Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (1)

1

Прибраха ме рано сутринта на 15 август 1996 година. В Москва.

Бяха двама. Приближиха се, поискаха ми документите, учтиво ме дръпнаха към колата. Бързо и коректно, с портиерски жестове ми отвориха вратата, но оттам нататък ме набутаха вътре без церемонии.

Първият, който миришеше на лук и партенки, бързо се намести зад волана, обърна се към мен и лъсна зъб от евтино злато:

— Казвай сега къде е район Лефортово в тая вашата Москва. Че не сме оттука.

Смаях се. Какъв номер. Един вид току-що заловеният престъпник трябва лично да упъти копоите за пътя до затвора? А и защо направо в затвора? Не трябва ли първо да са доказателствата?

Столицата на Империята не е град като другите. Тук няма моментално да се струпа тълпа от любопитни. Гражданите бързаха по своите си задачи и извръщаха погледи. Само един, по-младичък, забави крачка и приведе глава, за да надзърне през прозореца на автомобила към пребледнялата физиономия на арестувания човек. Но една длан плесна отвътре стъклото:

— Върви си по пътя!

Любопитният младеж се стресна и забърза нататък, подръпвайки в движение сакото си. Моето сако струваше, кажи го, четиринайсет пъти по-скъпо.

— На светофара свивате надясно — отвърнах навъсен — и после все направо покрай реката…

Така жертвата упъти палача за посоката към дръвника. Само страхът ми попречи да се насладя на абсурдността на момента. Все пак за първи път в живота ме прибираха. И сега пътувах минимум към много сериозен разпит. А максимум — от свободата към несвободата.

От света на японските компютри, кубинските пури, френските коняци, португалските вина, швейцарските супер часовници, златните бутонели, шумолящите климатици, лъскавите реклами, двестадоларовите парфюми, ленените панталони, куфарчетата от крокодилска кожа, копринените ризи, светските списания, бронираните стъкла, лъскавите лимузини, седемцифрените банкови сметки пътувах право към дажбите клисав хляб и буламачите.

Впрочем това, че ме пипнаха, изобщо не означаваше, че ще пипнат и парите ми.

Бяха ме търсили два месеца. По подозрение за присвояване на милион щатски долара от държавната хазна. И ето че ме сгащиха.

Не бях крал този милион. Не обичам да крада, пък и не умея. Затова не губех смелост. Минаха ония времена, когато прибираха невинни зад решетките. Отдавна минаха, господа! Мъкнеха ме към Лефортовския затвор, а наоколо бучеше и бълбукаше нервното и горещо лято на деветдесет и шеста година. Преди броени седмици страната беше преизбрала за втори мандат първия си президент. С което направи избор в името на демокрацията. А в демократичните държави, доколкото ми беше известно, единствено съдът може да отнеме някому свободата.

Случихме на ясно и много топло утро. Дълго пътувахме из пробуждащия се град, който постепенно се напипаше, през трепкащия въздух, през жълтата слънчева светлина, пронизваща косо прашните корони на крайпътните дървета. Колата, затънала в разноцветното автостадо, се движеше бавно; седях на задната седалка сам и спокойно можех да скоча в движение; да се опитам да избягам, да се стопя в малките улички и дворчета; но от къде на къде? Нищо не съм сторил! Ще им обясня всичко и още до обяд ще се върна в своя кабинет, където на блещукащите екрани се появяват и чезнат, движат се, леят се и се множат парите.

По пътя се държах грубо, нарочно. Говореха ми на „ти“ и аз моментално ги срязах. Ченгетата се вбесиха и млъкнаха за известно време.

Колата дълго се въртя из улиците. Накрая хлътна в някакъв двор и закова пред масивна сграда без надписи.

— Май че е тук…

Единият тутакси се обърна към мен и силно стисна носа ми със свити пръсти. И ръката му, и моите ноздри бяха влажни от потта, така че жестоката хватка успя само наполовина: дръпнах се рязко и се освободих от захвата, но внезапната болка и унижението ме докараха до сълзи.

— Като влезем сега там — чух го да казва, — ще видим кой на кого ще говори на „вие“.

Зад масивните порти се разкри просторно преддверие. Замрежена с метална решетка амбразура в стената. Иззад решетката любопитно ме изгледа бледолик служител със сива фуражка.

— Към стената! — разпореди делово оня, който бе извършил покушението срещу носа ми. — С лице към стената! По-живо! — ухили се на бледия дежурен и кимна към мен: — Я виж какъв Рокфелер пипнахме!

Очевидно ставаше дума за костюма ми. И панталонът, и сакото изглеждаха доста скъпи, пък си и бяха.

Поведоха ме из сложно преплетени коридори. Набутаха ме в една стая — голяма, но извънредно задушна. Насядалите по столове и маси няколко намръщени мъже с навити ръкави интензивно пушеха. Всички бяха по-възрастни от мен и доста по-едри. Почувствах се дискомфортно.

Отекна хор от прегракнали гласове:

— Охо! Сгащихте го, а?

— А ти как мислиш? Всякакви сме хващали, та тоя ли? — и пак към мен: — С лице към стената!

— Абе даже не сме го претърсили — угрижено рече другият от двамата, които ме бяха задържали. — Ами ако носи оръжие?

— Вярно бе! До стената! Разкрачи се! — това пак беше по мой адрес.

Застанах, както ми бяха наредили. Разкрачен.

Стената хич не ми хареса. Гола, неравно измазана, боядисана с блажна зелена боя, тя изглеждаше позорно, почти неприлично. Стена, заслужаваща песен на „Пинк Флойд“…

Опитни пръсти чевръсто измъкнаха от джобовете ми три мобилни телефона, паспорт, бележник, тежка връзка ключове и около половин кило пари в различни валути. Запратиха парите на най-близкото бюро с искрено равнодушие. Но бележникът ми предизвика голям професионален интерес. Без да спират да се стимулират с никотин, ченгетата набързо прелистиха ценното веществено доказателство, предавайки си го от ръка на ръка, а после го отнесоха нанякъде — явно за по-детайлен анализ на координатите на моите приятели, познати, сътрудници, роднини, делови партньори, клиенти и всякакви други мъже и жени, въвлечени в орбитата на моя безгрижен живот.

— Седни на стола!

Вратата се отвори и вътре забързано нахълтаха още двама, след тях трети. Явно бяха дотърчали да се полюбуват на заловения престъпник.

— Най-сетне! Нямаш представа, Андрюха, какво тичане беше, докато те хванем!

Мълчах.

— Какво си се разпищолил? — креснаха в лицето ми. — Да не си си в офиса?! Седни насам! Към светлината!

Успях по някакъв начин да се абстрахирам и видях тези хора като някакви забавни чудовища. Те се мъчеха да изглеждат страшни. Дрънчаха с белезниците и изжулените си пистолети „Макаров“. Трополяха насам-натам из кабинета, разперили лакти, сякаш под мишниците им висеше по някой допълнителен комплект мъжки атрибути. По едни отляво и отдясно. Така се движат „старите кучета“ в казармата. Или каубоите в класическите уестърни.

Уважавах тоя простичък и честен нерв на тяхната работа, наистина. За тях бях говно, пале, младок, безсрамно и лъжливо копеле. Лош човек. Любител на лесните пари, мерцедесите и достъпните момичета. Държавата не плащаше на своите слуги и те изпитваха класова омраза младоците новобогаташи.

— С тоя всичко е ясно — обсъждаха помежду си, сочейки ме с пръст. — Тоя е вътре, и то задълго. Само така!

Тоест, плашеха ме със затвор. А аз отдавна се бях приготвил за там. И сега изпитвах не страх, а някаква странна смесица от възторг и ужас.

Най-интересен детайл от обстановката ми се сториха пепелниците. Изработваха ги затворниците от кибрити, облепени със станиола от цигарените кутии.

Бързо стана ясно, че цялата следствена група се състои от командировани провинциалисти. Бяха докарали в столицата оперативници и следователи от Саранск, Пенза и Челябинск, бяха ги натикали в общежитие и ги бяха впрегнали да работят. Да търсят виновните за присвояване на държавни средства. По този начин, като събираше чужди хора в общ екип, милиционерското началство възнамеряваше да изключи възможността за подкупи. Понеже местните московски кадри си бяха корумпирани. Бяха се сраснали в системата от роднинства, приятелства и изгодни познанства. А новопристигналите не се познават с никого, на никого не са близки. Освен това провинциалистът, когото си командировал в центъра, работи като изоглавен — разчита, че ще го оценят и няма да го върнат обратно в Пенза.

Резултатът бе, че сега върху мен се изсипваше цялата им ксенофобия — дълбокото презрение към сития обитател на преситената столица.

Аз обаче нехаех: аз самият бях пристигнал в този град едва преди пет години, същият като тях пришълец. Другоселец. Гост. Син на учители, израснал на село.

Тежки попържни уверено оплождаха атмосферата на голямата мрачна сграда. Яката селска псувня отекваше и в коридорите, и в самия кабинет. Жаргон, прост като мъжки удар с брадва, терзаеше слуха ми и ме дразнеше.

Определих темпото на събитията като доста средно. Тук допуснаха грешка, фиксирах наум. Такива момчета като току-що арестувания заподозрян трябва да се цакат бързо, веднага. Раз-два — и клиентът вече дава показания!

Но не. Те се въртяха около мен. Мереха, преди да режат. Ту влязат в стаята, ту излязат. Влезе един, навика те грубо, срита те и изчезне набързо; друг те успокои, подпита те нещо хитричко, потупа те по рамото, подаде ти цигарка, ама и той току хлътне из съседните помещения, трети изникне енергично като звяр, пръска те със слюнки, навежда се ниско, крещи и говори простотии, устата му мирише и виждаш изгнилите му зъби и циреите по лицето…

Дълго, прекалено дълго си подмятаха заловения злодей. А трябваше да ме пречупят още през първия половин час. Да ме смачкат веднага! Да се направят на гестаповци. Вратовръзки, бели ризи, умни и страшни въпроси. Лампата в лицето. Никакво време за мислене, за анализ на събитията. Кой? Къде? При какви обстоятелства? Фактите! Истината! Цялата истина! По същество!

Но не, те изгубиха време, предоставиха ми възможността да понаблюдавам, да съпоставя, да си направя изводите. И да си изясня, че слугите на закона знаят за мен доста, но не всичко. И не най-важното.

Защото не бяха хванали точния човек.

2

Аз съм на двайсет и седем.

Бизнесмен съм. Банкер. По-точно съдружник в банка. Още по-точно: младши съдружник. Богат съм. И току-що съм арестуван за финансова злоупотреба.

Моята банка е много малка, известна е на малцина, но най-важното е, че е напълно самостоятелна и стабилна. Освен това, което е още по-важно, тя расте бързо. Роди се от нищото преди някакви си три години. Моята банка. Моята рожба, моята плът и кръв, смисълът на целия ми живот, мелачката на моето време и нерви, изворът на баснословни доходи. Името й не е изписано по билбордове, не звучи от екраните, произнесено от топмоделки със сочни устни. И слава Богу.

Всъщност шефът на целия бизнес, основателят, фигурата номер едно не съм аз, а друг човек. Моят старши съдружник, босът, началникът. Михаил Николаевич Мороз.

Именно той договаряше трансфера на този пусти милион. Аз съм само подчинен. Служител. Технически изпълнител. Беше ми наредено и свърших работата. Осъществих волята на боса.

Моят шеф и началник Михаил също е бил арестуван. Днес. Половин час след мен. На входа на банката. Разбрах го от откъслечните разговори. Но боса ще го пуснат. А моята задача е да направя всичко, всичко, всичко, за да го пуснат на всяка цена. Да поема вината.

Арестът, разпитите, възможната присъда са част от моята работа. И аз ще си свърша и тази работа, както всяка друга — качествено. Босът плаща за изпълнението на задачата. Вече ми е платил много прилична сума. И ще плати още. Босът Михаил е много по-богат от мен, той е доларов милионер и може да си позволи услугите на специалист като мен.

Един ден преди около три години се запознахме с Михаил, разприказвахме се и разбрахме, че гледаме еднакво на живота и на неговите ценности. И заработихме заедно. Взаимноизгодно. Босът Михаил търсеше и успяваше да намери клиенти: хора, които искаха да укрият парите си от данъци. Аз пък му помагах. Прикривах гърба му. Имах грижата за подробностите. И се готвих някой ден, когато удари часът, да отговарям според цялата строгост на закона. Защото укриването на данъци от държавната хазна е углавно престъпление.

Какво ме заплашваше в случай на залавяне и крах? Три години за укриване на данъци, година или две за фалшифициране на документи. Но аз не съм някой лумпен. Не съм осъждан. Имам добра биография. Имам семейство и малко дете. При добро стечение на обстоятелствата може дори да се отърва само с условна присъда. А това си е направо нищо. За пари човек поема и по-големи рискове.

Може би някога, преди много години, съм вземал решенията си твърде прибързано, разсъждавал съм твърде цинично, може да съм надценил своята смелост. Но днес е глупаво да си припомням всичко това. Отдавна вече съм в бизнеса, с двата крака съм в него. А пък бизнесът не признава Наказателен кодекс.

Обвинението за злоупотреба с държавни средства, естествено, ще отпадне, и то много бързо. Нито аз, нито моят бос сме завличали държавата. Представете си, че някой купува нещо от другиго. Превежда парите. Получава стоката и изчезва. Година по-късно се изяснява, че парите били крадени. Купувачът е спестил тази подробност. Сега той се укрива. А продавача го арестуват като съучастник.

На някого, разбира се, може да му се стори притеснително, че всъщност продадената стока е малко необичайна: зелени пачки долари в брой. Тоест аз просто съм осребрил банков превод. Но това не променя същността. Готов съм да отговарям пред закона в цялата му строгост за това, че съм осъществил забранена сделка, броил съм банкноти на злодеи и съм нарушил финансовото, валутното и данъчното законодателство. Но няма да допусна да ме изкарат крадец на държавни средства.

Не съм по-аморален от стотина хиляди същите като мен млади хора, които упорито въртят своя бизнес в теснотията и задуха на московските офиси и канцеларии. Те с лекота нарушават глупавите и остарели държавни правила на деловата игра, но никога не биха си позволили явна кражба. Те не ламтят за чуждото — държат да спечелят своето.

Аз не съм някое говедо, което си мечтае да гепи големите пари и да ги профука по жени и пиене. Аз съм капиталист, ясно ли ви е? Вярвам в силата на парите в брой, както децата вярват в Санта Клаус.

3

Докато споделях тези хаотични мисли с развълнуваните ченгета, забелязах, че всички те сякаш очакват нещо. Те ту ми се присмиваха, ту ме обиждаха; ту ме слушаха внимателно, ту ме прекъсваха още на първата сричка; ту се шегуваха почти приятелски, ту подритваха крака на стола ми; ту ме потупваха по рамото, ту бълваха ругатни — но всички тези въоръжени хора с евтини износени обувки не бързаха с протоколи, описи и прочее зловещи книжа. Досетих се, че се очаква да пристигне началството.

Арестуваха ме към осем сутринта. В момента златният ми „Лонжин“ сочеше почти десет. Тъкмо време да се появят хората, от които зависеше всичко — висшестоящите ръководители.

Най-сетне откъм коридора се чу тежко трополене, някой изкомандва: „Мирно!“, после — малко по-тихо: „Свободно!“ Дочух отвън бързо приближаващи се възбудени, наслагващи се гласове.

— Генералът — каза един от оперативниците и угаси цигарата си.

Влезлият с твърда и енергична крачка възрастен мъж веднага събуди у мен симпатия. Сакото и вратовръзката му, студеният поглед на прозрачните му очи, прошарената коса, застиналите сухи устни, изваяните китки на ръцете, демонстративно приведените под бремето на високата отговорност рамене — всичко сочеше, че този човек принадлежи към кастата на господарите на живота. Ченгетата тутакси се стегнаха в не толкова небрежни пози и замръзнаха в готовност. Един от тях — онзи, който най-много крещеше и простееше, чевръсто довлече един стол от стената в средата на стаята и високопоставеният чичко бавно седна, прехвърлил крак връз крак, та да видим всички прекрасните летни обувки от светъл велур (моите струваха най-малко три пъти повече). После размърда пръсти и всички без мен мълчаливо напуснаха стаята; последният внимателно затвори вратата.

Големият милиционерски тежкар лъхаше свежест като храст френско грозде, окъпан от утринна роса. Благоухаеше на одеколон. И това рязко го различаваше от неговите подчинени, които разпръскваха миризми на здрава мъжка пот и вакса. Генералът, изглежда, беше пристигнал в службата, прекосил задушния, влажен московски август в автомобил с климатик, направих логическото заключение. Следователно познава вкуса на комфорта. И това е много добре. Това може да ни сближи. Аз също разбирам и ценя удоволствията на живота. Дали да не му предложа пари, ей така от воле, докато сме само двамата? Не — рано е. Първо трябва да изслушам всичко, което ми каже. Може пък да ме пусне и без рушвет. Човекът е толкова възрастен, солиден, изглежда толкова разумен и явно опитен, той не може да не разбира, че не съм крал нищо…

Генералът преспокойно запали цигара. Бавно и много внимателно ме разнищи с поглед през завесата тютюнев дим. Особено дълъг и втренчен поглед побелелият шеф заби в челото ми, сякаш се мъчеше да прочете какво става там.

— Приятелче — обади се най-сетне господарят на живота с тих, приятен баритон, — загазил си го. Накиснал си се в лайната до гуша. Една думичка накриво и ще лежиш, докато свят светува. Схващаш ли?

— Да — отвърнах и се престраших да противопоставя своя поглед на погледа на милиционерския тежкар.

Но не успях.

— Обвинението е повдигнато от Генералната прокуратура — просвети ме тихо генералът. — Правителството ми иска всекидневни доклади за хода на следствието. Това схващаш ли го също?

— Да…

— Чудесно — доброжелателно кимна белокосият и кръстоса крака на обратно. — Естествено, не си ти, който е откраднал парите. Откраднал ги е високопоставен чиновник, човек от администрацията. Министър. Разбира се, не от федералните. Републикански. Провинциален. Но в крайна сметка министър. Влязъл е в престъпен сговор с брат си, а пък той — с търговеца на медикаменти. Гласувана е била огромна сума. Уж за закупуване на лекарства. А пък аптекарят вече е влязъл в сговор с теб. Така ли е?

— Не! — разпалено възразих аз. — Не е така! Аптекар има, но не сме влизали в сговор!

Генералът присви очи.

Изведнъж пак ми се стори, че той се опитва да прочете нещо, написано над веждите ми — някакъв надпис на челото на следствения, до този миг скрит, но изведнъж лумнал с ярки и едри букви.

— Значи при теб е идвал именно аптекарят?

— Да — признах след пауза с тих глас. — Но не при мен.

4

Фактът, че от воле издадох на генерала най-важната част от информацията — назовах името, пропях, — не ме вкара в никакви угризения. Човекът, означен току-що като „аптекаря“, беше изложил на удар и мен, и моя бос, и нашия бизнес. Накисна ни. Плати ни мръсни пари. Защо да го прикривам?

Бях виждал аптекаря само два пъти. Първия път се запознахме: ръкостискане, усмивка, размяна на дежурни любезности. Втория път му дадох на ръка милион долара. Всички останали въпроси движеше и уреждаше босът Михаил.

Изобщо моята задача не е да мълча. Мога да говоря или пък да не говоря, но задължително трябва да постигна целта си. Да отклоня всички тия ченгета, оперативници, следователи, дознатели и генерали от простия въпрос: кой точно стои начело на моя бизнес.

5

Големият тежкар отново потъна в облаци жълто-сив пушек. Погледът му натежа и от тоя поглед аз се усетих в небрано лозе — насмалко да се паникьосам. Чувството беше абсолютно ново за мен. За първи път — на двайсет и осмата година от живота ми — усетих какво е истинското, силно, искрено човешко презрение.

До този миг бях предизвиквал у хората съвсем други емоции, предимно положителни. Интерес. Уважение. Понякога завист. Хората искаха да са ми приятели. Вземаха пример от мен. Първо в училище. После в университета. А и в казармата. И в редакцията на вестника. И в банката, естествено.

Година след година, от самото си детство, непрекъснато получавах доказателства, че съм един от най-добрите, че съм необходим на човечеството, както слънцето и въздухът. И ето че един възрастен чичо, обгърнат от аурата си на могъщество, ми даде да разбера, че нещата изобщо не са такива.

В очите му нямаше злоба — тогава те щяха да проблеснат. Нито пък отвращение — тогава лицето му щеше да се изкриви в гримаса. Не, усетих презрението в най-чистия му вид. Откровено като порнофилм.

Оттук започна моят затвор, състоя се моменталният преход от единия живот към другия. Генералът ме вкара зад решетките с един поглед. В мига, когато той влезе и седна, и запали цигара, и започна да говори, все още бях свободен човек, задържан по недоразумение. Сега, попил високопоставената вражда, осъзнах, че съм загазил и че след разговора с побелелия милиционерски бонза няма да се прибера в офиса или у дома при жената, ами ще ида право в килията.

— Мисли — проскърца моят събеседник с неочаквано старчески глас. — Може да влезеш задълго. И твоят Миша също.

Изстинах. Генералът и неговият отряд имаха всички шансове да ме окошарят. Но боса Михаил Николаевич, или просто Миша Мороз, трябваше да опазя, каквото и да ми струва това!

Бяхме се разбрали с Михаил предварително. Споразумяхме се, че пред следствието — ако се стигне дотам — твърдо се обявявам за шеф на цялата далавера. А босът остава настрана, спасява и опазва капиталите и употребява тези капитали с цел наказанието ми да бъде максимално смекчено. За да ме освободят или да лежа кратко и в пълен комфорт. Тоест аз пазя неговата свобода и сигурност, а той пази моите пари. Красиво, просто и ефективно.

Да! Гордеех се с това, че аз и босът Михаил бяхме предвидили всичко отрано. Разпределихме ролите ясно и обмислено. Това е признак за висшата организираност на нашия бизнес и бизнесът си струваше, той беше донесъл на двама ни цели състояния за две години упорита работа.

Но ако не успея да отърва боса — отиваме и двамата.

Усетих силна и много неприятна тръпка в коленете и в ръцете и наруших паузата:

— Извинявайте, как сеее…

— Генерал Зуев!

— Другарю генерал! — изстрелях световноизвестната вълшебна думичка „другарю“ бързо, на една сричка, гълтайки средата, както го правят всички минали през казармата, всички, на които се е налагало всеки ден многократно да изговарят: „драй ктан!“, „драй майор!“, „драй сшна!“

Само който е носил автомат на гърба и пагони на раменете, е способен да изстрелва така кратката, енергична дума „другарю“, придавайки същевременно на гласа си необходимия пиетет към старшия по звание.

— Другарю генерал! Та това е смешно! Не съм крал никакви пари! Не ми е необходимо! Аз имам с какво да храня жената и сина си. Нека ми се наложи глоба! Независимо от размера…

Така с едно припряно изречение успях да съобщя на тежкаря Зуев, че пред него седи човек, минал през казармата (тоест не някое интелигентско мамино синче), че този човек е семеен (следователно стабилен и предпазлив) и че е готов да плати за свободата си.

— Да чуем, да чуем — разреши генералът, който ме наблюдаваше с интерес.

Пооперих се.

— Тоя… дето го наричате „аптекаря“… той нищо не ми е казвал, не е споменавал, че парите му са крадени!

— Не е казал, естествено — великодушно се съгласи с мен белокосият бос. — Защо ще ти казва?

— Ами нали разбирате, че не съм виновен? — извиках щастлив.

— Разследването ще покаже…

Цената на въпроса опираше до дълги години лишаване от свобода. За незаконните финансови операции ме заплашваха три години условно, но за кражбата на милиарди от федералния бюджет — десет години ефективно. Разтреперих се още повече.

— Виждам, че си свястно момче — одобри генералът и запали трета цигара за последните десет минути. Ще постъпим така. Сега ще дойде следователят. Ти ще му издиктуваш показанията си. Най-подробно. Кой, как, кога, с кого и тем подобни. Следователят ще запише всичко. На базата на протокола от разпита аз като ръководител на групата ще взема решение относно по-нататъшната ти съдба. Ясен ли съм?

— Общо взето, да.

— „Общо взето“… — имитира ме гнусливо генералът. — Не прави глупости, момче! Най-малкият намек за лъжа, за усукване — и край с тебе. Завинаги. Изчезваш безследно. Ще лежиш, докато си жив. И не забравяй да подпишеш протокола…

— Протокола? — попитах след кратка пауза. — Няма проблеми. Но ще имам нужда от адвокат.

— Той вече те чака — рече строго генерал Зуев. — Повтарям: не си и помисляй да лъжеш, нито думичка!

— Обещавам — излъгах го аз.