Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (16)

2

Днес треньора ни го нямаше, беше се разболял. Заместваше го вторият по важност човек: дребна стройна девойка със сиви очи. Майстор на спорта на СССР по колоездене на шосе.

— Така — изрече тя, обхождайки със строг поглед разнокалибрената банда възпитаници на спортната школа, от хлапетата с кърпени анораци до няколкото юноши с прилични анцузи. — Старшата група — на тренажорите! Основната група тича. С мен!

Въздишка на ужас пробяга сред подстриганите глави.

— Който пристигне последен — продължи невъзмутимо майсторката на спорта, — подрежда и измива съблекалнята. Старшата група — пазете техниката. Тия тренажори пари струват. Готови ли са всички?

Двайсет детски физиономии — основната група — със завист обърнаха поглед както към старшата възраст, така и към тренажорите, две хоризонтално монтирани на пода рамки с въртящи се гумени ленти. Постави отгоре велосипеда и си върти педалите, без да напускаш топлото помещение. Гот е да си старши, да имаш спортно колело и двегодишен опит в тренировките! — рече си основната група.

Заподсмърчахме, попрестъпихме от крак на крак, нахлузихме плетените ръкавици и излязохме в двора на стадиона, където якият януарски мраз моментално ни защипа носовете и бузите.

— Минус петнайсет градуса — каза унило някой.

Друг изпсува на висок глас. Така смело и завъртяно псуват само юношите.

Зад оградата на стадиона, във вечерната мъгла, между фабричните корпуси се мержелееха стволовете на гигантските комини, опушващи черното небе за нуждите на секретната промишленост. Над входната врата за нашата съблекалня в полумрака на рано угасналия ден се виждаше табела с умопомрачителния надпис: СДЮСШОР.

В превод от съветски джигитайски това означаваше: Специализирана детско-юношеска спортна школа „Олимпийски резерви“.

Така че ние, което мръзнехме пред вратата на спортната школа с тънките си пуловерчета, изплетени от майките ни ръкавички и трикотажни анцузи, не бяхме някакви сополиви новобранци, не бяхме някаква жалка групичка физкултурници. Бяхме зачислени от воле не къде да е, ами в Олимпийския резерв! С главна буква!

Ако всички олимпийци на страната по някаква причина изведнъж излязат от строя, разболеят се, загубят форма, тръшнат се с травми — тогава защитата на спортната чест на родината ще се повери на нас. На резерва. Подобна перспектива въпреки очевидната си невероятност изпълваше с гордост сърцата на двайсетимата сополанковци.

— Защо стърчите така? — провикна се със звънлив глас майсторката на спорта, появила се на стълбището. — Скачаме, разгряваме! Загряваме бедрата, подбедриците!

Двама от старшите следваха девойката по петите. Днес ще тичат заедно с нас. Те са напреднали атлети, които тренират по индивидуални планове.

Хлапетиите се засуетиха. Майсторката на спорта направи няколко икономични загряващи движения с рамене и таз и се затича, шумолейки с шушляковия си анцуг. Двамата старши я последваха в килватера. Новаците се затътрихме подире им.

Тръгнахме весело, в движение приказвахме, ругаехме се приятелски, кашляхме, плюехме в преспите. Но доста скоро млъкнахме, задишахме шумно, краката ни заработиха по-бързо. Девойката наложи добро темпо.

Първата отсечка е най-тежка. Защото е първа. Плюс това маршрутът минава по градските улици, по тесния тротоар. Трябва не само да поддържаш скорост, но и да лавираш между пешеходците. Добре че те, долавяйки зад гърба си общото трополене на множество бързи крака, сами се сещаха да направят път. Освен това зимните тротоари са хлъзгави; разсееш ли се — падаш, удряш се, може да разтегнеш мускул, така или иначе — изоставаш. А никой не искаше да изостава.

Малкото фабрично градче през зимните вечери скучае и се мотае. Тежко въздишащи, вмирисани на алкохол чичковци се събират пред винарските магазини. Младежта, облечена по последната мода — плъстени ботуши, грейки, ярки шалове и скиорски шапки, — търси приключения в топлите входове на блоковете или на опашките за кино. Скърцащи студени автобуси карат от един празен магазин за хранителни стоки към друг празен магазин за хранителни стоки бледи широколики жени, облечени в сиво или черно.

А ние отминавахме на бегом техния блед, сив живот: сбита група усърдно пъшкащи, потънали в пара момчетии. Бързи и силни спортисти. С такива е по-добре да си нямаш работа. Такива няма да се въртят пред щандовете за алкохол. Такива смятат, че е под достойнството им да киснат с часове по стъпалата в топлия вход, изразходвайки младостта си в празни приказки.

Тичахме сурови, задъхани — и уважавахме себе си за тази целеустременост и сила на волята.

Естествено, устремът ми не бе насочен към олимпийските награди. Медалите, лавровите венци и почетните стълбици не блазнеха тринайсетгодишното ми сърце. Бях наясно, че пътят към големия спорт е фактически затворен за мен. Късно е да се започва спортна кариера на моята възраст, вече ми го бяха обяснили.

Преди половин година моите родители се бяха преместили от село тук, в това подмосковно градче сателит. Воден от мечтата си, аз моментално се устремих към ледения дворец, в хокейната школа. Кънките и стиковете бяха моя страст. Но гърчавото хлапе с тънки рамене и тесен, астматичен гръден кош не хвана окото на треньора, а най-важното — не пасна на възраст. Там търсеха осем-деветгодишни. Другите ги бракуваха.

Аз не се предадох. Татко и мама бяха избрали да живеят в особен град. Построен веднага след революцията по заповед директно от върховните вождове, той беше с три стадиона, два басейна и десетина отделни спортни зали за своите сто хиляди жители. Освен това и два огромни завода, които произвеждаха много тайна продукция, за нея не се говореше на глас дори пред будките, където точеха бира. Очевидно партията и правителството бяха решили да понижават равнището на дрънкане сред населението именно с помощта на усилено насажданата физическа култура. Тук процъфтяваха секциите по бокс, борба, футбол и хокей, волейбол и баскетбол, атлетика — както лека, така и тежка, и плуване — както обикновено, така и синхронно.

Не ми беше трудно да избера своя спорт. Колоездене! Какво може да бъде по-прекрасно от омайния полет по асфалтовата лента, яхнал лъскавия състезателен механизъм, облечен с ярка фланелка с пришити на гърба джобове, в които можеш да пъхнеш бутилка с вода или резервна вътрешна гума?

Кой можеше да предполага, че страстта към яхането на двуколесния приятел ще рефлектира в изтощителни десеткилометрови кросове в дъжд и сняг? Но аз не бях свикнал да се предавам без битки. Точно като оня бузест пионер от заставката за кинопрегледа „Искам всичко да знам“.

Криволичещият път през града с много виражи и смяна на темпо свърши при завоя към околовръстното шосе. Предстоеше ни да тичаме още три километра по твърдия удобен асфалт, след това да свием по черния път за вилната зона, да изминем още километър през гората, после да се обърнем, да изчакаме изостаналите и да изминем дистанцията в обратна посока.

Не мислех за това, което ме очаква. Иначе е по-добре направо да спреш, да се обърнеш, да се върнеш в съблекалнята, да си прибереш партакешите и да се отпишеш от секцията. Да напуснеш славните редици на олимпийските резерви. Защо да мислиш? Трябва просто да тичаш. Да правиш ритмични вдишвания и издишвания, да движиш тялото, да местиш краката. Няма нищо за мислене.

Стъпили на асфалта, девойката и двамата старши с удоволствие увеличиха темпото, но новаците се държаха; никой не напусна групата. Съпроводени от бодрите клаксони от редките камиони, пешаците велосипедисти се носеха като нагорещени живи гюллета. В мастилената тъмнина — че къде и кога в тази страна са се осветявали покрайнините на провинциалните градчета? — святкаха само подметките на бегачите.

На това място основната група се поизмори. Старшите заедно с майсторката на спорта дръпнаха напред. Девойката намали темпото и се провикна назад със звънлив учителски глас:

— По-активно, по-активно действай!

И се засили, естетически безукорно въртейки кръглото си дупе на истинска олимпийска резерва.

Увеличих скоростта, проклинайки наум всичко живо. Само да ми стигне въздухът. Само да не се разхъркам още тук, насред замръзналия път, на първата, най-тежката третина от дистанцията. Астмата е заболяване на нервна почва. Щом престана да вярвам в своите сили и тя отново ще надделее. Ще ме победи, ако се уплаша.

Когато потта започна да разяжда очите ми, а белите дробове заработиха в пределен режим, алчно всмукваха порциите парещ въздух, аз по навик започнах да мечтая колко е хубаво ей сега изведнъж да спра. В спорта това се нарича великодушно „незавършил състезанието“. В отчетите за всяко спортно състезание срещу името на последния неудачник равнодушно се пише: „Еди-кой си и Еди-кой си не завършиха състезанието.“

Да не завършиш състезанието — това е нещо нормално, това ще рече, че си същият спортист, както и всички останали, не си по-слаб от другите, просто днес се е случило така, че не си завършил. Няма страшно. Следващия път ти ще си победителят.

Но всяка олимпийска резерва, дори хлапето, вчера започнало тренировките, знае: нищо не бива да се отлага за следващия път. Най-малко победата.

… Може пък — мечтаех си, заковал поглед в равномерно движещите се плешки на тичащия пред мен приятел — да приложа хитрост: да се направя, че съм стъпил накриво, да се спъна, да политна живописно; да изостана безнадеждно от всички, да си поема дъх и в лек тръс да се прибера обратно на стадиона, а после да покажа на треньора синините и драскотините по одраните си колене. Понякога ту един, ту друг дребосък от компанията правеха този номер, ако ножът опираше до кокала. Но треньорът не обичаше шмекерите, а старшите ги гледаха с пренебрежителна усмивка.

На тринайсет години особено болезнено усещаш усмивките на приятелите. И аз не спирах. Бях издържал вече трийсет тренировки. Трийсет пъти бях стартирал и финиширал. Не бях пръв, но не бях и последен! Десеткилометровият крос вече не ми изглеждаше толкова кошмарен, колкото през първия месец. Научих се да дишам правилно и да си разпределям силите. Реших да отпадна от състезанието някой друг път. Не този.

Прокараният в гората с булдозери снежен път беше преграден с червено–бяла бариера. Нататък, в черната мъгла, се мержелееха дървените извънградски къщи. На това място групата спортисти направи кратка пауза. Майсторката на спорта спря на място, но не спря да се движи. Тя подскачаше, тичаше на място, клякаше, шумно вдишваше и издишваше. Всички, които не се бяха откъснали от лидера, повтаряха нейните движения.

Изчакахме изостаналите.

Мразът пращеше в заледената гора наоколо, голите криви клони леко се поклащаха от бавния вятър. Дрезгаво лаеха две-три кучета — отдалеч, от подножията на потъналите в мрак къщи и къщички, чиито собственици бяха преградили достъпа до своя градинско-плодов рай с огромна желязна тръба.

— Не спирай! — командваше неуморната девойка. — Мърдай! Поддържай топлината! Всички ли се събраха?

— Май да…

— Напред, напред!

Колкото и да не се искаше на полумъртвите от умора малчугани, почивката беше свършила. Престоеше да се измине изтощителният маршрут по ледените пътеки и асфалтовите банкети в обратна посока.

Групата все пак се разпадна. Бегачите се бяха разтеглили на поне стотина метра. Майсторката на спорта и двамата старша възраст пак спринтираха, но плътно зад тях се бяха лепнали няколко от най-упоритите и бързи момчета, другите бяха поизостанали, на опашката се мъкнеха губещите сетни сили аутсайдери.

Внезапно установих, че не съм сред последните и дори не по средата, а директно зад гърба на единия от двамата старша възраст. Вярно, престижната позиция ми струваше напрягане на всички сили. Големите пък тичаха без капка напрежение и дори си говореха, сякаш тази адска дистанция беше за тях само развлечение.

Дадох още газ, забих брадичка в гърдите — така по-лесно се мобилизирах — и изпреварих всички.

— Охо! — добродушно се изсмяха големите. — Ситният май се откъсва!

Някой ме замери в гръб със снежна топка, но не улучи.

Лидерството се оказа трудна работа. Много по-лесно е да те водят, отколкото ти да водиш, осъзнах аз. По-лесно е да дишаш на някого в гърба и да се мъчиш да не изостанеш, отколкото да принуждаваш себе си и само себе си да тичаш по-бързо и по-бързо.

След няма и минута големите — без усилия, продължавайки да плямпат в движение — ме настигнаха.

— Що спираш, ситен? Давай! Главата надолу! Напред!

Направих се, че не чувам и се опитах да местя краката по-начесто.

— Давай! Давай!

Виковете се разнасяха надалеч из черната зимна гора, но аз чувах само твърдото скърцане на снега под гумените си подметки.

Стори ми се, че със се откъснал далеч напред. Дощя ми се да се обърна, за да се уверя, но това би ми струвало скъпоценна секунда.

— Пак се разкисна, ситен! — чух в ухото си. — Действай! Напред! Главата надолу!

Смешно им е, осъзнах аз. Те се забавляват. Десет километра по януарския сняг не е нещо особено за тренирания спортист. Големите, ако искаха, можеха да тичат и два пъти по-бързо. Но напредналите атлети не се напрягат зиме, само поддържат форма. През лятото им предстои да изминават много по-големи дистанции, ще има да въртят педалите…

— Можеш, ситен, можеш! Давай! Дърпай, ситен, дърпай! Напред!

Големите бяха най-малко на по седемнайсет. Бях видях краката им в съблекалнята — сухи, твърди, с мърдащи под кожата релефни мускули. Приучени към многочасово въртене на педалите.

— Дръпни, ситен! Дръпни! Можеш!

Майсторката на спорта — сценката явно се разиграваше заради нея — не издържа и се засмя мелодично.

— Ще можеш, ситен! — не мирясваше зад гърба ми вдъхновеният юношески бас. — Дръпни! Главата надолу! Действай!

Ускорих. Гласовете взеха да се отдалечават. Още по-бързо! Още!

Не се притеснявайте, ситният ще може! Той можа и предния път, и по-предния, и сега ще успее. Вие, големите, смятате, че малякът е решил да се изтъкне. Решили сте, че това са пози, стойки. Но аз си късам сухожилията не за да се покажа пред някого. Преди година не можех и сто метра да пробягам, без да се сгърча в пристъп на задух. Спирах, навеждах се напред, подпирах длани в коленете и стоях в тази позорна поза с навирен задник по няколко минути, докато ми олекне. Или пък бърках в джоба за лекарството — флакончето аерозол „Астмопент“. Беше се случвало да тръгнем с приятели на разходка и аз посред път да открия, че съм си забравил пръскалката — от страх моментално развивах пристъп. А сега кекавият астматик надбягва не само здравите си връстници, но и майстори на спорта. Нищо че е за кратко, нищо че е почти на шега — но ги надминавам, надбягвам ги, тичам, не спирам!

В този момент силите изведнъж ме изоставиха. Стана ми абсолютно ясно, че мога да направя не повече от десетина крачки, след което ще се сгромолясам. Направих тези десетина. Но не паднах. Започнах следващите. Още десетина и край, падам. Ускоренията и напрежението бяха изцедили тялото ми. Калориите свършиха. Няма да стигна до края. Губя. Десетина крачки, после още толкова — този път вече последните, окончателните и ще се строполя без дъх край пътя, дето се вие между дърветата. Край. Стига ми толкова. Не съм ви кон. Човек съм. Слабак, неподготвен за големи натоварвания. Опитах и разбрах, че велосипедният спорт не е за мен. Направо ще зарежа тренировките. Ще се прехвърля волейбол. Приятелят ми Николай отдавна ме навива да тренирам волейбол. Прекрасна игра, която не изисква особени физически усилия. Скачай нависоко и удряй топката. Уютна светла зала, мрежа, момичетата пищят — това не ти е десет километра по снежните пътеки…

— Не заспивай, ситен! Дърпай! Давай!

Стиснах зъби и пуснах кикотещите се лекоатлети да ме задминат, продължих зад тях.

— Какво ти става? — изхриптя до мен някой от връстниците ми. — За кво си съдираш гъза?

— Абе… — успях да издишам.

И пак ускорих крачка. Напук на всички. Напук на себе си.

Още километър от този ад и ще ми олекне. Майсторката на спорта ще намали темпото, за да набере сили преди финалния спринт. А самият финален спринт ще си е чист празник. Защото в края му е топлата съблекалня, сухите чорапи, чаят от термоса. Дълбокото като море усещане за победа. Затвърдено самоуважение. И прибирането у дома.

Победата е съвсем близо. Броени минути ме делят от нея. Неколкостотин метра ураганен бяг по заледения тротоар. Трябва да се ускоря, да се напрегна максимално, да вложа всичките си сили. И всичко ще е наред.

Тичай и ще стигнеш.

И аз стигнах. И този път, и следващите.

 

 

Зимата отмина. Астмата ме остави на мира. Към края на март бях напълно забравил за болестта.

През април снегът се стопи. Десетимата новаци — половината беше изпокапала — алчно зяпаха хромираната техника. Всеки момент ще ни я поверят. Всеки момент ще започне онова, заради което бяхме дошли, заради което пет месеца газихме снега.

Приятелите от двора отдавна бяха открили сезона, с наслада препускаха по асфалтовите алеи, покрити все още тук-там с локви от пролетната киша. Аз също изкарах желязното си конче, ръждясало на няколко места. Напомпах гумите, натегнах веригата, вдигнах малко седалката. Естествено, вече ми се искаше не да препускам като децата из градинките, а да се състезавам с истински спортен велосипед. На истинско състезание.

Но в този момент групата се напълни с новаци, цяла тълпа, всички до един здрави, хитри, осъзнали още на дванайсет години, че през зимата колело не се кара. Запишеш ли се през зимата, ще те карат да тичаш! Трябва да изчакаш топлите месеци, тогава е лесно.

Станахме двайсет и петима — на десет колела. Всяка тренировка започваше с тихо съскане, конфликти и бързи сбивания. Днес съм с червения. Тогава аз съм на зеления. Не, зеленият е мой, още от предния път съм си го заплюл.

Заплюл ли? Да не си го купил? Мой — значи мой. Изчезвай. Ти изчезвай…

Треньорът виждаше всичко, но само се подсмихваше под мустак. В спорта слабите характери не пробиват. Нужни са момчета зли, упорити, с каменни брадички. Сами ще се оправят. От двайсетимата ще остане един, фанатик, достигнал до изискванията за първи възрастен разряд. Следват две години упорита работа (с всекидневни тренировки, два пъти седмично — тежки, с натоварвания до припадък), докато се покрие нормативът за кандидат-майстор на спорта. Званието „майстор“ постига един от хиляда.

Големите не ни обръщаха внимание, те постоянно киснеха в работилницата с изцапани от греста ръце. Те сглобяваха сами своите велосипеди. Спици, седалки, джанти, вериги, кормила, рамки — за тях това звучеше като поема. Но не и за мен.

Към средата на май окончателно се бях разочаровал от велосипедния спорт. Този спорт е прекрасен. Аз обаче не исках да се бия заради велосипедите. Не бях се записал да тренирам бокс. Имаше нещо дълбоко сбъркано в това, че на трима души се падаше едно колело. И аз напуснах.

Главният урок, който научих през тази зима, се съдържаше в една-единствена дума. В съвета, или моралното правило, или заповедта на треньора.

Тичай.

Ако искаш да постигнеш нещо — тичай. Тренирай. Налагай се на себе си.

Лавирай между унилите, вялите, нетрезвите, между ония, които са объркали дишането.

Тичай. Действай. Откъсни се. Победи своята слабост.

Изпревари всички — право към целта. Не почивай. Не мечтай. Не се самосъжалявай. Не се озъртай. Не се съмнявай.

Така ще победиш.

Тичай, дишай, отблъсквай се от земното кълбо. Ако си преодолял себе си, има ли нещо, което да не преодолееш? Няма.