Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (20)

2

— Честита баня!

Още с влизането в килията Фрол се устреми към бързовара и кутията с чай.

— А ти, Андрюха, си свястно момче, да знаеш. Аха. Най-сетне го заряза това тичане и скачане. Вслуша се в гласа на разума, отвсякъде…

Не отговорих нищо. Защо да го разубеждавам? Бях прекратил тренировките временно. Всеки спортист знае, че след пет или шест седмици всекидневни упражнения трябва да се правят паузи. За десетина дни. За да си почине организмът. В противен случай настъпва преумора и цялата полза отива на вятъра. Затова, вместо да се впускам в обяснения, си замълчах.

С всеки изминал ден мълчах все повече и повече. Имаше дни, в които не произнасях нито дума. Или четях, или седях на леглото, вторачен в стената, и се наслаждавах, че в главата ми няма нито мисли, нито идеи. Отдавах се на това, което Алексей Толстой нарича полезна скука. Моят мозък вече свикна да прави умозаключения само когато ми беше необходимо. В останалото време си почиваше и бездействаше.

Изчезнаха безполезните вълнения, страхове, болезнените изблици на фантазията. Наслаждавах се на самоконтрола, както цирков дресьор се наслаждава на мечката, подкарала най-сетне колело. Умеех с просто усилие на съзнанието да омаловажавам мъчителните въпроси — какво ще стане с мен, къде са ми парите, защо моят съдружник и бос никакъв го няма.

Мълчах и по време на разпитите. Последният беше двайсет и четвърти по ред. Двайсет и четири протокола подши към ДЕЛОТО Хватов. Навсякъде беше фиксиран моят отказ от даване на показания.

Дори останал насаме с адвоката, предимно слушах неговите ободряващи речи. Но самият аз мълчах. Рижият юрист ме гледаше с тревога, без да пита за нищо.

Сега се движех се из лефортовския зандан като някакъв печен супермен, като образцов ницшеански пич — не му пука от нищо, не усеща ни глад, ни битови неудобства, ни душевни мъки и го тревожи единствено собственият му непомътнен разум.

Трезвен като хиляда заклети трезвеници, аз се събуждах в шест сутринта, прекарвах отреденото ми време в упражнения и без особени усилия поддържах съзнанието си чисто чак до вечерта.

Кривите ми съкафезници, дебелият и слабият, се вписваха тук само като карикатури. Двама нещастници, които всекидневно се погубват в някакви незначителни страсти. Жалки решавачи на кръстословици. Прахосници на скоротечните животи. Само пилеят глупаво безценното си време. Ето че единият от тях вари вода и пуска в нея листенца, за да извлече от тях отровен сок, да го употреби и да добие състояние на изкуствена възбуда…

Чаят свършваше. В последния колет на Демби имаше само половин кило. Фрол пестеше като луд. Намали дозата и я вземаше по-нарядко.

— Ех, да имаше сега по една трева да дръпнем — въздъхна той, отмервайки пестелива доза заварка.

— Точно така — откликна Демби. — И да я полеем с едно хубаво вино…

— Няма да стане — тъжно възрази урката. — Чай с вино не си ходи.

— Ти знаеш най-добре.

Фрол се обърна към мен.

— Ами ти, Буда? Какво мислиш по въпроса?

Неочаквано за самия себе си признах:

— Някой ден ще направя периодична система на отровите. Ще ги подредя. Като елементите в Менделеевата таблица. Никотин, кофеин, етилов спирт и тъй нататък. Тук по-силната и опасна отрова, там — по-слабата…

— Хм — рече снизходително Фрол. — Какво знаеш ти за отровите, синко?

— Няколко години съм пил и пушил…

— Пил, пушил… — имитира ме с подигравка татуираният. — А трева пробвал ли си?

— Нито веднъж.

Съкилийниците ми се разсмяха синхронно.

— Ами смола? — попита Фрол. — Бяло? Кокс? Или поне димедрол? Не? А виждал ли си как пандизчиите извличат пико от ефедрина? А за паркизана чувал ли си, момче? Феназепам? Фенциклидин? Аминазин? Барбитурат? Какво, и това ли не знаеш?

Леле-мале, рекох си аз и честно съобщих:

— Толкова далеч не съм стигал.

— Да не ти дава Господ да стигаш толкова далеч! — изхриптя Фрол и веднага пак ме подигра: — Таблица!… Който иска да я направи, ще умре, преди да е стигнал и до средата. Откачаш, будистче. Глупости ти се въртят в главата! — той ми подаде канчето. — Дръж! Чифирясай!

— Просветленият мъж не пие чифир — отвърнах аз. — Той пребивава в равновесие, а не се тъпче с отрови.

— Удари един, глупчо — търпеливо и добродушно рече коренякът. — Останал ни е чай за два дни. Удари един. След банята таман идва. Удари.

— Благодаря — смръщих се аз. — Отровите са зависимост, а всяка зависимост е затвор.

— Точно — кимна Фрол. — И отвън затвор, и отвътре също. Удари един!

Поклатих глава и потърсих с поглед учебниците.

— Аз не съм в затвора. Аз съм на свобода. А затворът не съществува в природата. Той е илюзия. Сами си измисляме затворите.

Веждите на Фрол се плъзнаха нагоре, зениците му се разшириха, ноздрите му се издуха. Стори ми се, че отказът ми наскърби стареца до смърт.

— Щом затворът не съществува — рече той ядно, — какво тогава правиш тук бе, философ? Стани и излез!

— Къде?

— Там! — възлест, кафяв от тютюна пръст се забоде в прозореца. — На свобода!

— Свободата също не съществува — монотонно го осведоми просветленият мъж. — Тя също е илюзия и измама.

Фрол се разтресе като монах, изслушал кощунство. Той скокна и направи няколко бързи курса от стената до вратата, но после въздъхна шумно и се закова пред мен.

— Никога — проскърца той. — Никога недей да го казваш. „Затворът не съществувал, свободата също не съществувала…“ Съществуват! Съществуват, ясно ли ти е? Затворът — ей го на! Наоколо. А свободата е там — пръстът отново посочи прозореца. — А тук — пръстът се премести към моята упорито наведена глава — има само философия. Само че имаше един такъв — Ленин, Владимир Илич, не знам дали си го чувал. Та той, значи, е писал, че идеята става материална сила, когато обладае масите. Обладае, чаткаш ли?

Фрол илюстрира думите си: изпъна ръце, стисна юмруци, след което рязко дръпна лактите назад, същевременно за по-нагледно рязко изнасяйки таза напред.

— Не го е писал Ленин, ами Маркс — тихо възрази просветленият мъж.

— Те са една банда! Та и тебе те е обладала — старият затворник пак направи неприличното движение — някаква идея! Таблица на отровите! Смяна на почерка! Килийна физкултура! Ти не живееш в естествения свят, брато! Около тебе са само идеи! Философия! Която сама по себе си не струва нищо, защото как ще я приложиш на практика, а? Щом като затворът за теб не съществува, защо не излезеш през стената и не се прибереш у дома?

— Някой ден — монотонно отвърна просветленият мъж — ще го направя.

— През стената ли ще минеш? — изви Фрол.

— Да.

— На драго сърце го вярвам! — патетично се провикна кривият гръбнак. — На драго сърце ти вярвам, брато! И аз едно време съм ги чел тия. Или си мислиш, че съм прост и неграмотен? Не съм. Зная, че човек може много неща, че има на тоя свят хора, които де факто могат да летят, да четат мисли и така нататък. Аха. Само че тая работа се учи едно десет години…

— Двайсет.

— Двайсет! И докато овладяваш с години всички тия сложни работи — да четеш мисли, седнал в килията, — знаеш ли какво ще се случи с тебе?

— Какво?

— Ще изгниеш! — светнаха очите на Фрол. — От туберкулозата! От менингита! От въшките! От крастата! От дървениците! От глад, студ и от жандарското мачкане! Ще изгниеш, преди да полетиш…

Не отговорих.

— Помисли за това. Обмисли го — рецидивистът въздъхна. — Аз не съм ти враг. Не ти давам лош акъл. Идеите, братко, ето кое те погубва!

— Искаш ли — попитах след кратка пауза — да прочета мислите ти?

— Пробвай.

— Мислиш си, че е време да си запалиш една цигара.

Демби, мълчалив до този момент, се разкиска и тримата с наслада запалихме. Не е никак лесно да се четат мисли, но понякога няма никакъв проблем да ги внушиш.

В този миг тресна желязо — отвори се „хранилката“.

— Рубанов! Има ли такъв?

— Има — отвърнах весело.

— С БАГАЖА!

3

Във въздуха увисна тежка пауза. Подсмръкнах. Дупката се затвори.

Фрол тихо изпсува. Демби въздъхна. Сега двамата ме гледаха със съжаление и тъга.

От внезапния пристъп на остър страх просветленият мъж изведнъж шумно изпусна газове. Ницшеанският пичага изведнъж усети, че трепери. Равновесието на съзнанието му изчезна без следа. Устата му се напълни с лепкава слюнка.

— Жалко — смънка Фрол и поклати глава. — Е, Андрюха, стягай се. Тия не чакат.

Унило, но бързо заприбирах в найлонова торба партакешите си: канчето за хранене, канчето за чай, пешкира и бельото, сапуна и четката за зъби — простичката арестантска покъщнина.

Сърцето ми биеше. Ами ако? Ами ако? Нали е възможно изведнъж да се е появил, да е изплувал от скривалището си босът, да е снесъл на всички заинтересувани лица пачки зелени пари и сега ще ме изведат от крепостта с думите „свободен си“. Защо не? Дори в най-долнопробните комикси на героя винаги му върви!…

— Храна — напомни угрижен Демби. — Храна вземи.

— Не — отвърнах сурово, решен да се устремя в неизвестното бъдеще необременен.

— Вземи! — заповяда Фрол. — Чай, захар, тютюн взимай при всички положения! Никога не знаеш на какво място отиваш. Не го давай героично. Взимай всичко! И салама! И маслото! И ябълките!

С тези думи Фрол откъсна един лист от вестника, изсипа в него всичкия чай, останал в килията, сви го на плътно пакетче и го пусна в торбата ми. Последва го целият запас от салам на строителния магнат. Всичко, до последното парче. Без особени емоции, без много приказки, без какъвто и да е ницшеански патос двамата ми дадоха най-скъпоценното си.

— Защо? — питах аз, опитвайки се да хвана за ръката ту единия, ту другия, но двамата възрастни мъже леко и приятелски ме отместиха.

— Ама как ще карате без чай? И без салам?

— Чаят и саламът не са най-важното — тихо рече Фрол.

— Няма да ви взема последното.

— Няма страшно, имаме още. Нали, Демби? Под кожата си имаме. Пък после ще дойде колет…

— Ама за какво ми е твоят чай, Фрол? Ами ако ме пускат?

— Дай Боже — с неутрален тон отвърна урката. — Като излезеш, ще чифирясаш. Да си спомниш за стария бродяга Фрол, аха.

Помогна ми да навия чаршафа на въже и да обвържем с него свития на руло дюшек. Така е много по-удобно да пренасяш затворническата собственост.

В ключалката изщрака ключ.

— Името?

— Рубанов.

— Излизай!

4

Стиснах зъби, подхванах багажите и напуснах хората, с които излежахме заедно два месеца.

— Надясно!

Сега накъде? В съседната килия? Или на свобода?

От вълнение се къпех в пот.

— Стой! С лице към стената!

Ключовете издрънчаха повторно.

— Минавай!

Обърнах се и видях пред себе си „буркана“, бокса за изчакване. Метър ширина, метър дължина, напряко, на равнището на коленете е монтирана тясна дъска. Ако искаш стой, ако искаш — седи. Над главата, в една ниша, свети запрашена лампа, защитена от желязна мрежа. Даже не мрежа, ами здрава ситна решетка.

Мразя решетките, рекох си.

Контрольорът затвори вратата, дръпна резетата, накрая внимателно ме погледна през дупката. После я затвори. Лампата угасна. Озовах се в абсолютна тъмнина.

След време очите ми свикнаха и различих на нивото на кръста си тъничка ивица светлина. Отстрани, на около метър от пода, имаше цепнатина. Като се наведох — за целта ми се наложи да заема усукана поза с коленете в едната стена и задника в другата — успях да надникна, но не видях нищо важно и полезно. Малък фрагмент от отсрещната страна на затворническия коридор. Приближих ноздрите си и вдъхнах, опитвайки се да доловя някаква рядка миризма, от онези, които вече бях започнал да забравям. Но не, миришеше си както обикновено. На влажен цимент, на прашен парцал. На затвор.

Оставаше ми да седя и да чакам.

Сега какво, попитах себе си. Къде ще ме водят или карат?

Оттатък вратата се чуха уверени крачки: не беше предпазливият, безшумно крачещ копой, а някой самоуверен, тропаше с подметките, сякаш му беше бащиния — приближи се, отвори шпионката, надникна, после съобрази, че няма да види нищо в тъмното, и запали лампата. Намръщих се. Лампата тутакси угасна и любопитният спокойно отмина по пътя си.

Само да не ме убият. Не, няма да ме убият, защо да ме убиват. Други са времената, сега не убиват. Пък и за какво? Нито пазя някакви страшни тайни, нито вадя компромати, нито съм изхвърлена от политическата колода бита карта. Аз съм само банкер, при това фалшив.

Няма и да ме инквизират. Държат ме тук от три месеца — ако искаха, отдавна да са ми изтръгнали всички самопризнания. Значи нямат чак такава нужда от показанията ми! Значи просто ме местят. В друга килия. Или направо в друг затвор. Може би опасният капитан Свинец не беше хвърлил думите си на вятъра и сега ще ме откарат в „Бутирка“?

Сякаш за илюстрация към моите тревожни размисли отново чух крачки и спорещи гласове — три или дори четири. Приближиха се, но млъкнаха, преди да имам възможност да различа отделните думи. Тримата (или четиримата) спряха пред вратата ми и огледът се повтори. Всеки от тримата надникна. Единият, последният, дори се подсмихна — стана му весело от начина, по който примижавах от внезапната светлина след тъмнината. След това дискутиращите се оттеглиха.

Вчера или онзи ден, или може би преди седмица, или дори тази сутрин в административната машина на Специалния следствен изолатор едно-точка-едно се бе завъртяло някакво важно зъбчато колелце. Началникът на затвора полковник Разрез или негов заместник, или друг някой важен тип се беше позамислил, препрочел внимателно своите секретни служебни инструкции и беше отдал кратка заповед: преместване!

Потънал в тишина и мрак, веднага си представих как заседнал в потайните дълбини на Лефортовския замък нарочен човек преглежда личните дела и картоните на своите подопечни и разсъждава: кого, как, с кого и в какъв ред?

Те там със сигурност си имат свой стил за кабинетна работа. Имперски. Чай в дебели стъклени чаши. По бюрата — картонени пепелници, образци на арестантското производство. Цигарен дим се издига към високия таван. Умислено се реди пасианс от арестантски картони. Във всеки такъв картон има снимки, параграфи на обвинението, особени белези. Върху моя, както знаех, пишеше „член сто четирийсет и три, част трета“. Мошеничество! В особено големи размери! В престъпен сговор! Десет години лишаване от свобода! За лефортовските служители това е същото високо ниво, каквото е за мен, да речем, нивото на търговска марка „Валентино“. Затова администраторите трябва да обмислят добре при кого да ме настанят.

Този сексуален маниак — при терориста! Този шпионин — при бандита! Мошеника — при генерала. Тук ще пласираме крадеца, при злодеите — убиец, а при тези — банкера…

Където щете, казах си аз, витаейки в дълбокия мрак на миниатюрната, метър на метър, вселена, напрегнал зрение и слух. Където кажете! При убийците, при маниаците, при изнасилвачите на деца — навсякъде ще остана верен на своя път. Ще тренирам. Няма да употребявам отрови. Ще се движа напред и нагоре. Ще си държа гърба изправен. Никакъв кофеин. Никакъв никотин. Трезво съзнание. Дълбоко дишане. Кислород. Движение. Тяло и разум, подчинени на волята. Това е моят път към свободата.

Където и да ида — ще зная какво да правя. Ще тренирам мозъка си до краен предел. Ще преодолея затвора. Ще го унизя. Ще му приложа моята измама, велика и ужасна. Изборът, с който разполагам, е безграничен като самата свобода. Ще изуча живите и мъртвите езици. Ще стана адепт на всички световни религии. Ще овладея хипнозата. Ще проуча световната философия. Влязох тук примитивен глупак, а ще изляза мъдрец, медиум и аскет.

Обаче ще усъвършенствам не само разума, но и тялото! С упорити тренировки ще стана як като гранит. Ще се науча да тичам по стените, да скачам на четири метра височина, да уцелвам от десет метра със запалена цигара окото на врага, да ускорявам и забавям дейността на сърцето. Ще стана безчувствен към болка, глад, студ и жега. Решетките и стените ще се превърнат в моите уреди и тренажори.

Ще доближа съвършенството на един удар разстояние.

Никакви отрови. Никакво безделие, сън и апатия.

Само ако работя хладнокръвно и бодро, без да жаля себе си, без да изпадам в отчаяние и мързел, ще съумея да победя затвора. Ще разкъсам на парченца самата идея за несвобода. Ще излъжа онези, които искаха да ме заключат в зандана. Ще го сторя обезателно. Понеже ми се откри пътят към истината — прав като стрела и жив като пъпна връв.

Крачките отекнаха за трети път. Лампата светна пак. И аз пак замижах и трепнах от изненада. През шпионката пак ме проучи нечие внимателно безцветно око.

— Какво бе? — извиках грубо, невъздържано.

Окото изчезна. Проскърцаха резетата. Вратата се отвори.

— Името?

— Рубанов!

— Излизай!