Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (7)

2

На сутринта отворът на вратата зейна.

— Името? — чух оттам.

— Рубанов.

— Повикване!

— Моля?

— Обуйте се и излезте.

— Къде?

— Повикване.

— Къде бе, шефе? Кой ме вика?

— Без приказки! С лице към стената!

По стоманената рампа на второ ниво стигнах до средата на коридора. Тук той прерастваше в зала. Отвисоко видях центъра за управление на целия затвор. Човек с камуфлажна униформа беше се подпрял с лакти върху масивен пулт от сивкав метал като челюст на древен мамут; грозен, целият в грамадни разноцветни бутони, този пулт е бил изработен преди поне половин век. Яка ръчно изработена совдепска техника. Бутони от супер здрава пластмаса, всеки с големината на конско око. Дебели проводници от чиста мед. Клеми с размерите на партийна членска книжка. Такава апаратура е предвидена да работи вечно. Няма да се повреди, дори да я залееш с вода, с кръв, с бълвоч. Всяко осемнайсетгодишно войниче може да се научи да я управлява. Няма начин да не улучи бутона. Дори ако отвън в лефортовския парк гръмне атомна бомба, пак ще има ток в проводниците, за да се блокират ключалките на вратите. Че къде дават така — враговете на държавата да се разбягват при всяка мижава атомна война!

От коридора се озовах в абсолютно празна стая без прозорци, където бях подложен на подробен обиск. Контрольорът опипа цялото ми тяло през дрехите, накара ме да сваля чехлите, омачка ги и ги проучи, най-внимателно опипа ластиците на гащите и на анцуга, всеки поотделно, а накрая дори надникна в устата ми.

Жегата упорито не желаеше да напуска големия град, нагорещяваше паветата, стопяваше и сгъстяваше въздуха, натежаваше в главите на хората. Конвойният излъчваше мирис на потно тяло. Вяло течение пронизваше коридора на следствения корпус и аз можах да подишам малко, но в кабинета всичко сякаш трептеше, гънеше се и бавно се свличаше надолу. В задушната мараня плуваха физиономиите на двамата мъже, които в момента бяха най-важните за мен хора на света. Единият имаше за цел да ме вкара в затвора, другият — да ме спаси. Единият се усмихваше с професионална любезност, другият самонадеяно се хилеше, за да обнадежди мен, клиента си.

Клиентът обаче не бързаше да се обнадеждава.

— Наред ли е всичко? — веднага ме попита Рижия.

— Окей е — отвърнах, сядайки на чорчик. — Отспах си за три години напред. А вие отспахте ли си, гражданино началник?

Хватов присви устни.

— Недей, такова, да се заяждаш. Не съм ти враг, Андрей. Може пък да не си ти в дъното. Възможно е да са те прекарали. Няма да те лъжа: не разполагам с големи, такова, улики срещу теб. Но затова пък си имам, такова, началство. То ми заповядва и аз работя, нали ти е ясно? Моята работа е да сложа, такова, протокола на бюрото. И да съобщя изводите си.

— Това не е заяждане — възразих, — ами въпрос. Защо лежа в затвора? Защо ме тикнахте зад решетките? За да не избягам? Ами няма да избягам. Аз храня семейство, малко дете, баща, майка. Няма къде да бягам…

През широко отворения прозорец с решетките, който очевидно гледаше към вътрешния двор на сградата, нахлуваше горещ вятър и долитаха звуци от стопанската дейност на затвора: някакви хора си подвикваха, палеха се автомобилни двигатели, оглушително лаеха прегракналите конвойни кучета, с громолене се отваряха и затваряха врати.

Изведнъж ми се стори, че лежа не трето денонощие, ами много–много отдавна и ми предстои да излежавам още не един месец, а дълги години, чак до старост. Тези ехтящи отдалеч псувни, изжулените бюра, грапавите первази на прозорците, тъмните и унили цветове — кафеникаво-зелен, мръсно жълт, светлокафяв, — скърцащото дюшеме, разсъхналите се каси на вратите, ревът и трясъкът на остарелите двигатели, всичко това беше продължение на същата вселена, която бе родила и мен самия.

Дремещата, скърцаща Азия. Наплесканата с дивашки багри Совдепия.

— Кажете ми, Степан Михайлович — емоционално попитах аз, — защо трябва да ме опандизите! Та това е просто неизгодно. Сметнете сумите, които липсват в бюджета. Добавете глобите. И аз ще си платя всичко. Това може да струва всичките ми пари, до последната копейка, но майната им. Ще спечеля други. Защо да ме вкарвате в затвора? Да ми отнемате свободата? Като ме приберете, нали няма да върна нищо! Нищичко, разбирате ли? Според Наказателния кодекс моите грехове са за три години при общ режим. Ще ги изтърпя някак. И ще изляза — озлобен, опозорен, но с пари. Тогава окончателно ще се превърна във враг на тази държава, във вечен противник на администрацията, в злобен, отявлен негодник. Защо да ме пращате в затвора?

— Защото се налага — търпеливо отвърна Хватов. — Според мен си напакостил за повече от три години. Упражнявал си дейност без лиценз. Това си е, такова, отделен член. До пет години, между другото…

— Да — съгласих се мрачно. — За това не бях се замислил…

— И няма нужда. Всичко е, такова, измислено без теб. Пет години. — Хватов ме погледна. — И защо, такова, не взе лиценз? С тези твои, такова, пари?

— Лиценз за банка ли? — учудих се аз. — Че за какво ми е притрябвал? Цената е десетки хиляди долари и се вади цяла година с обикаляне на кабинети и събиране на подписи. Много по-лесно и по-евтино е да фалшифицираш документите. Да се престориш, че не си никаква банка, ами продаваш памперси и кроасани. Ако търча с години по инстанциите да събирам лицензи и разрешителни, нищо няма да спечеля…

Рязанецът неодобрително поклати глава.

— Ама, такова, не може така! Съвсем нищо да не платиш на държавата, да правиш всичко чрез подставени лица! Веднъж, такова, стомна за вода…

— А, ясно — усмихнах се насреща му. — Ядосвате се, че не съм си купил навреме позволително. Царска тапия! Не съм си платил пая. Не съм кихнал. Добре де, ето, хванахте ме, пернахте ме, болезнено ме пернахте, моите уважения. Сигурно така е трябвало. Сигурно съм бил по-алчен, отколкото ми се полага. Но какво правите сега? Вместо да си вземете от мен всичко с лихвите, вие ме държите под ключ. За какво?

Изпълних погледа си с честност и откритост, излъчих положителна енергия, постарах се да изпратя с очи право в челото на карирания си земляк заряд от радостна сила и увереност в правотата ми.

Не можеш да излъжеш някого, към когото си в профил. Оня ден, на първия разпит, видях зор. Но сега открих между външната стена на бюрото и моя закован за пода стол без облегалка тясна, малко по-широка от цигарена кутия цепнатина и набутах в тази цепнатина десния си крак от коляното надолу. Слава Богу, че мъжете в нашия род са слаби, сухи, с минимум месо по тънките кости. Сега долната част на тялото ми беше разположена не странично, а обърната наполовина надясно. Оставаше да извъртя горната част на тялото още половин оборот, за да постигна целта си: да седна фронтално срещу събеседника. Както седят пред обектива телевизионните говорители.

Заел необходимата поза, вече можех да реализирам лъжата с всички удобства: да разгърна рамене в позиция „нямам нищо за криене“, а също така да сложа дланите си на бюрото — следователят непременно трябва да ги вижда. С китките се пращат тайни сигнали. За целта дланите се подпират ребром перпендикулярно на бюрото, и през цялото време се разперват и се побутват в посока към събеседника, сякаш загребваш въздух, сякаш местиш към него голяма топка. Натикваш лъжата си в пространството, додаваш на звуците на своя глас допълнителен импулс. При това не забравях да упражнявам допълнителен натиск не само с ръцете, но и с горната част на тялото — навеждах се към Хватов, приближавах лицето си към неговото.

Устата му не миришеше. Това подсказваше, че умният чичка никога не пропуска навреме да закуси и да обядва. Следователно е спокоен човек, знае си мярката, склонен е към ред и мозъкът му е същият — действа точно, без да се отклонява от поставената задача.

И този мозък — признах пред себе си, настръхвайки вътрешно — е опасен. Той ще изобличи ужасните ми лъжи, щом допусна и най-малката грешка.

— Кажете на този, който взема решенията — продължих с дрезгав глас под напрегнатия поглед на рижия адвокат, — че следственият Рубанов вече е готов. Че иска да напише чистосърдечно признание във връзка с укриването на данъци от имперския джоб. И е готов незабавно да изплати всичко, дори ако това го превърне в просяк. Но едва когато излезе на свобода!

Хватов кимна официално.

— Ако смятате обаче да ме накиснете за присвояване от хазната — това няма да стане — рекох твърдо, за пореден път загребах с длани и се приведох напред, забих в следователя поглед, с лека усмивка го хипнотизирах, внушавах, втъквах в съзнанието му думите си. — Не съм знаел нищо. Накиснали са ме, и толкова!

ДЕЛОТО, оставено на бюрото, ме примамваше.

Веднага се помъчих да си припомня колко долара съдържаше дебелата пачка, която оставих на жена си. Трябва да имаше десетина хиляди. Ако рижият адвокат още днес се види с Ирма, още днес вземе от нея парите и още днес ги даде на Хватов, аз още утре ще прочета всичко, което ми трябва. Дали да не предложа на този флегматичен рязански кьорчо този план сега, веднага? Най-елементарна сделка: тази вечер пет хиляди долара кеш, утре през деня — пет минути насаме с документите.

Не, рекох си, трябва да се оправям сам, а не да измъквам последните пари от семейството. Босът ще излезе след двайсет и седем дни и тогава доларите няма да са проблем.

— Ще даваш ли показания? — деликатно попита Карирания.

— Никакви показания — отвърнах. — Това е окончателното ми решение. Измъкнете показания от тези, които са ме накиснали. Министъра, аптекаря, от когото искате. Аз съм пас.

Хватов помълча.

— Ти, Андрей, си, такова, печен. Прегледахме твоите файлове, такова… проучихме документите. През теб всеки ден са минавали милиарди. И как така някой се е престрашил точно теб да накисне? Някак си не ми е ясно. Аз лично, такова… бих се опасявал да влизам в конфликт с притежателя на толкова милиарди…

Въпросът беше остър, неприятен и аз отново оцених трезвия и рационален ум на милиционера — бидейки, общо взето, доста далеч от нравите на столичния бизнес, той съвсем правилно си го представяше като глутница хищници, в която всички се опасяват от силните, но разкъсват безмилостно слабите.

— Да не преувеличаваме — побързах да отвърна. — Моите милиарди не сам мои, ами чужди. Моята работа е да ги движа, да ги влагам сполучливо. Инвестиции, валута, депозити, държавни ценни книжа и тъй нататък. Парите обичат да се въртят. Дотърчи някой — откупи запис на заповед. Друг дойде — смени марките за лири стерлинги. Трети иска да преведе джобни пари на дъщеря си в Англия. Четвърти се сдърпал със съдружника и иска дела си веднага, кеш, в брой и на ръка.

Не лъжех. Точно така стояха нещата. Глупаво е да се отрича очевидното. Можех с часове да предъвквам подробностите на работата си. Лъжата се криеше в самата тема на разговора. Темите трябваше да подхвърлям аз. Една след друга, без паузи. В противен случай Хватов най-сетне ще стигне до въпроса дали съм работил сам, или в комбина с някого.

— Не ме изкарвайте чак толкова печен — усмихнах се аз. — Такива като мен в тоя град са няколкостотин. Може и да съм печен, но не съм незаменим. Никой не ми пази гърба. Такива е най-лесно и евтино да ги закопаеш.

Хватов кимна делово и започна да си събира нещата.

— Ето че ти отговори на собствения си въпрос — каза той неочаквано.

— На кой от всичките?

— Защо да те държим под ключ. Може пък, такова, тук за теб да е по-безопасно? За това помисли ли?

Озадачен, поклатих глава за „Не“.

Адвокатът изстреля:

— Разполагате с конкретна информация?

Следователят внимателно взе ДЕЛОТО с две ръце и прецизно, с ъгъла напред, го прибра в своята получанта-полусак от изкуствена кожа.

— Не, естествено. Но на мястото на Андрей бих бил по-предпазлив… Това е за днес, господа! Оставям ви, такова, сами. Десет минути стигат ли?

Двамата с Рижия кимнахме с еднакво нетърпение.

3

Размишлявайки как по-сполучливо да преметна човека и държавната машина зад гърба му, която по идея защитава честните хора, ни най-малко не се чувствах мръсник и пресметлив мерзавец. Те искат да ми отнемат свободата, аз пък ще се отбранявам с всички сили. Да не сте очаквали нещо друго, момчета? — питах мислено своя опонент, който ме наблюдаваше през очилата си с угрижен поглед на присвитите очи. Какво очаквате от човек, когото сте запратили в дранголника ей тъй на, без обвинения? Той никого не е убил, ограбил, изнасилил — той само е прекалено млад за парите, които е направил. Такъв човек ще се брани. С ръце, с крака, със зъби и нокти. Ще ръмжи като псе, ще се мъчи да ухапе като змия. Ще приложи ловкост и ще се уповава на логиката. Той ще се мобилизира до краен предел, за да се спаси.

Не чакайте от мен да ви улеснявам живота, не.

4

Останали насаме, с юриста разменихме усмивки: аз крива, а той — с ненужна жизнерадост.

— Как си?

— Лежа в затвора — подхванах тона му.

Рижият пак се ухили. Тъй де, как да е човек в затвора?

Максим Штейн ми бе харесал от пръв поглед. Според мен този умен и доста решителен млад мъж имаше само един сериозен недостатък: московското жителство. Роден в десетмилионното сити, чисто преметена, ярко осветена, добре охранявана столица, той нямаше как да проумее докрай онази кръвожадна страст към парите и хубавия живот, която изпитвах аз, неговият клиент.

Той от дете бе живял в богат европейски град. Целият му облик го подсказваше. Дрехите, маниерите и изразът на лицето. Докато аз идвах от заспало и прашно провинциално градче, където в продължение на стотици години основните развлечения на младежта бяха скоросмъртницата, побоищата и семките. Рижият Максим не беше беглец от затънтени краища. Той не бе пристигнал в центъра на държавата със сак, в който два-три чифта чорапи и гащи си правеха компания с две-три мъдри книги. Не бе гладувал, не беше си обещавал със стиснати зъби, че ще направи всичко, за да пробие на новото място.

Гледах Рижия и все едно виждах вариант на самия себе си — само че не зарязал ученето поради безпаричие, а дипломирал се преспокойно и започнал работа по специалността. Ако не бях напуснал преди пет години университета, досега можеше да съм станал солиден автор и да кося същите като на рижия адвокат дискретни изискани костюми. Да съм с японски часовник и да гледам в бъдещето с хладнокръвен оптимизъм.

Да, в началото на деветдесетте години, когато и аз, и шефът Михаил, и още десетки хиляди млади хора пристигнахме тук, в столицата, можеше да се намери работа; схватливият и храбър пришълец винаги би успял, прилагайки малко хитрост, да си намери прилична работа. Но тя се заплащаше винаги неофициално, „в плик“. Парите стигаха точно колкото да си плащаш наема. Хазаите и работодателите сякаш се бяха споразумели. Който искаше да живее самостоятелно, оставяше на хазаина всичките си пари. Москва плащаше, но веднага си прибираше парите обратно!

Пришълците, всички до един, копнееха да се измъкнат от омагьосания кръг. Младите и самотните образуваха групички, събираха се да живеят по двама или трима накуп. Семейните, особено семейните с деца, стенеха и плачеха, но си плащаха наема като едното нищо.

Докато адвокатът — ето го пред мен, бузест, румен, перфектно избръснат, облечен приятно и свежо, върти в пръстите си скъпа писалка — никога не е бил измъчван от въпроса: откъде пари за наема? Откъде? Откъде? Как да осигури тези проклети двеста (впоследствие триста, четиристотин) долара? Той беше фактически мой връстник — две или три години по-голям, но така или иначе от моето поколение, — а изглеждаше като уравновесено създание със свободни, даже леко лениви движения. Спокоен. А пък аз — сух, тъмнолик, изтощен от битката за оцеляване, го гледах с присмех, но и със завист. Започнал се със същата заплата като мен, той не плащаше на никого и нищо за възможността да живее в столицата. Прибираше кинтите в джоба си. Купуваше си вкусна храна и красиви дрехи. Водеше момичетата на танци. Снабдяваше се с книги и музика.

А в същото време живеещият някъде наблизо мрачен провинциалист Андрей Рубанов, израснал и осъзнал се като човек в село Узуново, изпит, костелив, изнервен, скърцаше със зъби и се хващаше за всяко предложение, обнадеждаващо поне малко да издуе джоба. Рискуваше, тормозеше се и се хвърляше във всяка битка.

Но редовно пълнеше гушите на своите хазаи.

Те всички бяха бодри пенсионери с леки коли и вилни места. Може да бяха и родителите на този адвокат. Обикновено харчеха — много рационално част от парите за себе си, част за извънградските си латифундии. Даваха и на децата. И не пропускаха да ми напомнят, че съм наемател и нямам право дори един пирон да забия в стената на тяхното жилище.

Аз кимах, съгласявах се, правех невъзможното, за да внеса парите навреме. И полека-лека, от година на година озверявах.

А моят защитник — дори жълтата, с цвета на вратовръзката, кърпичка, която се подаваше от горния му джоб, ми изглеждаше като знак за принадлежност към избраната група стабилни обитатели на метрополията — напротив, се е чувствал идеално. Не му се е налагало да решава моментни задачи, а е гледал напред. Завършил е юридическия факултет и е започнал работа в адвокатска кантора за никакви пари, но с възможност за израстване в кариерата. И бе израснал! Бе отдал на това десет години, но бе стигнал до градската адвокатска колегия, а тогава се появи и сериозната клиентела: такива като мен и моя съдружник, млади и нахъсани, от социалните низини, от слоя на бедната или изпаднала в пълна мизерия руска интелигенция. Жестоки, активни, готови да рискуват, да лъжат и да подкупват, на всичко готови, само и само да докопат златото.

Адвокатът търпеливо изчака Хватов да затвори вратата, поклати глава, ококори очи и пошепна:

— Имай предвид — тук всичко се подслушва.

Кимнах.

Юристът се наведе още по-близо.

— Какви ги вършиш? Защо го дразниш? Това е стратегически неправилно! Следователят е девета дупка на кавала, той не решава нищо. Той е дребна риба, не ни е нужен. Не си хаби нервите с него. Отпусни се и почивай. Повечко търпение…

— Има ли някакви новини? — попитах, игнорирайки съвета му, също шепнешком.

Рижия мълчаливо поклати глава.

Сигурен бях, че кабинетът се подслушва от и до. Щом видях главния пулт за управление на мястото за лишаване от свобода, проумях добре това чистичко, добре организирано, тихо учреждение. Нямаше никакви съмнения — стаята се подслушва съвсем професионално, от няколко места. Слухтят добрите стари въгленови микрофони, изработени ръчно, с поялник. Здравата техника на шестдесетте върши своята работа в следствения кабинет на Лефортовския замък. Горе-долу с такъв микрофони Елвис пее „Лав ми тендър“, а Мерилин Монро — „Хепи бърдей, мистър президент“.

В наши дни подобна апаратура — здраво изработени микросхеми, радиолампи, дебели проводници — се продава като „хай-енд“ и струва луди пари.

— Само от жена ти — пошепна Максим и измъкна от куфарчето си писмо.

Прочетох го. На последната, втора, страница Ирма беше обрисувала с контур ръчичката на сина ни. Пет пръстчета на осемнайсетмесечно бебе. Душевната болка, която усетих, беше толкова силна, че кръв изби в очите ми. Ако не ги бях стиснал силно, щяха да потекат кървави сълзи. Но не потекоха.

— Искам новини от Михаил — изговорих само с устни.

Адвокатът кимна. Погледът му ме фиксира за миг, после той сведе очи и се замисли, но веднага ме погледна пак — доброжелателно и със съчувствие. Разбрах, че не проумява как така и защо клиентът му се тревожи не за себе си, а за съдружника си.

Много просто — Михаил Мороз има голям шанс да се измъкне цял и невредим от ръцете на правосъдието. Аз нямам никакъв.

Аз вършех цялата мръсна работа. Всички нишки водят към мен. Такъв беше замисълът от самото начало. Шефът и босът е неприкосновен, понеже той умее да прави пари и ги прави. От главата на такъв спец косъм не бива да падне. Чисто азиатски подход. Самурайски. Но и Москва не е европейски град. Това е огромен монголски стан. В който всеки роб си търси господар и е готов да се бие за него до смърт.

Веднага щом пуснат боса Михаил, той ще събере парите — което ще стане максимум за два-три дни, — аз ще поискам среща с тежкаря Зуев и той ще ме пусне. Ще стане съвсем лесно. Генералът, който си пада по климатиците, не може да откаже пари!

Да, вярно, вкараха ме в затвора. Но това беше замисълът, това се предвиждаше, беше обсъдено, бяхме се уговорили относно възможните линии на поведение, кой какво трябва да прави в неприятната ситуация. Ние двамата — и аз, и Михаил — разсъждавахме конкретно и делово: имаме бизнес, който ни носи големи печалби, който ни направи богати. Той е свещената ни крава. Той е кокошката, която снася златни яйца. Той е нашето всичко. И те — кокошката, кравата — трябва да оцелеят на всяка цена. Бизнесът юбер алес.

Не е необходимо Рижия Максим да знае всичко това. Пък и не би го разбрал. Той не е пристигнал в този град от дън горите тилилейски, където нощем вият вълци. Той няма представа какво е да се катапултираш нагоре. Той възнамерява да добие всички житейски блага, без да рискува нищо. Нима подобно нещо е възможно? Не и тук, в столицата на Империята. Не и сега, не и за мен.

5

— … Значи никакви оплаквания? — още веднъж попита прокурорът по надзора.

Вече се бях досетил, че младите хора не са чести гости в най-строгия политически затвор. И прокурорът ме гледаше с голямо любопитство.

— Съвсем не! — рапортувах бодро.

— Заявления? Молби?

— Молба.

— Каква ви е молбата?

— Пура, вана и коняк!

Прокурорът запази мълчание, но бързото движение на зениците и лекото потреперване на бузата изрази отрицателни емоции.

— Много искаш! — отвърна грубо, вирна брадичка и ме напусна, стъпвайки тежко с износените си светли летни обувки по кафявия циментов под.

Правотата бе на негова страна. Тъжно признах пред себе си този факт, пльоснах задник на одеялото и оброних глава в шепите си. Ами ако наистина много искам? Ами ако наистина е трябвало да си остана гладен и честен репортер? Ами ако не съм прав? Ами ако действително съм калпав човек?