Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (23)

2

Бузите на следователя, румени от парещия декемврийски мраз, предизвикаха у мен завист; гласът му ми се стори прекалено звънлив, бодър. Както всеки жив организъм, попаднал на топло от ледената, продухана от всички ветрове утринна улица, Хватов демонстрираше възбуда: той потриваше ръце, шумно вдишваше през носа и потръпваше. Подушил кабинетния въздух — сух, застоял, тежък, с мирис на нещо вкиснато, — побързах да запаля, за да отбия с неприятния мирис друг, по-неприятен. Снощи явно са мили пода тук със стар мухлясал парцал, след което прозорците и вратите веднага са били затворени, и сега стаята смърдеше на стари парцали и разсъхнало се дърво.

Хватов явно усещаше същото, което и аз. Смръщи се недоволно, измърмори нещо за задух и бързо отвори горните прозорчета, отначало вътрешното, а след това изви ръка, промуши я между решетките и сръчно открехна външното.

Оттатък, откъм свободата, моментално ме лъхна свежото дихание на новородената зима. Почти физически долових нейната сила. Почти си припомних намокрените плетени ръкавици на шнурче през врата, кънките и стиковете, валенките и галошите, многометровите селски преспи, огненото бучене в печката и собствените ми замръзнали яркорозови китки, които трябва да стопля на течаща студена вода, непременно студена, защото ако водата е топла, връхчетата на пръстите те заболяват чак до сълзи; и шестгодишната ми сестра с пухения шал, превързан на кръстоска през тялото; и мама, която ми подава на прага метличка, за да измета снега от обувките си; и стегнатите от студа устни; и новогодишните мандарини, и мирисът на прясната хвойна от елхата; и ледените цветя по стъклата, и черните буци въглища в смачканата голяма кофа — но веднага тръснах глава, прогонвайки ненавременните картинки от детството.

Междувременно през прозореца долетяха няколко, едри снежинки. Те паднаха на широкия перваз и тутакси се превърнаха в мътни капки.

Този кабинет и неговият въздух, цялата атмосфера на голямата страшна къща ми бяха омръзнали до крайна степен. До животинско, биологично отхвърляне. Екскурзията в затвора, това гъделичкащо нервите приключение на богатия нехранимайко — се бе превърнало в пропадане до дъното на страха, самотата и отчаянието. С всеки изминал ден стените около мен заплашително се събираха, таванът падаше, горчивата баланда ми засядаше на гърлото. Не помагаха нито чифирът (сега го пиех по три пъти на ден), нито мечтите как един ден ще пипна бившия ми съдружник Михаил, който толкова хладнокръвно ме бе предал.

„А ти какво очакваше? — подхилваше се отвътре нетрезво циничният делови Андрюха. — Разчитал си, изглежда, на братската взаимопомощ? Представял си си някакви свръхусилия, предприемани с цел да върнат свободата на такова страхотно, единствено по рода си момче като теб? Не, малкият! — Андрюха апетитно отпиваше от престижната пиячка, дръпваше от ароматната цигара, понаместваше си бутонелите и искрено се изплюваше. — Ти си просто пушечното месо на бизнеса! Един от стотиците хиляди глупаци, които този жесток град ги употребява всекидневно и всекичасно! Глупаците служат за прецакване и преебаване! Винаги са ги прецаквали и преебавали. И винаги ще ги прецакват и преебават. Такъв е животът! Примири се, брато!“

„Няма да се примиря! — провикнах се разпалено, едва ли не на глас. В този момент Хватов изтегляше от чантата си разноцветни кабели, които трябваше да вдъхнат живот на компютъра. — Няма да се примиря! Никога. Още не е построен затворът за мен…“

— Защо си толкова блед? — попита угрижено следователят. — И очите ти блестят… Да не се разболяваш?

Има си хас, рекох си. След такава конска доза кофеин!

— Блед ли? — повторих. — Блед, викате… — поех дълбоко въздух. — Ще ви кажа защо съм блед! Сега е време за разходка! Трябваше да ме изведат да се разхождам, а съм на разпит! И това се случва за трети път този месец! Вече неведнъж съм ви молил да ме викате за следствените си мероприятия само след пладне! А вие пак пристигате в десет сутринта! Ако закъснея заради вас за разходка, ще се скараме!

— Прощавай, Андрей — каза миролюбиво Хватов. — Забравих.

— А би трябвало да помните! — поучих го високомерно. — Разходката е свещена! Това са скъпоценни литри кислород! Защо, вместо да гълтам свеж въздух, съм принуден да седя тук, в тоя задух и прах, и да обсъждам с вас теми, от които и на двамата вече до гуша ни е дошло?

Изпухтях възмутено. И дори запратих химикалката си на пода. Омръзнало ми беше тук. Изморил се бях да търся изход. Проклети гадове, пуснете ме. Не съм направил нищо. Аз съм добро момче. Аз съм полезен за обществото. Аз няма повече…

— И какво? — Хватов равнодушно игнорира моята психопатична тирада. — И днес ли както обикновено? Мълчим? Без, такова, показания?

— Точно така!

— Ще чакаме ли адвоката?

— В никакъв случай! — отсякох. — Започваме без него, за да не губим време! Ако се оправим за половин час, ще успея да ида на разходка… Какво имаме днес?

— Постановление за снемане на образци от почерка ти с печатни букви.

Потръпнах.

— За какво са ви притрябвали печатните ми букви?

— Не лично на мен — поправи ме Хватов, — а на следствието. Следствието си знае работата. Началството нарежда, аз се подчинявам, такова, безпрекословно. Между другото законът ти позволява да откажеш…

— Отказвам!

— Ясно — търпеливият рязански чичка направи примирителен жест. — Сега, значи, ще направим набързо съответния протокол и се прибираш… Как я караш иначе? Наред ли е всичко? Имаш ли проблеми в килията?

— Проблемните ги ебат — цитирах грубата, но точна затворническа поговорка. — Чувайте, Степан Михайлович! Омръзна ми вашият затвор. Губя си времето тук. Възнамерявам да изляза, спешно. Вече не ми харесва при вас. Какво трябва да направя, а? Да си призная неща, дето не ги е имало?

Хватов строго се намръщи.

— Не, Андрей. Трябва да разкажеш всичко. Да отговориш подробно на въпросите. Да помогнеш за установяване на истината по твоя случай. Да ни разясниш някои неясни, такова, моменти…

— Изключено! — отсякох. — За мен е много по-безопасно да мълча. Прекалено много са хората на свобода, на които мога да навредя, ако се разбъбря. Никакви показания. Всичко друго — на драго сърце.

— Показанията са пътят ти към къщи. Само, такова, показанията.

— Слушайте, гражданино следовател! Лежа вече пети месец! За толкова време точно преди ареста направих половин милион! — връхлетян от жестока досада, се ударих с юмрук по главата до болка, до кънтеж. — Ако бях на свобода, щях да направя още половин милион! И щях без проблем да ви дам тези пари на вас, на прокуратурата! Щях да възмездя на страната всички щети! И пак щяха да ми останат джобни! Това, което се случва, е нерационално! Аз губя тук бъдещето си, губя хляба на сина си!

— Успокой се!

— Не мога! Не става! Не съм в състояние! Вие — вие можете да сте спокоен! — обхванах лицето си с длан. — След две седмици е Нова година! Вие ще сложите у дома подарък под елхата! А аз не! Няма да сложа моя подарък! Сутринта на първи януари моят син няма да има подарък от татко си! Всички деца ще имат подаръци от бащите си и само моят син ще остане без подарък! Ще се събуди, ще бръкне под елхата, а там няма никакъв подарък! Дори и най-мъничко подаръче! Защото татко е в затвора! Знаете ли, гражданино следовател, какво е на първи януари един малък човек, едно дете да остане без подарък? Готов съм целия свят да попилея, само и само да имам възможността да оставя своя подарък под елхата! Защо ме държат тук? За какво? Кой е виновен за всичко това? Вие! Вие сте виновен!

— Не — отговори Хватов. — Не съм аз. Виновният си самият ти.

— Да — съгласих се с тежка въздишка. — Вярно е. Виновен съм преди всичко аз… Но и вие не сте прав да се преструвате, че нямате нищо общо!

— Между другото, аз днес също съм в лошо настроение — рече Хватов, присвил очи. — И на мен, такова, започва да ми омръзва твоята наглост. Стига ми бибитка, ясно ли ти е? Ако още веднъж повишиш тон, ще подам, такова, рапорт и ще бъдеш наказан…

— Виноват — разперих ръце и моментално бих отбой.

— Нали разбирате, зимна депресия, затвор, решетки, тям подобни работи… А на вас какво ви е? Пак ли главоболът?

— Пак — призна рязанският чичка.

Той измъкна голяма и чиста, прилежно сгъната на квадрат носна кърпа, свали очилата си със здрави рогови рамки и внимателно взе да чисти стъклата с равномерни движения на пръстите. Пръстите му леко трепереха.

— Все си мисля — рече той тихо, — само да разплета тая вашата афера, и край, прибирам се. У дома. В Рязан.

— Аферата — вметнах моментално със строг глас — не е моя. Аз съм невинен.

— Виновен си — благодушно каза следователят, без да ме гледа. — Ти си помогнал за, такова, легализирането на присвоените пари. Много просто. Само трябва да те разнищя докрай. Да подуша всяка хартийка от иззетите в кабинета ти. Да си бях у дома, щях да те разнищя за месец, най-много за два…

След като полира едното стъкло, Хватов го вдигна към светлината, дъхна върху него, оголил малки, пожълтели, но равни и много здрави зъби — клавиатура на уравновесен мъж, израснал и живеещ на свеж въздух, далеч от големите градове.

— А тук го тътря вече половин година — продължи той с досада. — Трудно ми е да работя в тая вашата Москва. Направо е невъзможно да се съсредоточи човек върху нещо. Аз, Андрей, на времето започнах в стопанската милиция. Десетки афери съм разнищил. Тегли ме, такова, аналитичната работа. Обичам да работя с книжа. На теб харесва ли ти как действа Свинец? Шегички, психологии разни, шум, викове… Защото той работи с хора. А аз — с веществени доказателства… — Хватов пристъпи към обработката на другото стъкло. — С хората не ме бива много — продължи той. — Аз умея да седна вечер у дома, лятно време… на верандата… да отворя прозорците… да запаля, такова, нощната лампа… да наредя отпред папките с фактурите и друга документация — и да мисля… Да съпоставям, такова, фактите… И да си записвам изводите на листче… А после да съпоставям изводите — и тъй нататък…

През прозореца, откъм двора на пандиза, се чу ръмжене на автомобилен двигател, протяжно изскърцване на спирачките, а след това рязък, пронизителен рев на клаксон. Следователят трепна като ударен от ток. Стъклото се пръсна в пръстите му. Тънките извити стъкълца се посипаха с жален звън по пода. Хватов вдигна очи към мен, сведе ги, хвана с двете ръце пострадалите очила и изведнъж с рязко движение ги счупи и запрати на пода.

— Пак бибиткат! — рече гневно. — През цялото време бибиткат! Не могат без бибиткане! Бибиткат и бибиткат! Защо всички тука постоянно бибиткате! Защо е толкова шумно при вас? Защо шофьорите не си махат ръката от клаксона, сякаш проклетият клаксон е най-важната част от, такова, автомобила им? — той вдигна към порязания си показалец, погледна го с късогледите си очи и с отвращение изтри кръвта с носната кърпа. — Отговори ми, Андрей, поне ти ми отговори на толкова прост, такова, въпрос! Вие всички в тоя глупав град постоянно бързате! Препускате нанякъде и бибиткате! Защо не може да се пътува без бибиткане? За какво са ви тези бибитки, а? За какво? Отговори ми!

Сякаш го втрисаше. В погледа му се четеше мъка. Едрите селяшки пръсти — пръсти на жилав и търпелив, неразглезен от богати добиви орач, пчелар, познавач на ябълките и краставиците — въртяха омазаната с кръв носна кърпа.

Какво, земляк, зле ли ти е? На мен ми е още по-зле.

— Такива като тебе ги разнищвам за месец! — печално съобщи Хватов. — За три, такова, седмици! Но твоите приятели, същите като теб, ти се притичат на помощ! Те препускат под прозорците ми и бибиткат! Тормозят ме! Пречат ми да мисля! Бибиткат денем и нощем! Ако не бяха тия ваши бибитки, отдавна щеше да ти мине процесът, да си получиш петте години, а аз щях да се върна у дома на верандата и да забравя за тия ваши проклети столични бибитки!

Не намерих какво да отговоря.

Преди пет месеца, в миналия живот, свободният, весел новобогаташ Андрюха също бибиткаше, как бибиткаше само! Той ожесточено препускаше по задръстените улици, бързаше, нервираше се и не сваляше палец от клаксона, така че ако отпред се влачеше някой задръстеняк, яхнал седемдесет коня, Андрюха бибиткаше като луд. И задръстеняците с по сто коня си го отнасяха. И другите задръстеняци — с по сто и петдесет и двеста конски сили. Хергелето на Андрюха беше по-голямо и той сладострастно бибиткаше на жалките бавни глупаци. Андрюха беше твърдо убеден, че Москва не е никаква европейска столица, че тук си е чиста, стопроцентова Азия и нищо друго. В този град, както в монголските степи, по-печен е онзи, който има повече коне. На много загубеняци бибиткаше самодоволният Андрюха. А отзад го настигаха и му бибиткаха други доволни от себе си загубеняци, чиито хергелета надминаваха хергелето на Андрюха. Някои от тях имаха под капаците си по петстотин и повече коня. Когато Андрюха съзреше в огледалото за обратно виждане такова хергеле, той даваше път. Отдръпваше се. Минаваше в другата лента. И ако се забавеше да го направи, собственикът на задното хергеле бибиткаше…

3

Междувременно Хватов най-сетне измъкна от чантата си ДЕЛОТО и аз потиснах пристъпа на срам. Трябва да преследвам целите си, а не да изслушвам оплакванията на провинциалиста, сломен от енергетиката на мегаполиса. Целта ми е проста: да разчета поне две странички от сивата дебела папка. А предварително да опъна нервите на противника. Така че да притъпя вниманието му. Скандалчето заради разходката беше вдигнато тъкмо за притъпяване на вниманието. Разходката ще почака, естествено.

По време на миналия разпит бях прочел почти цял абзац. И не възнамерявах да спирам дотук.

— Синът ти, ако не се лъжа, е само на две години — учтиво рече следователят, докато разтваряше папката.

Предпазливо извих поглед, за да прочета поне нещичко. ДЕЛОТО лежеше неудобно, под ъгъл. Но нали бях тренирал всяка сутрин в продължение на два месеца.

— Да — отговорих. — През януари прави две годинки…

— Значи все още не разбира, такова, къде е татко му, нали?

Пак и пак поглеждам към страниците. Периферно. Преструвам се, че си разглеждам ноктите. Хватов се взира за справка ту в една, ту в друга страница на ДЕЛОТО и съчинява поредния протокол, трака по клавиатурата с присвити показалци. Прочитам думите „ходатайство“ „отказвам“, „определям“, а също така и формулировката „предвид тежестта на деянието“. Нищо дотук не ме интересува. Очаквам продължението.

— Казват му, че татко е в командировка…

Вземете книга. Която и да е. Отворете я, сложете я на масата пред себе си, след това я обърнете на сто и осемдесет градуса и я отместете на една изпъната ръка разстояние. Седнете странично. Завъртете леко глава. Дръжте се непринудено. Чоплете си носа, почесвайте се, посмърчайте, свирукайте си пандизчийска песничка — всичко трябва да изглежда така, сякаш съдържанието на книгата изобщо не ви интересува. И се опитайте да четете. На пръв поглед това прилича на безумие. Но след пет седмици упражнения успехът ви е в кърпа вързан.

Засега не съм видял нищо, което да ме заинтересува сериозно. Но имам предостатъчно време. Следствието ще се точи още поне половин година. Схватливият Хватов ще ме посети още поне петдесетина пъти. И аз малко по малко ще измъкна от ДЕЛОТО всичко, което ми трябва. Ще измъкна необходимата информация дума по дума, изречение по изречение.

При всяка визита на рязанския чичка — а той както винаги идваше два пъти седмично да ме тормози за почерка и други експертизи — вече успявах да прочета по десетина, понякога и петнайсетина реда. За жалост информацията беше с нулева стойност — всичко това бяха някакви ужасно дълги абзаци чисти канцеларизми.

Но веднъж зърнах протокола от разпита на моя съпроцесник, министъра. И разчетох думите „настоявам“, „отказвам“, „моля“, „запазвам си правото“. От прочетеното направих извода, че министърът мълчи като мен. Във всеки случай не се е разпял да сподели всички подробности. Значи и ти си затваряй устата, рекох си аз.

Естествено, бих предпочел Хватов да отваря своя интересен том на страници, които засягат лично мен. Но нито веднъж не извадих такъв късмет.

— Подпиши — рязанският неврастеник ми подаде току-що разпечатания протокол.

Отгоре на листа беше сложил химикалката си.

— Имам си моя — отвърнах мрачно.

Деловите хора винаги ползват само собственото писало. Не изневерявам на правилата на етикета дори в Лефортовския затвор — поне в това съм удържал победа. Небрежно издърпах листа изпод дебелото черно пособие за писане на следователя, насочих стилото си и тъкмо да украся с автографа си процесуалната бумага, когато си спомних, че без адвокат не трябва да подписвам нищо, и рекох:

— Да почакаме.

— Преди десет минути сякаш имаше шило в задника, толкова копнееше за разходка — констатира равнодушно Хватов, — а сега не бързаш за никъде…

Влизането на Рижия ме отърва от необходимостта да съчинявам някакъв отговор.

4

Адвокатът не беше толкова замръзнал, колкото следователя. Нямаше съмнение, че беше пристигнал в топъл автомобил, стоплен допълнително и от прекрасния дълъг кожух, който в момента висеше на пирон в ъгъла на кабинета в чудовищен дисонанс спрямо грубо измазаната стена; така сигурно би изглеждал смокинг в котелно.

— Нали не съм закъснял? — попита Рижия и се здрависа с нас еднакво небрежно.

— Андрей бърза за разходка — съобщи Хватов. — Така че подписвайте, господа, аз да ходя да си върша работата, а вие останете насаме. Имате десетина минути. Или дори, такова, петнайсет. Но ако ти е толкова зор за кислород, мога да повикам контрольора веднага…

— Двайсет минути — казах с дървен глас, ядосан на себе си.

Хватов получи пореден повод да ме смята за лъжливо леке. А толкова исках да изглеждам най-честният…

Следователят прибра инквизиционните си уреди — лаптопа, принтера, кабелите — и излезе, без да се сбогува.

Юристът моментално зае неговото място, придърпвайки крачолите на прекрасно изгладения панталон от каша. На това момче всичко му е точно, помислих със завист за кой ли път. Има си и зимни обувки, и ръкавици, и топло сако. Щом застудя, той вече е облечен според сезона и с вкус. Всичко е купено овреме и му стои като излято. При това той е начинаещ адвокат и едва ли прави и по хилядарка месечно. А аз доскоро правех по цели петдесет хилядарки, но никога не съм имал такива прекрасни зимни обувки, подковани с малки налчета, нито такива ръкавици, изключително удобни наглед, от мека светлокафява кожа. Къде бих намерил време за ходене по магазините? За какво ти е изобщо зимна дреха, при положение че живееш и работиш в града и разполагаш с кола? Първата си кола купих на двайсет години, а първите обувки — на двайсет и четири.

Веднага щом вратата се затвори, показах с жест на Рижия да приготви всичко необходимо. Бързо, но и с голяма лекота на жестовете, характерна за хора, незапознати отблизо с тежкия физически труд, адвокатът остави чантата си на бюрото, извади от нея топче хартия и два дебели флумастера. Чантата остана отворена. Веднага дръпнах към себе си половината листове. Казах с пресипнал шепот, килнал глава встрани:

— Явно се заседях тук. Време е да си ходя. Възнамерявам да действам. Трябва ми това…

Изписах върху първия лист думата „информация“, показах я на юриста, отместих го, веднага хванах втори лист, написах с размах „Миша Мороз“.

— Необходими са ми новини оттук.

Върху третия лист се появи: „линия на поведение“.

— Не можем просто така да седим и да чакаме, ако не знаем дали това е правилно…

Адвокатът кимна с разбиране и попита, също много тихо:

— Какво искаш да направя?

Замислих се. Написах.

— Какво ще кажеш за този вариант?

— Глупав е — шепнешком, с изразителна гримаса отговори адвокатът, подпрял лакти на масата и събрал пред лицето си бели длани с изрядно обгрижени нокти.

— Ами така?

— Това не е възможно.

— Ами така?

— Нерационално е.

— Ако включим ето тези?

— Няма да помогне. Ефективността им е нулева. От опит го знам.

— Тогава правим така.

Адвокатът хвана своя флумастер и също прибягна до помощта на хартията.

— Тогава те правят така.

— Съгласен съм. Но ние изиграваме ето така…

— Ще ни отговорят ето така. Изпращат ни тук.

— Не ни изпращат.

— Изпращат ни, и още как! И ако това се случи, на тебе ще ти се…

Адвокатът с явно удоволствие изписа какво очаква най-близката ми роднина по възходяща линия. Изразително изпсувах на висок глас към всички ъгли на кабинета. Нека чуят какво мисля за тях!

Спряхме и старателно унищожихме използваната хартия. Разкъсахме всеки лист на не по-малко от трийсет и две части. Енергично действайки с четири ръце, двамата с Рижия произведохме цяла купчина безформен боклук, разбъркахме я и бързо, но внимателно я натоварихме в чантата. Когато едно малко парченце хартия изведнъж се изплъзна от ръката ми и се запремята към пода, не ме домързя да се наведа, да го напипам върху прашния линолеум и да го вдигна.

Не бих им предоставил и най-малкия шанс. Няма да им дам нито бит информация. Няма да измъкнат от мен едничка буква дори! Същевременно обаче ще получа от тях всичко, което ми трябва.

— Добре — продължих, — забравяме го това. Свържи се с ето този човек…

— Той не ми вдига.

— Тогава с този.

— Той каза, че ще направи всичко възможно, за да ти помогне, но не и в скоро време.

— Така ли каза? „Ще помогна, но не в скоро време“?

— Да.

— Мръсник…

Юристът сурово въздъхна:

— Слушай, отдавна съм се обадил на всички. Въртим се в кръг…

Махнах нервно с ръка.

— Тогава се свържи… Свържи се… Тогава открий… Сега ще ти кажа… Чакай да помисля…

— Мисли — кимна Рижия.

Изведнъж ми се стори, че е почти равнодушен. Ядосах се. Адвокатът също е длъжен да си напъне мозъка! Не е ли задължен с всички сили да търси пътища за спасяването на клиента? Може би трябва да го хвана за яката, да го разтърся едно хубаво и да изръмжа някоя класическа фраза от гангстерските филми, нещо традиционно: „измъкни ме оттук!“, „не ме интересува как, просто го направи!“ или „струваш ми куп пари!“ — нещо простичко, каквото обикновено крещят разярените хлътнали мафиоти с прекрасни вратовръзки и хващат адвоката си за ревера.

В края на краищата изписах ясно няколко думи, изразяващи мисълта, която ме мъчеше, сложих накрая голяма мазна питанка и поднесох към очите на Максим надписа: „За какво ти се плаща?“

Юристът сведе очи. И моментално драсна отговора. Имаше красив почерк, бърз, четлив и удобен за очите. „Отдавна не ми плащат.“

— Четири месеца — уточни той на глас и за онагледяване на тази новина вдигна четири пръста.

Замръзнах от смайване.

— Защо не ми каза досега?

— Ами защо да те изнервям? Не се притеснявай, всичко ще се оправи…

— Обади се тук — моят флумастер отново се разхвърча по хартията. — Или ето тук…

Рижия се натъжи.

— И тук, и там само обещават.

— Тогава — на тези хора, те обезателно ще платят…

— Не се нервирай.

— Какво значи „не се нервирай“? — пак ме хванаха бесните. В гърдите си усетих силно, почти електрическо парене. Ченето ми изхвръкна напред. — Няма да работиш без пари, я!

— Ще измислим нещо. Ще звънна още веднъж на всички и следващия път…

— А ще го има ли този следващ път?

Опитах се да се усмихна горчиво и сурово като истински арестант. Като врял и кипял постоянен обитател на политическите зандани. Като истински просветлен мъж. Но отстрани трябва да съм изглеждал доста жалък и кисел, защото Максим Штейн ми хвърли пълен с тъга съболезнователен поглед.

— Ще го има! — рече той много тихо, но с твърдост, която ме учуди, и стисна устни. — Ще дойда следващата седмица. Непременно.

Намръщих се презрително.

— Защо го правиш? Това благотворителност ли е? Нямам нужда от услуги и благородни жестове. Още по-зле ми става. Като ми прави някой услуга, ми разваля съня.

— Зарежи темата — изправи се Рижия. — Трябва да има някой, който да идва и да те вижда, да е наясно какво става с теб. Това е затвор в края на краищата! Ако зарежа сега твоя случай, ще престана да се самоуважавам…

— Не обичам патетичните думи! — отговорих, понесен от вълните на отчаянието. — И не желая да участвам в игри на благородни Д’Артаняновци! Всеки труд следва да бъде надлежно заплатен! А сега не мога да ти го осигуря. Край. Повече няма да идваш.

— Ще дойда, Андрей. Непременно ще дойда.

— И как ще ти платя?

— После ще видим. Като излезеш.

— Не мога да обещая.

— Няма нужда от обещания. Повярвай ми, имам личен интерес да идвам при теб безплатно.

— Какъв?

Юристът се усмихна.

— Няма да ти кажа. Може би някой друг път…

— Казвай защо!

Рижия взе да закопчава удобния си кожух.

— Защото много те уважавам, Андрей. И искам да направя нещо за теб. Просто така. Да ти помогна. Ти скоро ще излезеш от тази дупка, повярвай ми. И тогава ще можеш да ми бъдеш от полза.

— Скоро ли? — изправих се и аз. — И кога?

— Ами до година, година и половина. Максимум — две…

— Две години? — ревнах аз. — На това ли му викаш скоро?

— В твоето положение ще е прекрасен резултат. Да, между другото! — адвокатът ми протегна красивата си тясна длан. — Весела Нова година!

5

Все пак хванах времето за разходка. Но ми се отщя да тичам и да скачам. Цял час бродих унило от ъгъл до ъгъл с ръце в джобовете и се опитвах да преглътна вълнението.

Рижия си беше получил аванса още през лятото, докато и аз, и моят бос си бяхме на свобода. Сега се оказваше, че това са единствените пари, които е взел. Първите и последните. Босът отдавна е излязъл, но не се обажда и не плаща на адвоката ми! И този адвокат току-що ми даде да разбера, че авансът му е отработен отдавна и всички по-нататъшни негови действия са продиктувани от алтруизъм…

И това се случва точно сега, когато ми светна, че до този момент на моята победа над затвора е пречела само глупавата ми вяра в глупави идеали — в приятелството, почтеността или силата на духа. Сега, когато реших, че е крайно време да отхвърля романтичните фантазии, да зачеркна плановете, да забравя скъпия си бос Михаил и да се захвана с това, което се нарича „отърваване на кожата“. Може и да е проскубана, но си е моя. Точно в този момент, когато безкрайно ми е необходима сигурна връзка със света отвън и надеждни хора там, моят личен адвокат ми заявява, че не му е платено! Точно сега, когато съм решил да уредя няколко статии по вестниците и да драсна няколко писма до най-близките си делови партньори с молба да попритиснат следствието, да ми ходатайстват! Точно в мига, когато осъзнах, че е дошло времето да действам сам, без да мисля за онези, които ме предадоха — ме предават още веднъж и собственият ми защитник ме ориентира да се подготвя за две години затвор! Как и какво трябва да направя, за да се спася?

Ето Радченко, легендарният валутен спекулант, е бил човек от друго тесто. Не си е пълнил главата с медитации и четене на учебници за тренировки на вниманието и паметта. Моментално е вербувал адвоката си и е действал сам, без да разчита на никого. Защо не действах по същия начин?

— Днес няма ли да бягаш? — попита ме Гриша.

— Няма да бягам.

Защо да бягам? Къде? За какво? Всичко се обърка. Плановете рухнаха. Не успявам да прочета като хората дори и една страничка от ДЕЛОТО. Босът избяга. Заедно с него изчезнаха и моите пари. Адвокатът ме уведомява, че идва при мен безплатно…

— Правилно — бодро рече швейцарският поданик. — От тях не можеш да избягаш. И от себе си също…

Трепнах. От вълнение и злоба вътрешният ми монолог беше завършил с произнасяне на последните неща на глас.

— Какво имаш предвид? — попитах аз, заех поза за лицеви опори и започнах да налагам пода с юмруци.

Ударите трябва да са силни, болезнени. Това ми успокоява нервите.

Гриша помълча.

— Пардон — рече той след малко. — Мисля си за свои работи…