Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (24)

Глава 24

Всяка година на трийсет и първи декември нещо ме тегли обратно към Совдепия. При нейните трогателни песнички с акордеони и влажни ягодови лехи. При бонбоните от соя, варените картофи, топеното сирене, при изгладените пионерски връзки, сметановия сладолед „пломбир“, някогашните ленти на магнетофоните, при усмихнатите портрети на космонавтите с ведри погледи, при черно-белите сериали за безстрашните разузнавачи, при песничките за Байкало-Амурската магистрала. При омазаните шофьорски ватенки и подсладеното вино, при изтърканите от четене списания от колхозната библиотека. При влажните войнишки партенки, изжулените приклади на караулните карабини и албумите със снимки от казармата.

При чувството на гордост от моята огромна, нескопосна, ледена, неугледна, изкилена, махмурлийска, страшна и велика родина.

Глупаво е да се мечтае за невъзможното. Няма да се върна в детството си — никога.

Но още не съм стар. Дори не съм възрастен. Само на двайсет и седем съм.

Аз съм опитен, рационален, сериозен. Не съм беден. Но не съм възрастен! Моето детство е някъде съвсем наблизо, наскоро, на дванайсет години разстояние. Мога с лекота да си припомня всяка подробност, всяка дреболия, всяко незначително изживяване от миналото.

Някой ден ще стана възрастен, тежък, жесток, ще бъда груб и побелял — тогава момчешките емоции ще потънат в дълбините на паметта ми. Но докато не съм възрастен, си спомням всичко.

Под яркото небе на Совдепия нямаше по-светла и весела дата от трийсет и първи декември. Не помпозните, украсени с флагове годишнини от революцията — тъкмо Новата година, семейният, леко езическият празник завинаги остана за мен най-хубавият и най-добрият. Като ден, в който хората задружно и чистосърдечно се уверяват взаимно, че напред ги чакат само хубави неща. Но онези години отминаха. Совдепия е мъртва. Моето детство мина в страна, която днес я няма на картите — там е цялата работа.

През целия последен ден от старата година със съседа ми почти не разговаряхме. Празникът в затвора не е празник, а може би по-скоро повод да се замислиш, да коригираш своята самооценка, и ние тъжно размишлявахме всеки за своето си. Слушахме радио.

Към единайсет часа вечерта пих чифир. Гриша отказа. Той легна, обърна се към стената и потъна в мълчание. Може би си припомняше швейцарските си подвизи, разходките до Монте Карло и Амстердам. Не го закачах — чак до полунощ се забавлявах със старите, познати до последната думичка песни за любовта, дружбата, за покоряването на земи, за моряците и летците, за геолозите, миньорите и прочее героични професии.

Удариха кремълските камбани.

При последния удар на главната камбана с Гриша чухме приглушени удари. Отляво и отдясно в съседните килии имаше хора, същите като нас особено опасни криминални следствени. Те ни честитяха, тропайки с юмруци по стената. И аз също бурно изтропах в отговор.

— Честита Нова година, Гриша!

— Честита Нова година! — без ентусиазъм отвърна малкият швейцарец. — Какво да ти пожелая?

— Нямам нужда от нищо. Имам си всичко.

— Може би късмет?

— Не вярвам в късмета.

— Тогава свобода.

— Моята свобода си е с мен.

Поради празника затворническите власти оставиха радиото включено половин час след полунощ. После се случи нечуван инцидент: смениха вълната! Пренастроиха лефортовското радио на FM диапазон. В продължение на още почти цял час обитателите на килиите се наслаждаваха на танцувални мелодийки. Върху неподвижното ми тяло от дупката на стената се лееха веселите акорди на онзи, отминалия живот. Свободния.

Най-малко три пъти изживях истинско удоволствие: пуснаха „Shot the Sheriff“, „Imagine“ и „Show must go op“. Любими, изпълнени с красота и енергия, научени наизуст песни от лудата ми младост. С този акомпанимент придобих първия си опит, докарах си първите удари — болезнени, запаметени завинаги, но бързо отшумели. Кога ли ще отшумят тези, новите, затворническите?

Миналата година достигнах върха на комерсиалната си кариера. Издигнах се до умопомрачителни висини, до космически доходи, до небивали възможности. И същата година се сгромолясах; пропаднах до дъното. До затвора! Какво ме чака? Нима новата 97-а няма да ми подари някакви положителни промени? Нима няма да се измъкна от тези стени и решетки? Въпросите се поклащаха като елхови клонки.

Някъде там, извън стените и решетките, в ярко осветения топъл апартамент седят на празничната маса хората, които обичам. Жена ми. Мама. Тъгуват. Пият мехурчесто шампанско. Синът ми — след седмица ще навърши две години, — естествено, отдавна е заспал. Още е прекалено малък, за да проумее къде се намира баща му. Поне в това отношение съдбата явно ме бе пожалила.

Толкова ми стана чоглаво, толкова тежко на душата, толкова всепоглъщащ мрак ме обзе, толкова ледена мъка ме опари, докато се ширваше навсякъде в мен, към сърцето, към всички потайни кътчета, безцеремонно изпълваше съкровените ми скривалища, където тайно съхранявах любовта към най-близките — жена ми, сина ми, мама, татко, сестра ми, скъпите, топли, живи, родни същества, забравени отведнъж заради възможността да си поиграя на „бизнес“, на „големи пари“; така ме стисна за гърлото, такива криви, остри, нащърбени нокти се забиха да раздерат моето самоуверено его, че аз панически затърсих нещо, с което да се отровя, да си замъгля мозъка. Но не открих нищо и не намерих нищо по-добро от поредна порция проклет чифир.

Изпих цяло канче, но не ми олекна. Повторих. Прилоша ми. Болката не мина.

Жълтите стени оживяха, затанцуваха. Подът се устреми надясно, таванът — наляво. Сграбчих цигарите, опитах с пушене, но димът не помогна, отровата не облекчи страданията ми.

Дребният ми съкафезник говореше нещо, поглеждаше ме съпричастно в лицето, но аз не чувах нищо. Копнеех само за едно: да заплача. Вместо това повърнах.

Първите, най-чистите и светли минути на новата хиляда деветстотин деветдесет и седма година посрещнах над зейналото гърло на кенефа и драйфах горчива жлъчка в затворническата канализация.