Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (34)

2

През нощта на неделя срещу понеделник смених Гиви Сухумския. На сутринта подсъдимите, сред които и Слава Кпсс, заминаха. Половин час по-късно ми се яви познатият гладко избръснат шафранен череп и голите татуирани рамене. Отначало се опитах да не забелязвам вторачения в мен проучващ поглед. После ми омръзна. Задържах въжетата и въпросително вдигнах вежди.

— Искам да изпратя пари — каза тежко Слона, като ме гледаше в очите. — До „едно-две-нула“. Изгорят ли — ще отговаряш.

„Еби се в гъза!“ — креснах. Мислено, естествено.

В килия номер сто и двайсет лежеше пласьор, продавач на бял прах за желаещите. Употребата или въздържането е лична работа на всеки отделно взет арестант. Не ме е грижа за кльопачите на отрови. Моята работа на свръзка е да осигуря бързото и безопасно преминаване на всяка пратка независимо дали съдържа пари, хероин или невинно пакетче чай. Затова само рязко изгрухтях в отговор:

— Какво значи „ще отговаряш“? Аз отговарям при всички случаи, ако парите ти изчезнат. Както си е редно. Но защо мислиш, че ще изчезнат?

— Разбра ме какво искам да кажа — Слона оголи златен зъб под синята си устна. — Ти гледай да не запецне в решетките…

— Няма да запецне — успокоих го. — Пък и да запецне, знаем си работата.

— Знаеш си работата?

— Да не се съмняваш?

— Пращам хилядарка, ясно ли е? Затова да е тип-топ! Че ще ти се отели вола да ми ги възстановиш!

Намеква колко е голяма сумата, казах си аз.

— Кротко де. Ще стигне без проблеми.

— Така ли? — ухили се подигравателно татуираният. — Добре тогава… Чувам, че ченгетата са се разлютили… Късат конете всяка нощ… — той повиши глас: — Изработи го идеално, ясно?

— Ясно! — изръмжах. — Ще го изработя! Само че имай предвид — не отговарям за цялото Трасе!

— Как така?

— Много просто! Ако твоята пратка изчезне между „едно-две-шест“ и „едно-две-пет“ или между „едно-две-пет“ и „едно-две-четири“, а там между решетките е прозорецът на фелдшерския кабинет и „конят“ на всяко второ минаване се закача в козирката, или пък се прецака между „едно-едно-девет“ и „едно-едно-осем“, където има издатина на стената — тогава не отговарям за нея…

Слона пак оголи метала в нечистата си уста, но вече не толкова уверено. Иззад рамото му ме гледаше Федот.

Моята подкрепа беше по-добра: прикрит зад спуснатото одеяло, разправията ни слушаше Джони, пък и Гиви Сухумския още не беше успял да заспи, лежеше със затворени очи, но явно фиксираше всичко казано и все по-тежкото му дишане със сигурност подсказваше, че е готов да се включи всеки момент.

— Не отговаряш ли? — попита Слона.

— Не.

— Браво бе! — закачливо каза врагът. — Че за кво отговаряш тогава?

3

Шест седмици преди ареста босът Михаил доведе поредния клиент.

— Поговорете си двамата.

Фразата на боса имаше следния смисъл: клиентът е слаба работа, не е важен. Средна хубост. Човек без милион. Не е като самия бос.

Вяли пияндурски клепачи, обувки с катарами, пръстен с диамантче — клиентът точно отговаряше на представата на Михаил за него. Обикновен бизнесмен. Извоювал с тежък труд моралното право да украсява крайниците си със злато.

Жена му заминала за Лос Анджелис. На работа или на почивка, не беше много ясно, както се случва обикновено при осигурените жени. Съпругът искаше всеки месец да й изпраща от Москва по три хиляди долара.

— Дадох й карта, д’еба, кредитна, д’еба! — съобщи ми позлатеният чичка. — С трийсет хиляди долара, д’еба. Мислех, че ще й стигнат, д’еба, за цяла година. А тя ми звъни, д’еба, още след първия месец и пак иска пари, д’еба! — извади зелена пачка. — Ето я цялата сума, д’еба. Ето номера на сметката, името на банката, всичко. — След кратка пауза този мъж на жена си изведнъж додаде: — Изчезнат ли парите — отговаряш!

Направих пауза и потропах с пръсти по бюрото. За какъв ме мисли този любител на евтини камъчета? Само обувките ми струват три пъти повече от всичките му украси! Може ли да има нещо по-просто от превеждането на три хиляди долара в Америка? Отдавна вече прехвърлях подобни операции на Сергей и Семьон. Аз работех само с едри суми. Дори ако тези три хиляди неочаквано изчезнат по пътя за Щатите, ако мистериозно се стопят в компютърната паяжина, ще възстановя загубата от джобните си пари. Може да се напия по този повод, но няма да се тръшкам.

Но всеки банкер е длъжен да се държи стабилно. Никой и нищо не бива да го вади от равновесие. Символът на равновесието му е вратовръзката, която дели гърдите на банкера на две равни половини.

— Какво значи „отговаряш“? — попитах учтиво и наместих символа си. — Ако парите ви изчезнат, отговарям при всяко положение. Само че защо решихте, че ще изчезнат?

— Ти ме разбра, д’еба, какво исках да кажа — каза руският съпруг на американската жена. — Гледай да не се затрият насред път…

— Няма да се затрият — уверих го аз. — Само че трябва да имате предвид, че не отговарям за целия процес.

— Как така?

— Отговарям само за прехвърлянето на вашите пари от моята банка до банката на получателя. Ако днес направя превода, а утре банката на получателя фалира — за това не отговарям…

4

— Отговарям само за преминаването на твоята пратка от нашата бърлога до другата — отсякох, вторачен в полуусмихнатата физиономия на Слона. — Ако сега пусна пратката, а след пет минути „конят“ в съседната бърлога се скъса — за това не отговарям…

Дима Слона изведнъж се доусмихна.

— Браво бе! — повтори той гръмогласно. — Ти все едно си седнал на стола си в твоя офис! И движиш сделка. Само вратовръзка ти липсва! — той се разкиска, тресейки виолетовите си рамене.

В такива моменти всеки просветлен мъж вероятно трябва да си припомни думите на популярния текст „Изкуството на войната“. Не пречи на врага да си мисли, че е силен. Или нещо от сорта. Но хрумналата ми вековна азиатска мъдрост не ме изпълни със сила. Може би защото не съм азиатец.

Заедно със Слона се смееха и други. Не беше само Федот. Случайно озовалите се наблизо очевидци, които не познавах, може би вчерашни новодомци, които не разбираха дълбокия смисъл на ядната разправия между двама от старите кучета, също се захилиха и подсъзнателно взеха страната на моя бръснат неприятел. Келтските му орнаменти пак затанцуваха.

Никога не оставяй последната дума на опонента, помислих си.

— Ти май все още си мислиш, че съм финансист?

— Що? — небрежно подметна Слона, рязко прекъснал веселбата. — Да не би да не е вярно?

— Ако бях финансист — парирах, — ще рече: човек с финанси, сега щях да си лежа комфортно в „спеца“. Нали?

Яркият метал проблясна за трети път между зъбите.

— Пак ще си поговорим. По-късно. Ето парите. Пращай ги.

Стиснах в юмрук измачканите банкноти, обърнах му гръб и забелязах, ме Джони мълчаливо ме привиква иззад одеялото. Отидох при него.

— Абе ей, откачи ли, приказваш като истински бизнесмен! — упрекна ме шепнешком моят съдружник. — Не плямпай купешки приказки! Тегли му една! „Преминаването на пратката“… Пращаш го на майната му и точка! Като си трепериш за парите, носи си ги сам в „едно–две–нула“. Това трябваше да му кажеш! Кво му се лезиш като левак! Събуди се! Че без Слава ще ни схрускат! На мига! Това биче вече е настроило половината килия на своя страна!

— Смяташ, че Слава скоро ще си иде?

— Какво да смятам — мрачно отвърна Джони. — Въпрос на дни. Нали гледаш как са го подхванали? Викат го всеки ден!

— И какво ще правим?

Партньорът ми напомпа тежкия си бицепс, плесна го с длан и въздъхна.

— Нямам представа…

Внезапно чух познат глас.

— Аз пък имам.

С небрежна походка и с ръце в джобовете през тълпата към мен се насочи Андрюха новобогаташът. Усетих упойващият аромат на парфюма „Исеи Мияке“.

— Махай се — казах. — Само ти ми липсваш…

— С кого приказваш? — поинтересува се Джони.

— Със себе си.

— Нали имаш приятел в „спеца“, Демби — каза междувременно Андрюха. — Пиши му. Той ще ти помогне. Плати си според тарифата да те преместят в друга килия. А най-добре изобщо се махай от Общия корпус. Чий го крепиш тук? Животът ти не струва пукната пара сред тази агресивна пасмина от тъпаци, ако нямаш подкрепата на авторитетни приятели. Прецени си силите трезво! Прекалено се заигра на печен бандюга. Внимавай, ще ти хвръкне главата!

Сведох поглед. Сополанкото финансист сниши глас:

— Може и да си оправно момче, но винаги ще си чужд на тази среда. Прекалено си интелигентен и мекушав. Езикът ти е прекалено правилен и богат. Имаш прекалено чиста кожа на лицето. Прекалено открита усмивка. Излежал си година и три месеца, но така и не стана плът от плътта на затвора. Не търсиш другарството и уважението на полудивите му обитатели. Не си се превърнал в ръбат, озъбен урка. Останал си същият като преди. Бягай оттук.

Цакай на началника на затвора и върви при приличните хора в приличната шестместна килия!

— Така е — казах. — Демби ще ми помогне. Още днес ще пиша до „спеца“. Още днес…

— И аз си помислих същото — тихо, под носа си рече Джони.

Изглежда, бях казал последните думи на глас.

5

— Край, братлета! — Слава Кпсс тежко въздъхна, обърна се към иконите, прекръсти се с размах. — Филмът свърши! Вдругиден е присъдата! Прокурорът иска седем строг.

— Значи ще са шест — каза Джони. — Или даже пет…

Угриженият Слава замислено се ощипа по бузата.

— Шест ще бъдат — рече той: по стар арестантски навик веднага се ориентира се към по-лошия вариант. — Шест години строг режим! И за какво? Задето съм халосал по главата един глупак и съм му взел парите, които той така или иначе щеше да изпие за два дни? За гърмежа в тавана? За какво, а? За какво, братлета?

— Добре че е строг — отбеляза Джони. — В строгия, съм чувал, не било толкова разпасана работа.

— Ами ако свалят на пет? — вметнах аз. — За Нова година си на свобода!

— Всичко е в Божиите ръце — въздъхна Слава и старателно окачи аленото сако в стил „руски новобогаташ“ на самоделна закачалка. — Да се наспя и отивам…

На съд се ходеше с прилични дрехи. „Съдебните“ костюми — няколко чифта панталони, ризи, сака — най-грижливо се съхраняваха в специален калъф близо до телевизора. Всеки достоен арестант можеше да използва официалните дрехи. Този принцип се спазваше свято.

Мен ако питате, всички сака бяха кошмарни. Двуредни, мафиотски шик, с огромни ревери и позлатени копчета, при това доста износени. Но дори и в този вид те по вълшебен начин понякога правеха мръсните кльощави хлапета да изглеждат като гледани юноши от добри семейства. Много пъти спретнатият външен вид бе помагал да се отбие година, че и две от присъдата. Или поне всички искрено вярваха в това.

„Съдебната“ колекция усърдно се попълваше от дрехите на новопристигналите.

— И колко пъти вече си бил на съд? — попитах аз.

— Трийсет и два — отговори Слава.

Джони уважително цъкна с език.

Откъм далечната стена се чу потропване и той побърза да изтегли страничния „кон“. Останахме насаме със Слава Кпсс.

— Шест ще бъдат — промълви Слава. — Ще изляза най-рано догодина.

— Ти май не се радваш особено?

Слава се замисли.

— Радвам се — отвърна той мрачно.

— Тогава защо си толкова кисел?

— Не знам. Какво ще правя там, на свобода? Какво изобщо правят хората там?

— Не знам — отвърнах. — Втора година лежа вече. Отвикнал съм.

— И аз — рече бандитът богомолец.

Тревогата замъгляваше разума ми. Слава си отива! Вдругиден моят покровител ще чуе присъдата си. Ще бъде осъден. Още на следващия ден ще го извикат „с багажа“. Пет минути след като вратата се затвори зад гърба на Слава, в килията ще се извърши преврат. Мястото на надзорника ще бъде заето от друг авторитетен арестант. И естествено, няма да съм аз. Да не би да ставам за тартор? Напротив, личният ми живот ще се влоши ужасно.

Отметнах крайчеца на завесата и погледнах към отсрещното купе, откъдето от време на време долиташе дрезгавият глас на Дима Слона. Всеки момент Слона щеше да прати някого от приятелите си — най-вероятно дребния нахален Федот — при нас, за да научи какво става със Слава, как върви процесът му.

През последните дни Слона се държеше с мен подчертано дружелюбно, бе прекратил войната на нерви: не ме провокираше, не пускаше злобни коментари и тъпи шегички. Украсеният с келтски орнаменти бандит всеки ден изпращаше по Пътя две-три банкноти до известния адрес и още същия ден получаваше по няколко дози прах. Парите заминаваха по Пътя открито и наркоманският живот на Слона не бяха тайна за мен. Моят масивен неприятел си вкарваше дозата във вената и се кротваше за доста време. С часове не напускаше купето. Федот, когото Слона открито използваше за слуга, му носеше там зад завесата баландата, чифира и чистите чаршафи.

Но аз вече прекалено добре се ориентирах в нравите и обичаите на затворническото общежитие, за да не видя, че любителят на отровите и телесните украси търпеливо чака своя час. Той прекрасно разбира, че останали без тартора си, всички протежета на надзорника — Джони, аз, Малкия, Гиви Сухумския — няма да издържим дълго.

Никой от нас не ставаше за ролята на тартор. Малкия беше прекалено млад. Гиви пък беше в разгара на своя процес и скоро щеше да ни напусне. Джони е физически силен, опитен, лежи отдавна, познава затвора, но не може да се справи с бърлогата: няма достатъчно авторитет, нито коварство, хитрост и силна воля.

— Как ще я караме без теб, Слава? — не се сдържах.

Слава сложи ръка на рамото ми.

— Бъди непоклатим — всичко ще бъде тип–топ. Покажеш ли се слаб — ще те изядат.

Унило провесих нос.

— Това е панделата, брат — продължи Слава тихо. — Трябва да си много умен и много хитър, за да оцелееш тук. Забрави за скромността, за справедливостта, за културата, за твоите книжки. Само Бога не забравяй. Живей в реалния свят. Помагай първо на себе си, после пак на себе си, и третия път — на себе си, и чак тогава — на ближния. Дръж нещата под контрол! Какво да те уча — сам си знаеш всичко, от половин година сме заедно.

— Няма да мога като теб. Не съм толкова опитен.

— Учи се от Слона. Той е още по-неопититен, а я го виж как се прави на велик.

— Какво ще го правим, не знам.

Слава се усмихна, демонстрирайки прясна дупка между предните си зъби. Миналия месец му беше паднал поредният зъб. Арестантите в нашия Централ губят средно по два зъба годишно.

— Не се тръшкай толкова заради това биче. Слаба работа е. Няма да ви надвие. Той е никой. Наркоман. Няма допирни точки с Общия Ход. Когато стигне да напускам, ще си поговоря специално с него, ще му обясня някои конкретни работи. Пък и ще драсна на тоя–оня два реда по въпроса… Ако започне да вдига гири и не се оправите с него — тук ще влязат едни специални момчета и ще го паркират точно за две секунди… Но най-добре е, разбира се, да не се стига дотам…

— Той ще навири рогата веднага щом си тръгнеш. Още същия ден.

— Няма да ги навири — отсече Слава. — Той и сега си е добре. Има си стаф, има си слуга. Какво повече да иска? Ама ти какво си се разтреперил? — Слава ядосано ме имитира с тънко гласче: — Ах, какво ще стане, ах, как ще се оправяме без тебе… Нали и ти скоро си тръгваш! Или не?

— Няма да е скоро — възразих. — Само свидетелите ми са поне сто души. А процесът даже не е почнал. Има да ме влачат на съд до сто и едно и обратно. Две години поне.

— Ако те е страх — вбеси се Слава, — махни се от Пътя! Заври се в миша дупка, карай гратис! Сам поднеси бърлогата на тепсия на тоя Слон, за да съсипе всичко тук тоя наркоман! Или пък се омети оттук, дай пари на ченгетата, бягай в „спеца“. Сигурно вече си го мислил?

— Не съм — излъгах.

— Тогава не трепери и не се тръшкай! Недей да хленчиш! Или ще ти се случи голяма неприятност.

— Каква?

— Ще си разваля мнението за теб.

Млъкнах, засрамен.

Късно вечерта получих отговора на Демби.

Освен изписания със ситни букви лист от тетрадка в колета имаше и пакет вносни цигари.

Старият ми приятел, фенът на салама пишеше:

„Здрасти, Андрюха! Радвам се, че си спомни за мен. Онова, за което ме молиш, може да стане. Съгласен съм с теб — в Общия корпус нямаш работа. Разправят, че при вас лежали едва ли не по сто души в килия! Така може направо да останеш без подкожен слой, а това е сигурна смърт. Бягай от тая менажерия, ела при нас в «спеца». Ние сме седем души в килия за петима. Издържа се… Сега на въпроса. Твоят проблем се решава по следния начин: прати ми адреса и телефона на жена ти. Моят адвокат ще се види с нея. Тя ще му даде триста долара, той ще ги занесе на когото трябва. Сещаш се на кого. До една-две седмици ще те преместят. Не мога да обещая, че ще си в моята килия. Но преместването в нормална килия, при редовни, солидни хора, достойни за компанията ти, е гарантирано. Те това е. Чакам отговор. С арестантски горещ поздрав — Вадим Тучния.

П. П. Ако ти трябва нещо — пиши, не се притеснявай.

П. П. П. Имай предвид, че посочената сума се внася всеки месец. Надявам се, че имаш тази готовност. Успехи.

С ув. — Вадим.“

Разбира се, че имам тази готовност, помислих си тъжно, докато късах бележката на ситни парченца. Отдавна имам готовност. Готов съм да давам пари. Само дето ги нямам. Готов съм да плащам, но няма с какво. Нямам триста долара. А за триста долара всеки месец и дума не може да става. И време нямам. „До една-две седмици“ — нищо работа, казано на банкерски език.

Вдругиден вечерта Слава Кпсс ще се върне в килията като осъден престъпник. От този момент нататък според закона той не може да бъде в една килия със следствените. Ще му отпуснат малко време да си дигне дърмите и ще го изведат, „с багажа“.

Остават ми петдесет часа, за да измисля някакъв изход.