Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (28)

1

Отново ме подкараха нанякъде.

На поредния рязък градски завой „катафалката“, комфортният затворнически микробус се разклати. Портокалите паднаха от торбата и се изтърколиха по железния под, лъхайки мириса на новогодишния празник. Събрах меките оранжеви топки и грижовно ги прибрах в джобовете си. Плодовете винаги са от полза.

Измъчваше ме неизвестността и се ядосвах на затворническата система. Защо не ми съобщават целта на пътуването? Това е унизително. Между другото, аз дори не съм осъден, а само следствен. Тоест официално съм невинен. Вината ми ще бъде установена от съда. А пък те се държат с мен — невинния! — като с животно. Защо не ми съобщят поне с няколко думи коя е крайната точка на пътуването?

„Мирясай де! — изведнъж рязко ме сряза Андрюха, който този път беше напълно трезвен и тъжен. — Не може да не си бил наясно какво рискуваш. Не си малък. Би могъл да се досетиш, че на челото ти има надпис. Младежите с подобни надписи съдбата често ги запраща в затвора, а понякога и в гробищата. Тоя надпис го разчита всеки зрял човек, стига да не е пълен глупак, а професионалният слуга на закона, бил той копой или вертухай, го вижда ясно и четливо. Знаеш ли какво пише на челото ти?“

Зная. И без теб вече разбрах всичко. Разбира се, не виждам отделните букви. И самите думи ми се сливат. Но смисълът е следният: АЗ СЪМ НЕНАКАЗУЕМ!

Не е изключено да пише „най-оправният“. Или „шампион по всичко на света“, или „най-печеният“, или дори „най-хитрият“.

„Ще се съгласиш, че за млад мъж с такъв надпис на челото направо е полезно да се озове зад решетките — рече Андрюха, чоплейки между зъбите си остатъците от пастет от гъши дроб. — Там този самоуверен пич ще го разкарват като едното нищо от разпит на разпит, от килия в килия, от затвор в затвор, докато не проумее грешката си. После ще го изпратят в лагер и ще го посъветват да се съсредоточи върху изработката на чугунени капаци за каналите. Подготви се, братче!“

2

Вратата на микробуса със скърцане се плъзна настрани. Скочих на мръсния асфалт, нашарен с тъмни петна от храчки. Отдясно и отляво съвсем наблизо се издигаха нависоко охлузени сиви стени. Поех през носа си въздух и усетих в него влага. Някъде недалеч имаше голяма река или друг голям водоем.

Внезапно току над главата ми някой страшно изрева, дерейки гърло, с младежки, звънлив глас:

— Едно! Едно! Девет!

Обърнах се надясно и наляво, но не забелязах никого. Само стени и отвори в тези стени, препречени със система от гъсто разположени метални ивици.

— Едно! Едно! Девет!

— Казвай! — долетя отдалеч.

— Братле! Попитай! Митюха! Сивия! — невидимият кресльо дрезгаво се разкашля от усърдие и напрежение. — Ми-тю-ха! Сивия! Пратката! Пристигна ли?!

След няколко секунди дойде далечният отговор:

— Пристигна, братле!… При-стиг-на!… Чуваш ли?!…

— Чувам, чувам! Край засега!

Усетих груб тласък в гърба.

— Слушаш, а?

Някакъв с мръсни дрехи цвят каки, кривокрак, чернокос и сипаничав, на ръст не повече от метър и шейсет, ми показа гумена палка и се ухили, демонстрирайки дребни кафяви зъби.

— Тръгвай — нареди той и посочи врата в сивата стена.

Внезапно всичката слюнка под езика ми сякаш се изпари. Отлепих устни и изхъхрих:

— Чувай, старши! Къде съм? Кое е това място?

— Място като място! — кадавърът отново се захили. — Най-прекрасното на света. Давай напред!

— Къде съм? Къде ме докараха? — настоях, докато си вдигах багажа.

— „Матроская тишина“!

Между другото, това прозвуча гордо, надуто, сякаш ставаше дума за голф клуб.

Влязох. Блъсна ме яката смрад на пикня и казарма. В мижавата електрическа светлина съзрях изподраскани стени и жълти плочки по пода. Кадавърът интензивно трополеше зад гърба ми.

След задължителната процедура с изясняването на моето малко име, бащино и фамилно, годината на раждане и параграфите на обвинението се озовах в помещението за обиски, където ме подхвана друг кадавър, по-чисто облечен. Облегнат на поцинкованата маса, мъжът вяло бръкна в торбата ми.

— От „Лефортово“, а?

Кимнах.

— Отдавна ли лежиш?

— Осем месеца.

— Нищо работа — констатира кадавър № 2. — Майната ти. Тръгвай. Давай, по-живо!

Странно, че не проучиха задното ми отвърстие. Стана ми ясно, че това не е страшният Лефортовски замък. Тук нравите са по-лежерни. Не ти надничат в задника.

Но когато се озовах в дълъг коридор с решетки коридор, оцветен от мижавата светлина на прашни лампи, заграден с циментови стени с „подкожушена“ шпакловка, осъзнах, че сградата, в която се намирам, сама по себе си е задно отвърстие, анус на цивилизацията. Съответстваха и миризмите, и звуците. Цялото естество на тъмнозелените коридори и стаи, мръсни, влажни, полутъмни, одрайфани, дезинфектирани с хлорна вар, ечащи от псувни и грохот на ботуши, направо крещеше, че тъкмо това е мястото, където гражданското общество се изпражнява, където изхвърля от организма си човешките фекалии. А сега значи бе дошъл редът да ме изсере мен. И го правеше, делово и с известна доза хумор. Изтикваше ме непрестанно по червата.

Стигнал до края на едно от тях, завих след конвойния наляво и се качих по широка като в Московския университет „Ломоносов“ стълба на втория етаж. Тук се отвори следващото черво във вид на дълъг коридор; под тавана висяха металните тръби на вентилацията; по стените имаше масивни стоманени врати, някога боядисани в черно, но от времето и дишането на многохилядни човешки тълпи боята отдавна се беше олющила и по самия метал на места беше избила ръжда. „Амбразурите“ във вратите бяха широко отворени до една и във всяка стърчеше бледо, любопитно младо лице, което ме изпращаше с внимателен поглед.

Конвойният спря, измъкна връзка масивни ключове, избра нужния от тях, вкара го в ключалката и с усилие го превъртя два пъти. Дръпна вратата към себе си.

— Заповядай — подкани ме той и кой знае защо палаво ми смигна с черното си око.

Прегърнал торбите си, направих две крачки, влязох и моментално опрях в плътно притиснати едно до друго човешки тела. Така става, когато в пиковия час рано сутрин се опитваш да се вмъкнеш в градския автобус. Само че в автобуса хората носят дрехи, не пушат и сред тях има жени. Докато тук дрехите и жените липсваха тотално.

— Къде бе? — възмутено се обадиха край мен няколко прегракнали гласа, веднага подети от ехото на други, по-отдалечени и доста по-многобройни гласове. — Къде бе, старши? И без това си ходим по главите! Закъде още?

В отговор надзирателят изрецитира дълга попържня.

— Колко сте? — провикна се той.

— Сто трийсет и петима вече!

— И кво? — изкиска се вертухаят. — В сто и деветнайсета са сто и петдесет и никой не грухти! Млъквай!

Вратата зад гърба ми се тресна.

3

След дванайсетте квадрата лефортовска килия пространството пред мен изглеждаше необичайно просторно. Вдишах, но се оказа не толкова лесна работа — вместо въздух в дробовете ми влезе някаква гадна субстанция. По слепоочията ми моментално рукнаха струйки пот.

През мътна омара забелязах очертания на десетки полуголи и съвсем голи човешки тела. Непрекъснато мърдаха кокалести крайници. Бръчкаше се болнава кожа на бръснати, изподрани черепи. Диви, болни погледи въпросително се извърнаха към мен и веднага угаснаха. Шумът от гласовете се засили, спрялото за няколко мига мърдане на ръце и очи започна отново.

— Ей — някакъв изпит остронос човек, целият в кафяви йодни петна, ме дръпна за ръкава, — ей, такова… остави си нещата тука и върви нататък, ей там… Там е надзорникът, приказвай с него…

Завъртях се настрани, промуших се между телата, направих крачка, после още една. Претъпкването ме ужаси. Върху стоманени двуетажни легла бяха налягали странично, притиснати плътно едно до друго, голи спящи същества. От тавана на безформени сталагмити висяха масивни връзки багаж: чанти, сакове, бохчи, чували и пластмасови торби. Сиво бельо съхнеше по опънати въжета. В центъра на пространството открих дълга маса, цялата в метални канчета с очукан емайл. В някои от тях имаше бързовари. Сива пара бълваше нагоре.

Отвсякъде стърчаха татуирани костеливи плещи, колене и лакти. Някой ме изгледа злобно, друг се ухили кръвожадно, трети ме поздрави като стар познат, но аз мълчаливо напредвах крачка след крачка, навеждах се понякога, за да не закача с глава краката на спящите на втория етаж. Потта вече се лееше не само по слепоочията, но и по корема ми. Пак се опитах да поема въздух през устата и пак осъзнах, че процесът на дишане е свързан с трудности, изисква определени навици. На третата крачка към края на килията имах желание да се обърна и да се втурна презглава навън. Стана ми съвсем ясно, че появата ми тук е явна грешка, недоразумение, недоглеждане на администрацията; аз не трябва, не бива, не мога да бъда тук; трябва спешно да напусна тази кошмарна менажерия и да изискам за себе си специални условия.

Забавих ход, реших да се върна. Тази мисъл ме споходи на петата крачка, когато отпред, от киселата тютюнева мъгла, изплува поредната кафява пета на спящ на горния кат арестант. Човешки крайник, разяден от рани, наполовина жълт, наполовина зелен, обработен с фурацилин или с мас на Вишневски, или с някакъв подобен лек, с щръкнало кутре, с полумесеци мръсотия между пръстите, с безобразно израсли нокти, при това с гъбично заболяване, увисна право пред очите ми, на десетина сантиметра, и аз спрях. Реших да обърна назад. Да изклинча.

„Много е кофти да клинчиш — ми беше казал преди време Фрол. — Ако отидеш до вратата, потропаш с юмруци и се примолиш на ченгето да те изведе от килията — си свършил. Никога няма да имаш авторитет и уважение, обречен си да живееш в стадото, пътник си. Ти си просител. Никога не тропай по вратата с юмруци. Решавай всички въпроси на място. Сам. Огледай се, ослушай се, общувай. Не бързай да си търсиш място за сън. Ще се наредиш, ти си момче на място, куражлия. Но никога не тропай по вратата!“

Прощавай, Фрол, намеси се Андрюха и изкриви устни — любезно, но и крайно цинично, грозно, — прощавай, но аз не мога тук, това е кочина. Ще отида при затворническите власти и ще си купя по-добро местенце. Ще си платя според тарифата. Нека другите кретени се задушават в този ад и взаимно да си дишат произвежданата от тях смрад, газовете на сто и трийсет чревни системи. Нека другите дишат дима на долнопробните качаци.

Ще помоля вертухая да ме изкара по на хлад в коридора и там ще му предложа всичките пари на света, само и само да ме заведе при началството, и на началството също ще обещая всичките пари на света, за да се махна оттук! В края на краищата аз не съм прошляк от улицата! Аз съм голям престъпник! Арестуван съм за кражба на милион и половина щатски долара! Аз съм московски бизнесмен! Банкер! Аз съм богат, печен, какво търся в тази човешка гмеж, в този мравуняк, в тази помийна яма?

И все пак продължих напред.

В този момент един човек, много ядосан и сериозен, със слаби ръце, ужасно сънен — подпухналите му клепачи току се затваряха, но той веднага пак ококорваше бдителен поглед, — се появи пред мен и удари с юмрук поклащащия се пред носа ми мръсен крак. Удари го не много силно, но осезаемо, така че притежателят на гнилото копито дръпна крака си и жално изстена в мощния си сън. Без да искам, видях как през крачола на неговите мръсни, почти изтлели, прогорени на две места шорти, с издърпан навън и вързан на възли ластик на кръста, се изтърколиха много едри кафяви тестиси с яркочервен обрив, освен това установих, че и членът му е в яка ерекция, стърчи и аха да скъса изтънелия плат.

Пак ми се стори, че е време да си вървя. Но изпосталелият човек ми се усмихна весело и се отказах. Изпосталелият вдигна очи нагоре и потърси с поглед някакъв посърнал чичка с вид на човек от Централна Азия, който седеше на горния ред спални места, свил късите си крачета по турски, и ловко балансираше на ръба.

— Ей! — полугласно, но отчетливо му викна изпосталелият.

Азиатецът се отърси от своята полудрямка.

Изпосталелият му посочи интимната нередност на спящия.

— Сбутай го… Кажи му да се намести по-прилично…

Азиатецът грейна, с удоволствие разтърси коляното на съседа си, почти го събуди. Онзи се размърда, изкара няколко слаби тупалки от притиснатите вляво и вдясно и си прикри срамотиите.

— Сега ли влизаш? — попита изпосталелият, обърнал към мен зачервени очи.

Явно едва разлепяше сухите си устни.

— Да.

— Ела с мен…

Умело цепейки голата тълпа с рамо, той ме изведе към въздуха и светлината в края на помещението. Тук в стената имаше два широки и дълги прозореца, затворени с решетки, а зад тях и „ресни“ — дълги ленти от здрав метал, заварени под ъгъл отвън над прозорците, за да може въздухът да минава, а погледът — не.

Под прозорците се въртяха няколко много потни, мръсни младежи по шорти — те си приказваха полугласно и ловко манипулираха с дебелите въжета, висящи през прозорците. На стената между стъклата беше закачен голям телевизор. Право под него, на пода, на самоделен котлон беше поставена метална паница, в която се пържеше нещо доста неапетитно. Част от стената представляваше внушителен иконостас: светците висяха в няколко редици. Ликовете им бяха строги. По същия начин — втренчено, изпитателно — ме гледаха и очите на моя водач: посивяло лице, хлътнали бузи, мнителен поглед.

Изпосталелият изведнъж отмести някаква шарена кърпа, която се оказа завеса — видях правоъгълна пещера с широчина за две легла, закрита от трите страни с вертикално опънати одеяла. Затворническата палатка се държеше на цяла система от големи и малки въжета. Откъм четвъртата страна беше стената, решетката и иконите.

— Седни — рече изпосталелият, седна насреща ми и дръпна пердето. Бързо, внимателно огледа анцуга ми за петстотин долара, прехапа устна, замисли се за миг над нещо, събра вежди и попита: — Откъде идваш?

— От „Лефортово“.

— От „Лефортово“? — изуми се моят събеседник. — Терорист? Сериен убиец? За какво те прибраха?

— За афери — бръкнах в джоба за цигари.

Изпосталелият направи предупредителен жест.

— Една молба — обяви той. — Пред иконите недей да пушиш. Става ли?

Побързах да кимна.

Зад платнените стени равномерно като пчелен кошер бучаха звуците на стотици гласове.

— Значи аферите са ти сериозни, щом са те пратили в „Лефортово“… Отдавна ли лежиш?

— Осем месеца.

— Нищо работа.

— За трети път днес ги чувам тия думи — признах. — Толкова ли е малко осем месеца?

— Ами как да ти кажа… Аз например лежа четири години.

Дойде моят ред да се изумя.

— Четири години в следствения затвор?! След съда?

— Не. За съд.

Изпосталелият беше млад, но начинът му на говорене, а също и мимиката ми се сториха много зрели, достойни по-скоро за четирийсетгодишен мъж.

— Какво ще рече „за съд“? — попитах.

— Ще рече, че ме съдят.

— Четири години те съдят?

— Точно така.

— Ама как става тая работа?

— То какви ли работи не стават — усмихна се безрадостно моят събеседник. — Аз съм Станислав. Стас. Може и Слава. Викат ми „Слава Кпсс“. Приятно ми е. — Изпосталелият Слава посочи с палец към лакътя си, над който имаше татуировка: две латински букви Б като две зигзагообразни отвесни мълнии. — Направих я преди време, от много ум — поясни Слава Кпсс. — Преди три години. Сега съжалявам.

— Защо — попитах.

— Грехота е да рисуваш върху себе си — строго провъзгласи Слава. — Езическо е.

— Значи — посочих с глава иконите — това всичко е твое?

— Мое е — отвърна кратко Слава.

— Е, и? — поинтересувах се учтиво. — Бог помага ли ти? Изпълнява ли молбите ти?

— Бог не е Дядо Мраз — още по-строго отвърна Слава.

— Безсмислено е да искаш нещо от него. Фактически само една молба може да ти изпълни.

— Коя?

— Ако Го помолиш да ти даде сили.

Оттатък, зад опънатите вълнени дрипи, се надигнаха възбудени възгласи и новият ми приятел, дружески подпрял длан върху коляното ми, си подаде главата през завесата.

— Какво става?

— Докараха още един — оповестиха стоящите наблизо.

— Аха. Добре де, нека дойде. Гледай какви ги вършат! — опечали се Слава и се намести удобно върху шареното покривало. — Сто трийсет и седем души на трийсет и две места!

— Тук винаги ли е така? — попитах ужасен.

— Не, разбира се — успокои ме моят нов приятел. — Сега се ядва. Миналото лято ни бяха наблъскали сто и петдесет. А по-миналото…

Зад завесата отекна силен, груб баритон:

— Къде? Тука ли? Или тука? А?

Изтънялата, закърпена на много места дрипа се отметна. Кръглолик широкоплещест човек на моите години с тежка въздишка се строполи до мен и обърса потта от челото си.

— Живи и здрави, бродяги! — провъзгласи той оглушително. — Мир и добро на този дом! Кой е надзорникът на бърлогата?

— Сега ли влизаш? — дружелюбно се осведоми Слава.

— Аха! Аз съм Дима Слона! А ти си надзорникът, нали?

— „Надзорникът“? — попита предпазливо Слава. — Какво е това „надзорник“?

— Скивай — рече предизвикателно Дима Слона. — Аз съм, дето има една дума, момче на място. Не се гъбаркайте така с мене. В бърлогите винаги си има надзорник, с него искам да говоря…

Слава Кпсс направи кратка пауза и повика:

— Джони!

Иззад завесата надникна човек със стройно, изключително мускулесто тяло.

— Тук търсят някакъв надзорник! — съобщи Слава.

Пълните, ярки, добре оформени славянски устни на атлета се разпънаха в деликатна усмивка.

— Какво е това?

— Не знам.

— И аз не знам.

Дима Слона с подозрение местеше поглед от единия към другия.

— Пичове, ебавате ли се? Сериозно, стига с тия майтапи!

— Сериозно… — умислено проточи Слава и бързо обходи с поглед дрехите на току–що влязлото момче на място: мръсни черни дънки и разкопчана до пъпа риза с многобройни метални копчета и други закопчалки. Изобилието от позлатен метал върху тази част на облеклото безпогрешно ми подсказа, а явно подсказа и на Слава Кпсс, както за лошия вкус на притежателя й, така и за ниския му социален статут. Под ризата се виждаше замърляна фланелка, цялата мокра.

— Ти… такова… — поде бавно Слава. — Приятел! Да беше малко изчакал. Трябва да приключим разговора с човека… — кимна към мен.

— Бива — даде разрешение зачервеният новак. — Аз засега ще поседна тука, в ъгълчето. Че е такава теснотия, пълно с народ, няма къде да стъпи човек…

Надзираващият разговора атлет заплашително изсумтя.

— Не — възрази твърдо Слава. — Няма нужда да седиш тука в ъгълчето. Върви засега. Запознай се с хората в бърлогата. Щом приключим, веднага ще те повикам.

— Бе стига бе — възрази свойски Дима Слона. — Няма да ви преча. Или си имате някакви тайни, секрети?

— Нямаме тайни — Слава смръщи сивата, тънка кожа на челото. — Какви ти тайни в затвора? Върви, върви. Разходи се, братле.

— Няма къде, братле — отвърна със същия тон новакът. — Там е такава навалица, всичките са в рани, да те е страх да ги докоснеш…

За пръв път в живота си виждах такова грандиозно нахалство и неприкрита безогледност, затова сметнах за по-добре да мълча, както преди седем месеца в първите часове насаме с Фрол, моя първи съкилийник.

— Да, хората са повечко — успокоително рече Слава. — Какво да се прави? Затвор е! Разходи се из бърлогата, изчакай пет минутки. Върви.

— Няма къде! — грубо възкликна обилно потящият се Дима Слона. Разбрах, че влизането му в килията е било също толкова мощен шок, какъвто бях изживял и аз десетина минути преди него. — Няма къде! Искам да си кажа няколко лафа с надзорника…

Слава кимна. Присви очи.

— Добре. Ще ти уредя среща. Малко по-късно. А сега мястото ти не е тук. Разбери, приятел, едва те познавам. Дошъл си само преди минута, а вече ми кацваш на одеялото, веднага някакви искания, някакви лафове… Мирясай. Успокой се. Ако искаш да си поприказваш с хората — върви из бърлогата, поприказвай, пообщувай, влез в час…

— Аз съм си в час — възрази Слона с мрачна енергия.

— Естествено, че си в час! — миролюбиво се коригира Слава и задържа поглед върху износените, посивели от мръсотия обувки на новопристигналия.

Широкоплещестият атлет пак изсумтя.

Слава Кпсс междувременно беше преместил поглед от обувките на Дима Слона към моите „Рийбок“ за двеста долара — масивни, но с прекрасна вентилация, от естествена кожа, ярки като живота, за който всъщност са били правени.

— Виж кво, друже — рече басово атлетът и хвърли поглед към Дима Слона. — Щом ти се казва да се разходиш, най-добре е наистина да се разходиш. На секундата.

— Нямаш грижи! — кимна изведнъж Дима Слона и се усмихна, демонстрирайки скъпа коронка от бяло злато. — Нямаш никакви грижи… — повтори той по-бавно и по-тежко и излезе.

Мускулестият блондин поклати глава и също изчезна зад завесата. Останал насаме с мен, Слава Кпсс рече:

— Ами на какви кретени има… Значи идваш от „Лефортово“?

— Да.

— И за какво? По кой член?

— Мошеничество.

— И колко ти е сметката?

— В смисъл?

— За каква сума те обвиняват?

— По моята си част — рекох скромно — е милион и половина долара. А по ДЕЛОТО като цяло — десет милиона…

— Десет милиона долара — тихо повтори моят събеседник без никакви емоции, после се замисли за миг и още по-тихо, шепнешком съобщи: — Между другото, аз съм надзорникът на тая бърлога. Наглеждачът. Тоест наглеждам положението. Схващаш ли какво ще рече това?

— Да.

— Чудесно. Лежа вече пета година, от тях четири съм надзорникът на бърлогата. — Слава Кпсс изведнъж се промени. Вместо изпосталял злодей ме гледаше жизнелюбиво хлапе. — Тук при мен нещата са точни — небрежно подхвърли той. — Няма главатари и безчинства. Общият Ход е изпипан. Така че недей да се притесняваш за нищо. Засега стой тук при мен.

Не възразих.