От пладне ме настаниха да пътувам сам в студения метален сандък. После колата се отби през един районен съд, през друг, трети, четвърти, докато не се натъпка жестоко. Тясната дълга клетка, снабдена с пейка за осем компактни задника, побра седемнайсет души. Понеже бях седнал пръв, ме затиснаха в ъгъла. Извих странично здраво стиснатите си крака, а впоследствие дори ми се настани на коленете мълчалив, явно много изтощен старец с омазнен астраганен калпак. В лицето приличаше много на Фрол. Затворът бързо постига прилика между хората.

Над стареца в най-разнообразни пози бяха надвиснали останалите — един подпираше с тил ниския таван, друг се държеше за съседите, трети балансираше на един крак. Шофьорът на „катафалката“ несъмнено се изживяваше като пилот на състезателен болид: навлизаше рязко в завоите, изтръгваше ракетно-космически рев от двигателя, превключваше скоростите с адско скърцане. При резките спирания и при внезапните потегляния всички се стоварвахме един върху друг, забили лакти и чела в телата на другите и огласяйки вътрешността на сандъка с оглушителни попържни.

— Пак добре! — изхъхри басово в ухото ми съседът по пейка, пъпчиво момче със съвсем чист панталон и много мръсна ватенка. — Октомври! Есен! Нито е горещо, нито е студено. Сезон само за возене!

— А кога не е сезон?

— Зиме и лете — авторитетно съобщи съседът. — Зимата се мре. Студ. Лятото дваж се мре — хем жега, хем няма въздух за дишане. А сега е есен! Добре си е! Наслаждавайте се, бродяги!

— То голямата наслада — ядосано възрази някой с кавказки акцент отстрани. — А ти къде се вреш бе, черньо?

Сред двайсетината бледосиви лица се очерта едно особено, съвсем тъмно. Полумракът правеше кръглата африканска физиономия подчертано лилава, точно като в песничката на Вертински. Макар че оня лилав негър е обитавал бордеите на Сан Франциско, а този, напротив, беше руски арестант.

— Искам седна — стеснително рече на завален руски тъмнокожият и добави гладко: — Сит даун.

— Импосибъл, братиньо! — отговори му се кратко откъм вратата.

Афроарестантът ядно блесна с ярките си еклери.

— Как се казваш? — дръпна черния човек за коляното моят пъпчив съсед.

— Боби.

— Откъде си, Боби?

— Фром Джамайка…

Наименованието на зеления остров в зеления океан предизвика романтичен възглас у пъпчивия. Той повтори като омагьосан:

— Джамайка! Гледай ти! И с какво си правил там, в Джамайка?

— Играех Джамайка сокър — печално сподели лилавият Боби.

— Как се играе това?

— Футбол на волейболно игрище — обясни някой. — Двама на двама. Джиткат топката с шутове над мрежата.

— Супер! — оцени пъпчивия. — А за какво те вкараха, Джамайка?

— Кокаин…

— И за къв хуй дойде тука бе, Боби? — изстена прегракнал глас измежду телата. — Джамайка сокър! Хората тук с години събират пари да идат до Джамайка и да позяпат как ритате топката през мрежата! А ти, бунако, си направил точно обратното! Защо бе, Боби, си се довлякъл оттам тук, докато всички нормални хора се чудят как да се чупят оттук и да идат там?

Афроарестантът не отговори, явно сконфузен.

— Какво става? — попита същият глас. — Къде сме, старши?

— Трай — препоръча му индиферентният конвоен зад решетестата преграда.

— Толкова ли ти е трудно да кажеш? Къде отиваме?

— Млъквай!

— Добре де, най-човешки те моля! Къде отиваме?

— Прибираме се.

Тълпата изрева радостно.

Затворническият транспорт не предвижда прозорци. Можем само да гадаем за посоката и целта на движението. Или директно да попитаме конвоя.

— Ще стигнем преди смяната — изкоментира пъпчивият.

— А ако не успеем? — попитах аз.

— Ще чакаме два часа пред затвора. Докато новата смяна не започне да приема. Няма да се приберем преди десет вечерта…

Много ми се искаше да ям, да спя и да се стопля.

Преди няколко дни Хватов при поредната си визита ме бе предупредил, че съм длъжен не само да прочета петдесет и седемте тома по ДЕЛОТО, но и да се запозная с приложените видеоматериали. „Гледането, естествено, няма да бъде в «Матроская тишина», а в сградата на, такова, прокуратурата. Няма заради теб да влачим, такова, телевизор и видео в следствения корпус на затвора, нали така? Та се стягай, бъди готов, утре или вдругиден ще те повикат, такова, според сезона…“

Повикаха ме в четири сутринта. В четири и половина — полусънен, с натежала глава — ме изкараха от килията. Конвоираха ни заедно с петдесетина други пътници (преобладаващото мнозинство отиваше на съд) до първия етаж. Заключиха ни в сборна килия.

Одрайфаното, усмърдяно на хлор и нечистотии помещение с черни стени, подкожушен таван, олигавено от туберкулозни храчки по ъглите, скоро толкова се претъпка, че не рискувах дори да клекна и стоях така, полузадушен, с подлютени от цигарения пушек очи, до девет сутринта. В някакъв момент донесоха дажбата, но абсолютното мнозинство задружно отказа както хляба, така и захарта. Постъпих солидарно с останалите. Струваше ми се немислимо да ям, да се храня в тази теснотия, сред тези миризми на изпражнения. Когато стоенето във вертикална позиция, подчинено на тежките колебания на тълпа от стотина души, стана съвсем непоносимо, вратата се отвори. Всеобщата въздишка на облекчение моментално бе последвана от напрегната тишина. Извеждащият конвоен започна да извиква имена.

Моето прозвуча сред последните.

— Името?!

— Рубанов.

— Член?

— Сто петдесет и девет — част трета, сто деветдесет и девет — част втора, триста двайсет и седем — част първа…

— Стига, стига — ухили се извеждащият и свери нещо с арестантския ми картон. — Кой съд?

— Не съм за съд. За прокуратурата съм. Генералната.

— Генералната? Терорист?

— Аферист.

— В края на коридора!

Досами изхода — втора сборна килия, съвсем малка, студена. Тук компанията от десетина изтормозени организма още половин час чака команда за качване в „катафалката“.

В късната утрин, обиколил четирите районни съдилища на Москва и постепенно опразнен, фургонът ме достави в центъра на града. Закопчан с белезници за младо сержантче, скочих на тротоара почти на същото място, където преди петнайсет месеца за малко да повърна от пространствения шок. Сега не усетих нищо подобно. Все пак общата килия не е деветметровият лефортовски каменен чувал. Не ослепях, не оглушах, не се стоварих на земята. Тясната уличка „Воронцовский переулок“, която водеше от „Тверская“ към Патриаршите езера, в прохладния октомврийски ден изглеждаше сива и скучна като декор за евтин телевизионен сериал.

Докривя ми. Възможно ли е всичко, което ми се случва, да не е пъстроцветен гланцов комикс с участието на непобедимия супер герой, а унил и бездарен ТВ сериал, евтина, празна, безсмислена „сапунка“, където всички действия на действащите лица са ясни и предвидими?

Уличката — остатък от старата Москва, успяваше да завие два пъти на стометровата си дължина. Освен това беше стръмна. Изкривена и в трите измерения, тя изглеждаше съвсем азиатски.

— … Петнайсет часа записи — обяви Хватов и многозначително посочи купа видеокасети. — Откъде да започнем?

— Откъдето и да е.

Като си представих обратния път в железния сандък, пресован сред човешки тела, както и „сборката“, където довечера предстоеше да кисна още няколко часа, веднага реших, че няма да се разкарвам петнайсет пъти. Още днес ще подпиша нарочния прокурорски документ. Запознах се с материалите — подпис.

Рязанският следовател ще приложи документа към последния том на ДЕЛОТО и по този начин периодът на действие на член двеста и едно, продължил от юни до октомври, ще приключи за мен. Ще последва съдът.

Докато гледах първата (и последна) видеокасета, отново се смях весело.

— Името на фирмата на Андрей Рубанов — чистосърдечно разказваше основният свидетел на обвинението, известен също като „аптекаря“ или „фармацевта“ — научих от табелата…

Боже, каква табела, чудех се аз. Къде и кога съм закачал на вратата си каквато и да е табела? Целият смисъл на моя бизнес беше именно в това, че се работеше без никакви табели! Фармацевтът лъже като циганин! Лъже нагло и дори не се изчервява! Погледнете го как жадно дърпа от цигарата! Как по нея остават тъмни следи от изпотените му пръсти! Чуйте го, гласът му трепери! Лъже! Явно и дръзко! Измисля си в движение! Откъде го съчини бе — табела! Ха!

Изведнъж се появи до мен Андрюха новобогаташа.

— Смей се, смей се, тъпанар — каза той. — Фармацевтът се разхожда на свобода. Дал е показания и са го пуснали да се прибере у дома. У дома, чаткаш ли? А ти, непоклатимият, замина в панделата. И сега храниш въшките и дървениците. Мачо посран. Кой от вас двамата трябва да се смее, а?

Май самодоволният сополанко този път излезе прав, въздишах аз, намествайки на коленете си безтегловното тяло на стареца, току-що осъден на три години общ режим за кражба на два чувала комбиниран фураж от бездънните хранилища на родината. Някак не ми е до смях. От дете не умея да плача, а скоро ще се отуча и да се смея.

Над мен заехтяха доволни възклицания.

— Стигнахме! „Матроската“! Пускат ни, слава Богу…

— Пристигнахме!

— У дома! У дома сме си, момчета!

— Браво!

— Горе главата, Джамайка!

Всичко се повтори в обратен ред. От едното мръсно и гадно сборно помещение в друго такова. Пак тълпа, отекли лица, хлътнали страни на стотина мъже — преди време млади, силни и пламенни, а сега прегърбени, вяли, способни единствено да се окуражават взаимно с нервни подсмихвания и ругатни.

Привечер краката вече не ме държаха. Интересно, как ли ще я карам, когато започне съдът? Колко ли ще продължи? Дали ще издържа всекидневните пътувания? Разказват, че в „сборката“ хората изпадали в истерии. Разправят също, че мнозина след няколко пътувания направо в съдебната зала се разплаквали и правели чистосърдечни признания с молбата веднага да им прочетат присъдата, независимо колко ще е тежка, само и само да не ги разкарват повече.

Прибрал се най-сетне в своята килия, осъзнах защо всеки арестант обезателно казва „у дома“, вместо „в затвора“ или „в бърлогата“.

У дома! Бях се върнал именно у дома — където можеш да измиеш мръсотията от лицето си, да изпиеш един чай и да заемеш хоризонтално положение. У дома съм. След петнайсет часа, прекарани в задушливата гмеж, без да пийна и глътка някаква течност, без да съм сложил в устата си нито залък, прекарал почти цялото време на крак — аз съм си у дома! Завърнах се у дома — в моя жалък, лепкав, сплескан, преграден от парцали, насечен от самоделни въжета, бърборещ със стотици чифиросани пресъхнали гърла свят. Вмирисан на тютюн, йод, чорапи, фланелки, рибена супа и каша, а и на екскременти от рибена супа и каша. Такъв е сега моят дом — гаден като мен самия, като всичко, което се случва с мен.

Ядох хляб, пих чай, накрая дори пафнах джойнт с превъзходна трева (или така се беше сторило на измъчения ми организъм), паднах и мигновено се отнесох. Отплавах към заливите и плитчините на просторния като мечта океан на свободата.

Спящият човек винаги е свободен, в който и да е затвор.

2

Събудих се, защото някой ме тресеше за рамото.

Да будиш спящия арестант без сериозна причина е голям грях. Готов да избухна, отворих очи. И видях тревожно мърдащия абхазки нос на Гиви Сухумския.

— Ставай, Андрюха! Слушай, ставай! Лошо!

Дръпнах завесата, изскочих от „купето“ и се ударих в нечии твърди гърбове.

— Насам го дайте! Носете го насам! На въздух! Внимавайте с главата! По-бързо!

В центъра лежеше на пода, размятал ръце, някакъв полугол човек. Край него се суетяха останалите.

— Лимон! Лимон има ли? Дайте го тука! И намокрете един пешкир! Със студена вода! По-живо, по-живо!

Внезапно познах човека, който крещеше заповедите. Дима Слона — едновремешният плувнал в пот неврастеник — се държеше като безпрекословен, бърз, суров командир. Той хвърляше груби директиви и същевременно извършваше различни манипулации по неподвижното проснато тяло: удряше с юмрук тесния скован гръден кош, равномерно шамаросваше лицето — отляво и отдясно.

Полуголият не помръдваше.

— Не диша! — уплашено каза някой от предните редици.

— Тихо! Къде е пешкира? Донесоха ли лимона? Дайте нож! Разрежете лимона! Бързо, хайде!

Мъчех се да разбера какво става. Упоен от марихуаната, мозъкът ми изобщо не функционираше. Всичко наоколо плуваше в морава лепкава мъгла. Звуците ту едва достигаха до мен, ту громоляха непоносимо шумни. Най-сетне ми се изясни смисълът на събитията. Полуголият младеж, проснат на пода с навирена восъчна брадичка, умираше от свръхдоза.

— Будете момчетата! — креснах аз. — Будете Слава, бързо! Всички!

— Будим ги! Не можем! Не стават!

— Надрусали са се, как ще станат! — злъчно коментира Слона. — Ей, намерихте ли лимон? Федот, помагай!

Изблъсках някого, проправих си път до лежащия.

Главата ми се проясни окончателно и осъзнах, че не знам какво и как се прави. Че нямам практика! Процедурата за спасяване от свръхдоза ми беше известна само от култовия филм „Криминале“. Там на бездиханната наркоманка й биха адреналин право в сърцето. С две педи дълга игла. Сцената се води комедийна. Изби ме пот. В килията на следствения затвор, естествено, няма нито съответна игла, нито съответния адреналин. Откъде ще ги има? А клетият наркоман всеки момент ще приключи сметките си на тази грешна земя! Как да спасим нещастния идиот? Ще умре в близките минута — две. Личи си по сиво-виолетовото му лице с изпъкналите скули.

А после ще удари гръм. Жал ми бе не само за умиращия наркоман. Познавах го. Беше на деветнайсет години. Анемичен тъповат младеж. През последните година и половина е бил непрестанно на хероин. Заради което е и арестуван. Добричките мама и тате веднъж месечно обезателно изпращаха на детенцето колет с храна и пари. В нашия затвор такъв арестант е от голямото доброутро. Той винаги ще си намери опитни приятели. А пък те ще го открехнат как и къде да си намери стаф в Общия корпус. Сега обаче слънчицето на мама беше предозирало и всеки момент щеше да прескочи от клиничната смърт към следващата стадия. Последната. Финала.

Смъртта на арестант е извънредно произшествие. Особено ако е причинена от наркотици. Още утре администрацията ще предприеме тотален тараш в килията. После ще почнат разпитите. Кое, къде, как? Откъде е взел хероина? С кого е бил близък? С кого е враждувал?

А после килията ще бъде разселена. Това е обичайната практика. Сто трийсет и пет души на партиди по петима или седмина ще бъдат разпратени по останалите четирийсет и няколко килии на Общия корпус. В опразненото помещение ще докарат нови — събрани отвсякъде, от кол и въже, замаяни от внезапните промени в съдбата и бита.

Лично аз губя всичко. На новото място ще се наложи да започвам от нулата. Отново да доказвам, че не съм камила. Да си отвоювам необходимото. Да се обграждам с нови приятели. Да си уреждам живота. Бог ми е свидетел, жал ми стана не само за умиращия тъпак, но и за себе си.

— Затапете зъркела! — креснах и се изправих. — Зъркела затапете!

Няколко души се събраха накуп, подпрели гърбове във вратата с шпионката. Затапиха зъркела. Скриха от погледа на надзирателя развиващите се събития.

С крайчеца на окото си виждах как хърбавият Гиви Сухумски друса за раменете спящия Слава Кпсс.

Надзорникът, след като пуши с нас трева, бе подсилил ефекта с няколко таблетки димедрол. И се беше отнесъл категорично. Не можеше да се свести.

— Федот! — командваше междувременно Слона. — Отвори му устата!

Между посинелите устни на наркомана почете струйка лимонов сок. Пак го заудряха по виолетовите страни, интензивно заразтриваха лицето и гърдите му с мокрия пешкир. Секундите минаваха. Дори аз, който нямах представа за реалностите в живота на стафарите, хероиновите наркомани, разбрах, че смъртта ще настъпи всеки момент.

— Бягай оттук! — Слона изведнъж ме изблъска грубо, за да мине от другата страна на бездиханното тяло, и ми хвърли тежък поглед.

Той си бръснеше главата, носеше черни панталони и потници, голите му рамене бяха татуирани. Веднага си представях как навън като нищо е можел да смрази кръвта на някой дребен търговец от будка за цигари.

— Лед имаш ли? — яростно ме попита Слона. — Нали сте с хладилник? Има ли лед? Дай бързо!

Хукнах да извадя от камерата лед. С пълното съзнание реномето ми е на нулата. Беше ме блъснал, после ме беше навикал, а накрая ме прати по задача.

Слона издърпа от ръцете ми парещата ледена торбичка, хвърли я на Федот:

— Разтривай му слепоочията с лед! И челото! Дайте още един лимон! А ти — нареди ми Слона — се разкарай, не се пречкай!

Поех въздух с трескавата мисъл какво точно да му отговоря. Тук, до Пътя, на готиното място, на собствена територия, не можех да допусна който и да било да ми държи такъв тон. Трябваше моментално да го туря на мястото му. Така че съперникът да си прехапе езика. Аз обаче от ранна сутрин кръстосвах града, затворен в желязна клетка, бях изтощен, след това се напуших с трева и бях спал само два часа. Не успях да се мобилизирам бързо. Отворих уста, без да знам със сигурност какво ще кажа на своя неприятел и как ще го кажа.

Но спорът над трупа не се състоя. Гърдите му изведнъж се раздвижиха. От гърлото му се изтръгна хъркане. Лицето му порозовя. В килията се чу въздишка на облекчение.

— Давай! — ревна Слона, без да спира грубо да разтърсва главата на проснатия, който се бе завърнал вече от оня свят на този.

По физиономията на спасения си личеше, че не прави голяма разлика между двата. Реанимираният размърда крайници, повдигна кафявите си клепачи.

— Браво, копеле! — рече му Слона. — Чакай само да се оправиш, лично ще ми се отплатиш. Задето едва не прееба цялата килия…

Спасителят се изправи. Победоносно изгледа околните. Дишаше тежко и хищно напрягаше келтските орнаменти. Сто трийсет и пет бледи лица — без мен и без спящите — го гледаха с възхита. Федот му подаде пешкира и героят триумфално обърса потта от късата си шия.

В този момент Гиви Сухумския най-накрая успя да свести Слава Кпсс. Събуждането му продължи едва ли не по-дълго от епопеята със спасяването на умиращия.

— А? Кво става? — проскърца Слава, изправен с празен поглед пред аудиторията. — Предозиране ли? Предозиране? Пак ли?

— Всичко е наред, Слава! — басово избоботи Слона. — Докато твоята банда се беше натъркаляла, отървах тук един дебил от смърт… Всичко е наред. Спи си! А отивам да се изпикая. Варда, бродяги!

Хората му направиха път и квадратните шарки се упътиха по диагонал през цялата килия.

— Това е, пичове! — провъзгласи Слона. — Глейте кво се случва, когато случайни хора се правят на братоци!

Щом прозвучаха тези думи, Слава Кпсс трепна. Лицето му се изкриви от гняв. С няколко точни птичи погледа той огледа мен, въздишащата тълпа, спасеното момче. Погледна и гърба на триумфатора. Онзи се миеше, пуфтейки, и хвърляше вода с шепи по голото си до кръста тяло.

Слава изчака вълнението да се уталожи. Това отне минимум време. След минути сто трийсет и пет души възобновиха прекъснатите си занимания, седнаха да чифирясват, да закусват и да вечерят, да играят карти, да четат стари вестници. Чак тогава Слава незабелязано повика гордо усмихнатия келт. Долови погледа му и му махна с ръка, подкани го.

Онзи неочаквано се появи с компания. До него стоеше омазаният с йод и зелено лекарство Федот, гърчав, но решителен.

— Какво вдигаш джабала? — попита веднага Слава, местейки безумен поглед от слънчевия сплит на Слона към междуочието му. — Какви са тия лозунги?

— Не вдигам джабала — весело отби нападението Слона. — Казах го от чисто сърце. Току-що отървах килията от беля. За тая аларма, за труп ченгетата щяха да ни направят на ситна дреб…

— Това и без теб го знаем — прекъсна го рязко Слава. — А кой бил от случайните братоци, а? Хайде, да чуя.

— Твоят финансист — отговори незабавно Слона. — И не го мисля само аз.

— Кой друг?

— Аз — рече със запъване Федот.

— И ще му го кажете ли в очите? — попита жестоко Слава.

— Казах го пред всички — все още усмихнат, отвърна Слона. — И в очите му ще го кажа.

— И ти ли? — напрегнатият Слава се обърна към Федот.

— И аз.

— Андрюха! — повика Слава. — Ела насам.

Бях чул целия разговор — бях зад парцалената стена на „купето“. За да се присъединя към разговора, стигаше да отместя завесата пред лицето си и да я преметна зад гърба си.

— Тук се повдигна въпроса — каза полугласно Слава, — че си бил финансист.

Звуците на гласовете трептяха в спарения въздух на направения от мръсни одеяла арестантски вигвам — сблъскваха се, увисваха като акорди, неумело изсвирени на неумело настроена китара.

— И кой го казва? — приседнах сред другите.

— Той — посочи с пръст моят покровител келтските рисунки.

— Я да го чуя? Повтори.

Слона ме погледна в очите.

— Какво да повтарям? Ти си го знаеш, нали? Такива като теб си седят при сейфовете, зад железните врати, със сигнализациите, а когато идвам аз с ютията и казвам „давай мангизите“ — те търчат при ченгетата и пишат жалби… Финансистът е жалбоподател! Мястото не му е сред братоците!

Да го убия ли? — мина ми през ум оригинална идея. Да му забия пръст в окото? Да му размажа адамовата ябълка?

Хвърлих се напред, но се оказа, че от двете ми страни са Джони и Гиви Сухумския. Те ме сграбчиха за лактите. Много е лесно да възпреш устрема на седнал човек.

— Леко! — изсъска страховито Слава Кпсс. — Дръж си нервите, аферист! Боят е изключен! Това е сериозна тема! Ще я бистрим, братоци! — той погледна бясно Федот. — И ти ли смяташ Андрюха за финансист?

Вместо отговор Федот изведнъж възкликна:

— Слава, ти защо ме нарече тогава „гратисчия“ и „мишок“?

Слава тръсна глава и направи гримаса на недоумение.

— Аз? Да съм те нарекъл „гратисчия“? Ти как се казваше?

— Федот…

— Нарекъл съм те „гратисчия“? Кога?

— Ами да! — изхленчи Федот и лъхащата от него миризма на йод рязко се засили. — Да, да! Всички те чуха!

Слава въздъхна виновно.

— Слушай ме внимателно, Федот — изговори той едва ли не на срички. — Ти не си гратисчия! Сигурно не си ме разбрал нещо. Не си гратисчия! Ти си нормален пичага, достоен арестант. Разбираш ли? Не си гратисчия и никога не си бил. А сега си върви, за Бога. Върви си, нали? Ние тук ще си поприказваме. Върви.

Федот без повече приказки изчезна зад завесата.

— Сега, братоци — с железен баритон, много тихо огласи Слава, — с Божията помощ ще търсим истината, докато не я намерим…

— Слава — изведнъж изгъгна някой деликатно иззад парцалената стена. — Чуваш ли, Слава?

— По дяволите! — избухна надзорникът. — Какво има?

— Току-що те извикаха за съд. Мина вертухаят, вика те по име.

— Какво? — изуми се Слава. — На съд?

— Да. Ще те изведат в пет часа.

— А сега е?…

— Четири и половина, Слава. Почистих ти сакото…

— Съд… — като омагьосан повтори Слава Кпсс, моментално загубил интерес към финансовия разговор. — Ама че работа! Наистина ли? И ще ме съдят? — той като внезапно изтрезнял погледна към Слона, към мен, разтреперан от напрежение, и въздъхна. — Налага се да отложим нашия въпрос, братоци. Съгласни ли сте? Като се върна вечерта — ще довършим. С Божията помощ, ще поставим точките над „и“-тата. Какво ще кажете?

Нито аз, нито врагът ми помръднахме от местата си.

— Не, така няма да се разберем! — повиши тон Слава.

— Край, момчета! Край! Ти, Андрюха — бягай на Трасето! Джони, виж там този… дето щеше да се гътне… да го оставят на мира да се оборави. Гиви, ти също… не стой без работа. Край! Довечера ще довършим! Докато не се върна — никакви разправии, никакви сблъсъци!…

Подчинявайки се на авторитета на тартора, станахме и се засуетихме. Слава трескаво затърси специалните си „съдебни“ обувки, аз стръвно награбих най-близкото въже, Джони се гмурна в дълбините на килията да търси току–що спасения наркоман, който се беше скрил от очите на множеството.

Животът отново пое по обичайния си всекидневен път.

3

През целия следващ ден Дима Слона не мръдна от готиното място. Той и преди често се появяваше тук, но само за да гледа телевизия. Сега обаче героят реаниматор не гледаше синия екран, а в обратната посока. Към цялата килия. Предчувствието за власт бе променило закръгленото му лице. От време на време той ми хвърляше подигравателни и презрителни погледи. Впрочем лесно ги понасях. Дори се усмихвах насреща му. Зъбех се. Демонстрирах самоувереност.

А после направо си легнах да спя, след като избичих полагащите се дванайсет часа на Пътя, изпратих и приех поредните двеста–триста арестантски писма и пратки и почти напълно изхвърлих от ума си всички тревоги и притеснения заради очакваните събития.

Когато се събудих, Гиви Сухумския веднага ми съобщи:

— Слушай, Слава го няма. Пак отиде на съд, слушай. Той каза, слушай, че са го подхванали яко, всеки ден щели да го изкарват, докато се стигне до присъда… Вашата разправия, слушай, я отложиха… Временно… До събота… Това биче Дима Слона май не възразява… Слава каза, че ти също нямало да възразяваш…

— Няма, разбира се — отговорих. — Ще изчакам колкото се наложи. Тъкмо ще се подготвя морално.

Честно казано, много-много не обичам да удрям човек в лицето. Освен това съм прочел много книги, но в нито една от тях не пише, как е правилно да прегризеш гърлото на личния си враг пред очите на цялата глутница.

Към следващата част или към съдържанието

Андрей Рубанов Да раснеш на топло (33)

Метаданни

Данни

Да раснеш на топло

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 33

1

2

3

Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (33)