Виктор Юго
Морски труженици (47)

III
Не изкушавайте библията

Следното денонощие мес Летиери не спа, не яде, не пи, целуна Дерюшет по челото, осведоми се за Клюбен, за когото нямаше още никакви сведения, подписа заявление, че няма да предявява никакви искания, и освободи Тангруй от затвора.

Следния ден прекара полуоблегнат на масата в кантората на Дюранд нито прав, нито седнал и отговаряше кротко, когато го заговореха. В същност любопитството беше задоволено и „Домът на неустрашимите“ пак опустя. В готовността на хората да съчувствуват се крие голямо желание да разузнаят. Вратите се затвориха; оставиха Летиери с Дерюшет. Огънят, който блесна в очите на Летиери, беше угаснал; те пак гледаха с печалния поглед през първите часове след корабокрушението.

По съвета на Грас и Дуе загрижената Дерюшет сложи мълчешком на масата чорапите, които той плетеше, когато пристигна печалната вест.

Той се усмихна горчиво и каза:

— За глупак ли ме смятате? След четвърт час мълчание добави:

— Тия прищевки са добри, когато човек е щастлив.

Дерюшет прибра чорапите и използува случая да прибере заедно с тях компаса и параходните книжа, които Летиери прекалено много разглеждаше.

Следобеда, малко преди времето за чай, вратата се отвори и влязоха двама мъже в черно — единият стар, другият млад.

Младежът може би ви е вече познат от нашия разказ.

И двамата мъже имаха строга осанка, но строга посвоему; в стареца тя изхождаше от общественото му положение, в младежа тя беше вродена. Едната се дължеше на сана, другата — на мисълта.

Дрехите им показваха, че са духовни лица — от англиканската църква.

У младежа биеше веднага на очи голямата задълбоченост в погледа му, която явно се дължеше на неговия ум, а не на външността му. Той беше преди всичко красив. Вече пастор, той беше най-малко двадесет и пет годишен, а изглеждаше на осемнадесет. Беше рус, розов, свеж, много изискан и много строен в строгия си костюм, със страни на момиче и нежни ръце; държеше се непринудено и просто, макар и сдържано. Той излъчваше чар, изисканост до обаяние. Одухотвореният му поглед намаляваше прекалената му привлекателност. Сърдечната му детска усмивка, замислена и добра, откриваше равни бели зъби. В него се съчетаваха миловидността на пажа и достойнството на епископа.

Гъстите му руси коси, толкова златисти, сякаш полагаше особени грижи за тях, окръжаваха високо, ясно и добре очертано чело. Лека, извита бръчка между двете вежди будеше смътната представа за птицата на мисълта, която лети, разперила криле, сред това чело.

През явната му младост прозираше духовна зрелост. В сравнение със сивокосия духовник, който го придружаваше, на пръв поглед той изглеждаше синът, на втори поглед — бащата.

Спътникът му не беше друг, а доктор Жакмен Ерод. Доктор Жакмен Ерод беше член на ръководната църква. Той беше висок, вежлив, ограничен и високомерен. Умственият му кръгозор не беше особено голям. Затова пък беше самомнителен. Особата му съответствуваше на неговия сан. Наглед приличаше повече на негово преосвещенство, не на негово преподобие. По кройка рединготът му напомняше расо. Истинското му място беше в Рим. Беше роден придворен прелат. Сякаш беше създаден да подава църковните одежди на папата и да върви след папската носилка с цялата му свита.

Имаше учен вид, смигаше самонадеяно и прекалено много, ноздрите му бяха обрасли в косми, зъбите — издадени напред, горната му устна беше тънка, а долната — дебела, имаше много дипломи, големи църковни доходи, приятели баронети, доверието на епископа и винаги носеше библия в джоба си.

Мес Летиери беше така потънал в мисли, че влизането на двамата свещеници го накара само да сбърчи незабележимо вежди.

Господин Жакмен Ерод се приближи, поздрави, припомни с няколко високомерни, но сдържани думи за близкото си повишение и съобщи, че идва, както му е редът, „да представи“ на почетните граждани — и лично на мес Летиери — своя приемник в енорията, новия пастор на Сен Сансон, преподобния Джое Ебенезер Кодре, който ще бъде отсега нататък духовен пастир на мес Летиери.

Дерюшет стана.

Младият пастор, преподобният Ебенезер, се поклони.

Мес Летиери погледна господин Ебенезер Кодре и процеди през зъби:

— Лош моряк.

Грас приближи столовете. Техни преподобия седнаха край масата.

Доктор Ерод започна слово. Дочул за случилото се събитие. Дюранд претърпяла корабокрушение. Идвал като пастир с утеха и съвети. Корабокрушението е нещастие, но същевременно и щастие. Да вникнем в себе си; не се ли възгордяваме в дните на благоденствие? Водите на блаженството са пагубни. Не бива да тълкуваме зле нещастията. Божиите пътища са неведоми. Мес Летиери е разорен. Какво от това? Да си богат, значи да си в опасност. Да имаш лъжливи приятели. Бедността ги прогонва. Оставаш сам. Казват, че Дюранд давала хиляда фунта стерлинги годишно. Много е за разумния човек. Да се пазим от изкушения, да презираме златото. Да приемем с благодарност разорението и самотата. Уединението е благотворно. Тогава човек получава божията благодат. Да не се бунтуваме срещу непроницаемите повели на провидението. Многострадалният Йов, след като изпаднал в нищета, забогатял още повече. Кой знае дали загубата на Дюранд няма да бъде възнаградена, макар и с временни блага? Така той, доктор Жакмен Ерод, е вложил капиталите си в много доходно търговско предприятие в Шефилд; ако мес Летиери иска да влезе в това предприятие с парите, които са му останали, ще възстанови състоянието си; става дума за голямата доставка на оръжие за царя, който сега потушава въстанията в Полша. Може да спечели триста на сто.

Думата цар сякаш пробуди Летиери. Той прекъсна доктор Ерод.

— Не искам цар.

Преподобният Жакмен Ерод продължи със своите увещания. Той не настояваше за Шефилд. Щом мес Летиери не иска цар, значи е републиканец. Негово преподобие разбира, че човек може да бъде републиканец. В такъв случай мес Летиери да се обърне към някоя република. В Съединените щати мес Летиери може да възстанови много по-скоро състоянието си, отколкото в Англия. Ако иска да удесетори това, което му е останало, да закупи акции на голямото дружество за експлоатация на тексаските плантации, където работят повече от двадесет хиляди негри.

— Не искам робство — заяви Летиери.

— Робството — възрази преподобният Ерод — е благословено от бога. Писано е в светото писание: „Ако господарят удари своя роб, няма да бъде наказан, защото това е стоката му“.

Негово преподобие продължи. Общо взето, както споменахме, той беше добър човек и каквито и да бяха съсловните или лични разногласия с мес Летиери, той, доктор Жакмен Ерод, най-искрено предлагаше духовната и дори мирска помощ, която можеше да окаже.

Ако мес Летиери е толкова разорен, че не може да се включи плодотворно в някое предприятие, било то руско или американско, защо не постъпи на добре платена служба? Това са благородни служби и негово преподобие е готов да помогне на мес Летиери. Мястото депутат виконт в Джерсей тъкмо е свободно. Мес Летиери се ползува с любов и уважение и преподобният Ерод, гернсейски декан и епископски наместник, се наема да назначи мес Летиери на службата депутат — виконт в Джерсей. Депутат-виконт е почетна длъжност; той присъствува като представител на негово кралско величество при разглеждане на тъжбите, при съдебните разисквания, при изпълнение на присъдите.

Летиери втренчи поглед в доктор Ерод.

— Не обичам бесилките — заяви той.

Доктор Ерод, който произнасяше досега всички думи с един и същ тон, изведнъж стана много строг и гласът му прозвуча твърдо:

— Мес Летиери, смъртното наказание е установено от бога. Бог е предал в ръцете на човека меча на възмездието. Писано е в светото писание: „Око за око, зъб за зъб“.

Преподобният Ебенезер приближи незабелязано стола си до стола на преподобния Жакмен и му пошепна така, че да го чуе само той:

— Това, което говори този човек, му е внушено.

— От кого? Защо? — запита също така шепнешком преподобният Жакмен Ерод.

Ебенезер отвърна съвсем тихо:

— От съвестта му.

Преподобният Ерод бръкна в джоба си, измъкна оттам дебела книга с кожена подвързия и закопчалки и каза гласно:

— Съвестта, ето я! Книгата беше библията.

После доктор Ерод омекна. Единственото му желание беше да бъде полезен на мес Летиери, когото много уважаваше. Той, пастирът, имал право и негов дълг е да дава съвети, а мес Летиери е свободен да постъпва, както си иска.

Мес Летиери, потънал отново в забрава и униние, не слушаше вече Дерюшет, седнала край него, също беше замислена, не вдигаше очи и внасяше в този и без това скучен разговор известно стеснение — често явление, когато някой от присъствуващите мълчи. Немият свидетел е необясним товар. Но доктор Ерод изглежда не чувствуваше това.

Той стана.

Ебенезер също стана.

Грас и Дуе разбраха, че техни преподобия се гласят да се сбогуват, и отвориха двукрилата врата.

Мес Летиери не виждаше нищо, не чуваше нищо.

Господин Жакмен Ерод пошепна на господин Ебенезер Кодре:

— Дори не се сбогува. Това не е скръб, а умопомрачение. Трябва да се е побъркал.

Все пак той взе малката библия от масата и я хвана с двете си протегнати ръце, както се хваща птица, когато се боиш да не отлети. Това положение накара присъствуващите да наострят уши. Грас и Дуе протегнаха глави.

Негово преподобие направи всичко възможно гласът му да бъде внушителен.

— Мес Летиери, да не се разделяме, преди да ви прочета една страница от тая света книга. Светото писание винаги носи утеха на скърбящите. В присъствие на падналите духом трябва да се съветваш със светата книга, без да избираш мястото и да четеш чистосърдечно откъса, на който си попаднал. Това, което човек не избира, бог го избира. Която и да е страница, тя винаги излъчва светлина. Да се спрем на нея и да не търсим друга. Тя е божието слово. Нашата съдба се разкрива тайнствено в писанието, призовано с вяра и благоговение. Слушайте и се покорявайте. Мес Летиери, вие скърбите, ето книгата на утехата.

Преподобният Жакмен Ерод щракна закопчалката, плъзна наслуки пръста си между страниците, постави за миг ръка на разтворената книга, съсредоточи се, после сведе важно очи и зачете гласно.

Ето какво прочете:

„Исаак се разхождаше по пътя, който води към кладенеца, наречен «Кладенец на вездесъщия и всевиждащия».

Ревека забеляза Исаак и каза: «Кой е този, който иде насреща ми?»

Тогава Исаак я въведе в шатъра си, взе я за жена и любовта му към нея беше голяма.“

Ебенезер и Дерюшет се погледнаха.