Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (2)

2

До този ден бях виждал адвоката само веднъж — в деня, когато се запознахме. Бяхме седнали в офиса тримата с него и боса Михаил. Всъщност тъкмо той организира срещата.

Всеки сериозен банкер винаги е готов да купи — и купува — информация за себе си. Не че я търси специално: самите осведомени люде се появяват в нужния момент, за да съобщят за очертаващите се милиционерски акции. Срещу възнаграждение.

Така че босът овреме научи, че младшият му съдружник е издирван от прокуратурата. И спешно откри опитен защитник. И свика съвещание на шест очи.

Въпреки приблизително еднаквата възраст и произход — и тримата около трийсетгодишни интелигенти — събеседниците се държаха по различен начин. Банкерите страдаха от нервен тик: на мен ми играеше бузата, на Михаил — рамото и ченето; и двамата палехме цигара от цигара, мръщехме се и прекалено афектирано въртяхме в пръстите си скъпите запалки и писалки. Големите момчета с големите пари и големите проблеми.

Адвокатът, напротив, се държеше съвсем добродушно и пухкавите му бузи, бузи на човек, който никога не се притеснява за глупости, току потръпваха в дискретна усмивка.

— Това е Андрей — рече Михаил, сочейки ме с масивната си квадратна брадичка. — Дясната ми, дето се вика, ръка. И лявата. В смисъл, като се има, дето се вика, предвид кръгът от задачите му, по-скоро е лява. Но и дясна също…

— Ясно, ясно — побърза да кимне Рижия и опипа идеалния възел на скъпата си вратовръзка.

Моята струваше поне три пъти повече.

Босът се намръщи. Абсолютно не понасяше да го прекъсват. Общуването на Михаил с околните неизменно протичаше под формата на монолози (нали затова беше босът). Монолозите започваха винаги трудно, несвързано. Но с напредването на мисълта фразите на шефа ставаха по-закръглени и прецизни.

— Веднага щом го приберат — Михаил отново изпъна брадичката си към мен, — се залавяте за работа. Започвате, дето се вика, да действате. Без оглед на средствата. Като казвам средства, имам предвид както непосредствено платимите в брой кинти, така и всички действия, които ще предприемете за незабавното освобождаване на моя човек. Дебело подчертавам: длъжен сте да предприемете всички мерки! — босът повиши глас и изброи: — Жалби!… Ходатайства!… Обаждания от височайши кабинети!… Статии по вестниците!… Телевизионни репортери с камери!… И тъй нататък включително до улични митинги с плакати и скандиране на лозунги…

Рижия ми хвърли заинтригуван поглед. Какво ли е това момченце, заради което трябва да се претрепя от работа? Запомних неговото любопитство — остро, някак животинско. Така плахо, но и с възторг посетителите на зоопарка гледат дребния звяр, който кръстосва тясната си клетка и шляпа наляво и надясно със силната си опашка.

— А сигурен ли сте, че ще го приберат? — попита адвокатът.

— Видях копие на разпореждането за задържане — измърмори Михаил. — С очите си го видях.

Рижия се поумълча.

— А не би ли могло да се размине?

Босът изсумтя. Имаше съществен недостатък: смяташе се за по-умен от всички останали шест или колкото там бяха милиарда човешки същества. Той присви бледите си устни и настоя:

— Хайде недейте ме успокоява! Хайде недейте! Завършил съм Московския университет. Имам диплома за психолог. Цяла година съм работил в „телефона на доверието“. Успокоявах, дето се вика, разни самоубийци…

Адвокатът сведе поглед.

— Ако исках да се успокоявам, дето се вика — продължи да опява босът, — щях да се успокоя сам! Така че, Максим, вземете го успокойте по-добре него. — И той пак посочи към мен.

Изведнъж се ядосах. Говореха в мое присъствие за мен, сякаш ме нямаше.

— Той — съобщи тихо босът — прокара цялата сделка с мръсния милион… Той подготви и подписа договорите и другите книжа… Прокуратурата се интересува най-вече от него, не от мен. Аз съм напълно чист. Официално в тая фирма съм господин никой. А той е вътре, и то яко вътре…

Максим Штейн изведнъж демонстрира решителност. Изправи се и закопча всички си копчета.

— Незабавно ще се запозная с вашия случай — рече сухо той. — И аз имам някои връзки. Ще говоря с по-опитни колеги. Ще прегледам литературата. Още довечера ще съм готов за повторен, по-подробен разговор. А сега, ако не възразявате, ще си вървя…

— Хукна да мисли — предположих, след като рижият юрист излезе и с усилие затвори стоманената врата.

— Да — кимна Михаил. — Хвана го шубето, дето се вика…

— Не трябваше да разговаряме тук…

Нашето мазе беше с опърпани стени и издран под, мебелите бяха евтини и остарели. Но до стената се бяха наредили четири чисто нови банкнотоброячни машини „Магнър“, грижовно затулени с пластмасови капаци, до другата стена — две машини за унищожаване на документи. Всяка от тях за секунда правеше на ситни конфети неделния брой на вестник „Комерсант“ (лично го бях проверил). До вратата светеха два огромни монитора с изводи към шестнайсет камери за външно видео наблюдение. Стоманената врата с титаново покритие по периметъра тежеше двеста и петдесет кила. Срещу вратата се беше кротнал сейф, който тежеше три пъти повече. Бяха го вкарали тук четирима хамали със специална количка с хидравлика. Операцията струваше колкото три чифта от обувките, които носех. Наложи се да платим на хората малко повече, за да си държат човките затворени.

Озовал се на такова място и чул приказки за откраднат милион, дори и печен човек, дори и адвокат по наказателни дела ще се замисли. Дали си струва рискът?

— Той май така и не разбра кой съм аз.

— Хм — реагира босът. — Ами ти самият схващаш ли кой си ти?

— Естествено! Аз съм млад и перспективен руски предприемач. Финансист. Плюс далавераджия. Освен това съм човекът, който ти пази задника.

Михаил ме погледна без усмивка. Бяхме приятели, но приятелството ни се развиваше като отношения между зрели и сериозни хора. Фамилиарността беше изключена. Особено в работно време.

— Хубаво — кимна босът. — Като тръгнеш да пееш в милицията, не споменавай, че си далавераджия. И за моя задник също недей да говориш. Съсредоточи се върху факта, че си финансист и… как го каза… млад и начинаещ.

— Перспективен — поправих го аз.

— Да, и това да не забравиш.

Такива шеги си разменяхме в средата на лятото на деветдесет и шеста година, когато вече бяхме наясно, че сме на мушката.

 

 

Ето една обикновена история. Двама юноши, които не се познават помежду си, бяха пристигнали в главния град на страната, за да учат. Беше им провървяло. Бяха приети да следват в най-добрия университет на света. Но през последните десет години от хилядолетието всичко в страната се обърна нагоре с краката. Престижните някога хуманитарни професии на журналиста и психолога не можеха вече да гарантират нито някакво материално благополучие, нито дори къшея хляб. И младежите с характерната за тях дързост зарязаха работата по специалността. Те започнаха да търсят нови точки за прилагане на своите сили и възможности.

Че как иначе? До вчера си бил студент, спортист, начетен и весел симпатяга, гадже на красавица с копринена коса, а днес някакъв бръснат врат качва приятелката ти в кола със затъмнени прозорци и я кара в някаква тежка кръчма.

Общо взето, желанието за обогатяване надделя над желанието за съвкупяване. Още повече първото гарантираше второто.

По време на един здрав запой, който можеше да се нарече студентски, ако практически всички участници не бяха решили да зарежат следването, две момчета, Михаил и Андрей, си разказаха сходни истории за приятелките, заменили ги с бръснати затъмнени копелета. Двамата изпитаха взаимна симпатия. Михаил се стори на Андрей много злъчен, но Андрей си обясни този недостатък с възрастта на събеседника. Новият му приятел беше по-възрастен. На двайсет и две още е допустимо да нямаш доходна професия, висок статут и приличен панталон, но на двайсет и шест вече нещо те яде отвътре. Кой съм аз? Какво постигнах? Какво свърших? Проклети въпроси, безмилостни остриета, нараняващи младежкото самолюбие.

Андрей разбра Михаил, а Михаил — Андрей. Както единият, така и другият искаха от живота нещо по-добро, нещо адекватно на вложените усилия, енергия, талант.

Какво искаха Михаил и Андрей ли?

Какво искахме всички ние, студентите, младите мъже с блестящи дипломи и дупки по овехтелите пуловери, тогава — през деветдесет и първа?

Всичко, и то веднага.

Успех. Победа. Движение напред. Непрекъсната лична експанзия. Абсолютна реализация. Чест. Слава. Статут. И пари.

Искахме да се прочуем. Да ощастливим човечеството. Да усъвършенстваме Вселената. Да конвертираме личния си гений в доказателства за неговото съществуване. Да открием тайната формула, която да гарантира щастието на всички хора по света. Да получим съответно Нобел, Оскар, Букър, Пулицър. И пари.

Искахме жени, автомобили, коняци. Искахме приключения, битки, опасни пътешествия. Риск. Хитроумен ход. Сполука. И пари.

Искахме да си сервираме планетата като гореща пържола алангле, да я разкъсаме и да я изядем.

Да я прокараме с вино.

Който на двайсет години не е бил поне една идея мегаломан, на трийсет ще е никой.

За по-нататък изобщо не мислехме.

Откачена банда полудиви провинциалисти, ние почти бяхме покорили столицата. Бяхме влезли от воле в най-добрия университет. Беше ясно, че и занапред ще е така. Нагоре и само нагоре. Катери се, не се съмнявай, не спирай. Не се отпускай, не спи, не се бави…

Нито Андрей, нито Михаил с всичките им дипломи, тренирани интелекти и тела нямаха никаква представа какво и как да направят. Но един ден Михаил го измисли.

Той взе за партньор Андрей и подхвана покупко-продажба на пари.

Три години упорита работа отидоха, докато се завърти бизнесът и се понатрупа опит.

И ето че нещата започнаха да стават. Ето че дойде първата печалба. Ето че всичко нарасна. Ето че се смени сферата на общуването, нараснаха претенциите; ето че скъпи часовници украсиха китките; ето че печалбите станаха свръхпечалби и най-качествени аромати пръснаха острите адамови ябълки, и взе да ни се струва, че ВСИЧКО Е ВЪЗМОЖНО; и всичко, освен парите мина на заден план — свободното време, жените и децата, приятелите, отпуските, здравето, интересите, хобитата, а парите за награда благодарно се множаха, растяха, набъбваха и се искаше само да си постоянно наблизо, за да проверяваш и да контролираш…

А ето че сега задвиженият бизнес можеше да рухне, да стане на нищо. Какво им оставаше на Михаил и Андрей? Само мрачните шегички.

3

… Вторият човек в стаята за разпит от четирите крачки разстояние изглеждаше като начинаещ пенсионер. Беше докаран с дебела карирана риза, панталонът — доста износен, но чист и старателно изгладен. Дълбоки хоризонтални бръчки разсичаха челото му. На носа му бяха закрепени масивни очила с дебели стъкла и черна рамка.

Но пристъпвайки напред, видях, че сбръчканият цайс е на не повече от четирийсет, а преждевременното остаряване на кожата е предизвикано най-вероятно от заседналия живот.

На масата пред карирания непознат имаше лаптоп, до него портативен принтер със зареден лист хартия. Между двата механизма невинно беше полегнала тънка папчица, светлосива, със следи от пръсти по краищата.

Четири тлъсти черни букви образуваха върху картона кратка зловеща комбинация:

ДЕЛО.

Следваше някакъв многоцифрен номер.

Бръкнах в джоба, напипах кърпата и изтрих обилната пот по челото си.

— О! Здрасти! — дружелюбно и спокойно каза повехналият мъж, насочил в мен цайсите си. — Ти трябва да си Андрей, доколкото разбирам.

Кимнах предпазливо.

— Аз пък съм следовател от Генералната, такова, прокуратура. Твоят.

— Моят? — не повярвах на ушите си.

— Да, твоят. Казвам се Степан Михайлович. Фамилията ми е Хватов. Ще работя с теб.

Хватов, казах си горчиво. Ха така. Просто идеално. Хватов значи, а? Имах си личен шофьор и личен масажист, сега си имам и личен следовател. И се казва Хватов.

Кого ли е хващал далечният ти прадядо, уважаеми Хватов? Такива като мен сигурно.

— Няма нищо за работене с него — небрежно наглед, но категорично се изказа адвокатът и ми намигна ободрително. — Трябва да го разпитате и да го пуснете. Това е! Хайде да започваме, за да не си губи времето човекът. Той си има бизнес! Работа до гуша! И без това заради вас е загубил половината ден!

— Не възразявам — моментално отговори цайсът и ми направи гостоприемен жест. — Заповядай, седни…

Посочи стол без облегалка, закрепен неподвижно пред бюрото му, и аз седнах. Странично.

Всеки банкер знае, че на разпитите се седи в профил към началника. Това е психологически похват. Клиентът е насаден настрани, той се чувства неудобно, налага му се да мърда, да гъне снага, по-трудно му е да се съсредоточи и съответно да заблуждава следствието.

А пък аз — седнал в оскъдно мебелираната, но с висок таван стая, до кафявото изжулено бюро, търкайки кльощавия си, но твърд задник по завинтения за пода стол, изтъпанен пред следователя от Генералната прокуратура в стаята за разпити на Лефортовския следствен изолатор — бях решил да лъжа.

— Ама че жега е в тая вашата Москва — неочаквано се оплака следователят. — И шум. Ужасен…

— Москва не е моя — отвърнах рязко. — Дори и адресна регистрация нямам…

— Ами вие? — Хватов обърна стъкла към адвоката. — Също ли не сте местен?

Рижият юрист с достойнство сви рамене.

— Как да не съм. Кореняк. Трето поколение.

— А ти, такова, как я караш тука без регистрация? — учуди се Карирания, отново вторачил цайсите в мен. — Не те ли проверяват?

— Проверяват ме постоянно — отвърнах миролюбиво. — Но аз си плащам и ме пускат. Не съм стиснат. Винаги си плащам според тарифата. А московчани и аз също не ги обичам. Всъщност откъде сте, Степан Михайлович?

— От Рязан.

— А стига бе! — възкликнах. — От Рязан?! Че ние сме почти земляци!

Следователят присви очи недоверчиво.

— Земляци?

— Практически да. Район Серебряние пруди — представих се аз. — Крайният юг на Московска област. Едно време се е водил към Рязанска област. Там съм израснал…

С това съобщение, че с набръчкания произхождаме от една и съща социална група, а именно провинциалистите, целях да събудя неговата симпатия и май не се бях излъгал. Сега вече не само генерал Зуев, но и следователят бяха наясно, че съм готов да плащам за свободата си. Според тарифата. Спечелих първата си малка победа и запалих цигара.

— Началството — Хватов тикна към мен картонен пепелник, същия като в предишния кабинет — каза, че си готов, такова, да даваш показания…

— Самата истина — побързах да отговоря, тръскайки пепелта от £воя ментол лайт. — Правдиви и изчерпателни! Давам показанията и незабавно напускам вашето кошмарно учреждение.

— Това генералът ли ти го каза? — недоверчиво попита Карирания.

— Лично!

Следователят се умисли. Отвори папката ДЕЛО, надзърна вътре, прелисти няколко страници, натрака нещо на клавиатурата и въздъхна.

— Ясно. Добре, да започваме. Всичко ще зависи от твоите, такова, показания. Защото ти си ни, такова, заподозреният. Почнеш ли да лъжеш и мажеш — отиваш в килията…

— Момент! — рипна от стола си Рижия. — Каква килия? Това е психологически натиск! Заплаха! Моят клиент е честен човек! Той си плаща данъците! Той създава работни места! Той е банкер! А банките са кръвоносната система на икономиката! След разпита той при всяко положение се прибира у дома!

Хватов се усмихна.

— Ами ако, такова, си признае? Чистосърдечно?

— Кое?! — възкликнахме едновременно двамата с адвоката.

— Присвояването.

— Не е имало присвояване!

— Имало е — възрази рязанският чичка и отново забоде стъклата си в мен. — И не само е имало, ами и откраднатите пари са минали, такова, през институцията, която си контролирал лично ти, Андрей. Събрали сме, такова, доказателна база. Платежни нареждания. Банкови извлечения, разни други бумаги. Документите са с твоя подпис…

— Покажете ги! — грубо го прекъсна Рижия.

Следователят се намръщи.

— Всички документи, такова, ще ви бъдат предоставени своевременно. По установения ред.

— И защо да отлагаме? Давайте да решаваме проблема веднага! — адвокатът пак седна на мястото си. Усмихваше се, но наблягаше на думите си. — На мен и на моя клиент ни е кристално ясно, че е станало някакво недоразумение. Решаваме го, стискаме си ръцете и заминаваме кой откъде е.

„Добре работи — мислено похвалих Максим, а заедно с това и своя далновиден бос, че ми беше намерил не някое побеляло старче, ами млад и енергичен момък, който вършеше работата си твърдо и с мерак. — Но това не оправя моето положение. Аз изобщо не съм най-законопослушният гражданин. Вътре съм и с двата крака. Многократно съм въртял незаконни финансови сделки. Фабрикувал съм чужди подписи. Изготвял съм фиктивни документи. Въвлякъл съм в тия безобразия мнозина външни лица. Рязанският чичка с големите диоптри никак не ми се вижда профан. Докато се усетя, ще ми е лепнал укриване на данъци, подправяне на документи, а може и други работи…“

Изведнъж нещо в гърдите ми захладня, сви се и ме прониза. Под скъпото сако усетих тръпнене, а баровската копринена риза не успя да задържи миризмата на телесна влага, избиваща през яката. Мъката и срамът се оказаха прекалено силни, дощя ми се веднага да скоча и да избягам от това страшно място. И никога повече да не нарушавам закона. Да работя на твърда заплата, да гледам сина си, да бъда весел и спокоен, да забравя веднъж завинаги честолюбивите си мечти и да не се озъртам — за да не виждам онези, които са успели да задоволят своето честолюбие.

Но разкаянието ми не доби нужната енергия. Всичко се отече за няколко мига. Стиснах зъби, още веднъж изтрих със смачканата кърпа мократа си напрегната физиономия и си наложих да не забравям, че най-важното в моя живот в момента са парите.

„Я се успокой, лайнар! — заповядах си мислено. — Пусни една усмивка, недей да дърпаш тая цигара като компресор. И седни като хората!“

— Знаете ли, гражданино следовател — попитах, — кое е най-важното условие за правилното функциониране на мозъка?

— Не — отговори неуверено Хватов. — Кое?

— Изправеният гръбнак.

Следователят автоматично изправи гръб и изпъна рамене.

Това е любимата ми шега; домашна заготовка; винаги ми е помагала да установя контрол над разговора и дори да потисна донякъде психиката на събеседника, който и да е той. Фактът, че номерът мина дори сега, на разпита в легендарния и страшен Лефортовски затвор, почти ме развесели и ми вдъхна нови сили.

— Как ще протече, такова, разговорът? — попита Хватов след кратка пауза. — Как ще даваш показанията? Във вид на въпроси и отговори?

— Трябва да си помисля — отвърнах.

— Мисли — позволи следователят и затрака по клавиатурата. — Само да не е много дълго. А засега да уточним, такова, биографията ти…

Двайсет и седемте години на моя живот се вместиха в пет минути. Роден. Завършил училище. Работил на строеж. Влязъл в университет. Изкарал казармата. Зарязал университета. Оженил се. Започнал бизнес. Избрал за сфера на действие финансовия пазар…

Най-сетне дойде моментът, в който трябваше да спомена боса. Нали тъкмо Миша Мороз ме бе докарал на този пусти финансов пазар. Босът Михаил ме беше научил на всичко. Показа ми кое как става. Разясни ми правилата. Взе ме за съдружник в печеливш бизнес. Отпусна ми пари. Превърна ме от парий в бляскаво столично юпи.

Напрегнах се. Гърлото ми пресъхна. Затрепкаха тънки мускулчета ниско в областта на корема. Тялото протестираше срещу предстоящата лъжа. Включваше защитния си механизъм. Наложи се да мобилизирам цялото си самообладание.

За всеки момент на истината има момент на лъжата. Критична точка. Праг, който трябва да прекрачиш. И аз прекрачих. Не споменах за човека, който трябваше сега да седи странично на твърдия стол вместо мен.

— През хиляда деветстотин деветдесет и трета година аз — изкашлях се и дръпнах от гадния пушек, — аз… значи така, основах финансова компания. Тя… се занимаваше с операции на фондовия пазар. Днес, след три години работа, компанията е в процес на реорганизация. Предстои да се превърне в пълноценна търговска банка…

— И вие сте, такова, едноличният й собственик?

— Естествено — отроних тежко и дръпнах още от дима.

— А какви са функциите — монотонно избъбра Карирания, — които изпълнява, такова, във вашата структура Михаил Мороз?

Успях много естествено да извия вежди. Обърнах се към адвоката. Той отлично пое ролята: също сви рамене в недоумение.

— Той пък какво общо има? — попитах.

Нищо на този свят не е толкова гнусно и отвратително от съзнателната лъжа и отново се почувствах като скован. Страхувах се, че ръцете ми ще затреперят или че потта ще рукне по челото ми. Но в кабинета беше такава жега, че ние и тримата — и аз, и Рижия, и карираният рязанец — се потяхме обилно, мачкахме в ръцете си носни кърпи, бършехме с тях мокрите си вратове и чела и пъшкахме тежко. Това ме спаси — маскирах нарастващото вълнение с дребни движения на ръцете, смачках в юмрук влажната кърпа, сплесках цигарата в дъното на пепелника, издърпах от кутията нова, запалих я и хвърлих към адвоката красноречив поглед, разбирайки с облекчение и ужас, че пътят назад вече е отрязан. Най-важното е сторено. Ударът е отклонен от боса.

Техниката на разпита е дисциплина, която се изучава с години. В специални милиционерски училища. Преподават я като сложна наука. Правят контролни и пишат оценки. Светли умове, истински мислители движат тази дисциплина, развиват я.

А обвиняемите и заподозрените, наивните престъпници и лекомислените боклуци не умеят да се противопоставят на научните методи. Не са създали своя наука за противодействие. Откъде започва всичко? Как да се държиш? Как да изслушваш въпросите, как да формулираш отговорите, каква мимика трябва да имаш в този момент? Ами жестовете? Ами позата на тялото? Тембърът на гласа?

— Отговори на въпроса, Андрей — каза следователят.

Разперих ръце:

— Михаил Мороз е мой сътрудник… Нещо като домакин. Какво, и него ли сте арестували?

— Да.

Разиграх весела изненада. Плеснах се с длан по коляното.

— Ама че глупости! Моите подчинени нямат нищо общо! Защо прибирате абсолютно невинни хора? Миша Мороз купува факсове и ксерокси за банката! Оргтехника. Това му е работата!

Хватов примирително сви рамене.

— Ако е така, ще го пуснем. А сега да се върнем на присвояването…

Рижият юрист подскочи от седнало положение и зина да се намеси, но аз го спрях с жест и отсякох надменно:

— Повтарям! Не знам нищо за никакво присвояване! Не се занимавам с кражби от държавната хазна! Не харесвам този бизнес! Той е свързан с прекалено висок риск и морален дискомфорт! Достатъчно ли съм ясен?

Следователят кимна хладнокръвно. Правеше впечатление на изключително уравновесен човек.

— Никога няма да успеете да ми припишете присвояване — продължих с гордо вдигната глава. — Поради простата причина, че никога не съм го извършвал! Всеки умен човек ще го проумее за три минути разговор. Вместо да арестувате мен и моите подчинени, вместо да опустошавате кабинета ми, където не допускам дори чистачката, можехте просто да дойдете в офиса и да зададете всичките си въпроси…

— Твоят кабинет си е твой кабинет — назидателно натърти Хватов. — А моят кабинет е моят кабинет…

И той обходи стените с честолюбив поглед, който показваше, че е напълно доволен от работното си място. Макар че мен ако питате, изобщо нямаше с какво да се гордее. Металната каса от късната брежневска епоха, напуканата боя по перваза, олющената мивка, разкривената врата, мръсният балатум, немитите стъкла на прозорците, висящите във въздуха прашинки, които светеха сребристо в слънчевите лъчи — всичко това изглеждаше наистина отблъскващо.

— Да, като заговорихме за твоя кабинет — отбеляза човекът от Рязан. — По време, такова, на обиска там са иззети ключове и документи за три леки автомобила. Всичките регистрирани на твое име. Но никъде не открихме шофьорската ти книжка…

— Ама вие — попитах тихо — да не сте разбили сейфа ми?

— Естествено — разпери ръце следователят. — Това е наше, такова, задължение и го разбихме.

Сейфът струваше двойно повече от къща в град Рязан и фактът, че са го разбили (за броени часове), ме ядоса и наскърби. Продавачите на стоманеното чудовище ми бяха гарантирали, че разбиването е напълно невъзможно. Реших, че още днес ще се обадя и ще вдигна скандал. Да си ми върнат парите.

— Не сте имали право да разбивате сейфа — заявих. — Ще подадем жалба.

— Четири жалби — вметна Рижия.

— Да, да, разбира се — разсеяно кимна Хватов. — Но за друго питах. Не намерихме книжката ти.

— Точно така — кимнах и аз. — Нямам.

— Че тогава как, такова, си карал?

— Така си карах — ухилих се безгрижно. — Без книжка. Когато ме спираха, си плащах според тарифата. Нали ви казах, не съм стиснат. Знам и тарифата. Освен това имам личен шофьор.

— Той къде се намира в момента? — попита моментално Карирания.

— Няма да ви кажа — парирах със задоволство. — Че ще вземете и него да приберете като домакина…

Легендата за „домакина“ съчинихме с боса Михаил около две седмици преди ареста. На две-три чаши „Чивас Ригал“. Титлата „домакинът Мороз“ звучеше доста смразяващо. Направихме със задна дата заповедта за постъпване на работа, трудова книжка, съставихме ведомостта за заплатата и осигурихме пропуска със снимка и печат, както си му е редът.

— Не го мисли него — успокои ме следователят. — Нищо му няма на твоя домакин. Макар че според наши данни и той е свързан с присвояването…

Изстинах, но успях да накарам устните си да се разтеглят в усмивки.

— Ще ми е интересно да видя… тия ваши данни…

Следователят внимателно погали с кокалестите си пръсти папчицата.

Веднага ми се дощя да му предложа най-високата тарифа, за да ми разреши поне да разлистя съдържанието на това ДЕЛО. Но се усетих овреме. И ударих с ръка по бюрото.

— Майната му на домакина! Друг ще си намеря. Да не губим време! Днес в пет имам важна делова среща, така че да побързаме…

— Приятно е човек да си има работа с тебе — замислено промълви Хватов. — И с какво конкретно се, такова, занимаваше твоята финансова компания?

— Моята финансова компания — отвърнах — се занимаваше с операции на финансовия пазар.

Следователят преглътна тая подигравка абсолютно спокойно.

— Значи така записваме — потропа той с пръсти по клавишите. — За какви точно операции става въпрос?

— Предимно препродажба на ценни книжа — акции, облигации и полици. На борсата и на вторичния пазар.

— А по-подробно?

— Подробната информация — отвърнах грубо — е вътрешна информация. Представлява търговска тайна. Не подлежи на разгласяване в никакъв случай!

— Добре — кимна Хватов. — А какво ще кажеш за, такова, изнасянето на капитали от страната? Кешовите трансфери? Укриването на данъци?

— И такива неща са се случвали — признах си невъзмутимо и отново обърсах изпотения си врат. — Съществувам в конкурентна среда. За да оцелявам, съм длъжен да предложа на клиентите пълен диапазон от услуги, дори и да не са най-законните.

— Тоест — уточни с хитър поглед Карирания — всеки би могъл да ти предложи банков превод и да вземе насреща, такова, пари в брой?

— Не „всеки“. Не бих дори разговарял с „всеки“. Работя само в своя кръг.

— Значи — присви око Хватов — имаш формиран кръг от клиенти измежду предприемачите, на които редовно правиш, такова, незаконни финансови услуги?

— Безобразие! — подсмихна се адвокатът. — Какви са тия въпроси? Това е твърдение!

— Няма страшно — благородно разреших аз. — Всичко е наред. Диктувам отговора, бавно: в началния етап на моята дейност, преди около две-три години, понякога, в извънредни ситуации, съм правил споменатите услуги на две или три лица. Вече не си спомням подробностите за тези сделки…

Адвокатът се размърда на стола си, но аз дори не погледнах към него.

В крайна сметка така или иначе ще кажа всичко, което искат да им кажа. Генерал Зуев ми даде да го разбера още преди час в съседната стая.

Да, имаше такава фигура, аптекаря, чието лице излъчваше приятно семитско обаяние. Да, той ме беше помолил за услуга и ми беше превел от сметките на никому неизвестна фармацевтична компания няколко милиарда рубли. Аз трябваше да обърна тези рубли в долари и да ги преведа в няколко европейски банки. В Латвия и в Австрия. Половин милион да му дам на ръка. Точно това и направих. Като си удържах комисионите.

Според закона трябваше да платя сериозни данъци върху тази операция. Аз не ги платих. За което Наказателният кодекс предвижда наказание до три години лишаване от свобода. Но аз не възразявам. Парите са по-важни. Ще излежа максимум една година, после ще ме освободят предсрочно. За добро поведение, дето има една дума. През цялата тази година босът ще ми пази работното място. Ще се завърна на още неизстиналия си стол, запазил отпечатъка на моя задник, пред бюрото си, зад волана на колата си с климатик и грамадни гуми. Ще се върна в сауните, ресторантите, джакузитата, ще се гмурна в питиетата, ще скоча в панталоните си „Кензо“ и обувките „Лойд“ и ще заживея предишния си живот. Тази логика ми изглеждаше пределно ясна и проста.

Може би разсъжденията ми са неморални. Но аз не съм се возил винаги на меките седалки в разкошната каляска. Когато се преместих в столицата на Империята, започнах тук от нулата. Спях по приятели, на пода. Храната ми беше макарони с маргарин. За пет години навъртях хиляди километри в столичното метро. И си спомням как един ден в подземните му коридори се появиха плачещи старици, протегнали съсухрени сбръчкани шепи.

Те се появиха веднага щом паднаха комунистическите вождове. И оттогава не си отидоха. Там са и досега.

По-добре е да поизстрадаш една година, докато си млад, отколкото двайсет години на старини, си рекох веднъж, пускайки поредната монета в трепереща ръка. По-добре е да се втурнеш, да рискуваш, но да предпазиш и себе си, и родителите си, и децата си от бедността. Дори затворът е за предпочитане, само да не е мизерията, да не е гладната старост… Опазил бог, по дяволите.

Аз надълго и нашироко разказах на следователя Хватов колко голям бизнесмен и колко свястно момче съм всъщност. След това се отплеснах за парите, семейството, политиката, закона и справедливостта — за какво ли не, само и само да набутам чак на дъното на разговора темата за „домакина Мороз“. Лъжех убедително, речовито, аранжирах дрънканиците си с цифри, подробности и пословици от типа „сговорна дружина слепи ги ражда“. Ръкомахах, усмихвах се, дипломатично свеждах поглед. За половин час вложих всичко от себе си в тази най-върховна лъжа в живота ми.

Карирания обаче изобщо не се трогна от сладкодумния ми монолог — точно по средата му той изведнъж стана, извини се и излезе. На вратата моментално се очерта силуетът на одевешния грубиян оперативник. Копоят скръсти ръце на гърдите си и мълчаливо наблюдаваше как адвокатът долепи главата си до моята и трескаво зашепна:

— Не се притеснявай от нищо!… Доколкото разбирам, нямат нищо срещу теб. Никакви доказателства. Но според закона могат да те задържат до трийсет денонощия, без да ти повдигнат обвинение…

— Трийсет денонощия?! — възкликнах отчаян. — Цял месец! Къде ми отива бизнесът? Това е катастрофа! Всичко ще се сгромоляса! Не мога да влизам за цял месец! Върви се разбери с тях, измисли нещо!

Юристът само тъжно поклати глава. Изпсувах грозно.

— Всъщност — попита тихо Рижия — ти доколко си запознат със спецификата на наказателното производство?

— В най-общи линии — избърборих ядно. — Доколкото ми е известно, са длъжни да ми повдигнат официално обвинение. Подписано от прокурор. И същевременно да ми наложат мярката за неотклонение. Или подписка, което ще рече, че се разхождам на свобода, но щом ме привикат, се явявам на разпити; или пък задържане под стража: тоест лежа в затвора и следователят ме вика от килията…

Адвокатът подръпна маншетите на ризата си. Моята струваше поне седем пъти повече.

— Не в затвора — поправи ме той. — В следствения изолатор.

— Да не би да има някаква разлика?

— Честно казано, никаква — призна Рижия.

— Значи ще им лежа трийсет дни, а после те ще ми повдигнат обвинение, така ли?

— Да.

— Аха! — изкисках се, почувствал известно облекчение. — Но аз не съм извършил присвояване на държавни средства! Доказателства няма и не може да има! Могат да ме обвинят само за укриване на данъци. А тоя член не е от тежките. До три години! Едва ли ще тикнат такъв обвиняем в изолатора!

— Прав си.

Ръцете и лицето на адвоката бяха много бели и целите в лунички.

— Трийсет денонощия! — ужасих се отново. — Месец?! През това време кантората ми ще рухне! Клиентите ще се разбягат и ще идат при конкуренцията! Леле, какви загуби!

— Ще ги съдим — предложи Рижия.

— Кого?

— Прокуратурата.

— Аз да подам иск срещу Генералната прокуратура на страната? Стига смешки.

— Да, май пак си прав.

Трийсет денонощия затвор! — помислих си горчиво. За какво? А къде е справедливият съд?

Имах един недостатък, който ме сродяваше с боса: смятах се за по-знаещ от останалите шест — или колкото са там — милиарда човешки същества. Затова следващия въпрос го зададох малко засрамен:

— Ама не е ли решение на съда къде ще се намирам по време на следствието — на топло или на свобода?

Адвокатът тъжно се усмихна.

— За жалост по този въпрос нашето родно правораздаване… как да се изразя…

— Буксува?

— В общи линии, да — Рижия пак отри пот от челото. — В момента вкарват хората в изолатор само с прокурорски подпис. И там, в изолатора, следственият чака да се реши съдбата му. Може да лежи цяла година, докато се точи следствието, и още година или две, докато си чуе присъдата. Съдилищата са препълнени. Голямо чакане. Подсъдимите са много. Съдиите са малко. Говори се, че скоро щели да променят законите. Но нас с тебе това не ни топли. Теб те лишава от свобода не съдът, а чиновник от прокуратурата. А той ще постъпи така, както е удобно за него. Ще си съчини постановление, в него ще се казва, че оставен на свобода, може да се укриеш от правосъдието…

— Че аз имам бизнес! — креснах; ченгето на вратата трепна и смени позата. — Имам семейство! Дете! Майка старица! Къде ще избягам?

Рижия вдигна длан.

— Освен това, оставен на свобода, може да окажеш натиск върху свидетелите и да попречиш на хода на разследването. Само ти цитирам официалните формулировки.

Изръмжах от яд, но се овладях и попитах дрезгаво:

— И какво ме очаква?

— Засега един месец.

— А после?

— Ще те пуснат — отвърна уверено Максим. — Ще ти лепнат неплащане на данъци, ще ти друснат три години условно и край…

— Добре. Като ще е месец — месец да е. Ще го излежа.

Обърнах гръб към вратата и няколко пъти силно притиснах с палец и показалец очите си, за да се зачервят и да ми се подуят клепачите. Когато Хватов се върна, се оплаках от умора и неразположение. И деликатно помолих да приключим разговора.

— Добре — почти равнодушно кимна сбръчканият цайс.

— Утре ще продължим. А сега, да прощаваш, ще трябва, такова, да ви оправим формалностите…

— На кои?

— На тебе и твоя домакин — делово разясни Карирания. — Съгласно указа на Президента за борба с организираната престъпност и, такова, бандитизма — временно ви задържаме за трийсет денонощия!

— А домакина за какво?

— За компания.

Изправих се.

— Тоест ще ме приберете, така ли? — попитах след пауза и усетих как последната слаба надежда се къса и чезне някъде вдясно и надолу от сърцето ми.

— Ще те приберем — спокойно рече Хватов.

— Това е незаконно! — войнствено извика моят юрист и също стана прав. — Ще подам жалба. Още днес. И не една.

— Това е ваше право — Хватов само дето не се прозя. — Ти, Андрей, недей да се тръшкаш толкова. Ще полежиш, такова, ще си отспиш, ще си починеш…

— Тая нощ — заявих мрачно — вас, гражданино следовател, ще ви мъчат кошмари. Вкарвате в затвора невинен човек!

— Поначало съм зле със съня в тая кошмарна Москва — усмихна се Карирания. — Много е, такова, шумно… Колите бибиткат… А ти си помисли тая нощ дали да не дадеш истински показания. Подробни. Защото по същество дотук си казал само няколко думи…

— Разберете ме правилно — наперено възразих аз, — въртя бизнес. В моя кабинет, както и във вашия, става какво ли не…

— Повтарям! — засегна се Хватов. — Дай да не бъркаме, такова, твоя и моя кабинет!

— В моя кабинет — продължих аз — са идвали такива хора, за които никога на никого нищо няма да кажа. На никакви разпити. Нито във вашия кабинет, нито в нечий друг. Инак ще ме надупчат, преди да съм се усетил. В килията или в бараката — няма значение. Такъв живот живеем. Понякога излиза по-изгодно да лежиш…

И ме поведоха. Да лежа.

4

По онова време се носеха страшни легенди за бизнесмените, влезли в затворите. Разправяха, че криминалните не припознали комерсантите. Разправяха, че престъпният свят — организиран, споен от обичаи и убеждения — се отнасял към новите съкилийници с голяма неприязън. Разправяха, че предприемачите ги биели и унижавали. Отнемали им храната и дрехите. Разправяха, че богатият човек, който се е озовал зад решетките, сред крадците, убийците и насилниците, попада в атмосфера на всеобщо злорадство, че го съсипват от подигравки, че го презират и отбягват.

Впрочем същите неща се приказваха по различно време и за осъдените милиционери, и за войниците дезертьори, и за чужденците.

С две думи, докато крачех между двамата решителни оперативници към дълбините на Лефортовския замък, не се ядосвах кой знае колко. В края на краищата с мен са моите долари! И моят адвокат! И босът! И влиятелните приятели! С мен в крайна сметка съм и самият аз — стегнат, читав, умен, непоколебим, единствен по рода си. Бедният като мишка студент, издигнал се за няколко години до непредставими висини, до милионните договори. Реализиран и самостоятелен. Затвор ли? Нека е затвор: карцер, килия, зандан, каторга, лагер — каквото ще да е.

Аз правя най-важното нещо на света — пари. И ще премина по пътя си през всякакъв затвор, както ножът минава през маслото.