Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (10)

1

За последен път бях общувал с лице от другия пол пет часа преди ареста.

След раздялата с катаджията, в чийто джоб потъна платеното от мен според тарифата, запалих нова цигара, отново се качих нагоре по Тверская, пред паметника на Маяковски направих обратен завой през всичките ленти на движението, грубо нарушавайки правилата за безопасност и плюейки на пътните инспектори — и се плъзнах към тротоара, населен с полуоблечени жени.

— Момиче ли търсите?

— Да — отвърнах нахакано. — Момиче.

— Каква ще искате?

Изхвърлих фаса през прозореца.

— В смисъл?

Сводницата уморено смръщи лице:

— По-слабичка? По-пълничка? Блондинка? Брюнетка? По-възрастна? По-млада?

Най-позорно се забавих с отговора, не бях очаквал чак толкова високо ниво и разнообразие на новия за мен пазар на нелегални интимни услуги.

— Нормална — формулирах най-сетне и захапах следващата цигара.

— Два часа — сто и петдесет долара! Цялата нощ — триста! Без…

— Знам — прекъснах небрежно. — Без анален секс и садо-мазо.

— Предплаща се.

— Както кажеш.

Бутнах в ръката на „мамчето“ банкнотите, които бяха моментално изучени и опипани с опитни пъргави пръсти. Парите изчезнаха. След кратък консилиум от голямата сбита група девойки към мен се запъти с почти нахална походка младо същество с ластични шорти, опънати на мижавия й ханш. Впрочем шийката й си я биваше, а усмивката беше чаровна.

Преодолях неудобството и бутнах вратата да я отворя.

— Добър вечер — поздрави културно момичето, моментално изпълнило купето със силен мирис на сладък парфюм. — Аз съм Нина.

— Здрасти — рекох. — Ама не се качваш правилно в колата.

— А как е правилно? — попита временната ми приятелка.

Едва ли беше на повече от двайсет. Като я разгледах по-внимателно, стигнах до извода, че и дума не може да става за платено съвкупление. На лявото тъничко бедро на жрицата на любовта, което беше откъм моята страна, личеше обширна синина, а на врата й пламтеше прясна драскотина.

Произходът на тези белези и следи от насилие е ясно. С юмрук и нож сутеньорите държат в подчинение трудовите си колективи.

— Първо дупето се полага на седалката — усмихнах се мазно, — а после се извърташ цялата наляво, същевременно вкарваш в купето главата и свитите крака.

— Леле! А аз какво направих?

— Тръгна да влизаш в колата като в бърлога. Първо главата, после краката и накрая останалите части на тялото.

— Глей ти! И къде отиваме?

— Никъде — отвърнах. — Ще се повозим, ще си побъбрим, това е. Не искам от теб нищо повече. Заклевам се.

Това не я учуди.

— За какво ще си приказваме?

— За каквото кажеш.

— Много си напрегнат.

— Винаги съм такъв.

— Какво ти е, няма с кого да си общуваш ли?

— Напротив.

— А женен ли си?

— Да. От пет години.

— Леле! И не ти ли е омръзнала жена ти?

— Щом ми омръзне жена ми, ще си пръсна мозъка.

Жрицата се разхили немузикално.

— Ще прощаваш, разбира се, ама това съм го чувала много пъти. Всички казват така. На жените си де. И на себе си. А после търчат да си купуват момичета.

— Лично аз го правя за пръв път.

Временната приятелка недоверчиво ме изгледа с кръглите си, силно гримирани очи.

— Леле! За пръв път си купуваш жена?

— Да.

— Не може да бъде!

— Защо, какво те учудва?

— Е — тя сви рамене. — Такъв солиден мъж и толкова яка кола…

Само ме четкаш, помислих си. Сигурно не съм се виждал в огледалото. Там се отразява каквото си поискаш, само не и солидност. Във вълшебното стъкло напоследък съзирам бледосива, подпухнала, общо взето, доста несимпатична муцуна. Виолетови торбички под помътнелите очи. И тънка, едва ли не дистрофична шия, изподрана от прибързано бръснене. И кафяви отекли клепачи, под които два пъти дневно се капе визин. И зъби, пожълтели от кафе и непрестанно пушене. У болнави ъгълчета на малката изкривена уста. И дълги дълбоки бръчки покрай ноздрите.

Уви, въпреки огромните си доходи, външно и до днес не приличам на респектиращо юпи, а на това, което представлявам в действителност — евтин ебалник от провинцията.

Употребявайки силния термин „ебалник“, имам предвид хора, които поради своята младост и разгорещена природа непрекъснато желаят всичко, и то веднага. Целта им е незабавно, в същия този момент да забогатеят. Имат внимателни очи с постоянно движещи се ириси. Бузите им са хлътнали, вратлетата тънки, раменете слабички. Често се обличат като бандити. Обожават черния цвят.

Жаждата за пари ги тласка напред. Те се стараят, търпят, полагат усилия. Понякога успяват да постигнат нещо.

Ебалникът е с много сериозен, обикновено мрачен израз на лицето. Ъгълчетата на устните са обърнати надолу. Общата картина подсказва, че тоя пич отива или на погребение, или на бандитско сборище. Или на двете мероприятия последователно. Докато всъщност отивах до детската градина да взема сина си, а оттам — на пазар.

— Значи ти смяташ — направих нов десен завой и тръгнах по крайбрежната, — че всички солидни мъже си купуват момичета?

— Всички! — със звънлив глас отвърна малката. — Изключено е да имат пари и да не са опитали поне веднъж.

— Аз пък познавам маса богати хора, които изобщо не изневеряват на жените си.

Жрицата ме погледна и се усмихна.

— Леле, какъв си глупчо! Само разправят, че не изневеряват! Реклама си правят! А иначе използват всеки удобен момент. Мъжете до един са потайни! И лъжци при това. Като почнат да разтягат — само стой, та гледай!

— Да — отвърнах предизвикателно. — Мъжкарят трябва да е хитър. Без хитрост няма как да гътнеш мамута. Не може да не умееш да лъжеш в тези неспокойни времена.

— Бе вие и за лъжци не ставате! — разсмя се момичето. — Ама хич! Ей го на, един, всеки петък е при мене, пристига с хубава кола, ланецът му ланец, всичко му точно. А денем лепва на покрива табела „такси“ и кара… Щом изкара двеста долара — веднага пристига. Сваля табелата — и при Светочка…

— Коя е Светочка?

— Аз, защо?

— Нали каза, че си Нина?

— А за него съм Света — спокойно се поправи момичето. — Баси, има значение? Мен ме лъжат и аз лъжа…

Помълчахме.

Нощна Москва е красива и своенравна. През деня или вечер в почивни дни, докато крачиш из центъра й, с фасадите, ярките витрини и чистите тротоари може да мине за нещо съвсем европейско. Но нощем, гледан през прозореца на автомобила, този град разкрива истинското си лице. Той е огромен, плавно извит, застроен много богато, но хаотично. Щедро залят с електрическа светлина — и веднага следва непрогледен мрак. Обширно пространство, навсякъде леко изкривено — ами че Азия, господа! Проклет да съм, ако това не е Азия.

— Не се коси — бодро провъзгласих към посърналата ми събеседничка. — В моя бизнес всичко е точно по същия начин. Пристига ми един на гости да пием кафе, движи с мерцедес за сто хиляди. В края на разговора вземе назаем петдесетак. След две седмици стриктно ги връща. Пак кафе, пак приказки, това-онова. След месец иска сто. И пак ги връща. И това продължава вече втора година. Има си двайсет такива като мен, обикаля всичките подред и от това живее. И той сигурно си мисли, че е най-хитрият…

— А пък на мен веднъж ми се случи — леле… един познат изкара при мен три дни и три нощи. Готин чичка, свестен, не беше някой гадняр. После разправяше как се върнал при жена си след тридневен запой, пиян, от джобовете му валят презервативи и жетони от казиното. Знаеш ли какво казал на жена си?

— И какво?

— Че го отвлекли бандити, а после нарочно го напили и му напъхали по джобовете всички тия боклуци, за да не му повярва жена му… Леле!… При това жената надушила моя парфюм, а той вика — и това са бандитите, нарочно ме заляха с дамски парфюм! Тя му вика: такъв парфюм струва много пари, за да го купуват бандити! А той — това са, вика, много печени бандити, яко кинти имат… Леле!… И тя го пуска да се прибере! Гепва се на тия щуротии! На тая тъпня! Даже и в милицията не се обадила. Гледаш ли какви работи стават! Ти ще ми кажеш! — не изневерявали…

— Моите клиенти — потвърдих — не са по стока от твоите. Един пристига за парите си задължително с метрото, със стар анцуг и съдрани кецове, носи пазарска мрежичка, нали се сещаш, с каквито пазаруваха през седемдесетте, тъпкана със стари вестници, и между тия вестници си крие пачките. Така си заминава. А пък е собственик на голям супермаркет, между другото…

— Леле! А една моя близка приятелка има един много богат и културен клиент, та той, можеш ли да си представиш, свършва само ако тя в най-върховния момент с все сила го тресне по голия задник с горещо пиле на грил…

— И откъде — потресох се аз — взимат пиле на грил? В най-върховния момент?

— Купуват го предварително, а после го топлят в микровълновата.

— Хитро — усмихнах се. — А пък друг един мой клиент, впрочем също богат и културен, веднъж дойде да си вземе петдесетте хиляди долара заедно със сестра си, а тя — сто кила живо тегло, ако не и повече! И на ширина — метър и половина обиколка… Наброих му парите, а той вика: извинявай, дали не би могъл да излезеш за момент? Доколкото схващам, петдесетте хилядарки, всички пачки, са ги напъхали в сутиена й…

— Леле! А пък друг мой клиент…

Аз изведнъж изтрезнях и констатирах, че вместо да си спя кротко в съпружеското ложе, разкарвам из нощния град някаква уличница. Самопрезрението прониза душата ми като страшен меч.

— А за мен — прекъснах я — също ли ще разправяш смешки на другите глупаци?

— Не — засегна се момичето. — Не разказвам на всички… Ако човекът е свестен, и аз съм свястна… Пък ако се случи някой бандит, с него приказката въобще не върви…

— И често ли се случват?

— Кой? Бандитите ли?

— Да.

— Често — въздъхна момичето. — Много често. Просто ужасно често. Те се довличат тук, в столицата, от цялата страна… — тя захвана тънките си ръце. — Добичета… Мразя ги…

— А, моят бос същото казва. Той презира тази паплач.

— Ами ти?

— Аз — нормално. Според мен е за предпочитане да бъдеш бандит, злобар, но деен, отколкото да станеш затлъстял еснаф и да гниеш пред телевизора с бира в ръка…

— Бъркаш — рече малката. — Не е за предпочитане.

— Това е моето лично мнение. Може някой ден да се промени…

— Освен това погрешно сравняваш моите и твоите клиенти. Ти не работиш на терена. Седиш си в банката на мекичко. Изобщо не може да се сравнява.

— Недей да завиждаш — казах поучително. — Само отвън изглежда толкова хубаво. Банката, колата за двайсет бона, часовника за три, костюма за два… А вътре всичко си е същото. И в моя бизнес бандитите не са малко. Ти, да прощаваш, продаваш само нещо от тялото си, а аз продадох накуп и душата, и тялото, и всичко останало. Продадох се веднъж — но нацяло, в комплект. Две в едно…

— Все тая, добре е да си богат.

— Ъхъ. Първите два месеца. После се свиква. И само опъваш каиша.

— Защо тогава не я зарежеш тая работа, не си намериш нещо по-приятно?

— Да я зарежа ли? — изумих се аз. — Невъзможно е. То е нещо като затвор… Къде да те оставя?

— Имаш ли още петнайсетина минути?

— Да.

— Тогава ме откарай дотам, откъдето ме качи, става ли?

— Там навсякъде гъмжи от ченгета, а аз съм пиян.

— Ще им цакаш пари…

Бях изгубил напълно интерес и към събеседването, и към събеседничката.

— Цаках вече. Стига им толкова. Край. Днес и без това се изръсих яко. Всеки божи ден им снасям и краят му се не вижда. Нали ти разправям, то е все едно затвор… — нашият ловец на мамути силно разтърка подпухналата си муцуна и бръкна в джоба. — По-добре… такова… ще ти дам на теб… чакай… — Дръпна от пачката първите две или три банкноти, горната се скъса, момичето погледна парите тъжно, а него със съжаление. Ебалникът пусна хартийките върху голите колене на своята спътница. — На да платиш на някой мърльо с табела. Ще те закара, където кажеш.

— Е, чао тогава! — много мило рече Нина, която беше Света. — Благодаря за приятната вечер!

Кимнах, без да я погледна, запалих поредната цигара и отпратих, напушен като локомотив. Локомотивите, се знае, отдавна са остарели: произвеждат много шум, но малко тяга. Нисък коефициент на полезно действие. С други думи, въздух под налягане.

Пет часа след този разговор се озовах в истински затвор и разбрах, че погрешно съм оприличавал своята златна клетка на каменните. Парадоксът излезе лековат.

И отново възнамерявах да дам пари. За да ме оставят на мира. Да ме пуснат от своя тъп затвор в моя. Който беше същият.