Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (17)

2

В килията намокрих пешкира. Избърсах си раменете, врата и гърдите. Преоблякох долното бельо. Избърсах опръскания с вода под. Измих си ръцете със сапун.

— Активно момче си ти, като те гледам — рече Фрол, който неодобрително наблюдаваше моите манипулации. — Днес тича, вчера тича, оня ден тича… И утре ли ще тичаш?

Кимнах мълчаливо.

— Спортист, а? — осведоми се кокалестият пандизчия.

— Нещо такова.

— Браво — отрони татуираният. — Само да не се престараеш. Че ще ти идат всичките сили по тренировките…

Не попитах какво има предвид. Изпих две чаши прясно запарен горещ чай, седнах по турски на леглото си и разтворих учебника.

В моя дневен режим започваше втория и последен ценен отрязък от време — двата часа и нещо между разходката и обяда. Главата е свежа, стомахът празен. Идеални условия за всякаква интелектуална дейност.

Но за жалост Фрол отново ме откъсна от заниманията ми: той учтиво помоли за разрешение и прелисти, сбръчкал чело, тънкото томче със заглавие „Тренирай паметта и вниманието“. По лицето му се изписа истински интерес, то стана почти красиво.

— За какво ти е това? — попита, връщайки ми книгата.

След кратък размисъл формулирах отговора:

— Не ми харесва в затвора. Ненавиждам решетките.

— Аз също — ухили се Фрол. — Какво общо има това с паметта и вниманието?

— Нали трябва да се занимавам с нещо, докато имам свободно време. Затворът представлява пауза в живота. Тук ще прочета книги, които никога не бих прочел навън. Ще усвоя умения и навици, които не бих усвоил в нормалния живот… Заключиха ме, опитаха се да ми отнемат времето. Аз реших да не си го давам. Ще го използвам в свой интерес. Всяка секунда.

Демби критично се прокашля, кръглата му буза се изкриви.

— Лично аз — провъзгласи той — използвам времето в затвора изключително за натрупване на подкожна мас. За ядене на салам!

Фрол елегантно подръпна нагоре долнището на анцуга си и седна върху одеялото.

— Не е в салама работата — рече той замислено. — Не един почтен човек в затвора покрай тоя салам е станал мръсник, Демби… Чувай, Андрюха, ами ти, като си толкова умен, как изобщо те сгащиха?

Свих рамене. Трябваше ли да разправям на всички, че съм просто момче за опандизване? Че съм влязъл зад решетките доброволно, за пари?

— Нямал е късмет! — лаконично отвърна вместо мен Демби.

— Така изглежда — съгласих се аз.

Фрол се замисли.

— А не те ли е страх да откачиш? Да станеш толкова развит, че обикновените хора да престанат да те разбират? Каква изобщо е целта ти?

— Просветлението — отново вметна Демби.

— Не — възрази Фрол, обърнат към него. — Не загряваш, Демби. Тоя пич иска да е по-печен от всички останали.

— Не би било зле — съгласих се и се пошегувах: — Тогава всички пари и жени ще са мои.

Фрол се вгледа в лицето ми.

— Ами ако някой ден влезеш в тая… в нирваната и тя така те повлече, че да не излезеш от нея? И няма да искаш повече нито пари, нито женски?

Усмихнах се снизходително. Урката не проумяваше основното.

— Това е невъзможно — отговорих. — Изобщо кисненето с часове в поза „лотос“ е за начинаещите. Просветленият мъж не медитира. Идеалната медитация трябва да бъде мигновена. Поемаш въздух, концентрираш се, шат! — и си съзрял потайното!

— Ясно — отговори сериозно Фрол. — Е, какво пък, продължавай, приятел. Смело напред, просветени човеко! Това, че отричаш затвора, е много добре. Всеки от нас е длъжен да ненавижда тия стени, тия решетки и небето на квадратчета. Само най-силните могат да откажат всякакво подчинение. Но не забравяй, братле, че затворът ще ти отговори също с омраза. Люта…

Демби, тъжно намръщен, кимна в знак на съгласие.

— Между другото, твоето тичане е напразно — каза той след пауза — и е вредно за здравето.

— Че каква му е вредата? — зачудих се. — И защо да е напразно?

Строителният началник се потупа по необятния търбух.

— Защото не получаваш нормална храна. Нямаш достатъчно калории. Губиш подкожната мазнина.

— Хранят ни доста добре.

— Така ти се струва. Бил ли си в казармата?

— Да.

— Спомни си стария войнишки начин да си натъпчеш стомаха. Да ядеш колкото може повече хляб! Чорбата — с две филии, кашата с още две и още една с чая. И можеш да се наситиш. Само с хляб, без масло и месо. Тук имаме същата ситуация. Месото, тоест белтъчините и животинските мазнини, присъстват в тази килия само във вид на… какво?

— На салам — предположих.

— Правилно. Сега, ако нямаш нищо против, да направим една проста сметка. Веднъж на две седмици получаваш колет. Аз също. Във всеки колет има по две щафети. Така ли е?

— Да — кимнах.

— Това са осем щафети месечно, нали така?

Кимнах още веднъж.

— Точното измерване на всяка конкретна щафета — продължи бузестият строител, гледайки ме мрачно и сериозно — не е възможно, доколкото щафетите като такива не стигат при нас в килията, а пристигат вече нарязани. Режат ги контрольорите при получаването, за да проверят дали вътре не е скрито нещо забранено… Затова приемаме дължината на една щафета условно за четиристотин милиметра и получаваме сума сумарум три хиляди и двеста милиметра или три цяло и две десети линейни метра… какво?

— Салам.

— Тука сме трима — с още по-сериозен и строг глас напомни магнатът, — тоест общият метраж трябва да се дели на три.

— Естествено.

Несъмнено закръгленият Вадим смяташе темата за генерална, главна, централна. Докато аз едва се удържах да не прихна.

— В резултат на всекиго от нас чисто се падат… — Демби за момент притвори очи и сбърчи чело — едно цяло и шест стотни линейни метра на месец, или хиляда и шейсет милиметра! Всъщност извинявай за тоя език, целият ми живот е минал по строежите, от бригадир стигнах до началник на строително управление, всъщност затова съм и тук.

— В смисъл? — не схванах аз.

— Защото смятам линейните метри по-бързо от другите — мъгляво обясни Демби. — Но това в случая не ни интересува… Караме нататък. Хиляда и шейсет милиметра делим на трийсет дни и получаваме дневна норма за потребление на калпак, а именно трийсет и пет линейни милиметра салам.

За да осъзная по-дълбоко този факт, магнатът ми протегна своята самоделна линийка, слепена от няколко слоя листчета от тетрадка, обрязана по краищата и покрита с тънки равномерни резки — и ми демонстрира какво представляват трийсет и пет милиметра.

— По такъв начин — тегли той чертата, — за да си набави организмът постоянно животински мазнини, всеки от нас трябва два пъти дневно да употребява парче салам с дебелина седемнайсет и половина милиметра!

— Гениално! — оцених аз. — А колко грама прави това?

— Не знам — промълви с дълбоко съжаление Демби. — Пък и не ни е необходимо. Нашата задача е да пресметнем правилната норма. А дали е в грамове или в милиметри, няма значение…

— А не е ли по-просто — предложех аз — да изплюскаме всичките тия линейни метри наведнъж, за да се почувстваме поне веднъж в месеца сити?

Демби разпери ръце.

— Това вече зависи от теб. Лично аз съм си определил всекидневната норма и се базирам върху нея. Ще употребявам по трийсет милиметра на ден, а пет ще оставям в резерв. За трийсет денонощия тоя резерв ще набъбне до цели сто и петдесет милиметра! Петнайсетсантиметрово парче, почти половин щафета! Съветвам те и ти да правиш същото. В противен случай няма да изкараш дълго — авторитетно резюмира Демби и мощните му бузи се втвърдиха в скръбна гримаса.

— Защо?

— Защото един линеен метър салам месечно е много малко…

— Прав си — съгласих се аз. — Това даже не е малко. Това е направо смешно. Но аз все нещо ще измисля…

— Той не проумява — процеди изведнъж Фрол, обръщайки се към Демби. — Нищичко не проумява! Той и утре смята да тича!

— На всяка цена — сурово обявих аз.

— Аз пък си мисля — каза урката, без да адресира думите си конкретно към мен, — че ти стига толкова.

— Кое да ми „стига“?

— Тичането — уточни Фрол, погледна първо към Демби (който кимна одобрително), а после и към мен. — Тичането ти стига…

Внезапно усетих силна вълна на недоволство откъм двамата приятели.

— И защо? — попитах направо.

Съседите ми се спогледаха.

— Ти не разбираш ли?

— Не.

— Смърдиш — кратко се изказа Демби.

Фрол не каза нищо, но ми хвърли такъв поглед, че се почувствах неудобно и се засрамих. По дяволите! Не бях го предвидил. Просветленият мъж бе забравил, че собствените лайна по̀ не миришат. А сега значи хората, които живеят рамо до рамо с мен, са принудени да търпят ароматите на моето тяло, покрито с няколко слоя изсъхнала пот. До банята остават още два дни. Банята е веднъж седмично. Шест дни — шест слоя.

— И какво да правя? — чувствах се като идиот.

— Да не правиш глупости! — отсече грубо Фрол. — Не си в спортната зала! Стига с този джогинг, разбра ли? Ползата е никаква, а вредите — цял самосвал! При това ползата е само за теб, а вредите — за всички наоколо! Направи пауза, че ще прегрееш, преди да е почнало първенството… — той се усмихна на шегата си, но след миг ъгълчетата на устата му отново сочеха надолу и аз разбрах, че трябва моментално да взема решение.

Уплаших се. Тъмнозелените стени на килията се сключиха около мен, превърнаха се в челюсти, готови да смелят дребното банкерче. Съкилийниците — малкият и големият, тънкият и дебелият — ми заприличаха на чудовища, готови за скок.

Дали пък не прекалявам? И правилно ли постъпвам, възнамерявайки след прекарани месец и половина в килията да възразявам на човек, който е прекарал тук десетилетия и несъмнено е виждал хиляди млади, упорити и дръзки себелюбци? Озовал се в изолация, без подкрепа, без пари, пропаднал чак до дъното — правилно ли постъпвам, като влизам в конфликт с местното население на това дъно?

— Не — рекох тихо. — Не, Фрол. Вредата от миризмата не е голяма. Не сме тук на модно ревю, за да се наслаждаваме на фини аромати. Не сме опрели до миризмата. Лошата миризма не може да засегне нечие достойнство. Няма да се случи нищо страшно, ако двамата проявите малко търпение. Това е мнението ми и държа да го приемете за сведение…

— Добре ли те разбрах — промълви вяло Фрол, — че вече си решил да ни диктуваш какво да правим и как да го правим? Нареждаш ни, един вид, да търпим?

— Не диктувам — отсякох. — Нито нареждам. Просто възразявам.

Фрол примижа.

— Може ли един въпрос?

— На каквато искаш тема — парирах внимателно.

— Ще ме прощаваш, какво си правил на свобода?

Изпуснах въздух и гордо отговорих:

— Пари.

— Бизнес, искаш да кажеш?

— Да.

— А освен бизнеса? — сухата скула на Фрол потрепна. — Какво друго си правил, освен пари?

— Нищо. Само пари. По шестнайсет часа на денонощие.

Урката се престори, че чак сега проумява.

— Значи ти си бизнесмен! Така ли?

— Може да се каже.

— А пък аз — Фрол с безподобно достойнство направи лек поклон — живея от кражби и измами. Аз съм престъпник, ясен ли съм? Бродяга^[2]. Не умея да работя. И не искам. Не мога. Аха. Здравето ми е разклатено. Ето на, крада имуществото на честните граждани. А как другояче да се изхраня? Държавата и нейните слуги, ченгетата, ме вкарват в затвора и аз лежа. Тук е моят дом. Нямам друг. И пари нямам. И бизнес. Нито пък семейство. И татко си нямам… Само старата ми майчица, едничката ми родна кръв… Виждаш ли това?

Фрол изпъна крака си между леглата и посочи стъпалото си. Татуираната на горния свод котешка муцуна безсрамно размърда мустаци.

Демонстрацията на голия арестантски крайник беше много безцеремонна, почти оскърбителна, но все пак не дотолкова, че да намеря за нужно да се обидя. Освен това десетте дни редовни сутрешни медитации ме направиха невъзмутим.

— Знаеш ли какво е това?

— Котарак.

— Правилно — похвали ме Фрол. — Котарак! Затворник кореняк!

— Разбирам — казах. — Котарак. Тоест ти, Фрол, си си у дома, а аз съм ти на гости. И затова трябва да те слушам внимателно. И да се държа по съответния начин…

— Правилно схващаш — похвали ме коренякът и неочаквано се усмихна закачливо, обезоръжаващо. — Скивай, Андрюха, ти… такова… не се коси. Свястно момче си, де да бяха и други като тебе… Между нас няма конфликт. Ако искаш да бягаш и да скачаш — дерзай! Само че не във вреда на тези, които са до тебе! Прав ли съм, Демби?

Колосалният магнат солидно кимна.

— Колкото до свободата — Фрол произнасяше думите тихо, но подчертано, — отворих тая приказка, защото рано или късно, в тая бърлога или в някоя друга, в този затвор или в „Матроска“, „Бутирка“, в който и да е, в изолатора, в етапното, в лагера — този разговор непременно ще се състои. Аха. И ти винаги трябва да помниш… разликата. Между тебе и хората от престъпния свят. Не се самозабравяй. Бъди по-скромен. Затворът е дом на страданието, чаткаш ли? Не е стадион…

— Чаткам — отвърнах, усещайки как невъзмутимостта ме напуска. — Дом на страданието. Ясно. Само че аз — ще ме прощаваш, Фрол — не възнамерявам да страдам. Не съм за това роден. Няма да страдам нито в тази бърлога, нито където и да е другаде. Който му се страда тук — нека страда, нищо против. А пък аз ще правя това, което трябва да правя.

— Инат си ти — тъжно каза престъпникът. — Млад инат. Твоя си работа. Моята беше да предупредя…

Сложих ръка на сърцето.

— Фрол! Много съм ти признателен за съветите и за предупрежденията. Истина ти казвам. От сърце го казвам. Наясно съм, че не сме в санаториум. Може твоят съвет някой ден да промени съдбата ми. В някой друг затвор. Истински. Там, където е мръсотия и глад. Но тук, където са ни затворили, имаме съвсем прилични условия! Храна, топлина, тишина! Защо да не използвам времето с максимална полза за тялото и мозъка си?

Коренякът наведе глава и целият му натруфен криминален аристократизъм се изпари. Остана стар и болен човек с разклатени нерви. Без да продума, той хвана някакъв вестник, четен най-малко десет пъти, разтвори го и се скри зад него от мен — презрително и демонстративно.

Легнах по гръб и се заех с нещо, което никога не ми омръзваше — заплеснато да изучавам тавана. Силна злоба и обида късаха душата ми. Самолюбието ми беше най-жестоко наранено. Полуграмотен, неук, див човек, крив гръбнак, с две думи просто и ясно ми бе обяснил, че занданът е най-вече негова територия. Аз пък, капиталистът, журналистът, почти милионерът — съм същество от по-долен сой.

Защо, питах се, тези възрастни, патили хора с такава ирония наблюдават как се изтезавам с тренировките? Защо са тези коси погледи, тези полуусмивчици? Може би петдесетгодишните същества с изкривени гърбове просто ми завиждат? Може би се събуждат всяка сутрин с острото желание да зарежат цигарите, да започнат деня с гимнастика, но вече не са в състояние да си го наложат? Постоянно си търсят оправдание. Пречи им миризмата на потните фланелки, грижата за подкожния слой, най-различни работи…

На мен пък нищо не ми пречи. Мен ме обра и предаде собственият ми съдружник — дори това не бива да ми пречи.

3

Внезапно ме споходи горещо желание да разкажа на кореняка за своя бизнес. Седнах в леглото и протегнах ръка за цигарите. Фрол, който отдавна беше оставил настрана вестника и се излежаваше по гръб, ми хвърли недоумяващ поглед.

Аз обаче си легнах, без да продумам. Какво да разкажа? Как да го разкажа? Не може, не бива да разказвам нищо. Всеки от тези двамата поотделно или двамата заедно може да се окаже осведомител, внедрено ухо, чиято задача е да съобщава на началството за всяка моя крачка или дума. А началството ще докладва на следователя Хватов и генерал Зуев. Затова — никакво разказване! Нека татуираният Фрол и неговият приятел Демби, и началникът на изолатора полковник Разрез, и следователят Хватов, и генерал Зуев ме смятат за мирен бизнесмен, по недоразумение озовал се зад решетките.

… Да предположим, Фрол, че имаш милион. Не е важно откъде се е взел. Продал си нефт или газ, или акции, или реактивни системи за залпов огън. И си се напечелил, както се казва сега. Остава да изпълниш гражданския си дълг и да платиш данъци. Защото държавата трябва да строи училища, болници, да плаща на лекарите и на пощаджиите. Затова ти казват да снесеш част от парите, да кихнеш половината, да делнеш.

Ти не си съгласен. Жал ти е за парите. Това е напълно обяснимо човешко чувство. Решаваш да излъжеш данъчния инспектор. Лошо е, разбира се, но цял свят върти подобни фокуси и няма на този свят милионер, който да не издържа за своя сметка цяла банда хитряги, чиято работа е да измислят как да плаща по-малко. Аз съм един от тях.

Фирмата ти, братле, процъфтява, името й грее по бил–бордове, гърми по телевизиите. Тя е твоята рожба. Но покрай нея с вълшебна пръчица създаваш десетки други фирми. Незаконородени помиярчета. Копелета. Някои от тях съществуват само във вид на кръгли гумени печати, други като папки, трети имат дори офис с телефон, но всичките ги сродява основното: тяхната дейност е фикция, тя е само на хартия.

Тук, в тъмната гора от фирми еднодневки, ти и твоите хора криете своя милион. В най-затънтената част на гората.

Ето това, кореняко, е моят бизнес: аз отивам на работа, сядам на бюрото, включвам офис техниката и правя фалшиви документи. Забърквам ментета. Фабрикувам ги. Фалшивите документи трябва да са много, изключително много. Това е задължителното правило, което бях формулирал преди време и което неотклонно следвах в продължение на три години. Не петдесет, не сто договора, не две или три папки, а задръстени догоре шкафове. Колкото повече, толкова по-добре! Правех по петнайсет-двайсет килограма на месец и за времето на кариерата си изфабрикувах над триста килограма. За да проучат този Монблан, тази Фуджияма от ментета, десетки опитни експерти ще трябва да ровят половин година. Те ще се удавят в книжата като в блато. Експертите идват на работа към девет сутринта, започват към девет и половина, към десет пият чай, после обядват, към шест тръгват да се прибират. Трудят се без особено напрежение. Докато аз прекарвах на бюрото си по сто часа седмично, оборудван с най-новите технологии. Моят бос беше заделил специално за мен внушителен бюджет. Три принтера действаха едновременно, печатайки на десет различни вида хартия с различен тонер. Листовете се съединяваха по различни начини. Сякаш наистина са ги обработвали ръцете на различни хора. Всеки фалшив договор имаше вид на напълно редовен. Беше изпъстрен с красиви печати и министерски подписи. А най-важното е, че от тези договори и други бизнес книжа, от тези сметки, фактури, ордери, извлечения, квитанции и така нататък имам пълни шкафове. Нека данъчният инспектор или някой друг експерт се опита да провери как фирма „Вася“, действайки в интерес на фирма „Ваня“ чрез фирма „Саша“ за нуждите на фирма „Гриша“ по поръчка на фирма „Наташа“, е фактурирала газ или диаманти, или танкове!

В договорите, фактурите и квитанциите има посочени телефони и адреси. Изпратете факс, напишете писмо или се обадете. Ще ви отговорят учтиво, с всичкия необходим пиетет и по протокол, че началниците ги няма. В командировка са. Какво да предам? Зад учтивите гласове и красивите печати се крие празнина. Цели концерни и холдинги представляваха онова, което в съвременния език се обозначава с неблагозвучната, но адекватна дума „балон“. Красива, представителна външна обвивка без капка съдържание.

И така, братле, аз съм седнал на удобния стол в не много чисто, но идеално разположено в центъра на града мазе; разполагам с телефони, факс, с цялата офис техника, климатик и ИМ радио, с пари за храна, алкохол и цигари, бензин, дрехи, плюс джобни. Ако се налага да прибавя още някаква офис техника към наличната, купувам най-добрата, ултрамодерната.

Създавам паяжина от десетки фирми. Между тях се води някаква измислена дейност, превеждат се някакви пари, едни или други суми ту се появяват, ту изчезват по касите или по банковите сметки. И всичко това, за да се скрие нечий чужд милион, изкаран я от кражба, я от продажба на нещо, неподлежащо, а може би и подлежащо на продаване. Чий е този милион? Нямам ни най-малка представа. Пък и какво ме е грижа? Човекът с костюма от „Валентино“, който пристигна с мерцедес, за да ми предаде разпореждания относно милиона, може да е само част от системата на нечий хитро измислен балон.

А има и по-напреднали отворковци: тогава милионът не е един, ами са пет или дори десет, а момчетата, които идват да оперират с тях, са тихи, скучни, скромно облечени и карат очукани жигулита. С тях се държа крайно предпазливо.

Отдавна е време да се смени прашното мазе, където добивам своето злато, с някое по-просторно и светло помещение, но все не остава време. Не сколасвам. Желаещите да вкарат в нелегалната ни банка своите милиони и да ги спасят от безсърдечните данъчни стават все повече и повече. Нито аз, нито моят бос обръщаме внимание на дреболии. Смешни са ни бизнесмените, които си харчат времето за пазаруване на кожени фотьойли, килими и аквариуми. Ние сме по по-грандиозните номера. Банкнотоброячните машини, които купихме неотдавна, струват по-скъпо от автомобилите ни.

Чекмеджето на бюрото ми е претъпкано с чужди паспорти. Всички те са изгубени, откраднати или дадени доброволно срещу някоя и друга бутилка водка. Сейфът е препълнен с долари и рубли. Ако в този момент в мазето влезе милиция, няма да мога да обясня откъде съм взел паспортите и парите и ще загубя и едните, и другите. Затова всичките ми действия са насочени към това да стана колкото може по-незабележим. На вратата на моето мазенце не блестят надписи, пред прага не е паркиран лъскав хромиран буик или някаква подобна тъпанарска железария. Аз не хлопвам вратите на тежки автомобили и не крещя по мобилен телефон, преодолявайки разстоянието до входа. Наема за офиса внасям с известно закъснение. Като истински среден предприемач. Въртя една демонстративна търговия с ширпотреба. Малък бизнес, колкото да не ми падат гащите…

Вечерта просветленият мъж се наплюска с баландата насъщна и спокойно заспа.