Виктор Юго
Морски труженици (84)

III
Предвидливостта на самоотречението

Удари десет и половина, когато стигнаха в черквата.

Благодарение на ранния час, а също и поради това, че градът тоя ден беше безлюден, черквата беше празна.

Но в дъното, на масата, която в англиканските църкви замества олтара, имаше трима души; деканът със своя псалт и книговодителят. Деканът — преподобният Жакмен Ерод — седеше; псалтът и книговодителят стояха прави.

Разтворената библия лежеше на масата.

Настрани, на една масичка лежеше друга книга, която също беше отворена, дневникът на енорията, и внимателното око можеше да забележи на нея току-що написана страница — мастилото още не беше изсъхнало. До дневника имаше мастилница с перо.

Като видя, че влиза преподобният Ебенезер Кодре, преподобният Жакмен Ерод стана.

— Чакам ви — каза той, — всичко е готово.

И наистина деканът беше в църковни одежди. Ебенезер погледна Жилиат. Преподобният декан добави:

— Аз съм на ваше разположение, колега. И се поклони.

Поклонът не беше нито в дясно, ни в ляво. Ясно беше по направлението на погледа на декана, че за него съществуваше само Ебенезер. Ебенезер беше духовно лице и благородник. Деканът не включваше в поклона си нито Дерюшет, която стоеше настрани, нито Жилиат, който беше отзад. Погледът му беше скоба, която обхващаше само Ебенезер. Спазването на тези подробности се включва в правилата за благоприличие и заздравява устоите на обществото.

Деканът продължи с малко надменна любезност:

— Колега, приемете два пъти моите поздравления. Чичо ви почина и вие се жените; първият случай ви прави богат, а вторият — щастлив. Освен това сега благодарение на парахода, който ще бъде възстановен, мес Летиери също става богат, а аз одобрявам това. Мис Летиери е родена в тази енория, проверих рождената и дата в дневника. Мис Летиери е пълнолетна и разполага със себе си. Освен това и чичо й, единствен член на семейството й, е съгласен. Искате да се венчаете веднага поради заминаването ви — разбирам; но се венчава енорийски пастор и аз бих искал по-голяма тържественост. Ще съкратя обреда, за да ви бъда приятен. Същественото може да се изрази с няколко думи. Актът е вече вписан в дневника и остава само да се нанесат имената. Според изискванията на закона и на обичаите бракът може да се сключи веднага след съставянето на акта. Заявлението, необходимо за разрешение, е правилно направено. Поемам върху себе си една малка нередност — молбата за разрешение трябваше да се впише в дневника седем дена по-рано; но аз отстъпвам пред необходимостта да заминете веднага. Така да бъде. Ще ви венчая. Моят псалт ще бъде свидетел на съпруга; а що се отнася до свидетеля на съпругата…

Деканът се обърна към Жилиат.

Жилиат кимна с глава.

— Достатъчно — каза деканът.

Ебенезер стоеше неподвижен. Дерюшет беше замаяна, вкаменена.

Деканът добави:

— Но все пак има една пречка. Дерюшет трепна.

Деканът продължи:

— Тук присъствуващият пратеник на мес Летиери, който поиска от ваше име разрешение и подписа заявлението в дневника — и деканът посочи с палеца на лявата си ръка Жилиат, нещо, което го избавяше от необходимостта да изрече това случайно име — пратеникът на мес Летиери ми каза тая сутрин, че мес Летиери, който е много зает и не може да се яви лично, желае бракът да се сключи незабавно. Изразено устно, това желание не е достатъчно. Поради това че отстъпих от някои правила и че поемам нередностите върху себе си, аз мога да пристъпя веднага към бракосъчетанието, без да се осведомя дали мес Летиери е съгласен, само ако ми покажете неговия подпис. Въпреки доброто ми желание не мога да се задоволя с една дума, която ми се предава от друго лице. Необходимо ми е писмено потвърждение.

— Не се тревожете за това — каза Жилиат. И подаде на преподобния декан едно листче. Деканът взе листчето, хвърли бърз поглед върху него, сякаш прескочи няколко навярно ненужни редове, и прочете гласно:

— … Иди при декана за разрешение. Искам сватбата да стане колкото е възможно по-бързо, най-добре още сега.

Той постави листчето на масата и продължи:

— Подписано Летиери. По-почтително щеше да бъде, ако се беше обърнал направо към мене. Но понеже се отнася за мой колега, това е достатъчно.

Ебенезер пак погледна Жилиат. Има души, които се разбират. Ебенезер чувствуваше измамата, но нямаше сили, пък може би и през ум не му минаваше да я разкрие. Било защото се покоряваше на скрития героизъм, който съзираше, или пък съвестта му беше замаяна от неочакваното щастие, което се разрази над тях, но той остана безмълвен.

Деканът взе перо и попълни с помощта на книговодителя празните полета, оставени на написаната в дневника страница, после стана и покани с движение Ебенезер и Дерюшет да се приближат до масата.

Обредът започна.

Чуден миг.

Ебенезер и Дерюшет стояха един до друг пред божия служител. Ако някой е сънувал, че се жени, ще разбере какво чувство изпитваха.

Жилиат стоеше настрани, в сянката на колоните.

Като стана сутринта, отчаяната Дерюшет мислеше за гроб и за саван и се беше облякла в бяло. Това мрачно хрумване й помогна за брака. Бялата рокля веднага превръща девойката в годеница.

Някакво сияние се излъчваше от Дерюшет. Тя никога не е била толкова красива.

Страните й бяха още влажни от пресъхналите сълзи. На крайчеца на усмивката й може би още трептеше сълза.

Деканът, прав до масата, сложил пръст върху разтворената библия, попита гласно:

— Няма ли някаква пречка? Всички мълчаха.

— Амин — каза деканът.

Ебенезер и Дерюшет пристъпиха крачка към преподобния Жакмен Ерод. Деканът каза:

— Джое Ебенезер Кодре, искаш ли тази жена за своя съпруга?

Ебенезер отвърна:

— Да.

Деканът продължи:

— Дюранд Дерюшет Летиери, искаш ли този мъж за свой съпруг?

Дерюшет, изнемогваща от много радост като лампа с много масло, не каза, а по-скоро пошепна:

— Да.

Тогава според обреда на англиканското бракосъчетание деканът се огледа и зададе в тъмната черква тържествения въпрос:

— Кой дава тази жена на този мъж?

— Аз — отвърна Жилиат.

Последва тишина. Потънали в щастие, Ебенезер и Дерюшет усетиха някаква смътна болка да свива сърцата им.

Деканът сложи дясната ръка на Дерюшет в дясната ръка на Ебенезер и Ебенезер каза на Дерюшет:

— Дерюшет, аз те вземам за своя жена, по-добра или по-лоша, по-богата или по-бедна, болна или здрава, аз ще те обичам до своята смърт — кълна ти се в това.

Деканът сложи дясната ръка на Ебенезер в дясната ръка на Дерюшет и Дерюшет каза на Ебенезер:

— Ебенезер, аз те вземам за свой мъж, по-добър или по-лош, по-богат или по-беден, болен или здрав, аз ще те обичам и ще ти се покорявам до своята смърт — кълна ти се в това.

Деканът запита:

— Къде е венчалният пръстен?

Това беше непредвидено. Изненадан, Ебенезер нямаше пръстен.

Жилиат свали от малкия си пръст златния пръстен и го подаде на декана. Това беше навярно „венчалният“ пръстен, купен сутринта от златаря в пристанището Сен Пиер.

Деканът положи пръстена върху библията, после го подаде на Ебенезер.

Ебенезер взе малката, съвсем разтреперана ръка на Дерюшет, сложи пръстена на безименния пръст и каза:

— Чрез този пръстен аз се свързвам с тебе.

— В името на отца и сина, и светия дух — каза деканът.

— Амин — добави псалтът. Деканът издигна глас:

— Вие сте съпрузи.

— Амин — добави псалтът.

Деканът продължи.

— Да се помолим.

Ебенезер и Дерюшет се обърнаха към масата и паднаха на колене.

Жилиат остана прав и сведе глава.