Виктор Юго
Морски труженици (7)

VI
Креслото Гилд Холм Ур

Напразно ще търсите днес в залива Уме къщата на Жилиат, градинката му, и заливчето, където държеше гемията си. „Къщата в покрайнината“ не съществува вече. Полуостровчето, на което тя беше построена, рухна под кирката на разрушителите на крайбрежните скали и бе натоварено кола по кола на корабите на препродавачите на скали и на търговците на гранит. Превърнало се е в кей, в черква или дворец в столицата. Тоя скалист хребет отдавна е заминал за Лондон.

Скалите, които навлизат в морето, с техните пукнатини и зъбци са истински малки планински вериги. Ние оставаме с впечатлението, което биха направили Кордилерите на един великан. Очертанията им са най-различни. Едни приличат на гръбначен стълб — всяка канара е прешлен, — други на скелет на риба, трети на крокодил, който пие вода.

Там, където се намираше „Къщата в покрайнината“, стърчеше голяма скала, която рибарите от Уме наричаха Волски рог. Тая скала беше нещо като пирамида — при прилив вълните я отделяха от сушата и Рога оставаше отрязан. При отлив до нея се стигаше през удобен скалист провлак. Особеното в тая скала беше откъм морето — някакво естествено кресло, изсечено от вълните и изгладено от дъжда. Предателско кресло! Тук примамваше неусетно природната красота; спираше „любовта към изгледа“, както казват в Гернсей; нещо приковаваше — далечният кръгозор си има своя красота.

Креслото подканваше. То беше нещо като ниша в отвесната стена на скалата. Лесно можеше да се добере човек до тая ниша; морето, което я беше изсякло в скалата, беше направило под нея удобна стълба от плоски камъни. Бездната предупреждава: пазете се от вниманието й. Креслото примамва, качваш се, сядаш; удобно е; седалка — изсеченият и изгладен от вълните гранит, под лактите — две сякаш нарочно направени извити издатини, облегало — цялата висока отвесна стена на скалата, на която се любуваш, отметнал назад глава, без и през ум да ти мине, че не можеш да се изкатериш по нея.

Да се забравиш на такова кресло, е нещо съвсем обикновено; цялото море е пред очите ти, виждаш в далечината как пристигат или заминават корабите, следиш с поглед платното, докато потъне отвъд остров Каске зад облата повърхност на океана, гледаш прехласнат, наслаждаваш се, чувстваш милувката на вятъра и на вълните. Вятърът е невидим прилеп — когато не погубва, приспива. Съзерцаваш морето, вслушваш се във вятъра, чувстваш, че потъваш в тих унес. Когато очите ти се преситят от красота и светлина, блаженство е да ги затвориш. И изведнъж се сепваш. Морето постепенно се е издигнало. Водата е обгърнала скалата.

Загубен си.

Опасна обсада е настъпващото море.

В началото водата се издига неусетно, после стихийно. Стига скалите, разярява се, кипи. Не всякога ти се удава да изплуваш сред скалите. Отлични плувци са се удавили край Рога до „Къщата в покрайнината“.

При най-висок прилив креслото Гилд Холм Ур не се виждаше. Морето го заливаше изцяло.

Креслото Гилд Холм Ур се намираше край „Къщата в покрайнината“. Жилиат го знаеше и сядаше в него. Често отиваше там. Но той не оставяше приливът да го изненада.