Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (4)

2

Ето че прекрачих във вътрешността на световноизвестния Лефортовски замък. Зърнах светла и широка галерия, която сякаш нямаше покрив, стените се издигаха високо над мен. Не ми забраниха да се въртя насам-натам и с няколко бързи погледа видях четири равнища, четири редици врати. Пред тези етажи имаше стоманени рампи, обградени с перила. Хоризонтални стоманени мрежи разрязваха затворническата вселена на няколко нива. Необходимостта от мрежа е ясна — ако не е тя, някой отчаян затворник може да скочи от високото с главата надолу.

На първото и второто равнище на няколко места пред вратите се виждаха облечени в зелено фигури.

Качих се на втория етаж по металните стълби — обувките с вирнати езици, панталонът аха да падне, лакътят придържа навития на руло и постоянно изпадащ дюшек. Тук желязната рампа беше застлана с мокетена пътека. Звукът от крачките ми отекваше на всички страни и нагоре. Вървящият зад гърба ми служител напротив, стъпваше съвсем безшумно.

— Спри — чух отново командата.

Този път се извърнах с лице към стената без подсещане.

Мощно, дълбоко, на три такта изтракаха стоманените съчленения на ключалката. Ехото отекна под сводовете. Отдалеч тихо се обади врабче — врабчо, който непременно се заселва под покрива на всяко огромно помещение. Птичият възглас се повтори и потрети. Беше нещо като поздрав за новопристигналия или съболезнование, или просто кратко съобщение: не се тревожи, друже, дори тук, в занданите, има живот и даже чуруликане.

Не срещнах никакви страшни криминални типове.

Килията беше празна; много светла, много чиста и красива. Каменният под — кафяв, трите празни метални легла — яркосини, стените — жълти. В близкия ъгъл до входа съгледах оригинален нужник — конусовидна чугунена тръба, разширяваща се нагоре до размерите на средностатистически човешки задник.

Постлах дюшека и се стоварих на леглото. Обърнах се към стената, за да не гледам кафяво–синьо–жълтата красота. И веднага разчетох малки букви, изписани с химикалка: „Човек — това звучи горко.“ По-долу подпис: „Максим Горки.“

И веднага издрънча отварящият се правоъгълен отвор във вратата, „хранилката“. Надзирателят, наричан от затворниците „вертухай“, тресна всичките си ключове в желязната повърхност.

Иска внимание, досетих се аз и надигнах глава.

— Наред ли е всичко? — дочу се през отвора.

— Да, наред е.

— Забранено е лежането с лице към стената! Забранено е завиването с одеяло преди отбоя! Забранено е завиването презглава! — изрече надзирателят с нервен глас на дисциплиниран грубиян.

Не отговорих. „Хранилката“ хлопна с варварски трясък.

— Ей, шефе! — подвикнах. — Черпи една цигара!

Нито звук.

Светлината и въздухът проникваха в килията през амбразура в стената. Полюбопитствах за устройството й. Самата стена на това място беше дебела най-малко метър и половина. В бетонираната стоманена рамка имаше правоъгълно парче дебело непрозрачно стъкло, армирано отвътре със стоманени нишки. Отвън в ярката светлина на привечерното слънце ясно се очертаваше масивна решетка: вертикални трисантиметрови пръти, препречени с мощни плоски рейки.

Мразя решетките, рекох си тъжно наум.

Панти на горната част даваха възможност прозорецът леко да се открехва. Хванах се за ръба на рамката и се набрах, за да видя дали горе има отвор и дали през този отвор може да се види нещо извън сградата — но зад гърба ми отново изгромоля метал.

— Забранено е катеренето по прозореца! — провикна се дежурният.

Скочих обратно на пода. „Хранилката“ се затвори с оглушителен шум.

А ти какво очакваше, попитах се мислено. Мокетът не е сложен пред вратите за красота, ами за полза. И обувките на надзирателите са специални — не са ботуши, не са и кубинки, а нещо като маратонки. Всичко е направено, за да може да се движи от врата до врата съвсем безшумно. Крачи внимателно, приближава се нечуто, беззвучно отмества капачето на шпионката и гледа. После се прокрадва към следващата врата.

Поразмислих и реших, че в бизнеса на надзирателя също има интересни страни. Надничайки тайно, контрольорът може да наблюдава ту някой натъжен прясно заловен шпионин, ту сериен убиец, ту високопоставен чиновник, завлякъл милиарди. Изолаторът „Лефортово“ е предназначен за елита, за суперзлодеите, за особено опасните, за онези, чиято съдба е важна за държавата. Историите за населението на този затвор разтърсват цялата страна. Вертухаят гледа поредните новини, а после ходи да надзърта как героите на телевизионните репортажи си кльопат дажбата, играят домино със съкилийниците или замислено акат.

Точно над вратата открих икономично изработен детайл от черен ебонит — оказа се копче за радио, врътнах го и сред жълтите стени отекна приятен баритон:

— Предаваме ви сигнала за точно време!

Точката излъчваше държавната радиостанция „Маниак“^[1]. Не бях слушал нейните предавания от петнайсетина години, откакто в ефира се появиха частните FM радиа.

— Началото на шестия сигнал — продължи с фини модулации говорителят — отговаря на петнайсет часа московско време!

Почувствах, че се усмихвам. От радиоточката усетих дъха на страната от моето детство, забравената разноцветна Совдепия. Пиянски дъх, старческо подсмърчане, оригня на кренвирши, картофена салата с цвекло, мариновани гъби, гадно вино и цигари без филтър „Беломорканал“. Радиото на отдавна изчезнала страна продължаваше да говори с все същите идеологически устойчиви гласове в съпровод на все същата тежка, бодра музика. Бавно, многозначително, с акценти, с паузи.

Незабавно завъртях копчето. Още преди петнайсет години бях осъзнал, че не мога да слушам тези слабоумни и напрегнати хора, които се опитват да разкажат нещо на останалите слабоумни, сънени, нерешителни граждани на родната Совдепия. След малко отново засилих звука.

— Нашият кореспондент — жизнерадостно провъзгласи женски контраалт — наскоро посети дома на заслужилия деятел на изкуствата, лауреат на многобройни конкурси, професор…

Ужасен, изключих звука отново. Нищо не се беше променило. Информацията се поднася съвсем бавно и тържествено. Радио за хора с умствена недостатъчност.

Обгърнат от тишина, седнах на дюшека (собственост на затвора), после полегнах — и неочаквано заспах. В края на краищата в последно време рядко ми имах възможност да спя повече от пет часа на денонощие. След известно време вертухаят ме събуди със силно тропане по желязото на вратата и попита нещо за вечерята, но аз само врътнах глава и пак заспах.

След това група охранители с камуфлажни униформи нахълта в килията ми през отворената врата, събуди ме с вик: „Проверка!“, накара ме да заема вертикално положение, информира се всичко ли е наред и незабавно изчезна.

Легнах си пак. Но сега светлината ми пречеше да заспя. Станах, намерих ключа на стената и го щракнах. Лампата на тавана продължаваше да свети. Щракнах още два-три пъти. Без резултат.

Амбразурата във вратата оживя отново.

— Какво има? — попита строг глас. — Натиснахте копчето за повикване.

— Мислех, че е лампата. Моля ви да я изгасите.

— Забранено е.

Наложи се да закрия очите си с длан.

Този път спах до сутринта и се свестих едва когато ме сви стомахът от глад.

3

Едва дочаках закуската. Чух отдалече шума на количката. Кратки гласове и дрънчене на желязо придружаваха движението й по металната настилка. Когато най-сетне стоманената пластина на врата падна под прав ъгъл, аз вече бях застанал пред нея, стиснал деформирано алуминиево канче.

— Закуска — долових гласа на дежурния.

Отвън на фона на далечната отсрещна стена стоеше бодра жена с бяла престилка. Тя ми хвърли заинтригуван поглед, завъртя голям черпак из нещо мощно излъчващо пара в циклопската тенджера с грубо изписан инвентарен номер. Грабна подадената от мен съдинка, напълни я догоре и ми я върна. Последва хлябът, после захарта.

Отстрани на вратата в ъгъла на килията беше напъхана дървена маса. Сложих дажбата отгоре, дочаках да се затвори хранилката и побързах да си сервирам трапезата.

И тъй, дами и господа, прословутата „баланда“, пандизчийската храна!

Цветът на продукта беше сивкав. На пръв поглед приличаше на мляко с грис. Подуших. Мирисът не вдъхваше оптимизъм. Но храната беше гореща, а хлябът достатъчно пресен. Изядох всичко.

Трябва да кажа, че съм абсолютно непридирчив към храната и смятам, че този чисто практичен подход е единствено правилният. Ако се съмнявате, предлагам ви да направите следния простичък опит. Вземете един доброволец и го оставете да гладува, да речем, два дни. После сложете пред него черен хляб и вода — колкото му душа иска. Нека се наяде на корем. Да се тъпче, колкото поеме. Само хляб и вода, нищо повече. В мига, когато опитното зайче въздъхне със задоволство и остави недояден къшей, му предложете богат обед: и огнен бульон, и мръвка идеално изпечено с ароматни подправки месо, и сирена, и десерт, и кафе. Как мислите, какво ще се случи? Точно така, доброволецът ще откаже. Ще заяви, че се е нахранил. Примамливите миризми няма да възбудят апетита му, парата, която вдигат ястията, няма да напълни устата му със слюнка. Нахранен с хляб и вода, човек не търси нищо повече. Тоест гастрономията има всички белези на лъженаука и на нея трябва да се гледа единствено като на забавление за безделници и сноби.

След като похапнах на държавни разноски, усетих душевен и физически подем. Много ми се пушеше, но моята кутия цигари свърши още вчера. Претърсих цялата килия в търсене на някой фас, но не извадих късмет. Нищичко. Нито прашинка тютюн.

Това търсене, внимателното надничане по ъгли и дупки постепенно ме докара до размисли на тема къде всъщност съм се озовал и по какъв начин мога да напусна това място. Калпав е затворникът, който не гради планове за бягство, дори и да е само заради умствената тренировка. Естествено, не смятах да бягам. За какво ми е, щом след четири седмици ще ме пуснат на законно основание?

Но не бива да изключваме и вероятността тези двайсет и осем дни да станат низ от издевателства, мъчения и побои. Ако се вярва на книгите на Шаламов^[2], от властите на Империята може да се очаква абсолютно всичко. Така че е просто необходимо да изградя маршрут за изтегляне оттук.

Прехвърлих в ума си няколко варианта и бях принуден да призная пред себе си, че бягството от Лефортовския замък е немислимо. Стената с прозореца е дебела. Отсрещната, където е вратата, е същата. Логично е да се предположи, че и другите две стени са непробиваеми. Почуках по едната с кокалчетата на пръстите — глух звук, направо жалък. Ударих силно няколко пъти със свит юмрук, после с длан — резултатът бе нулев. Със същия успех можех да тропам по Хеопсовата пирамида.

Оттатък, от съседната килия, не се обади никой. Минах отдясно и повторих опита си. Без отговор. Или стените са прекалено дебели, или, което е по-вероятно, съседните килии са празни.

Добре щеше да ми е съсед оттатък стената моят бос, помислих си изведнъж. Щяхме бързо да установим контакт и да почукваме по стените, изпращайки си поздрави по азбуката Морзе или някоя друга система от сигнали…

Но моментално ме свестиха: пред вратата нещо изскърца, изшумоля тихо и през дупката в мен се вторачи човешко око. Веднага седнах, демонстрирайки с позата си примирение и абсолютна покорност на обстоятелствата.

Как да избягаш? Как да духнеш при положение, че те наблюдават през минута и половина — две? Как да изчезнеш, като си под постоянен контрол. Как да се спасиш от клетката, където е забранено дори да се завиеш с одеялото презглава, където си длъжен постоянно да демонстрираш на вертухая лицето си?

Не, рекох си аз. Тази монтекристовщина може само да ми навреди. Бягство няма да има! Ще има друго: след четири седмици, на 15 септември, ще дефилирам тържествено през главния вестибюл официалните книжа в ръка, които ще удостоверяват, че свободата ми е дадена на законно основание.

Язък за костюма „Кензо“. Ще се наложи да го изхвърля. Да се разхождаш на свобода, облечен в затворнически дрехи, е много лоша руска поличба.

Може да ме пуснат не точно след месец, а малко по-късно. Възможно е да ме задържат за още някой и друг ден. Но това е максимумът! Накрая пак ще ме пуснат! Първо ще пуснат мнимия домакин Михаил. А после и мен. Аз съм необходим на моя бос. Нали сме партньори. Съдружници. Един без друг сме за никъде.

Сега моят приятел е някъде тук. Може би един и същ надзирател ме гледа през шпионката, после прави няколко безшумни крачки и вижда боса. Гледа го как страда без цигари и се притеснява за себе си, за мен, за парите, за бизнеса…

Пуснах чешмата и доколкото можах, измих канчето със студена вода. По сивия метал останаха мазни петна. Гледката на мръсния съд ме погнуси и насмалко да го запратя в стената.

В известна степен на боса сега му е по-трудно, отколкото на мен. Първо, той няма адвокат. Бяхме го предвидили. Откъде домакин на малка търговска фирма ще има пари да плати услугите на качествен професионален защитник? И най-важното: за какво му е адвокат на домакина? Домакинът не знае нищо. Той е невинен априори. Работата му е да купува хартия и тонер за принтерите. Флумастери, моливи, бензин за автомобила — това е неговата епархия.

Така че босът Михаил не знае нищо. Не му е ясно какви показания е дал Андрей. Ами ако Андрей е клекнал и веднага чистосърдечно си е признал всичко? И сега не кисне в изолатора, ами си кара кефа в някой ресторант?

Представих си как босът обикаля в кръг и се тормози. Босът е твърд и опитен човек; той безусловно е обмислил нещата от всички страни и е предвидил и най-лошите варианти. Ами ако — кошмар! — Андрей играе своя собствена игра? Ами ако е стоварил всичко върху Михаил, пък той се е изкарал целият в бяло? И сега е даже не в ресторант, ами в офиса?! За да присвои всичките капитали?! А Михаил отива зад решетките за осем години?

Жалко, че не съм телепат. Бих изпратил на боса мислено съобщение, кратичко и просто. Не се тревожи, бос! Прикрих те! Заявих официално, че не си никакъв бос, ами домакин. И подписах протокола. И съм в кафеза.

Така че — излизаш. А после ще направиш така, че да изляза и аз.

Новият ден докара нов вертухай. Запознанството започна от мокър парцал, подаден през отворената „хранилка“.

— Избършете шпионката, ако обичате.

— Глей си работата — отвърнах непринудено. — Шпионката си е твоя, ти си я бърши.

— Де карцер де — равнодушно рече оня.

Взех парцала и мълчаливо го прекарах през прозрачния плексиглас на масивната дървена врата, облечена в листова стомана.

— Благодаря — учтиво рече дежурният, наврял в правоъгълника на „хранилката“ бледо остроносо лице с пламнали от двете му страни големи прозрачни уши.

— Моля, пак заповядай — успях да вмъкна, преди „хранилката“ да се затвори.

Никога не оставяй последната дума на противника.

Горд с малката си словесна победа, закрачих по най-дългия маршрут — от вратата до края на металното легло в дъното на килията. Цялото разстояние беше пет широки енергични мъжки крачки, четири и половина в обратната посока. Половин крачка отиваше за обръщането.

„Давайте, момчета, давайте! Напред! — подканих безгрижно своите опоненти. — Какво сте ми подготвили? Решетките, ключалките, стените? Вратите с шпионки, за да ме наблюдавате? Баландата? Друго? Не са позволени вилици и ножове? Трябва да се спи на лампа? Това ли е всичко, с което възнамерявате да ме победите? Да ме смажете? Да ме пречупите? Не ме е страх от вас! Не ме е страх от вашия затвор!

НЕ МЕ Е СТРАХ ОТ ВАШИЯ ЗАТВОР! НЕ МЕ Е СТРАХ ОТ ВАШИЯ ЗАТВОР!

НИКОГА, НИКОГА НЯМА ДА МЕ СПРЕТЕ!

Ще видим какви ще ги дъвчете след месец! — хилех се и плясках с ръце. — Не, след двайсет и осем дни! Когато излезе моят приятел, шеф и бос, когато той организира и плати за натиск от всички страни, когато срещу вас се нахвърлят адвокати, депутати и репортери! Моите приятели и моите пари за секунди ще ме измъкнат от килията! Никой няма да устои пред смазващата сила на доларите в брой! Ще ви корумпирам така, че светът ще потръпне! Всички ще подкупя!

Вярно е, че засега не ми е известно как изглежда самата процедура на подкупа. Няма учреждение, в което да можеш официално да внесеш на каса сумата, която ще осигури личната ти свобода. Не знам какво конкретно трябва да предприема, за да си я купя.

Но ще науча. Ще го обмисля и ще го измисля. Ще открия човека, от когото зависи моята съдба. Който и да е той — милиционерски генерал, високопоставен чиновник или министър, — аз ще се разбера с него. Ще му дам толкова, че ще изпадне в шок. Ще го зарина с пари. Ще му дам пет пъти над сумата, която си поиска. Десет пъти!“

Та това е просто игра. Те ме хващат, получават си своето и ме пускат. Те винаги са в играта. И който го забравя, е пълен идиот. Никога не бива да се забравя, че са в играта. Те имат семейства, деца. Жени, които са алчни за скъпи кожи и злато. Внуци, за чието обучение трябва да снасят. И тъй нататък…

Аз уважавам закона. Ще корумпирам неговите представители с цялото си уважение. Ще ги корумпирам не защото съм злобар или мръсник. И не защото съм престъпник. Ще ги корумпирам, понеже са затворили невинен.

А после някакъв невидим, грамаден и строг, леко, но много доловимо оскърбително ме удари по челото: в затвора си, ей! Вкараха те! Опандизиха те! Заподозрян си за нещо ужасно! Ела на себе си! Какъв бизнес? Какви пари? А за семейството си помисли ли? За близките? Как ще го приемат? Какво ще стане с жената и със сина ти? С майка ти и баща ти? Как ще се оправят без теб? Каква я свърши? Каква я свърши? Каква я свърши?