Виктор Юго
Морски труженици (66)

VII
Веднага загубен извоюван успех

Всичко не беше свършено.

Трябваше да се открие теснината, заградена с парчето от борда на Дюранд, и да се изкара веднага „дебеланата“ от рифа — нищо по-ясно от това. По море всяка минута е скъпа. Вятърът беше слаб, едва ли някоя лека вълна пробягваше по водната шир; хубавата вечер предвещаваше хубава нощ. Морето беше спокойно, но отливът вече се чувствуваше; най-удобно време за тръгване. Щяха да отплават при отлив от Дувърските скали и да стигнат при прилив в Гернсей. Призори можеха да бъдат в Сен Сансон.

Но се яви неочаквана пречка. Жилиат не беше предвидил всичко.

Машината беше свободна, но коминът — не.

С приближаването на гемията към разбития параход, увиснал във въздуха, приливът намали опасността при спускането и ускори спасяването на машината; но това скъсяване на разстоянието остави върха на комина като в квадратна рамка в зиналата дупка на разтворения скелет на Дюранд. Коминът стоеше там като между четири стени.

Истина, че отливът щеше да оправи това, което приливът беше направил.

Коминът, малко по-висок от три разтега, навлизаше към осем стъпки в Дюранд; водното равнище щеше да спадне с дванадесет стъпки; като слезе заедно със спадащата вода, коминът щеше да остане на четири стъпки под Дюранд и лесно можеше да се освободи.

Но колко време трябваше, за да се освободи? Шест часа.

След шест часа щеше да наближи полунощ. По какъв начин да се измъкне в такъв час, по кой провлак да проплава сред тези подводни канари, непроходими дори денем и как да се спусне в мрачната нощ сред тия дебнещи скали?

По неволя трябваше да чака следния ден. Заради тези шест изгубени часа щяха да се изгубят поне дванадесет.

И през ум не биваше да му минава да отваря теснината на рифа. Преградата щеше да бъде необходима за следващия прилив.

Жилиат бе принуден да си почине.

Да скръсти ръце — това е единственото нещо, което още не беше правил, откакто се намираше сред Дувърските скали.

Принудителната почивка го ядоса и почти го възмути, сякаш вината беше негова. Казваше си: „Какво ли ще си помисли за мене Дерюшет, ако ме види, че бездействувам?“

Все пак това възстановяване на силите не беше може би излишно.

„Дебеланата“ беше вече на негово разположение и той реши да пренощува в нея.

Той се качи на Големия Дувър за овчата си кожа, слезе, хапна няколко миди и два-три морски кестени, допи, понеже беше много жаден, последните глътки прясна вода от почти празния съд, зави се с кожата — вълната изпускаше приятна топлина — легна като вярно куче на стража край машината, спусна шапката над очите си и заспа.

Спа дълбоко. Така се спи, когато си завършил благополучно работата си.