Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (37)

1

— Дай си дясната ръка!

Седнах на пода на „катафалката“ и с нежелание извадих ръка от джоба. Жестокият януарски мраз моментално ме сграбчи за пръстите.

Конвойният направи същото. Парещият леден метал щракна върху китката ми.

Колата беше спряла съвсем близо до вратата. Пътят от буса до сградата отнема една, най-много две секунди. Отдясно и отляво, блокирайки възможните пътища за бягство, тъпчеха на място четирима автоматчици с маски. Черните маски бяха с бял скреж около отворите за устата.

Фургонът бе заобиколен от хора. Няколко десетки души бяха дошли да видят арестувания големец и помагачите му. Съпруги, майки. Приятели. Роднини. Както и репортери и вестникари. Процесът срещу бандата присвоители на държавни пари беше вдигнал голям шум. Все пак не всеки ден съдят за криминални престъпления министри, ако ще и провинциални. Тълпата крещеше думи на подкрепа към току-що докараните подсъдими. Когато се появи министърът, настъпи такъв вой, че няколко врани изпърхаха от клоните на околните дървета. Те закръжиха между сградите, над сивия сандък на „катафалката“, над редките в този зимен следобед минувачи.

Бях втори в колоната — зад министъра. Както и той, успях да се спра за миг, преди да скоча на тротоара, и от височината на буса да огледам пространството.

— ТАТЕ!

Моментално познах откъде екна звънливото момчешко гласче, завъртях глава и видях миниатюрна фигурка в яркоцветен гащеризон. Погледът на широко отворените детски очи се заби право в мозъка ми.

Зачервени бузки. Дебел шал под мъничката брадичка.

Синът ми се държеше за ръката на жена ми.

Семейството ми стоеше по-далеч от шумните роднини на министъра, затова пък най-високо от всички — бяха се покатерили на една преспа.

Преди две седмици синът ми беше навършил три години.

Конвулсивно вдишах ледения въздух.

— Мърдай, мърдай!

Скок надолу. Усетих сладникавата миризма на изгорели газове. Две бързи крачки — и вече съм във вътрешността на тези помещения, където свободният човек не попада току–тъй. И слава Богу, че не попада.

И така, днес е важен ден. Започва съдът. Ще се запозная с останалите членове на моята банда. И със съдията.

Но не това е най-важното. Видях семейството си, те дойдоха да ме подкрепят — ето го събитието! Синът ми е с нова зимна дрешка. Бузест, здрав покемон. Жена ми също не е в дрипи. Беше с кожух, ярък шал. Кожени ръкавици. Моите не гладуват. Всичко им е наред. Те се държат, те ме обичат.

А би могло да е и другояче! Така наречената годеница на Джони се отказа да го чака още след половин година. Жените на други приятели работеха на две места за дребни пари, принудени да издържат не само себе си и децата, но и съпрузите си, които се излежаваха зад решетките…

„Конвойката“ на Кузминския общински съд до най-малки подробности приличаше на съблекалнята на лефортовската баня. Също толкова тясна — два на два и половина метра. Същата стоманена врата, боядисана в бяло. Кръглото прозорче на шпионката е закрито отвън. До стената отсреща е сложена дървена пейка. Затворническите интериори са прости и евтини.

Впрочем тук има всичко необходимо. Можеш дори да полегнеш. Почти е топло. Сухо. Тихо.

— Пушенето е забранено! Предайте цигарите и кибрита! Ще си ги получите на тръгване. Връзките за обувки също.

— Как ще ходя без връзки?

— Като останалите!

Чак сега ми стана ясно защо обувките на повечето ми съседи в затворническия микробус бяха вързани с къси усукани парцалчета. Тези десетсантиметрови „връзки“ не се конфискуваха, но аз трябваше да изнижа моите истински връзки и да ги предам на дежурния пазач.

— Старши, заведи ме до тоалетната.

— След час.

— Не може ли по-рано?

— Без приказки!

— Старши, не се трае! Заведи ме!

— Без приказки, казах!

Добре де, рекох си. Ще потърпя колкото се налага. Друго беше по-лошо. Сутринта в „сборката“, затиснат в плътната тълпа от сто и петдесет души, аз с дебелите си дрехи се бях изпотил. През следващите два часа, минали в металната утроба на „катафалката“, влажното бельо бе измръзнало. И вместо да ме топли, то ме караше да се треса от зверски студ. Затворническият транспорт се отоплява по метода на чукотската яранга или на московското метро — с топлината на човешките тела.

Боксът миришеше на прясна боя. Желязната входна врата трябва да беше боядисана преди не повече от три-четири дни. Но днес металната повърхност вече беше украсена с многобройни образци от арестантските скални надписи. Всеки обитател на затвора дълбоко в себе си е велик престъпник, жадуващ за слава. Готов е да фиксира историята си, синтезирана в няколко думи, върху всяка равна повърхност.

„Гриша от Сизран. Три години общ режим. Скоро се прибирам!“, „Рашид Туркменеца. Седем години и половина. Аллах да ми е на помощ!“, „Петруха Питерски. Половин година за доза. Излизам другиден. Дръжте се, бродяги!“, „Надюха. Четворка строг за кражба!“ А най-много бяха имената на съдии, съчетани с неприлични епитети.

Накрая малко встрани от основната група изречения видях познатото, отдавна научено наизуст, стотици пъти четено по стени и врати на килии, „сборки“, „трамваи“, „конвойки“ и други боксове, където арестантът поне за миг остава насаме с мислите си: „ПРОКЛЕТ ДА Е ОТ ВЕКА И ДО ВЕКА, КОЙТО ПОПРАВЯ СЪС ЗАТВОР ЧОВЕКА!“

Дали да не оставя и аз своя автограф? Да се туря между другите жертви на системата с няколко важни думи? Не от фукльовщина, а просто за умствена гимнастика? Защо не? Но какво точно да надраскам, какъв израз, какво откровение да поднеса на света? Каква ще бъде телеграмата от моето сърце?

Може би такава: „ИЗЛЕЖАХ ЗА ДВАМА. АНДРЮХА НОВОБОГАТАША.“

Не, дребнаво е. Не е подвиг да поемеш чужда вина. Това е нормално. Както се казва, всеки би постъпил така на мое място. Задращих с мръсни нокти небръснатата си шия. Може би не всеки.

По-добре ще е така: „МОЯТА СВОБОДА Е ЧАСТ ОТ МЕН.“

И това не става, помислих си. Няма нужда от патос! Стига с тези интелектуални фрикции, тези високопарни лозунги, омръзнаха ми многозначителните плакатчета, закачани кой знае защо по стените на съзнанието ми и закриващи светлия хоризонт. Пандизът също е част от мен. Затворът, свободата, богатството, бедността са псевдомарки, ментета, сладки червейчета на остри кукички. Лицето и гърбът на една и съща монета.

Въздъхнах, впечатлих се за миг от разрушените илюзии на младостта и неочаквано се сетих какъв ще бъде моят надпис. Знам, знам! Знам какво ще напиша на вратата на клетката си! Докато чакам да започне съдът срещу мен! Преди да започне наказанието на ненаказуемия! Има такива думи: най-важните, прости и точни, кратки, достъпни, убедителни, лесни за запаметяване! Има ги!

Извадих химикалка, открих свободно място на вертикалната желязна плоскост. Въздъхнах, опитах се да налучкам по-прецизна формулировка. Но резето скръцна и вратата се отвори широко.

— Името?

— Рубанов.

— Излизай!

Каменната клетка за временно настаняване на подсъдимите престъпници така и не стана хранилище на моята лична арестантска истина. А после и аз самият я забравих.

Прекрачих прага и видях няколко фигури в синкави униформи. И още двама, цивилно облечени.

Така бандата, завлякла хазната, след година и половина следствие най-сетне се събра тук, в коридора на Кузминския съд на град Москва.

Министърът се оказа едър младолик мъж, широкоплещест, много симпатичен, дори, бих казал, харизматичен.

— Как си? — попита ме той.

— Най-добре — отговорих в тон.

Министърът се засмя с меден бас.

— Без приказки! — викна конвойният.

— Спокойно, сержант — рече му полугласно министърът.

— Без приказки!

До нас печално въздишаше аптекарят. Беше му много по-тежко, отколкото на нас с министъра. Бяха го арестували много по-късно от нас. Близо година след началото на разследването. Бившият ми делови партньор съвсем сериозно разчиташе, че ще остане със статут на свидетел. Или на обвиняем, но оставен на свобода срещу подписка. Беше дал изчерпателни показания. Беше съобщил на генерал Зуев всички подробности. Но предпазливият генерал въпреки всичко прибра аптекаря зад решетките. Все пак беше направил за него голям жест. Клетникът още се намираше в комфортния Лефортовски затвор, откъдето го бяха докарали. Докато ние с министъра отдавна бяхме станали арестанти в „Матроская тишина“.

Аптекарят — бях го виждал за последно преди две години и половина — беше видимо грохнал. Беше пуснал брада и отслабнал. Сакото от туид му висеше като на закачалка. Но като погледнах в живите виолетови очи на моя познайник, разбрах, че старческият имидж и прегърбената поза не са нищо повече от маска. В затвора мнозина се правят на старчоци за самозащита.

Разбира се, някъде тук, между съсредоточените конвойни, трябваше да чакат участта си и другите членове на бандата присвоители. Братът на министъра. Както и приближеният на брата едър бизнесмен. И приближените на едрия бизнесмен дребни бизнесмени. А и бившият ми бос Михаил. Но тези хора бяха успели да се измъкнат. Някои своевременно бяха напуснали страната. Някои — като Михаил — бяха прикрити от другите. Сега за деянията на цялата организирана група щяхме да отговаряме ние тримата.

Заковаха всеки от нас за свой персонален милиционер. Процесията се строи по двойки. Старшият на конвоя, широколик красив блондин със зли очи, огледа внимателно напрегнатата престъпна троица и провъзгласи:

— Разяснявам реда за придвижване към залата за съдебни заседания! Никакви приказки по пътя! Строго спазване реда на движение! Незабавно изпълнение всички заповеди на началник–конвоя! При неподчинение конвоят има право да използва газ и гумени палки без предупреждение! Всичко ли е ясно? Тръгваме…

Резето изтрещя. Поредната тежка желязна врата — колко ги бях преминал вече в арестантската си епопея? — се отвори.

Очите ми жегна светлината на телевизионните прожектори. Примижах, за да видя, че далечната половина на коридора е задръстена от народ. Няколко оператори държаха камерите над главите си. Черните круши на микрофоните стърчаха на дълги прътове.

Нямах ясна представа как да се държа. Не исках да се усмихвам като министъра, който демонстрираше трийсет и два зъба. Наложи се да мина покрай шумната тълпа със сведени очи и стиснати сурово устни.

Езиците на обувките ми, лишени от връзки, изхвръкнаха навън. Внезапно ми се стори, че всички оператори се целят не в лицето на министъра, който явно щеше да бъде гвоздеят на новините довечера, а в моите обувки, които всеки момент щяха да паднат от ходилата ми.

Залата се оказа малка, само с три прозореца. Вдясно от входа имаше стоманена клетка, боядисана в бяло. Зад решетките се виждаше прословутата скамейка. Старото дърво беше полирано от хиляди човешки задници.

Пръв в клетката набутаха министъра, след него аптекаря. Аз седнах най-далеч от съдията. Не съм първи, не съм и втори — вероятно това е добре.

Обявиха процеса за закрит. В залата не допускаха никого, освен самите участници в заседанието. Репортерите, роднините, приятелите и други любопитни останаха в коридора.

Зад дългата маса срещу нашата клетка вече се бяха наредили адвокатите, шестима на брой. Трима защитаваха министъра, двама — аптекаря. Вратовръзки, благородни побелели прически, лицата излъчват професионално спокойствие.

Моят защитник е само един. Почти не го познавам. Наела го е жена ми въпреки моите протести. Той ми намигна, но веднага се извърна и си зашепна нещо с колегите. Вратата в далечния край на залата се отвори със скърцане. Появи се грозновата млада жена със скучно лице. Рядката косица събрана на кок. Класическа блуза. Едър канцеларски задник.

Мис „Кузмински съд“ тънко се изкашля.

Адвокатите като един се наместиха по-удобно, придърпаха кожените папки и изпънаха саката.

— Моля, станете. Влиза съдът.