Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (13)

1

— И какво стана после? — попита човекът с Белия пуловер.

— После всичко свърши. Край — отговорих аз. — Михаил (посочих с пръст неподвижния, пребледнял Михаил, бившия си бос) го освободиха от изолатора и той моментално избяга. На първо време предполагам, че се е криел из наети квартири… После се е окопитил, минал е през развалините на нашата банка, успял е да позакърпи положението, събрал е всичките пари, които е успял да докопа, и забягнал. Напуснал Москва. И Русия напуснал. Закотвил се в родната си Белорусия. Тя вече е отделна страна, там си имат свои закони…

— Остави законите — намръщи се моят събеседник. Намръщи се така, че веднага пролича какво дълбоко пренебрежение изпитва към законите. — Значи какво, не ти е помогнал с пари? Не само не ти е услужил с неговите, ами е забърсал и твоите? Тоест ти си търкал наровете, поемайки цялата вина за престъплението, а той през това време е прибрал общите мангизи и е изчезнал? И оттогава не се е обаждал? Толкова години?

Разперих ръце.

— Ами да.

— Мен пак не ми е ясно — рече третият участник в разговора, чийто вид подсказваше, че отдавна всичко му е ясно. — Значи вие двамата — ти и той — заедно сте направили нелегална банка, така ли?

— Така.

— Без лиценз, без обявяване, така ли?

— Точно така.

— Ами това е афера!

Присъстващите потвърдиха с тихи възгласи.

— След това ви хващат и ти решаваш да поемеш цялата вина…

— Не — отвърнах търпеливо и любезно. — Това, че именно аз влизам в затвора, се бяхме разбрали още от самото начало. Още през деветдесет и четвърта. Когато нещата ни потръгнаха. След близо година бачкане разбрахме, че можем да изкараме бизнеса на невероятни висини. До милиони. Имаше за какво да се борим, нали разбирате?

— Да, да — отново кимнаха всички.

Всички, освен Михаил.

Облизах пресъхналите си устни.

— Обаче в такъв бизнес нямаше как да не нарушим законите: криминалните, административните, валутните, данъчните и всичките останали. „Пари в плик“, „пране на пари“ и тем подобни приказки се отнасят именно за нас. Михаил като собственик, като старши, като главен, като първоосновател не искаше да върши „мръсната“ работа: да търси чужди паспорти, да създава фирми еднодневки, да изготвя фалшиви книжа — всичко това беше мое задължение…

Фразата прозвуча доста канцеларски. Вторият участник в разговора леко се намръщи и сбърчи сухия си малък остър нос, хвърли ми бърз пренебрежителен поглед — беше разпознал интелигента.

— Продължавай — позволи Третия с вид на човек, който би могъл и той да продължи вместо мен.

Наместих се по-удобно и се прокашлях.

— В случай че правоохранителните органи ни нагазеха, аз трябваше да се провъзглася за началник. Всички нишки водеха към мен. Посредниците и клиентите получаваха парите от мен. На всяка очна ставка свидетелите биха разпознали само мен и когато се стигна до очни ставки, се случи точно това. Според нашия план аз трябваше спокойно да вляза в панделата, а той трябваше да опази парите и бизнеса. Парите бяха много. Дори шофьор или лекар не биха ги заработили за десет живота…

Като цяло беседата протичаше съвсем прилично. Никой не крещеше, не тропаше с крака. Събеседниците произнасяха кротки лаконични тиради, търпеливо изчакали предходният оратор да свърши.

Участниците бяха петима.

Този, който веднага бе разбрал всичко — именно той водеше разговора, — беше дребен, тялото му беше изцяло разрушено от годините, прекарани по затвори. Костите опъваха кожата на лицето му под тъпи ъгли. Седналият до него втори участник изглеждаше като прегърбена и обезводнена версия на Третия. Техните изподрани от тютюневия дим и чифира^[1] гърла издаваха скърцащи, грачещи звуци. Тъмните болнави лица току се сгърчваха в мъченически гримаси.

Присъстващите изглеждаха нелепо облечени. Дълго се вглеждах, преди да разбера. В тоалетите на моите приятели странно се съчетаваха съвременни дрехи с отдавна демодирани неща. Основният оратор например беше се докарал с модерен панталон образец две хиляди и втора и риза, остаряла още преди пет години.

Тези хора явно си купуваха облеклата в паузите между излежаваните присъди приблизително по четири-пет години. После от отделните подробности на гардероба се скалъпваше нещо като за пред хората.

Впрочем собствените ми дрехи не изглеждаха много по-добре. Костюмът ми беше износен. Краищата на ръкавите мазни. И сакото, и панталонът висяха върху ми като на закачалка; престоят зад решетките ми беше коствал дванайсет килограма живо тегло и през следващите три години свободен живот по кокалите ми не се закачи нито грам месо.

Белия пуловер изглеждаше различно от двамата си приятели — той олицетворяваше по-съвременния тип отракан бандит: отвсякъде напъваха мускули, красноречиво се открояваха кафявите, напукани, загрубели кокалчета на юмруците, които говореха за близко познанство с боксовата круша. В ръцете си държеше не цигара, а кутийка с енергийна напитка.

При запознаването ни преди около два часа те всички си казаха имената, но аз моментално ги забравих. Не запомням имена и цифри. Професионален репортерски недостатък — веселият рицар на мастилницата записва всички факти в бележника си, изобщо не си задръства главата с тях, те са му абсолютно непотребни. Освен това целият този тежък, нервен и дълъг разговор беше толкова важен за мен, че аз още от вчерашния ден, докато се подготвях за него морално и физически, се потопих в нещо като нирвана. Напълно се изолирах от всякакви подробности. Забравих и да вечерям, и да закуся. Бях развълнуван.

Срещата с Михаил трябваше да насочи съдбата ми в по-добро русло. Чаках я три години. Исках напълно и всецяло да се концентрирам върху диалога. Да мобилизирам стопроцентово интелекта си за доказване на моята правота.

Бях посветил трите години да издиря бившия си бос, избягал с моите (нашите) пари.

Босът се беше укрил мъдро, но в крайна сметка го открих в столицата на Белорусия — Минск. По това време той беше станал съвсем почтен гражданин, собственик на фризьорски салон. Московският банкер милионер се бе превърнал в мински коафьор.

— … и през цялото това време той ме крадеше — обади се Михаил, който досега седеше безмълвен и унил в края на големия диван.

Изведнъж човекът в бяло с две леки крачки се озова до него, замахна леко и строши мобилния си телефон в главата на бившия ми бос.

Ударът бе по-скоро символичен. Обаче апаратът не го издържа. Разхвърчаха се части и микросхеми.

Михаил търпеливо понесе насилието.

— Ти изобщо схващаш ли какво си направил? — натърти Белия пуловер, игнорирайки изказването на Михаил за моите кражби. — Ти наясно ли си как се нарича това, което си направил? А? Или не си наясно? Какво? Нямаш какво да кажеш, а?

Михаил не обели и дума.

— Почакайте — каза тихо вторият човек с леко отегчена гримаса на кокалестото лице. — Не бива така. По-полека…

— Точно така бива! — възрази човекът с пуловера.

— Точно така, за подобни работи се реже живо месо! — емоционално се изказа Третия. — Човекът е бачкал за него! Влязъл е в кауша заради него! Здравето си е оставил там! Всичко е свършил! И какво е получил? Един по-дебел?

— Какво ти е на здравето? — поинтересува се Белия пуловер, който се обърна към мен и ме огледа от главата до петите.

— Не се оплаквам — казах навъсен.

— Казвай какво е положението.

— Ами три зъба оставих там, а си докарах сколиоза. Менингит изкарах. И охтика, естествено.

— Естествено — потвърди кокалестото лице.

Третия също кимна, беше наясно с нещата.

— И аз лежах в затвора — вметна изведнъж тихо Михаил.

Четиримата останали се засмяхме. Кокалестия се обърна към Михаил:

— Къде? В кой? Един месец в „Лефортово“ — на това ли му викаш „лежах“? Какви ги разправяш, приятел? Никога повече на никого недей да разправяш такива работи. „Лефортово“, моля ти се! Ама че затвор!

— Между другото — попита Третия, — какво викаш там, че бил „крал“?

— Имам документи — изговори на пресекулки Михаил. — От тях, дето се вика, си личи, че Андрей… е попипвал. От общия ни, дето се вика, бизнес… Лично за себе си… Точно затова не му дадох нищо.

Бившият ми приятел вече се бе опитал да разкаже тук тази история. Бъркаше и се поправяше, пелтечеше и се потеше. Не знам кога я беше измислил. Може би още преди три години. Или напротив, вчера, в нощта преди разговора.

— Да ти кажа ли къде да натикаш тия документи? — попита човекът с Белия пуловер.

— Дай да не се нагрубяваме — дружелюбно провъзгласи Кокалестия. — Няма нужда. Не сме дошли да си оправяме сметките в края на краищата. Дошли сме на приятелски разговор.

Миша отърси парчетата пластмаса от ушите и врата си.

— Андрей крадеше от парите ми — упорито повтори той.

— Добре де, нека да е така — рече Кокалестия и по тона и тембъра на гласа му веднага си пролича, че има почти безгранично търпение. — Нека си прав. Нека смятаме, че Андрей те е крал. Много ли открадна?

— Според моите сметки излиза тъкмо тази сума, която му дължах. Тоест — Михаил преглътна — аз отначало честно смятах да му изплатя неговия дял, но после случайно изясних, че моят човек полека-лека е покрадвал… през всичките тези три години…

— Тоест сметките ти не излизат — резюмира с разбиране Третия.

Михаил обнадежден закима с глава.

— Дааа… — проточи Втория. — Добре де. Покрадвал. Така да е. Хайде сега ни разкажи… — във въздуха увисна и звънна кратка пауза — ако обичаш… — втората пауза беше почти непоносима — следното: къде дяна оцелелия милион? Нали сте имали двамата цял милион?

— И половина! — отвърнахме едновременно с Михаил, с еднакви горделиво-ревностни интонации.

Криминалните типове се усмихнаха.

— И къде е сега този милион и половина? Къде го дяна?

— Изгубих го — промърмори Михаил след кратка пауза.

— Изгуби го? — повтори с учудване Белия пуловер. — Как така? Изтървал си го някъде по улиците, така ли?

— Вложих парите в няколко сделки и навсякъде… дето се вика… с една дума, милионът замина.

— Разкажи — предложи Кокалестия. — И недей да спестяваш подробности, не се страхувай, тук всички сме свои. Само недей да ни лъжеш. Нас не можеш ни излъга лесно. Ние самите сме такива. Измамници, престъпници. Аз въртя афери. Той — изкривен пръст с тъмен нокът посочи Белия пуловер — с насилие отнема имоти и пари от хората. Бандит. А пък той — пръстът се премести върху Третия — краде. Цял живот. Нищо друго не прави. Краде и лежи. Щом излежи, излиза и пак краде… Така че недей да ни лъжеш, друже, става ли?

Михаил въздъхна — тихо и ужасно позьорски.

Веднага ми стана ясно, че играе. Протака. Изпаднал в ступор от страх, той бе решил, че ще изтърпи неприятния разговор до края. И щом завърши — ще драсне.

— Шестстотин хиляди — подхвана бившият ми приятел — инвестирах… в имоти… нежилищни помещения в Москва. Тези, които въртяха нещата, обещаваха бърза печалба… Но после стана ясно, че цялата операция е блъф. Парите изчезнаха.

— Всичките шестстотин хиляди? — уточни Третия.

— Да.

— Добре — кимна Втория. — И какво направи с тях?

— С помещенията ли?

Белия пуловер нададе тежък стон, изправи се и закрачи из стаята.

— С хората! — поясни леко ядосан Кокалестия. — С тия, които са те изпържили! С тия аферюги, с тия лоши хора, дето са те оставили без къшей хлебец — какво направи с тях? Уби ги? Наряза ги на парчета? Зарови ги? Закопча ги с вериги в мазето?

Михаил сведе поглед.

— Не направих нищо.

Мълчаливият Трети мрачно всмукна през зъби.

— Ясно — кимна Кокалестия. — Ами останалото? От един милион като извадим шестстотин, остават четиристотин. Тия четиристотин къде са?

— Ами и те — измънка бившият бос — изчезнаха.

— И как точно?

Михаил смени позата и подсмръкна.

— В Белорусия — каза той почти шепнешком. — При мен дойдоха едни хора — познавах ги от много години — и ми предложиха да купя, дето се вика, голяма партида текстил. Платове. Обещаха помощ за бързата им продажба на сметка. Смятах, дето се вика, за месец или два да удвоя сумата.

— И после?

— Оказа се, че стоката била, дето се вика… неликвидна.

— Пробутали са ти залежали парцали за четиристотин хиляди долара, така ли?

— Нещо такова.

Белия пуловер престана да ходи от стена до стена. Той рязко се приближи и попита:

— А ти, прощавай, разбираш ли нещо от платове?

Моят бивш шеф обори глава.

— Сега вече разбирам.

— А тогава?

— Тогава почти нищо не разбирах.

— Може би си продавал, а? Платове, викам. А? Произвеждал си? Шил си блузи и сутиени?

— Не.

— Тогава защо си се напъхал?

— Исках, дето се вика, да спечеля.

— И спечели ли? — ухили се Кокалестия.

Бившият ми съдружник поклати глава. Абсолютно очевидно е, че никога не е изпитвал такова невероятно публично унижение, помислих си аз и с усилие на волята отпъдих жалостта.

Пуловера пак въздъхна и изпсува шепнешком. Кокалестия му се закани с пръст и погледна Михаил в лицето.

— И какво направи ти, приятелю, с тези, които така жестоко те преметнаха? С цели четиристотин хиляди?! Четиристотин, ей! Това е гигантска сума, цяло състояние! Четиристотин хиляди долара! След несполуката с московските имоти сигурно си бил страшно ядосан, нали? И си си рекъл: край, стига толкова, вече нито една гад няма да си прави бъзик с мене! — Кокалестия звънливо плесна длани и енергично ги разтри. — Хайде, разкажи ни сега, да чуем колко жестоко си наказал аферистите. Разправяй как си ги драл живи тия мръсници. Представям си какво си им сторил! Представям си как ти е притъмняло пред очите от ярост! Какво им направи? Какво?

— Нищо — прошепна Михаил.

— Че защо така?

— Тия хора… дето се вика… се укриха.

— Потърси ли милицията?

— Да. Неофициално, естествено… направих справка… Там ми казаха, че съм се забъркал с професионални мошеници. Че те имали фалшиви паспорти, Интерпол ги издирвал и тъй нататък…

— А платове?

— Платовете си останаха у мен. Но те… Не вървят. Дори преоценени. Дето се вика… отдавна били демоде. Никой не ги иска.

— Заложи ги в банката — обади се мълчаливият до този момент Трети.

Михаил простена слабо.

— Пробвах. Не става. Банката вика експерт, за да оцени, дето се вика, залога, и експертът…

— … казва, че стоката е боклук! — завърши Кокалестия. — Прав ли съм?

— Да.

— Хайде сега да видим какво излиза! — изведнъж надигна глас Третия. — На тоя, дето ти е откраднал шестстотин хилядарки, не си му направил нищо.

— Простил си! — басово отрони Белия пуловер.

— Да, простил си — продължи Третия. — Махнал си с ръка! Или те е било шубе да повдигаш въпроса! Минава време и отново те премятат. С четиристотин хиляди. И ти пак нищо не им правиш. Пак им прощаваш! Майната му, викаш, момчета, гледайте си кефа! И на тия си простил, и на ония! Само на него, на Андрей, не си простил нищо! Той е работил за тебе. Лежал е вместо тебе. И ти решаваш, че те е лъгал и го изхвърляш на улицата, обираш го, правиш го просяк! И какво си тогава, а?