Виктор Юго
Морски труженици (72)

I
Не само Жилиат е гладен

Когато се събуди, Жилиат усети, че е гладен.

Бурята стихваше. Но в откритото море имаше още доста вълнение и беше невъзможно Жилиат да отплава веднага. Пък и скоро щеше да се мръкне. За да стигне в Гернсей преди полунощ с претоварената гемия, трябваше да потегли призори.

Макар и измъчван от глада, Жилиат най-напред се разсъблече — единственият начин да се стопли.

Дрехите му бяха вир-вода от бурята, но дъждът бе измил морската вода и вече можеха да изсъхнат.

Той остана само по панталони и ги засука до коленете.

Простря тук-там по издатините на скалите ризата, блузата, мушамата, гетрите и овчата кожа и ги притисна с камъни.

После помисли за храна.

С помощта на ножа си, който той точеше най-грижливо и държеше винаги в изправност, Жилиат откърти от гранита няколко скалисти полипи от рода на средиземноморските миди. Известно е, че те се ядат сурови. Но след толкова тежък и най-разнороден труд храната беше оскъдна. Нямаше вече сухари, но в замяна на това имаше достатъчно вода. Стигаше му не само да утоли жаждата си, но и цял да се залее.

Използува отлива и заскита сред скалите. Морето се беше отдръпнало достатъчно и можеше да разчита на добър лов.

Но и през ум не му минаваше, че вече няма да може да изпече нищо. Ако беше прескочил до склада си, щеше да види, че той е разрушен от дъжда. Дървата и въглищата бяха залени с вода, а от кълчищата, които заместваха праханта, не беше останало сухо влакънце. Нямаше никакъв начин да запали огън.

Освен това и мехът беше развален; навесът над ковашкото огнище беше разбит; бурята беше опустошила цялата му работилница. С оцелелите сечива Жилиат в краен случай можеше да продължи да работи като дърводелец, но не и като ковач. Но в този миг Жилиат не мислеше за своята работилница.

Гладът го теглеше на друга страна и без да мисли за каквото и да било, той тръгна да си търси храна. Не скиташе в самата теснина, а навън, покрай подводните скали. На това място преди десетина седмици Дюранд се беше блъснала в рифа.

За лова, с който Жилиат се беше заел, външната страна на рифа беше по-удобна от вътрешната. При отлив раците имат навик да подишат. Приличат се с удоволствие на слънце. Тези разкривени същества обичат жегата. Странно впечатление правят, когато излизат от водата посред бял ден. Пъпленето им почти възмущава. Видите ли ги как неумело и разкривено пълзят тежко-тежко, гънка по гънка, по долния край на скалите като по стъпала, ще бъдете принуден да признаете, че и в океана се въдят гадини.

От два месеца Жилиат се хранеше с тия гадини.

Тоя ден обаче раците и лангустите се криеха. Бурята беше прогонила тези отшелници в дупките им и те още не се решаваха да излязат. Жилиат стискаше отворения нож и от време на време откъртваше по някоя раковина под водораслите. Изяждаше я, както вървеше.

Намираше се близо до мястото, където загина сийор Клюбен.

Жилиат вече решаваше да се примири с морските ежове и кестени, когато нещо цамбурна в краката му. Голям рак, изплашен от приближаването му, беше скочил във водата. Не беше потънал много дълбоко и Жилиат го виждаше.

Жилиат се спусна тичешком след него по подножието на рифа. Ракът бягаше.

Изведнъж той изчезна.

Жилиат се вкопчи с ръка за издадената скала и се наведе да погледне отдолу.

И наистина там имаше вдлъбнатина. Навярно там се беше скрил ракът.

Не беше обикновена пукнатина, а нещо като преддверие.

Морето влизаше под преддверието, но там не беше дълбоко. Виждаше се дъното, застлано с камъни. Камъните бяха тъмнозелени и покрити с водорасли, а това показваше, че водата винаги ги залива. Отгоре приличаха на детски главички със зелени коси.

Жилиат стисна със зъби ножа, спусна се с ръце и крака от стръмнината и скочи във водата. Тя му стигаше почти до раменете.

Вмъкна се в преддверието. Намираше се в старинен проход с някакъв стреловиден свод над главата. Стените бяха лъскави и гладки. Ракът не се виждаше никакъв. Усещаше дъно под краката си. Пристъпваше сред светлината, която намаляваше. Не виждаше вече нищо.

Измина към петнадесет крачки и сводът над него се свърши. Излязъл беше от прохода. Стана по-просторно и следователно по-светло; пък и зениците му се бяха разширили; виждаше доста ясно. Остана смаян.

Намираше се в чудната пещера, която беше посетил преди месец.

Този път влезе откъм морето.

Мина под самия свод, който тогава беше залян. Понякога, при големи отливи, той беше достъпен.

Очите му свикваха. Виждаше все по-ясно и по-ясно. Стоеше поразен. Пред него беше пак чудният дворец на мрака, сводът, колоните, кървавите и пурпурни петна, растенията — скъпоценни камъни.

Забравил беше тези подробности, но имаше общо впечатление и си спомняше всичко.

Доста високо насреща той виждаше в скалата дупката, през която беше влязъл първия път — от мястото, където Жилиат се намираше сега, тя изглеждаше непристъпна.

Той видя пак край стреловидния свод ниските и тъмни пещери — малки подземия в голямото — които беше наблюдавал вече отдалеч. Сега се намираше край тях. Най-близката се издигаше цяла над водата и беше леснодостъпна.

Още по-близо от тая пещера той забеляза над водата напречна пукнатина в гранита, която можеше да досегне с ръка. Навярно там се беше скрил ракът. Той пъхна ръката си колкото може по-навътре и почна да опипва в тъмната дупка.

Изведнъж усети, че нещо го сграбчи за ръката.

И в тоя миг изпита неописуем ужас.

Нещо тънко, грапаво, плоско, ледено, лепкаво и живо се обви в мрака около голата му ръка. Приближаваше се към гърдите му. Стягаше като ремък и се забиваше като свредел. Само за миг някаква спирала беше обвила китката и лакътя му и досягаше рамото. Острият й връх се плъзгаше под мишницата му.

Жилиат се отдръпна назад, но едва успя да се помръдне. Беше като закован. Със свободната си лява ръка той хвана ножа, който беше между зъбите му, и я опря на скалата, като правеше отчаяни усилия да изскубне дясната си ръка. Успя само да пораздразни ремъка, който се стегна още по-плътно. Той беше жилав като кожа, здрав като стомана и студен като нощта.

Втори ремък, тесен и заострен, излезе от пукнатината в скалата. Сякаш език се подаде от зинала паст. Той лизна гадно голата гръд на Жилиат и изведнъж стана невероятно дълъг и тънък, прилепи се към кожата му и обви цялото му тяло.

В същото време нечувана, несравнима болка прониза сгърчените мускули на Жилиат. Той чувствуваше как в кожата му се впиват отвратителни кръгли израстъци. Струваше му се, че безброй устни, впити в тялото му, искат да му изпият кръвта.

Трети ремък се изви от скалата, опипа Жилиат и шибна ребрата му. Там се и закрепи.

Смъртният ужас е ням. Беше доста светло и той виждаше отвратителните ленти, прилепнали о него. Четвърти ремък, той пък бърз като стрела обхвана стомаха му и го стегна.

Невъзможно беше да откъснеш, нито да изрежеш тия лепкави ремъци, прилепени към тялото на Жилиат, и то в много точки. Всяка от тези точки беше огнище на ужасна, странна болка. Такова чувство би изпитал човек, изяждан едновременно от безброй много малки уста.

Пети ремък изскочи от дупката. Той се прилепи към останалите и обви диафрагмата на Жилиат. Задушаването увеличи страха му! Жилиат едва дишаше.

Заострени на върха, тия ремъци се разширяваха като острие на шпага към дръжката. И петте явно излизаха от един и същ център. Те се движеха и пълзяха по Жилиат. Той чувствуваше как се местят невидимите израстъци, които смяташе за устни.

Изведнъж широка, кръгла и плоска лига излезе от дупката. Тя беше центърът; петте ремъка се свързваха с нея като спици на колело с главината; от другата страна на отвратителния диск се виждаше началото на още три пипала, останали в дупката на скалата.

В средата на тази лига светеха две очи.

Очите гледаха Жилиат.

Жилиат позна октопода.