Виктор Юго
Морски труженици (71)

III
Битката

Жилиат се изкачи на Големия Дувър.

Пред погледа му се разстилаше цялото море.

На запад ставаше нещо необикновено. Грамадна стена облаци преграждаше от край до край простора и се издигаше бавно от хоризонта към зенита. Тази права, отвесна стена, без нито една пукнатина, сякаш беше издигната с ъгломер и изравнена с отвес. Въздушната стена пристъпваше безшумно. Неподвижността в движението й беше зловеща. Сякаш някаква мрачна планина се издигаше между земята и небето.

Посред бял ден настъпваше нощ.

Въздухът беше нажежен като от пещ. Сякаш гъста пара се отделяше от тая тайнствена грамада. Небето, от синьо станало бяло, сега беше посивяло. А долу тъмното оловно море беше друга грамадна плоча. Никакъв лъх, никакъв плисък на вълни, никакъв шум. Докъдето стига погледът, се простираше пустинно море. Птиците се бяха изпокрили.

Приближаването на тая стена всяваше ужас.

Жилиат разгледа втренчено облака и измърмори през зъби:

— Жаден съм, ти ще ме напоиш.

Стоя известно време неподвижен, устремил поглед в облака, сякаш измерваше бурята.

Шапката му беше в джоба на блузата — извади я и я сложи на главата си. Взе от дупката, където толкова време беше нощувал, вещите си, обу гетрите и наметна мушамата като рицар, който облича доспехите си пред сражение. Помним, че нямаше вече обувки, но босите му крака бяха загрубели по скалите.

Като привърши с бойното си снаряжение, той разгледа вълнолома, стисна здраво въжето с възли, слезе от площадката на Големия Дувър, стъпи долу на скалите и изтича в склада. Миг след това беше вече на работа. Грамадният безмълвен облак можеше да чуе ударите на неговия чук. Какво правеше Жилиат? С останалите гвоздеи, въжета и греди той ковеше нова преграда — плет за източния вход, на десетина-дванадесет стъпки зад първата.

Продължаваше да цари дълбоко мълчание. Стръкчетата трева в пукнатините на рифа не помръдваха.

Изведнъж слънцето се скри. Жилиат вдигна глава.

Надигащият се облак беше затъмнил слънцето. То сякаш угасна, замени го бледо, мътно отражение.

Облачната стена се беше изменила. Не беше вече равна. Надиплила се беше водоравно при зенита и надвисваше над останалото небе. Сега беше на пластове. Различаваха се пластовете дъжд и залежите град. Нямаше никаква светкавица — разливаше се страшно, разсеяно сияние. Чуваше се смътният дъх на бурята, неясният трепет на тишината. Жилиат, също безмълвен, гледаше как над главата му се сбират гъсти мъгли и се сгъстяват кълба облаци. На хоризонта виснеше и се разстилаше ивица пепелива мъгла, а на зенита — оловна; тъмносини дрипи висяха от облаците — горе, над мъглите — долу. Целият фон — самата облачна стена — беше блед, замъглен, с цвета на земята, мрачен, неописуем. Тънък белезникав напречен облак се носеше, кой знае откъде, и пресичаше косо от север към юг високата мрачна стена. Единият край на този облак се влачеше по морето. Там, където докосваше мътните вълни в мрака, се издигаше червена огнена пара. Под дългия безцветен облак летяха ниско, едно срещу друго, малки черни облачета, сякаш не знаеха къде да се дянат. Грамадният облак на дъното растеше едновременно на всички страни, усилваше мрака и продължаваше зловещото си настъпление. На изток зад Жилиат оставаше само къс ясно небе, който скоро щеше да се закрие. Не се чувствуваше никакъв вятър, но във въздуха се пръсна странен, ситен, сивкав пух, сякаш там, зад мрачната стена, скубеха някаква исполинска птица. Далеч на хоризонта беше надвиснал тежък черен свод, който достигаше морето и се сливаше с тъмата. Сякаш нещо пристъпваше. Нещо грамадно, тежко, зловещо. Мракът се сгъстяваше. Изведнъж тресна страшен гръм.

Дори самият Жилиат трепна.

Не блесна никаква светкавица. Сякаш черен гръм. Пак настъпи тишина. Настана някакво затишие като пред сражение. После блеснаха бавно една след друга страшни, грозни мълнии. Неми мълнии. Никакъв гръм. Всяка светкавица озаряваше безкрая. Облачната стена се беше превърнала в пещера. В нея имаше сводове и арки. Виждаха се някакви сенки. Очертаваха се чудовищни глави, протегнати шии; слонове с кули на гърба се мяркаха и изчезваха.

Прав и кръгъл черен стълб мъгла, с бяла пара на върха, приличаше на комина на грамаден потънал параход, който бълваше дим под вълните. Диплеха се пластове мъгла, сякаш гънки на развени знамена.

Жилиат изведнъж почувствува, че вятър шиба косите му. Три-четири едри капки дъжд се разбиха край него в скалата. Последва нов гръм. Изви се вятър.

Първият гръм раздвижи морето, а вторият разцепи облачната стена от горе до долу, образува се дупка, оттам рукна проливен дъжд, дупката се превърна в зинала паст, пълна с вода, и започна да изригва буря.

Страшен миг!

Проливен дъжд, ураган, гръм, мълнии, вълни до облаците, пяна, трясък, бесни гърчения, вопли, ридания, свистене — всичко изведнъж! Пуснати на свобода чудовища!

Духаше яростен вятър. Дъждът не валеше, а се лееше.

Някой нещастник, попаднал като Жилиат с натоварена лодка в една теснина между две скали, не можеше да изпадне в по-страшно положение. Опасността от прилива, който Жилиат беше победил, не беше нищо пред опасността от бурята.

Жилиат, около когото се разтваряше бездна, се прояви в последната минута пред най-страшната опасност като изкусен стратег. Опора му беше самият враг; той се съюзи с рифа; скалите Дувър, преди негов противник, сега му бяха секундант в страшния двубой. Жилиат ги беше подчинил. Жилиат превърна тази гробница в крепост. Укрепил се беше в страшната морска теснина. Беше обсаден, но зад каменна стена. Стоеше, тъй да се каже, с лице срещу урагана, защитен от рифа в тил. Беше барикадирал теснината, където свободно се движеха вълните. Това беше всъщност единственото нещо, което можеше да се направи. Изглежда, че океанът като всеки деспот можеше да бъде вразумен от барикадите. Можеше да се смята, че „дебеланата“ е от три страни в безопасност. Плътно притисната между двете вътрешни стени на рифа, закотвена с три котви, тя беше защитена на север от Малкия Дувър, на юг от Големия — диви възвишения, свикнали по-скоро да устройват корабокрушения, а не да ги предотвратяват. На запад я пазеше изпитаната преграда от греди, вързана и прикована към скалите, която беше победила страшния напор на прилива — истинска крепостна врата — за странични стълбове й служеха самите скали — двата Дувъра. От тая страна нямаше никаква опасност. Заплахата идеше само от изток.

На изток беше само вълноломът. Вълноломът разбива вълните на воден прах. Трябват му поне две стени. Жилиат беше успял да направи само една. Той издигаше втората през време на самата буря.

За щастие вятърът беше северозападен. И морето допуска грешки. Вятърът налиташе почти безуспешно на Дувърските скали. Той нападаше рифа отстрани и не гонеше вълните нито към единия, нито към другия край на теснината, тъй че, вместо да навлезе в проход, той се блъскаше в стена. Бурята нападаше неправилно.

Но вятърът извива и трябваше да се очаква внезапно настъпление. Ако това настъпление дойдеше от изток, преди втората стена на вълнолома да бъде издигната, опасността ставаше голяма. Бурята щеше да нахлуе в тесния пролив между скалите и всичко беше загубено.

Грохотът на бурята нарастваше.

От необятния простор всички стихии шумно връхлитаха върху дувърския риф. Понякога някой говореше, сякаш някой даваше заповед. После екваха викове, тръбяха тръби, долиташе странен тропот и се разнасяше оглушителният величествен рев, наричан от моряците „зов на океана“. Вятърът с диво свистене извиваше водата, вълните се превръщаха в дискове и се блъскаха в скалите като гигантски метални снаряди, запращани от невидими атлети. Гриви пяна обливаха скалите. После ревът се усилваше. Нито шумът на тълпите, нито зверският вой можеха да дадат представа за грохота, смесен с разединените бойни сили на океана. Облаците трещяха, град се сипеше като картеч, вълните настъпваха. Някои точки изглеждаха неподвижни; другаде вятърът се носеше с двадесет разтега в секунда. Докъдето се простираше погледът, морето беше бяло; на десет мили наоколо кипяха сапунени води. Някои облаци изглеждаха изгорени от другите и висяха като дим над кълба червени облаци, прилични на разпалена жарава. Шуртеше неизмеримо количество вода. Сред тъмния купол, сякаш беше обърнат грамаден кош, от който се сипеха безразборно смерч, град, облаци, искри, огън, мрак, светлина, гръм и мълнии.

Жилиат сякаш не обръщаше внимание. Той стоеше наведен над работата си. Втората преграда почваше да се издига. На всеки гръм той отговаряше с чука. Тази отмереност се долавяше сред хаоса. Работеше гологлав. Вятърът му беше отнесъл шапката.

Измъчваше го страшна жажда. Навярно го тресеше. Около него, в дупките на скалите, се бяха образували локви от дъжда. Той загребваше от време на време с шепата си вода и пиеше. После, без дори да погледне какво става с бурята, пак се залавяше за работа.

Един миг можеше да реши всичко. Знаеше какво го чака, ако не довърши навреме вълнолома си. Защо да губи време, за да погледне в лицето приближаващата се смърт?

Морето вреше около него като кипящ котел. Носеше се трясък и бучене. От време на време мълнията сякаш се спускаше по стълба. Гръм падаше винаги на едни и същи точки в скалите, навярно прошарени с жилки диорит. Валеше град на зърна, едри колкото юмрук. Жилиат беше принуден да отърсва гънките на блузата си. Даже джобовете му бяха пълни с град.

Бурята сега налиташе от запад и биеше преградата между двата Дувъра. Но Жилиат имаше доверие в тази преграда, и с право. Направена в голямата си част от носа на Дюранд, преградата леко отблъскваше вълните. Бурята в същност само успяваше да залее „дебеланата“ с малко пяна, която прехвърляше през преградата. Благодарение на нея от тая страна бурята се превръщаше в слюнки.

Жилиат не обръщаше внимание на усилията й. Чувствуваше спокойно зад гърба си безсилната й ярост.

Допълнителната решетка на източната преграда най-после беше готова. Още няколко възела с въжета и вериги и тази преграда също щеше да встъпи в боя.

Изведнъж се проясни, дъждът престана, облаците се разнесоха, вятърът се промени, на зенита се разтвори някакъв, голям, мъглив прозорец и светкавиците угаснаха; можеше да си помисли човек, че настъпва краят. Но това беше началото.

Югозападният вятър се промени в североизточен.

Бурята с нови пълчища урагани щеше да навлезе в боя. Северният вятър се готвеше за страшна атака. Моряците наричат това опасно възобновяване на бурята „обратна буря“. Южният вятър носи повече дъжд, северният вятър — повече мълнии.

Настъплението идеше сега от изток и щеше да удари в уязвимата точка.

Този път Жилиат се откъсна от работата си. Започна да наблюдава.

Той се изправи на една стръмна издатина в скалата зад втората почти довършена преграда. Ако първата решетка на вълнолома паднеше, щеше да разбие втората, която не беше още закрепена, и разрушенията щяха да смажат Жилиат. Жилиат щеше да бъде смазан на същото място, което беше избрал, преди да види гемията, и машината, и целия си труд как се провалят в пропастта. Такива бяха изгледите, Жилиат ги приемаше и изпълнен със страшна решимост, ги желаеше.

Разбият ли се всичките му надежди, оставаше му само едно — да умре; да умре пръв, защото той смяташе машината за живо същество. Той отметна с лявата си ръка косите, които дъждът беше залепил на очите му, стисна здраво верния си чук, дигна гордо глава и самият той страшен, започна да чака.

Не чака дълго.

Тресна страшен гръм — той беше сигналът, — бледата светлина на зенита угасна, рукна проливен дъжд, отново настъпи мрак — пламтеше само един факел — светкавицата. Мрачното настъпление започваше.

На изток, отвъд скалата Човекът, се издигна могъща вълна, осветена от непрестанния блясък на светкавиците. Тя приличаше на грамаден стъклен свитък. Беше тъмнозелена, без пяна и преграждаше цялото море. Настъпваше към вълнолома. С приближаването си се издуваше, сякаш някакъв широк валяк се търкаляше по океана. Тътнеше глух гръм.

Вълната стигна скалата Човекът, разби се на две и я отмина. Двете й части се сляха и се превърнаха във водна планина, не успоредна както преди, а отвесна на вълнолома. Вълна, която приличаше на греда.

Тоя таран се блъсна във вълнолома. Ударът беше оглушителен. Всичко потъна в пяна.

Никой, който не ги е виждал, не може да си представи снежните лавини, с които морето залива скали, високи над сто стъпки.

За известно време вълната погълна всичко. Виждаше се само разярена стихия, безкрайна пяна, бял саван, който се виеше под гробния вятър; чуваше се само разногласият шум на бурята, с който морето продължаваше разрушителната си дейност.

Пяната се пръсна. Жилиат стоеше прав.

Преградата издържа. Нямаше нито една счупена верига, нито един измъкнат гвоздей. Преградата разкри при изпитанието двете предимства на вълнолома; той беше жилав като плет и здрав като стена. В него вълната се беше разбила на капки.

Струи пяна лъкатушеха в прохода и изчезваха под гемията.

Човекът, който надяна този намордник на океана, не си отдъхна.

За щастие бурята изви известно време в страни. Вълните яростно се нахвърлиха върху стените на рифа. Това беше отсрочка. Жилиат я използува, за да довърши задната решетка.

Целият ден мина в работа. Бурята продължи да напада стените на рифа със злобна тържественост.

Нощта настъпи в мрака и Жилиат не я забеляза.

Всъщност тя не беше напълно тъмна. В бурите, ту озарени, ту ослепени от светкавиците, се редуват мрак и светлина.

Фосфорна ивица, червена като полярната заря, плуваше като призрачен пламък зад гъстите облаци. Тя разливаше около себе си широко бледо сияние.

Тия светлини помагаха на Жилиат и го направляваха. Веднъж той се обърна и каза на светкавицата:

— Подръж ми свещта!

При тая светлина той успя да издигне задната решетка по-високо от предната. Вълноломът беше почти готов. Жилиат заздравяваше горната греда с допълнително въже, когато вятърът задуха право в лицето му. Това го накара да вдигне глава. Изведнъж вятърът пак беше станал североизточен. Пристъпът към източния вход на теснината отново започваше. Жилиат хвърли поглед към откритото море. Вълноломът пак щеше да бъде нападнат. Идваше нова вълна.

Тази вълна здраво се разби; последва втора, трета, вълна след вълна, пет или шест, разбъркано, почти едновременно и накрай идеше една последна, която всяваше ужас.

Тя сякаш беше събрала всичките сили на предишните вълни и приличаше на някакво живо същество. Никак не беше трудно да видите в това издуто, прозрачно тяло перки и хриле. Тя се сплеска и се разби във вълнолома. Звероподобната вълна се разкъса и бликнаха пръски. Сякаш някаква грамадна хидра се разби в купчината греди и канари. При смъртта си вълната опустошаваше. Тя сякаш се вкопчваше и хапеше. Страшен трус разтърси рифа.

Пяната се пръсна и показа опустошението. Последният удар беше нанесъл вреди. Този път вълноломът бе пострадал. Дълга и тежка греда, изтръгната от предната решетка, бе захвърлена над задната върху издадената скала, която Жилиат временно беше избрал за боен пост. За щастие той не се качи повече там. Щеше да бъде убит на място.

Някаква чудна случайност не позволи на гредата да отскочи и спаси Жилиат от насрещните и удари и от последиците им. Тя дори му беше полезна, както ще видим, в друго отношение.

Между издадената скала и вътрешния склон на теснината имаше междина, голямо отвърстие, което доста приличаше на прореза на брадва или на дупка, пробита с клин. Единият край на гредата, която вълната захвърли във въздуха, се заби при падането си в това отвърстие. Отвърстието се разшири.

Една мисъл мина през ума на Жилиат.

Да натисне другия край.

Гредата, която се беше забила с единия си край в дупката на скалата и я беше разширила, се подаваше оттам като протегната ръка. Тази, да кажем ръка, се протягаше успоредно на вътрешната стена на теснината и свободният й край се намираше на осемнадесет-двадесет дюйма от нея. Достатъчно разстояние за намеренията му.

Жилиат се опря с ръце, крака и колене о стръмния склон и се облегна с двете си рамене на грамадния лост. Гредата беше дълга и това увеличаваше силата на натиска. Скалата се разклати. Но Жилиат бе принуден да се залавя на четири пъти с тая работа. От косите му се стичаше колкото пот, толкова и дъжд. Четвъртият му опит беше страхотен. Скалата изтрещя, отворът, който се превърна в цепнатина, зина като челюст и тежката канара се сгромоляса в тесния проход между скалите със страшен шум, сякаш отговор на мълнията.

Тя падна, но не се разби.

Гредата-лост последва канарата, всичко под Жилиат рухна изведнъж и той едва не падна.

На това място дъното беше осеяно с камъни и не беше дълбоко. Заклокочи пяна, която опръска Жилиат, и монолитът легна между двете грамадни успоредни скали на теснината и се превърна в напречна стена — нещо като чертичка между двата стръмни склона. Двата й края се опираха в тях; тя беше малко дълга и загладеният й връх се сплеска между скалите. При падането се получи някаква особена, задънена улица, която може да се види и днес. Водата зад тая каменна преграда е почти винаги спокойна.

Новото укрепление беше по-неуязвимо от преградата, направена от носовата част на Дюранд и изправена между двата Дувъра.

Това укрепление дойде тъкмо навреме.

Бурята продължаваше. Вълната винаги упорствува, натъкне ли се на препятствие. Повредена, първата решетка започваше да се разпада. Скъсването дори на един възел от вълнолома е тежка повреда. Дупката непременно ще се разшири и няма никаква възможност да се поправи веднага повредата. Вълната ще отнесе работника.

Светкавица освети рифа и откри веднага на Жилиат повредата, причинена на вълнолома — разхвърляни греди, разлюлени от вятъра краища на въжета и вериги, дупки в средата на преградата. Втората решетка беше невредима.

Каменният блок, който Жилиат захвърли с такава сила в теснината зад вълнолома, беше най-здравата преграда, но имаше един недостатък — беше много нисък. Вълните не можеха да го разбият, но можеха да се прехвърлят над него.

Не биваше и да мисли да го издига по-високо. Сама гранитни скали можеха да се наредят сполучливо върху тая каменна преграда, но как да ги откъртиш, как да ги дотътриш, да ги издигнеш, как да ги наредиш и закрепиш. Може да се издигне пристройка от дъски, но не от канари.

Малката височина на гранитната преграда тревожеше Жилиат.

Този недостатък много скоро се почувствува. Бурята не изоставяше вълнолома; тя не упорствуваше, а просто се вкопчваше в него. По цялата разлюляна постройка се носеше някакъв тропот.

Изведнъж една греда се откъсна от разклатения вълнолом, прескочи втората решетка, прелетя над напречната канара и падна в пролива, където водата я грабна и я понесе из лъкатушната теснина. Навярно тази греда щеше да се блъсне в гемията. За щастие вътре в рифа водата, затворена отвсякъде, едва чувствуваше бурята, която бушуваше вън. Вълните бяха слаби и ударът не можеше да бъде много силен. Освен това Жилиат нямаше време да се занимава с тая повреда, ако въобще имаше повреда; всички опасности настъпваха изведнъж, бурята се съсредоточаваше в уязвимата точка, неизбежното се изправяше пред него.

Падна непрогледен мрак, светкавиците угаснаха — зловещо единодушие; облаците и вълните се сплотиха; последва глух удар.

След удара се раздаде трясък.

Жилиат протегна глава. Решетката — челната линия на преградата — беше разбита. Виждаха се краищата на гредите, които подскачаха по вълните. Морето използваше първия вълнолом, за да разбие втория.

Жилиат изпита чувството, което изпитва пълководецът, когато види поражението на своя авангард.

Вторият ред греди устоя на удара. Тилната преграда беше здраво свързана и укрепена. Но счупената решетка беше тежка, вълните си играеха с нея — подхвърляха я, после пак я подемаха, останалите въжета не й позволяваха да се разкъса и я запазваха цяла, а качествата, които Жилиат й беше придал като защитно средство, сега я превръщаха в отличен уред за разрушение. От щит тя беше станала боздуган. Освен това всякъде се подаваха краища на греди и тя сякаш беше покрита с шипове и зъбци. Не можеше и да се мисли за по-страшно и по-удобно за бурята тъпо оръжие.

Тя беше метателен снаряд, а морето — катапулта.

Удар след удар се сипеха с трагическа последователност. Жилиат, замислен зад издигнатата от него преграда, слушаше чукането на смъртта, която искаше да влезе.

Той с болка си мислеше, че без комина на Дюранд, задържан по зла съдба от разбития параход, точно сега и дори още сутринта щеше да се е прибрал в Гернсей, в заливчето, гемията щеше да бъде в безопасност, а машината — спасена.

Това, от което Жилиат се боеше, се случи. Пристъпът настана. Започна някакво страшно хъркане. Преплетените останки от двата разбити вълнолома се завъртяха като смерч заедно с вълната, връхлетяха върху каменната преграда като хаос и там се задържаха. Получи се гъсталак, безформен гъсталак от греди, който пропускаше вълните, но ги пръскаше в капки. Победената преграда загиваше геройски. Морето я беше разбило, тя сразяваше морето. Съборена, тя продължаваше до известна степен да оказва съпротива. Канарата образуваше стена — непреодолимо препятствие — и я придържаше в основата й. Проходът, както вече казахме, беше много тесен на това място; тържествуващата буря беше блъснала, смесила и струпала целия вълнолом в това тясно гърло; самата сила на тласъка, като заби останките и ги струпа една върху друга, превърна развалината в здрава крепост. Разрушението стана сила. Само няколко дървета се отскубнаха. Вълните ги пръснаха. Едното пролетя във въздуха съвсем близо до Жилиат. Той го усети как префуча край челото му.

Но няколко вълни, тия вълни, които връхлитат през бурите с неизменна последователност, се прехвърляха над останките от вълнолома. Те падаха в прохода и въпреки лъкатушната теснина вълнуваха водата. Надигаха се неприятни вълни.

Как да се попречи на тези вълни да стигнат гемията?

Не трябваше много време на бурята да раздвижи цялата водна повърхност в теснината, а няколко вълни щяха да пробият гемията и да потопят машината.

Жилиат мислеше изтръпнал.

Но той не се отчайваше. Нищо не беше в състояние да принуди духа му да отстъпи.

Ураганът беше открил вече слабото място и налиташе бясно между двете стени на теснината.

Изведнъж близо зад Жилиат се разнесе и отекна в прохода някакъв трясък, по-страшен от всичко, което Жилиат беше чул досега.

Той се разнесе откъм гемията.

Нещо страшно ставаше там.

Жилиат изтича нататък.

От източната страна, където той стоеше, гемията не се виждаше, тъй като теснината лъкатушеше. На последния завой той се спря и зачака да светне.

Блесна светкавица и освети цялата местност.

На вълната от източния край на теснината беше отвърнал вятърът от западния край. Там започваше беда.

„Дебеланата“ изглежда нямаше никаква повреда; закотвена както беше, тя не даваше повод за безпокойство; но скелетът на Дюранд беше в окаяно състояние.

Той висеше във въздуха, над водата, изложен на бурята. Дупката, която Жилиат проби, за да измъкне машината разслабила разбитото корито.

Вятърът връхлетял отгоре му.

Повече и не трябвало. Палубата се беше огънала като полуотворена книга. Параходът се беше разцепил. На това се дължеше и трясъкът, който стигна до ушите на Жилиат през воя на бурята.

Това, което видя, когато приближи, изглеждаше почти непоправимо.

Квадратният отвор, който той направи, се беше превърнал в рана. Вятърът беше разбил дупката. Напречна цепнатина разделяше парахода на две. Задната част, близо до гемията, стоеше здрава, притисната от скалите. Предната част, точно срещу Жилиат, висеше.

Счупеното място, докато се държи, прилича на панта. Предната част се клатеше на разбитите си точки като на панти, а вятърът я люшкаше със страшен вой.

За щастие „дебеланата“ не беше вече под нея.

Но вятърът разтърсваше и другата половина на коритото, още заседнала и неподвижна сред двата Дувъра.

От сътресение до разрушение има само една стъпка. При упорития вятър повредената част на парахода можеше изведнъж да повлече другата, която почти опираше о гемията, и всичко — и машината, и гемията щяха да потънат при срутването.

Ето каква картина се представи пред очите на Жилиат.

Гибел!

Как да я предотврати?

Жилиат беше от тези хора, които извличат помощ от самата опасност. Съсредоточи се за миг.

Жилиат отиде в склада си и взе брадвата.

После Жилиат се качи на разбития параход. Той стъпи на здравата част на палубата и наведен над бездната в дувърската теснина, се залови да изсече счупените греди и да разреже останалите въжета на увисналия скелет.

Да раздели двете части на разбития параход, да освободи здравата половина, да хвърли в морето това, което вятърът беше завладял, да предостави на бурята нейния дял — в това се състоеше неговата задача. Тя беше колкото трудна, толкова и опасна. Увисналата половина на коритото, дърпана от вятъра и от собствената си тежест, се държеше само на няколко места. Всичко под Жилиат можеше да рухне изведнъж.

Бурята беше в стихията си.

А Жилиат гледаше облаците. Сега той вдигаше глава. След всеки удар със секирата той се изправяше високомерно. Беше или изглеждаше съвсем близо до гибелта и затова го обземаше гордост. Отчаян ли беше? Не. Пред най-бесния пристъп на океана той беше не само смел, но и предпазлив. Стъпваше само на здравите места на разбития параход. Излагаше се на опасност и се предпазваше. И той беше в стихията си. Силите му бяха станали десеторни. Храбростта го замайваше. В ударите на секирата звучеше предизвикателство. Изглежда, че беше спечелил в прозорливост това, което бурята беше загубила. Възторжен двубой. Неизчерпаемото от едната страна, неуморимото от друга.

Кой ли щеше да принуди другия да отстъпи? Дъждът вече се лееше от всички страни едновременно; всичко наоколо кипеше; падаше гъста тъма; грамадни разкъсани градоносни облаци с пепелив цвят се въртяха, сякаш обзети от безумна ярост, във въздуха се носеше шум на сух грах, разтърсван в решето, електрическите искри, които беше наблюдавал и Волта, прехвърляха от облак на облак мълниеносната си игра, продължителният тътнеж на гръмотевиците беше страшен, светкавиците бляскаха до самия Жилиат. Той сякаш смайваше бездната. Той сновеше по разлюляната Дюранд със секирата в ръка, палубата се тресеше под краката му, удряше, дялаше, режеше, сечеше, мълнията осветяваше бледото му лице, оплюто от морето, разчорлен, бос, в дрипи, величествен в това гнездо на гръмотевиците.

Срещу яростните стихии може да се бори само ловкостта и ловкостта на Жилиат възтържествува. Той искаше цялата увиснала част на парахода да падне заедно. Затова подсичаше счупените греди — панти, без да ги изрязва докрай, оставяше по няколко нишки, за да придържат останалата част. Изведнъж той се спря, вдигнал секирата. Задачата беше изпълнена. Цялата част на парахода се откъсна.

Половината от скелета на разбитата Дюранд потъна между двата Дувъра точно под Жилиат, който стоеше на другата половина и гледаше наведен надолу. Тя падна отвесно във водата, опръска скалите и заседна в теснината, преди да потъне. Голяма част от нея — над дванадесет стъпки — се издигаше над вълните; отвесната палубна настилка образуваше стена между двата Дувъра; и тя, като захвърлената напречна скала в по-горния край на скалата, едва позволяваше на пяната да се плъзне от двата и края; това беше петата преграда, която Жилиат издигна срещу бурята в тая морска теснина.

Слепият ураган сам се беше потрудил за тая последна преграда.

За щастие тясното разстояние между стените не позволяваше на палубната настилка да стигне дъното. Това я направи по-висока; освен това водата можеше да минава под нея, а това намаляваше силата на вълните. Което минава отдолу, не може да се прехвърли отгоре. Тук се крие до известна степен и тайната на плуващите вълноломи.

Сега, каквото и да намислят облаците, нямаше никаква опасност за гемията и машината. Водата около тях не можеше вече да се вълнува. Между преградата, която пазеше Дувърските скали от запад, и новата преграда, която ги защищаваше от изток, не ги застрашаваше никакъв вятър, никакви вълни.

Жилиат изтръгна спасение от гибелта. Облакът в същност му помогна.

Като свърши, той гребна малко вода от една дъждовна локва и викна на облака:

— Глупава кратуна.

Язвителна наслада на войнствения ум, който установява безкрайната глупост на яростните стихии, сведени в положението на слуги.

Жилиат слезе в гемията и използува светкавицата, за да я разгледа. Време беше да се помогне на клетата „дебелана“ — жестоко шибана преди час от вълните, тя почваше да се наклонява. При беглия преглед Жилиат не установи никаква повреда. А тя положително беше претърпяла жестоки удари.

Водата се успокои и гемията се изправи сама; котвите не бяха помръднали, а машината — четирите вериги здраво я държаха.

Жилиат привършваше прегледа, когато някакво бяло петно мина край него и потъна в мрака. То беше чайка.

Няма по-добър предвестник по време на буря. Идат ли птиците — бурята си отива.

Друг добър предвестник — гърмът се усилваше.

Прекомерните пристъпи на стихията я изтощават. Всички моряци знаят, че последното изпитание е тежко, но кратко. Излишните мълнии предвещават края.

Дъждът изведнъж спря. После само мълниите сърдито тътнеха в облаците. Бурята стихна като шум от дъска, паднала на земята. Пречупи се, тъй да се каже. Надвисналите гъсти облаци се разнесоха. Ивица ясно небе проряза тъмата. Жилиат трепна смаян — беше ясен ден.

Бурята беше траяла около дванадесет часа.

Вятърът, който я беше донесъл, я отнесе. Мракът се разсея, пръсна се и забули хоризонта. Разкъсани, бягащи мъгли се трупаха безредно от край до край, по цялата бойна линия облаците отстъпваха, носеше се продължителен замиращ тътен, капнаха няколко последни капки дъжд и целият мрак, изпълнен с гръмотевици, се пръсна като множество грамадни колесници.

Изведнъж небето се разведри.

Жилиат почувствува, че е уморен. Сънят се спуска над уморения като хищна птица. Жилиат се отпусна, излегна се в гемията, без да избира къде, и заспа.

Спа така няколко часа проснат и неподвижен и едва ли можеше да се различи между гредите и въжетата, сред които лежеше.