк „Квинт“ и подушва за мезе тампона за печати „Тродат“.

— Замези със салам — предлагам.

— Не мога да го гледам…

— Съчувствам ти.

Демби млъква за минута.

— Знам — казва той бавно, — ядосан си ми.

— За кое?

— Задето те накарах да си отработиш дълга.

— Не си ме карал — възразявам учтиво. — Ако си спомняш, аз самият ти предложих този вариант.

— И все пак си ми ядосан! — упорито повтаря магнатът. — Жив и здрав, ядосвай се! Ако искаш, хвърли камък по мен.

— За нищо на света — казвам искрено.

Демби сумти.

— Защо изобщо се хвана при мен, а? Ти си умен, опитен. Можеше да се уредиш в някоя банка, там плащат пет пъти повече, чиста работа. Щяхме да си оправим сметките за три месеца…

— Не, в банка няма да ида. Един мой приятел, юрист, адвокат по наказателни дела, веднъж се хвана в банка. Срещу голяма заплата.

— И какво?

— Още лежи. Онази банка отдавна не съществува в природата, а на юриста му лепнаха четири години. Общ режим.

— Значи е тъпак този твой юрист.

— Не е по-тъп от мен.

— Мислиш се за умен?

— По принцип, да.

— Ти си същият глупак като всички други. Само че си голям късметлия. Щастливец.

Босът всеки ден си пийва. От сто и петдесет грама отрова става сантиментален.

— Това пък от къде на къде? — учудвам се.

— Защото си млад.

— Но осъждан.

— И аз съм осъждан.

— Ама си богат.

— Затова пък лежах пет години, а ти само три.

— Но сега си цял директор на фирма, а аз съм голтак.

— Обаче си на трийсет, а аз на петдесет.

— На трийсет и три съм.

— Но не си на петдесет и една.

— Затова пък ти спаси парите! А аз не.

— Глупако! Ти си спаси семейството! — Демби си сипва още. — Твоята жена те дочака, а моята избяга. Продаде четири от къщите ми. Повярвай ми, синко: жена, която те е дочакала, струва всичките пари на света. Абе върви, напускай. Впрочем аз самият бих те уволнил.

— Защо?

— Калпаво работиш. Бавно.

Ухилвам се. Ясно ми е, че Демби хитрува. Моите решетки са много добри. Заварени са здраво, с тънък прав шев. Грундирани са както трябва. Минати са с две ръце боя. Закрепени са яко. Изпитвам чувствено удоволствие да работя с ръцете си. Харесвам самия акт на производство на материални предмети — когато от куп части, метал, парчета и ленти сив метал се ражда премислена и необходима на обществото стока.

— Хайде, чао, Вадим. Потеглям. Жена ми ме чака.

— Чака, а? — пиянски пита Демби. — Направо ти е провървяло, брато…

Оставям го сам в неговия затвор от подкожен слой и излизам.

Днес имам хубав ден. Празник. Изплатих си дълговете. Изпълзях от дупката.

От затвора се излиза лесно. Лежиш и броиш дните. Месеците. Годините. Накрая идва денят, в който те пускат. По-трудно е да изпълзиш от дупката. Но аз успях.

А сега — към къщи.

4

Обичам да говоря по мобилния, докато шофирам. Основните ми събеседници са жената и синът.

През деветдесет и пета година банкерчето плати пет хиляди долара за клетъчен телефон. Крачеше по улиците, притиснал черното апаратче до ухото си, и всички се обръщаха да го гледат. Днес, осем години по-късно, всеки ученик ходи с вълшебното телефонче.

Но всяко добро за зло. Мобилната телефонна връзка е ужасна. Хората не се виждат на живо, не долавят вълните на тялото и разума, не усещат мириса на вълнение, тревога, възбуда или неприязън. Моменталната дистанционна връзка унищожи хилядолетната култура на общуване. Сега телефонните събеседници общуват с изразителни модулации на гласа, интонациите и силата му, но лицата им се вкаменяват от умственото напрежение, очите им се цъклят в нищото, устите им се деформират, с други думи, губи се красотата, емоцията, особената магия на разговора. Сега са възможни диалози, при които единият от събеседниците шепти нежно, а другият напряга слуха си и притиснал телефона на ухото си, крещи насред цеха или изкопа:

— А? Какво? Да, и аз те обичам! Къде я турихте на пичка си лелина, на стената я подпрете, на стената! Не, не говоря на теб! Обичам те, разбира се. А? Саид! Керим! Ахмед! На стената, бе, да го еба, на стената!…

От време на време се обаждат най-неочаквани хора. Току-що например се обади старият ми приятел Слава Кпсс. Пак е в „Матроская тишина“. За въоръжено нападение.

Мобилната телефонна революция стигна и до обитателите на затвора. През новото хилядолетие всеки достоен пичага има апаратче в джоба.

— Здрасти — глухо рече Слава. — Как си, братче?

— Като шоколадче! — отговарям.

Гласът ми звучи бодро, ведро. Всеки човек отвън, всеки свободен юнак е длъжен да говори жизнерадостно. Защото той се радва на живота, на чистия въздух, на аромата на дамски парфюми, на вкуса на пържено месо. Той се кефи яко и максимално. Наслаждава се.

Точно така от гледна точка на арестанта протича животът извън стените на следствения изолатор: безкраен празник, разноцветно сладострастие, жени, плюскане, цигари с филтър, чай със захар.

— Как си там — интересува се Слава, — навън?

— Както винаги. А как е в панделата?

— Все същото.

— Бог да ти е на помощ, братко!

Неочаквано радиовълната пренася през пространството горчива въздишка.

— Стига. Бог няма, братко! Няма Бог. Ако Го имаше, щеше ли да допусне да стане такова нещо с човек, който вярва в Него, а?

— Не се вкисвай — успокоявам приятеля си. — Ще те измъкнат.

— Сам ще се измъкна. Късмет, приятелю.

— Не вярвам в късмета…

5

— Защо закъсня толкова? — пита Ирма, когато влизам вкъщи.

Това е дежурното начало на жена ми.

— Работих — рапортувам. — Имам оправдателни документи.

— Да видя.

Вадя две банкноти. Изглаждам едната и я подавам на жена си. Погледът ми фиксира моментална поведенческа картинка: тънка женска ръка с дълги лакирани нокти здраво стисва цветната хартийка.

Жена ми се усмихва, после сочи другата банкнота, останала в ръката ми.

— А това за кого е?

— За черни дни. Ще трупам подкожен слой.

— Лъжеш — не вярва жена ми. — Ще ги изпиеш.

— Алкохол, кофеин, никотин не употребявам — огласявам тихо.

Жена ми пак се усмихва.

Тя много напредна с материала напоследък. Нейните приходи отдавна надминават моите. Срещу четиристотин на месец е коафьорка в една от столичните телевизии и получава още два пъти по толкова от личната си клиентела. Дамите, които желаят да си оправят фризурата, да си боядисат косата, да изслушат на чаша кафе лекция за добре поддържаната кожа на главата, всеки ден пристигат у дома и й връчват стотарки и хилядарки. При най-богатите дами жена ми отива на крака със собствения си автомобил.

Понякога тя издържа и себе си, и мен, и сина ни. Облича се като кинозвезда, но плаща за лъскавата си фасада, като щрака с ножиците по десет часа на ден.

— Добре де — казвам след секунда размисъл. — Вземи и тези. — И й подавам втората банкнота.

Извънредно доволна, Ирма с точно движение прибира двете хартийки в своето портмоне.

Тя ми роди син, тя ме дочака от затвора — защо да не й дам всички пари, които имам по джобовете?

Лично аз не се нуждая от пари. По-точно: нуждая се, но не чак толкова. Или дори: трябват ми, но не чак до степен да им треперя.

За мен днешния най-добрият начин за харчене на пари е купуването на книги. Художествената литература е единствената стока на света, която заслужава моите пари. И всички други пари.

Несъмнено човечеството е измислило шумолящите хартийки с водни знаци само за да се плаща писането на книги, създаването на нови и нови произведения на изкуството. В момента, когато парите престанат да влизат в джобовете на писатели и поети, актьори и художници, музиканти и скулптори, светът тутакси ще се сгромоляса, цивилизацията ще се изроди.

Едно време правех много пари, но ги прахосвах за купуване на дрехи, алкохоли и метални сандъци за препускане по асфалтови пътища. През трите години в банковия бизнес не бях прочел и една страница проза.

Казват, че бизнесмените нямали време. Че били прекалено заети, за да четат. Това са глупости. Всеки човек е длъжен да чете книги, както арестантът от Общата Бърлога е длъжен да жертва кутия кибрит за Пътя — в противен случай ще престане да е достоен арестант. И човекът ще престане да е достоен човек.

Докаран като достоен арестант — чорапи и чехли на краката, фланелката в шортите, в ластика е втъкната сгъната носна кърпа — ходя из апартамента. Усещам лек пристъп на дежа вю, щом зърна отражението си в огледалото.

Всичко у дома е в ред. Жена ми си лепи изкуствени нокти. Синът си играе. Нищо не изисква моята намеса. Излизам на балкона. Жадно поемам през носа вечерния московски въздух, безвкусен, но съвсем свеж. Тук си имам скривалище: отворена бутилка уиски и половин пакет цигари.

Когато ми става мъчно; или си спомням за бившия бос Михаил, изчезнал с парите ми; или си спомням само за парите без Михаил; или си спомням нещо друго, несвързано нито с Михаил, нито с парите — някоя ярка подробност от моята богата, но толкова бездарно разпиляна за глупости младост, — ръката ми сама посяга към отровите. Те ми помагат да забравя.

Но днес ще мина без тях. Не че ми се ще алкохол или никотин. Не че ми се ще да забравя нещо. По-скоро не ми се ще да лъжа себе си.

Аз — банкерът? Електроженистът? Алкохоликът? Трезвеникът? Писателят? Фалшификаторът на търговски книжа? — гледам от своя балкон настрани и надолу.

И виждам — Европа? Азия? Затвора? Свободата? Мъртвата Совдепия? Живата Русия? И аз не знам.

Книгата свърши, господа.

Свободно.